Доминик Бартелеми
Рицарството (40) (От антична Германия до Франция през XII век)

Духовните битки

Самата логика на григорианската реформа предполага припомнянето и изтъкването на преден план на духовната битка, тоест онази, която води духовенството, и възхвалата на онези рицари, които са се обърнали към религиозния живот. С други думи, представата за двете войнства е по-актуална от всякога; тя се подхранва от конфликтната атмосфера, в която се развива реформата, и от кръстоносния поход, както и от въображаемото присъствие на демоните, задължително за съществуването на теорията на двете битки.

Принцовете рицари от хилядната година дават израз на своята набожност преди всичко чрез дарения и поклонения. Такъв е случаят с двама образцови християни, макар и не толкова, колкото Жеро д’Орийак, тъй като не стават светии. Това са граф Бушар Почтени (починал през 1005 г., чиято история е разказана през 1058 г. от Одон, монах в Сен Мор) и крал Робер Благочестиви, прославен от Елго дьо Фльори заради направените от него дарения и поклоненията му на старини за изкупление на младежките грехове, както и донякъде заради склонността му да прощава на знатни заговорници и щедростта му към бедните дори когато те са крадци (това ще рече, че е едва ли не светия).

Както през каролингски времена, така и към хилядната година преходът от „светската войска“ към тази на Христос продължава да бъде възможен. Той обаче е рядкост при физически здравите и годни за „служба“ рицари, които са в разцвета на силите си, като в това отношение Датус представлява особен случай. Типичният монах произхожда от знатно семейство, което още невръстен го изпраща в манастир чрез специален обред, съпроводен с дарение. Понякога това са петнадесет-шестнадесетгодишни юноши, които, подобно на свети Одон, не могат или не желаят да станат рицари. Самият Гвиберт дьо Ножан, роден през петдесетте години на XI в., описва в своята Автобиография етапите на своето „призвание“. Баща му дал обет да го даде в манастир, но така и не успява да го направи, защото умира. Ето защо съдбата на юношата трябва да бъде решена от неговата майка. Тя плаче при вида на ударите, които той трябва да понася от своя възпитател, възкликва, че не желае повече да го учат на латински и обещава „да му дари, когато възмъжее, рицарски доспехи и оръжие“. Може би това не е най-добрият начин да го спаси от бъдещи рани, но така или иначе младежът се отказва от воинското поприще и предпочита книгите, което предопределя влизането му в манастира.^[1] През хилядната година рангът на сеньор изисква избралият своето място пълнолетен мъж повече да не го променя. Монасите се молят за опрощаване на греховете на рицарите, които чрез тях осигуряват обществено надмощие, докато последните даряват на манастирите част от своите земи и крепостни, но не и своята собствена личност.

Въпреки всичко тези дарения създават близост, в името на която монасите оказват всякаква подкрепа на дарителите си в житейския им път, осигуряват им тържествено погребение, а след това съхраняват паметта за тях, като ги споменават в молитвите си за упокой на душите им и за възхода на семействата им, което е от полза за техните потомци. Може да се каже, че към хилядната година бялото духовенство дава израз на прошката към проявилите насилие рицари пред обществото, но не бива да се забравя, че то по-скоро изпира мръсното бельо на затъналите в грехове сеньории, без да изисква непременно от рицарите да променят въобще своите нрави… Фулк Нера, основател на манастир и поклонник в Йерусалим, изкупва греховете си и след това си възвръща рицарското достойнство като граф.

Нерядко някой стар сеньор, някой болен или ранен рицар става монах пред прага на смъртта. Чрез дарение той спечелва привилегията в последния момент да облече черното монашеско расо, за да се сдобие със същата „комеморизация“^[2] и да получи същите или почти същите шансове за спасение на душата, както ако е прекарал целия си живот в манастира. Така например бретонският рицар Морван се явява през 1066 г. пред абата на Редон. Той „се бои от смъртта“ и се стреми към Бога. С подкрепата на монаха Жарнегон, негов приятел от детство, той бързо бива приет като монах (очевидно не му остава много време). „Тогава той се яви пред светия олтар в пълно въоръжение, положи рицарските си оръжия, престана да бъде човек от миналото и стана нов човек. След това предаде своя кон на стойност десет ливри и собствения си алод Трефидик.“ Описанието е направено на прелестно грубоват латински, но именно това е обредът, засвидетелстван през X в. в Клюни, чрез който се встъпва в монашество (moniage).^[3] Подобна връзка има традиционни корени и съществува в същия вид още през VII в.: дарение срещу спасение на душата.

Подобни късно проявили се призвания могат да залегнат в поучителни повествования като тези на Ордерик Виталис и Ансо дьо Мол,^[4] но така или иначе винаги става въпрос за мъже, които се отказват от греховете на рицарството едва когато вече нямат възможност да ги извършват и когато чувстват близостта на смъртта. Случва се понякога да се изплъзнат от нейните нокти и тогава изпадат в ужасно положение, лишени от насладите, на които са се надявали да се радват колкото се може по-дълго! В такъв случай някои от тях отново се завръщат към светското битие.

Може ли да се обрече на монашество човек, опитал тръпчивия вкус на рицарския живот и който му е харесал? В това отношение по повод живота на Гийом дьо Желон се разразява същинска война между легенди, която противопоставя житието на епопеята.^[5]

Ордерик Виталис ни въвежда в житието, когато говори за Юг д’Авранш, спътник на Гийом Завоевателя. Той води разточителен живот, обича хазарта, разкоша, има слабост към жонгльорите, конете и кучетата. Разполага с ескорт от рицари, но също така с параклис и духовници, един от които, на име Жеро, непрекъснато хока това отдадено на наслаждения общество. На бароните, на бедните рицари и на децата той говори за рицарите от Стария завет, които вероятно са Йосий, Иов, Юда Макавей (подобно на Одон от Клюни в неговото Житие на свети Жеро), както и за „военните“ светии от късната Античност, сред които са Георги, Димитър, Мавриций, Евстатий. Дали по този начин той не смесва справедливата война с отказа от меча? Накрая споменава „светия атлет Гийом, който след дълга рицарска служба се отказал от мирските дела, приел манастирските наредби и се превърнал в славен Божи рицар“.^[6] Следвайки неговия пример, мнозина близки на Юг д’Авранш отиват в манастир.

В случая става въпрос за една личност, с която се срещнахме пред стените на Барселона през 800–801 г., превърната от Ермолд Черни в епичен герой. Това е Вилхелм (Гийом д’Оранж), херцог по времето на Карл Велики, който действително се отличава със смелост, но не и с особена набожност. Посветената на него епическа песен от XII в. на старофренски език е много по-обемна от тази за Роланд, тъй като е съставена от няколко песни и завършва с манастирския живот на героя, Montage Guillaume в две версии, съставени през XII в. Благочестивият му край го превръща в светия, който след смъртта си сътворява чудеса, а едно легендарно житие, преразказано от Ордерик Виталис, го превръща в образец на открилия вярата възрастен рицар, насочен към публиката от 1100 г. Първоначално рицарят Гийом взема участие в свещена война, по време на която „спасява Божия народ с меч и с помощта на Всевишния“.^[7] Той разширява границите на християнската империя, основава и дарява манастира „Желон“ в епархията на Лодев. По-късно обаче, през 806 г., според Ордерик Виталис той предизвиква изненада в Аахен, като заявява на Карл Велики, че иска да стане монах. Пускат го да си ходи със съжаление и като взема със себе си реликва от Светия кръст, той потегля на юг. Когато стига до Бриуд, сваля оръжията си, полага защитното си въоръжение, шлема и щита, в гроба на мъченика свети Юниан, а отвън оставя нападателното — меча, копието и лъка. Възмъжалите негови синове, графове, живеят недалеч от това място и отказът на баща им от рицарството на практика им оставя в наследство както владенията, така и властта. Занапред Гийом е поклонник на Христа и продължава пътя си бос, с власеница като знак на покаяние. Така той достига до основаното от него абатство Желон.

От този момент нататък характерът му се променя; той започва да се поправя и образова. Преди е бил изключително властен, а сега единственото му желание е да служи и да се подчинява. Сипят върху му удари и оскърбления, но той не се противи. Труди се и със собствените си ръце засажда плодни дръвчета. Иска и получава най-черната работа в кухнята и покрай пещта. Графът се е превърнал в най-покорен готвач и дори с Божията помощ, за да ускори работата, влиза в напалената пещ и излиза оттам невредим, подобно на някой праведник, преминал през изпитанието на огъня. Всички тези подробности са изключително поучителни.

Ала това все още е изпитателният период на послушник, едва ли не тормоз над новобранец, защото в крайна сметка всичко си има граници и не след дълго абатът му забранява да полага унизителен труд. Гийом бързо изкачва стълбицата на новата общност, преминава от активен живот към съзерцание и придобива по-висок статут, несъмнено естествен за всеки рицар от неговия ранг, който по неговия пример се обърне към монашеството. Определят му килия, в която той се отдава на молитви и медитация; дори пророкува своята смърт, подобно най-извисените монаси, прекарали цялото си земно битие между манастирските стени… В историята не се казва кому се пада занапред да подкастря маслините, да пече хляба и да подрежда трапезата. Има унижения, които правят чест на онези, които сами си ги налагат и отвъд които ги очаква едно по-висше битие.

В действителност Гийом д’Оранж има възрастни синове, на които е поверил своите графства. За него, както за мнозина други, манастирът е място за уединение. След като вече не е в състояние да язди, на човек му остава християнското вглъбение, отредено поначало на онези, които никога не са се качвали на кон. Такава поне е гледната точка в епическите песни.

Някои версии на Moniage Guillaume понякога граничат с бурлеската и на моменти са открито саркастични: в тях героят е оттеглил се от света вдовец, но интригата се върти около това, че той изобщо не е в състояние да се приспособи към новия начин на живот. Съхранил е рицарските си навици и си спечелва омразата на останалите монаси, които дори заговорничат срещу него, опитват се да го затрият и го принуждават да живее като пустинник на уединено място, Сен Гилем-льо-Дезер, където се сблъсква с един великан и един дявол. Епизодът несъмнено е отражение на сериозните търкания около 1100 г. вътре в самите манастирски общности, причина за отцепничество на приели отшелничеството елементи. От друга страна, в двете епически версии на Moniage Guillaume^[8] героят е принуден да се връща към рицарството всеки път, когато неговата френска и християнска родина е заплашена и в негово лице вижда своя единствен спасител. В този случай отново не може да се говори за чиста фикция, тъй като не са един и два случаите на монаси, които смятат, че са пред прага на смъртта, но в крайна сметка оживяват. Това цели да убеди тогавашната публика, че пред лицето на сарацинското нашествие все пак единственото войнство, на което може да се разчита, е светското, и да я настрои срещу онези манастири, които приютяват стари рицари, но едва след като са си присвоили огромна част от техните сеньории.

Ала ето че през григорианските времена обръщането към религията се проявява по нов, забележителен начин и в по-чист вид: към класическите манастири и към живота на отшелници се насочват вече не грохнали старци, а посветени рицари в разцвета на силите си.^[9] Те следват повеля на сърцето или са водени от духовен порив. Тяхното решение или може би преживяната вътрешна криза^[10] става причина за дълбок житейски прелом: те напускат тайно родните места и скъсват окончателно с предишния си статут, стремейки се преди всичко към смирение.

Според Гвиберт дьо Ножан през XI в. пръв подобен пример дава свети Тибо, един от малките синове на шампанските графове. „Още докато се обучава за рицар, той се отказва от оръжията и избягва бос от своя дом“; става въглищар в горите, ръцете и лицето му се набиват със сажди, след което заминава в изгнание за Италия.^[11] Постъпката му предизвиква вълнение: на свой ред един франкски граф, Еврар дьо Бретьой, заминава при въглищарите, ако мога така да се изразя. Самият Гвиберт го познава доста добре, тъй като е негов далечен братовчед. Еврар има слабост към разкошните благороднически одежди и е твърде сприхав: сред най-достойните за осъждане грехове на рицаря войнската жестокост съвсем не заема водещо място, тъй като преди нея стоят увлечението по пиршествата, накитите, суетността.^[12] След като се обръща към вярата, нашият Еврар става напълно неузнаваем в простото си облекло, на вид той е станал същински селянин. Ала подобно обществено падение очевидно не е по силите му и не след дълго той постъпва в манастира „Мармутие“^[13] и по този начин заема подобаващо място сред „сеньорите“ в една от западните обители на Клюни, която оглавява. Налага му се често да пътува, но той отбягва замъците в своя собствен феод. Все пак у него се е съхранило нещо от предишния му усет към красивото, тъй като „има куртоазния обичай“ да моли всеки грамотен, когото срещне, да запише едно изречение в неговото тефтерче за автографи…^[14] Дали сред тях няма и един недоволен от рицарското си призвание мъж, увлечен по книгите, чийто най-голям син се нарича Пиер Абелар?^[15]

Обърналите се към вярата през григорианските времена следват участта на отшелници, обречени на странстване, мълчание и уединение (подобно на монасите от Шартрьо). В същото време те не дирят подвизи чрез аскетизъм или умъртвяване на плътта, както са постъпвали някога светиите от Изтока или ирландските монаси. Целта на поведението им е по-скоро послание. В известен смисъл за тях е достатъчно да осъществят този житейски прелом, да се отдадат на странстване или уединение, докато напълно се откъснат от предишния си статут и се впишат в една нова общност с различна йерархия, където потомственото им благородство получава потвърждение чрез енергията, вложена в друго едно рицарство, във войнството на духа.

У граф Симон дьо Крепи-ан-Валоа сякаш донякъде оживява образът на свети Алексий (но само донякъде, без пълната нищета).^[16] Също като него, вечерта след сватбата той оставя своята съпруга недокосната и напуска родния край, без обаче да прекосява морето, а се отдава на отшелничество в планината Жюра. После се завръща във Франкия, но не крие самоличността си, а напротив, тъй като това само придава сила на неговите проповеди. „Усърдието на този мъж привлякло мнозина рицари.“^[17] Личният пример и убеждението са в състояние да увлекат цели армии в духовната борба!

Ето три паметни случая на обръщане във вярата, поне в света на Гвиберт дьо Ножан, тоест благородните фамилии от кралското обкръжение. Дали действителната причина за тях е бягството от мирското битие, както той твърди? Биха могли да бъдат прибавени и други подобни примери, като този на Арнул дьо Памел, благороден, неграмотен и силен физически фламандец, който около 1060 г. се отправя към двора на крал Филип I, но се спира в Сен Медар край Соасон, където става монах. Трудно му е да се впише в новата общност, затова става отшелник и от този момент започва двубой срещу дявола. Превръща се в могъщ екзорсист, а също така в духовен наставник на знатни фамилии (сред които неговата собствена), като дава своите напътствия от килията, в която стои затворен. Така той се сдобива с възможността да дава разумни съвети под формата на пророчества и да съдейства за решаването на проблемите, пред които се изправят благородните сеньори и дами, младите рицари, като, между другото, помага на една знатна девойка, влюбена в рицар от по-долно потекло.^[18] Според неговия житиеписец той урежда всичко с помощта на Небето. Разполага може би и с предимството да бъде осведомяван от посетителите, които му се доверяват. Това му позволява да предупреди, макар и напразно, сеньор Дьо Куси за клопката, която му е устроила неговата съпруга. Бори се също със суеверията на рицарите, но без много съчувствие, пример за което е начинът, по който тълкува злополучната смърт, постигнала неговия млад племенник. Неговата сестра била поверила юношата на могъщ сеньор, неин братовчед, „докато стане рицар“, но в същото време се тревожи за сина си и прави „черна магия“, като прехвърля панталоните му над една греда. Резултатът обаче е обратен и носи нещастие на оръженосеца, а майката изпада в грях…^[19] Според свети Арнул Бог наказва и грабежите, като праща смърт в семейството на извършителите.

Твърде възможно е някои случаи на обръщане към вярата да са следствие от повече или по-малко осъзната необходимост от страна на конкретните лица, които не са в състояние да отговорят на изискванията, предявявани към тях от социалното обкръжение, и по този начин се опитват да спасят репутацията си сред една общност от наследствени рицари, принадлежността към която не се крепи единствено на потеклото: необходими са усилия при упражняването на воинския занаят, свързан с опасностите на сраженията, както и непрекъсната бдителност по отношение на общественото мнение и на възможните предателства. Без съмнение този проблем не е характерен единствено за XI в., но вероятно промяната в статута на рицарството, на която се спряхме в предната глава, да е изострила духа на надпревара и да е направила много по-строги изискванията към младите, обричайки ги по този начин на една далеч по-сложна съдба. Очевидно все по-труден става достъпът до наследствата и до богатите наследнички. Какво друго остава на по-малките синове от знатните семейства, на бедните техни роднини, но също така и на недъгавите или неудачниците сред първородните синове, освен манастира или отшелничеството сред горските дебри, представено като проява на благочестие? В такива случаи единственият начин да се спаси репутацията е оттеглянето от света, представено като духовна битка.

Ордерик Виталис повтаря известни истини, когато сравнява живота на отшелника с „двубой“^[20] и манастирите със замъци, чиито земни обитатели се сражават срещу демоните и срещу пороците на плътта.^[21] Изображения на подобни битки могат да се видят по романските капители, представящи сцени на двубои между пороците и добродетелите, връщайки се към идеите, залегнали в Психомахията на Пруденций. Често добродетелите са олицетворявани от рицари, върху чиито образи все по-ясно се открояват шлемът и ризницата.

В същото време нападенията и клопките на демона представляват действителна заплаха за обърналите се към вярата, които, лишени от каквито и да било конкретни правила, следват собственото си вдъхновение или съветите на духовния наставник, когото са си избрали. Има случаи след 1100 г., когато странстващи отшелници критикуват недостойни свещеници с разпаленост, характерна единствено за времето на Григорий VII… При новите условия обаче те са принудени да отстъпят, за да не бъдат обявени за еретици. Дори отшелниците, които живеят в уединение, донякъде се отклоняват от нормите и един Бог знае какви ги разправят на дошлите да чуят словото им вярващи. Епископът от епархията се опитва пряко или косвено да ги контролира, както постъпва епископ Ив от Шартр с отшелниците от гората Перш. Най-често по отношение на отшелниците се прилага така нареченото правило на „свети Августин“, което ги превръща в нещо като каноници и им дава известна свобода. Ала след 1119 г. предпочитаният от епископите и от папата подход е прикрепянето им към ордена на Сито. През 1098 г. група дисиденти от абатство Молем в Бургундия тръгва след своя абат Робер и приора Обри, които ги отвеждат сред блага, покрити с тръстики (citelles, Cîteaux), между Дижон и Клюни. В началото тези отшелници се отдават на тежък труд, който не винаги дава плодове. По-късно, при абат Етиен Хардинг абатството се замогва, а решителна стъпка към неговото утвърждаване е пристигането през 1110 г. на Бернар, един от малките синове на сеньора от Фонтен-ле-Дижон. По онова време Бернар е едва двадесетгодишен, но придава на общността изключителна динамика и подем. През 1112 г. той става първият абат на Клерво, дъщерна обител на Сито. Един по един той привлича към вярата всички свои братя рицари и дори сестра си, които напускат своите семейства… Всички тези новопосветени във вярата, принадлежащи към една фамилия, неговата ревност и строго спазване на правилата, но също така връзките му с високопоставени личности и покорството му пред волята на епископите, са в основата на изключителния му успех!^[22]

Цистерианците решават да не се привързват към реликви, да стоят по-настрани от феодалното общество в сравнение с всички останали монаси от черното духовенство към хилядната година. Самите те са облечени в бели раса от необработена вълна за повече простота. Нямат нито арендатори, нито крепостни, нито енорийски църкви със съответните данъци. Дните им не са претрупани с меси и молитви за душите на мъртвите от двете висши съсловия. Придържат се към задължителните църковни служби, а останалото време посвещават на физически труд. По този начин те установяват равновесие между молитвата и труда според правилото на свети Бенедикт. Избягват да приемат гости от висшето общество, както и поклонници, ученици и болни, за да не се отвличат от основното си занятие. По думите им техният орден се сплотява около идеята за милосърдието и се ръководи от колегия, докато Клюни се отнася към своите подопечни манастири като същински сеньор и изисква от тях да плащат данъци. Тук дори първенството на мъжкия пол донякъде остава на заден план, тъй като орденът приема монахини и включва женски манастири.

Именно към тях рицари, духовници, монаси от други, вече утвърдени общности, се присъединяват решително и съзнателно, сякаш по този начин се опитват да се откъснат от всички ценности, свързани с предишната им класова принадлежност. Именно тук гордите преди воини свеждат глава и превиват гръб, за да се трудят като представителите на третото съсловие.

Същевременно при свети Бернар, когато орденът преживява своя разцвет и отнема от Клюни благосклонността на папата, отшелническият му произход отстъпва на заден план. Монасите са длъжни строго да следват литургичните правила, което не им позволява да се отдалечават твърде от абатството и да набират селяни за „слуги“ и „послушници“. Селяните са също „братя“, но с особен статут: тъй като са неграмотни, те играят по-малка роля в литургиите и в уречения час имат право да казват молитвите си на работното място. Ето защо могат да се отдават изцяло на труд, което е и вроденото им призвание, разполагат с отделни спални помещения, макар че накрая биват погребвани по същия начин както всички останали монаси. Според правилника всички грамотни монаси и поназнайващи латинския рицари трябва да посвещават определено време на четене и на медитация между стените на манастира. Сам свети Бернар е автор на послания и проповеди на латински език, а неговите тълкувания (по-конкретно върху Песен на песните) призовават по-скоро към съзерцателен, почти мистичен, а не толкова изпълнен с деятелност живот. Най-сетне цистерианците се радват на благосклонност и от страна на кралете, на принцовете и на западния елит от XII в., защото в техните очи те са образец на монаси, отдадени на молитва, и най-достойни застъпници на християнския народ, начело на който стои рицарството. Луи VII се сдобива с правото да бъде погребан в цистерианското абатство, което той сам е „основал“ в Барбо. Много скоро цистерианците започват да приемат като дарение данъци, сеньориални ренти, изпълняват погребални церемонии срещу задължението да се молят за спасението на душите, като наемат работници срещу заплащане, които да се трудят на мястото на техните послушници. Вече не може да става дума за някакво отшелничество, а по-скоро за своего рода нова реформа на монашеството „от висша проба“: макар далеч от мирския живот, белите монаси се радват на изключителна почит от страна на принцовете, които желаят да имат на своя страна както най-добрите рицари за войните и турнирите, така и най-добрите застъпници за спасението на душите си. По този начин цистерианците отправят към Клюни сериозно предизвикателство.

Често се обръща внимание на факта до каква степен творчеството на свети Бернар изобилства със загатвания за духовната борба. Налице са бастиони, които се опълчват на демоните, фаланги от манастирски бойци… Очевидно имаме работа с автор, който умее да говори на бивши рицари! Ала дали не е опасно да им се напомня непрекъснато за блясъка на шлемовете и мечовете, от които са се отказали? Да не говорим за любовния, еротичен език, който авторът използва, докато говори за връзките на душата с Бога. Всичко това напомня бълнуванията на недоизтрезнял трубадур, а стилът е белязан от бляскава и изтънчена реторика, в която личи стремеж към самоизтъкване.

При него молитвата (oraison) се представя като рицар, който участва в отбраната на замък, наречен Правда, обсаден от всякакви земни желания. Рицарят се мята на коня на вярата и препуска в дирене на подкрепления.^[23] Украсявайки своите притчи с цитати от Библията и охотно прибягвайки до алегорията, свети Бернар изтъква на преден план метафората за строените една срещу друга войски на Йерусалим и Вавилон с техните водачи Давид и Навуходоносор, които трябва да изобразяват съответно войнството на добродетелите и това на пороците. Ето че „от лагера на Давид излиза напред млад воин. Той съвсем наскоро е положил клетва пред царя и Давид със собствените си ръце е препасал «меча на Божието слово»^[24]. Той се изстъпва гордо, защото вече разполага с духовните оръжия. Противно на издадената от царя заповед, няма търпение да срази врага. Осанката му на буйния кон е горда и внушителна. Тялото му е изпълнено с плам и крие душа, не по-малко достойна за възхита. Нарушавайки дисциплината на своята войска, той дръзко се устремява сам напред с надеждата да пожъне слава“.^[25] Това държание съответства на поведението на рицарите по време на двубоите при Мулиерн или Бретьой, такова, каквото го описват Гийом дьо Поатие и Ордерик Виталис. Преди да се състои същинската битка или от страх, че тя въобще няма да се състои, най-пламенните рицари се устремяват един срещу друг, за да се сразят в двубой със себеподобните от другия лагер. Тази младежи поемат действителен риск и славолюбието им ги излага на опасността да попаднат в клопка. Така свети Бернар завързва занимателна интрига, белязана от съблазни, приключения и подвизи: Навуходоносор възлага на две сестри на име Надменност и Горделивост да отидат и да поздравят младия рицар, а след това да го привлекат зад стените на Вавилон. Те успяват и ето че градските врати се затварят и той се превръща в пленник, изложен на подигравките на слугите от кухнята, а след това е хвърлен в тъмницата Отчаяние. За щастие цар Давид възлага на отряд смели васали, начело с Предпазливост и Изпълнителност, да освободят дръзкия младеж, след което „рицарят на Христа постига мъдрост“.^[26] Така че за него всичко приключва далеч по-благополучно, отколкото за Ебл дьо Комборн.

Тази притча за преживяното от рицаря премеждие изтъква необходимостта от колективна и подчинена на здрава дисциплина борба, водена от цяла една общност като цистерианската, както и опасностите, които носи единичната духовна борба на отшелниците, белязана от безконтролност и непредпазливост. В същото време не е за пренебрегване и буквалното значение: налице е, поне според мен, първата апология на една война, която е по-справедлива и по-непримирима от феодалната, в която войската е напълно подчинена на краля. Необходим е отказ от рицарските приумици и своеволия в името на ефикасността, единството и, може да се каже, на реализма, характерен за една истинска, дисциплинирана армия, която не мисли как да избягва битките, а как да ги печели.

Преходът от метафоричното описание към действителната борба е осъществен съвсем скоро след това с кръстоносния поход. През 1128–1130 г. същият свети Бернар отправя възхвали към рицарите тамплиери, които за него са образец на смелост и изпълнителност, без излишно славолюбие и суетност (което не винаги се забелязва на практика). В своите проповеди той дори стига до дръзката мисъл, че в някои сражения на кръстоносния поход убийството на врага не е „човекоубийство, а убийство на злото“.