Доминик Бартелеми
Рицарството (70) (От антична Германия до Франция през XII век)

Моралните принципи на Етиен дьо Фужер и на Кретиен дьо Троа

Какви са всъщност изискванията на християнските моралисти от онова време към рицарите? Малката Книга за обноските, е написана към 1185 г. на френски език в същите осемсрични стихове със съседни рими, както и романите. В нея се описват различните обществени съсловия (крале и духовници, рицари, селяни и дами), изброяват се греховете, характерни за всяко от тях, както и моралните норми, които трябва да се спазват. Неин автор е епископът на Рен Етиен дьо Фужер, който пребивава в двора на Плантагенетите. Той открива у себе си призванието на духовен водач именно през 1200 година, свързвана от Андре Вошез с „възход на духовните пастири“, когато се появяват голям брой проповеди, насочени към всички обществени групи, чиято суровост не изключва възможността за спасение на душите. И така, епископ Етиен отправя към рицарите хаплива критика, подчертавайки в същото време, че до неотдавна „рицарството е било висш орден“ (все пак не най-висшият, както твърди героят на Кретиен дьо Троа Горнеманс).^[1]

Критиката на епископ Етиен не е насочена срещу насилието над жените, а срещу потисничеството, което рицарите в своите сеньории упражняват над селячеството. Уместно напомняне за съществуването на последните и за производителния им труд, отправено към духовниците и рицарите, които, отдадени на дворцов живот, охотно се смятат за единствени на този свят, като едните например поднасят в дар на другите превода на историята за Тива или Троя… В случая моралистът повтаря само и единствено от тази гледна точка схемата на трите съсловия: той припомня, че на селяните е отредена най-тежката участ, защото рицарите и духовниците живеят от техния труд.^[2] Ето защо заклеймява небрежното изпълнение от страна на рицарите на тяхната длъжност на закрилници, която всъщност оправдава съществуването им. Така „рицарят трябва да грабне меча, за да въздаде правда и за да се сражава с онези, които дават основание на другите да се оплакват; той трябва да възпира насилието и грабежите. Мнозина обаче само се преструват, че изпълняват тази си длъжност, и аз всеки ден слушам оплаквания за това“.^[3] Това ще рече, че дворът на крал Артур е снабден с добра система за звукоизолация, тъй като до него достига единствено ехото от някои затруднения на васалите от благородно потекло, но в романите изобщо не се чува гласът на селяните, подлагани на всякакви насилия. При това, ако се вярва на епископ Етиен, такава е ежедневната практика. Рицарите са сеньори, които злоупотребяват с повинностите в данъци и труд, както и с правото да раздават правосъдие. За нищожни простъпки те налагат селяните „с юмруци и тояги“, сетне ги хвърлят в тъмница, отнемат във вид на глоби, а на практика като откуп, цялото им имущество. През втория период на феодализма народът страда много повече от управлението на сеньорите, отколкото от междусъседските войни. При това, добавя този придворен епископ, „ние трябва да се отнасяме с любов към нашите люде, защото селяните носят товара на битието за всички нас, рицари, духовници и дами“.^[4] И още, „той [селянинът] не яде хубав хляб, защото най-доброто зърно остава за нас“.^[5] При Хенри Плантагенет за простия народ варената кокошка е само мечта: тлъстите гъски и сладкишите са отредени за сеньора и за неговата дама.

Отбележете как Етиен включва себе си в числото на привилегированите и се самообвинява без сянка на лицемерие. Това се дължи на факта, че през XII в. е налице пробуждане на християнското угризение на съвестта. Факт, който контрастира с твърденията на мнозина прелати и монаси от каролингския и следкаролингския период, които се представят за потиснати редом с „бедните“, докато в действителност техните сеньории поддържат тесни връзки със сеньориите на рицарите.

Може ли все пак да се говори за някаква субверсивност в твърденията на епископа на Рен? Не съвсем. Той просто смята, че всички мъки, които търпят селяните на този свят, ще им бъдат възмездени в отвъдното. Ето защо те не бива да се „сърдят на Бога“.^[6] Четейки неговата книга, човек си дава сметка, че тези люде действително се сърдят! Остава надеждата този пристъп на негодувание да не им бъде приспаднат от блаженството, което ги очаква на онзи свят. Би било твърде несправедливо.

Несъмнено Етиен дьо Фужер има определена заслуга за това, че сваля маската на куртоазната басня. През XII в. истински страдания изпитват жителите на селата. А що се отнася до благородните дами, те чисто и просто проявяват нахалство! Авторът не им спестява тази истина дори когато става дума за графини и кралици. Нали именно те са основният източник на омраза и на конфликти? Такава е обратната страна на куртоазната любов, която дава храна на романите, без при това да е плод само и изцяло на измислица. „Ако някой безумец се домогне до любовта им, той много скоро се сдобива от тяхна страна с това, към което се стреми.“^[7] Именно „на тази почва никнат войните“, резултатът не са изискани подвизи, а изгнания и насилствена смърт. Без съмнение за своята сатира по отношение на жените нашият начетен прелат черпи вдъхновение от римлянина Ювенал, но ние сме склонни да му повярваме, когато той твърди, че дамата от XII в. се цупи на мъжа си и се гримира, за да се хареса на своя поклонник.^[8] В същото време не бива да приписваме на владетелските дворове във Франция през XII в. нравите на римската аристокрация по времето на Тацит!^[9] Дали придворните дами са дотам покварени? Куртоазната любов по принцип е прелюдия към брака, а, както видяхме, прелюбодеянието подлежи на сурово наказание. И ако феодалните войни избухват заради жените, нима действителната причина не са наследствата, които им се падат?

Етиен дьо Фужер се вписва в двувековната традиция на критиците на покварата, царяща във владетелските дворове. Според него рицарството е висш орден, който обаче постепенно се е отдал на разпътство (trigalerie), на танци и лекомислени развлечения, сред които са и турнирите. Целта му е да го върне в правия път: то трябва да положи усилия в името на правдата, следвайки наставленията на Църквата! Само по този начин мъжете от благородно потекло (francs) и „помазани за рицари“, ще избегнат нравствения упадък.^[10] Отново призив потомците да бъдат на висотата на своите предци, но съпътстван този път от повеля те да се покоряват на Църквата, за който впрочем свидетелства и Повестта за Граала, където с почти същите изрази се напомня на рицарите, че трябва да бъдат лоялни и да ходят редовно на църква.

Етиен дьо Фужер обаче цели да постави „ордена“ на рицарите под пълното подчинение на Църквата. Той говори за меча, който новопосветените вземат от олтара, „за да защищават Христовия народ“,^[11] и където трябва да го положат обратно преди смъртта си. Той дори не споменава за онзи или за онези, които им дават рицарско звание, а говори за святото място, за църквата, където бива извършван обредът по посвещаването. Според неговата собствена представа именно там трябва да се осъществява и лишаването от рицарско звание на провинилите се в предателство, тоест в нелоялност в широкия смисъл на думата. Става въпрос за същински ритуал по „лишаване от рицарство“: „в такива случаи провинилият се трябва да бъде изваждан от ордена, да му бъде отнеман мечът, да получава сурово наказание, да му бъдат свалени шпорите и той да бъде изхвърлян от обществото на рицарите“ (et d’entre chevaliers geter).^[12] Подобна идея до голяма степен си остава едно благочестиво пожелание, тъй като в историята не ни е известен нито един случай на лишаване от рицарско звание, с изключение на старата традиция за прилагането, нерядко с конкретни политически цели, на наказания, съпроводени с публично опозоряване, близки до harmiscara. Единствено в лиежкото обичайно право през XIII в. съществува наказание под формата на сваляне на шпорите, но не на нарушили кодекса рицари, а на измамници, които са прикрили неблагородния произход на своята майка. Следователно мотивът не е нито религиозен, нито морален в съвременния смисъл на думата. В крайна сметка обаче това „предателство“ или „хитрост“ (engin), което според Етиен дьо Фужер е най-тежкият грях за един рицар, е твърде светско по своя характер и представлява нарушение на традиционния морал и на феодалната чест.

Към края на XII в. теорията за двата меча получава нов тласък благодарение до голяма степен на могъщото влияние на свети Бернар от Клерво и епископът на Рен се позовава на нея като на нещо общоизвестно. Мечът на духовника е символичен: това е проклятието, отлъчването от Църквата. Другият меч принадлежи на рицаря и е предназначен да убива и да нанася рани. „Двата те си помагат взаимно“^[13] според един общ принцип, чието приложение на практика си остава неясно: дали става въпрос за две различни юрисдикции, всяка със свой начин на приложение, или за рицари, които представляват светската десница на духовниците?^[14] Няма смисъл да се впускаме по-нататък в спекулативни разсъждения по въпроса, важно в случая е съхраняването на системата на двата елита посредством едно ново проявление на старата тема за двете „войнства“, за двата вида борба.

Дали подобна програма, подобна въображаема теория могат да намерят място в литературата? Рицарите, които през есента намират убежище в залите на замъците, едва ли са склонни да слушат истории, в които те са прости изпълнители на волята на духовниците или техни достойни помощници. Във всеки случай рицарят, който въздава правда, би могъл да стане герой по-скоро на епическа песен, отколкото на роман. На север от Пиренеите биха могли да се открият неколцина оцелели при Ронсевал от „песента, която Туролд тачи“, които продължават да наказват злините. Достатъчно е да бъдат забравени някои отмъщения и все ще се намерят епископи или монаси, които да им връчат меча в църковния храм. В такъв случай обаче остава проблемът, че те изместват правосъдието на краля, освен ако епическата песен не се превърне в апология на една силна кралска власт, което е немислимо,^[15] тъй като това би подронило позициите на цялото баронство. В такъв случай песента би трябвало да слави реални личности (Филип Огюст), вместо да бъде плод на едно дирещо компенсация въображение. Що се отнася до куртоазните романи, християнският елемент в тях ни най-малко не предполага покорство пред епископите. В тях за Бога говорят преди всичко отшелници или възрастни рицари, така че мечът на църковното правосъдие трудно би могъл да намери място в една толкова малко белязана от клерикалност атмосфера.

В същото време моралните принципи на Кретиен дьо Троа не са и никога не са били толкова отдалечени от тези на Етиен дьо Фужер. Като певец на куртоазната любов, въплътена в образа на Ерек, той също представя едно рицарство, което се опитва да докаже себе си, и един християнски брак, който служи за преграда срещу разврата. Дирейки изява и развлечения, рицарите продължават в известен смисъл да въздават правда. Чисто и просто моралните принципи на епископа на Рен, предшественик на цяло едно схоластично течение от началото на XIII в., съдържат сурова критика срещу куртоазната мечта. В картината на света, която той рисува, на преден план излизат страданията на селяните, за които Артуровото рицарство изобщо не се сеща, а жените от благороден произход съвсем уместно присъстват без ореола на идеализацията: те престават да бъдат обикновени вектори на рицарските ценности, а придобиват собствено битие дори чрез недостатъците си.

Не би било зле тези двама френски автори да се четат успоредно и да се съпоставят въпреки огромната несъразмерност на тяхното творчество и техния талант.