Доминик Бартелеми
Рицарството (18) (От антична Германия до Франция през XII век)

Пред лицето на норманите

Норманите върлуват сякаш по Божия воля. Те се изкачват нагоре по течението на реките със своите дракари, а не след дълго се появяват конни и пеши отряди, които задружно или поотделно подлагат страната на грабежи, предшествани от „кървави видения“ на местното население.^[1]

Особено известен е „плачът“ на монаха Ерментарий, който изброява имената на превзетите и разграбени селища: „Нито един град, нито един манастир не останаха неприкосновени. Всички се обръщаха в бягство и рядко някой се осмеляваше да призове: «Спрете, дайте отпор, защитете вашата родина, вашите деца и народ.» Не разбирайки смисъла на случващото се и в постоянни раздори помежду си, те се откупваха с пари там, където трябваше да се отбраняват с оръжие, и така предаваха делото Божие.“^[2]

Модерната френска история се позовава на Ерментарий, за да придаде допълнителен драматизъм на норманските нашествия, дискредитирайки по този начин елита на каролингското общество. Ала противникът далеч не е така непознат и до известна степен може да му бъде оказвано влияние. Последните изследвания разкриха смущаващи факти, на които до неотдавна изобщо не се е обръщало внимание. Вече видяхме как през 826 г., по време на празненствата в Ингелхайм, Людовик Благочестиви установява с „крал“ Харолд силни и може би опасни връзки. По същия начин неговите синове завързват през тридесетте и четиридесетте години на IX в. приятелство с „хора“ измежду викингските вождове, които плячкосват империята. През 841 г. Лотар има васал на име Харолд,^[3] когото насъсква срещу владенията на своите братя Людовик Немски и Карл Плешиви, с които враждува. Неговият племенник и съюзник Пипин II Аквитански е пожертван при подялбата във Вердюн от своите чичовци и напълно понятно е неговото недоволство, когато вика нормански отряди на помощ срещу Карл Плешиви. Последният също не остава назад: Джанет Нелсън обръща внимание, че вождът Рагнар, опустошил през 845 г. парижката област, е един от „хората“ на Карл, който настоятелно претендира за отплата.^[4] Пред лицето на опасността Карл, подобно на някогашните германски вождове, заявява, че е готов да умре за родината, и превръща това свое заявление в политическо послание, но сетне благоразумно не предприема нищо и накрая събира специален данък, с който откупва оттеглянето на Рагнар.

С други думи, въпреки че гражданските войни се отхвърлят като проява на Божие отмъщение, именно водените от синовете на Людовик Благочестиви междуособни войни, и под тяхно влияние раздорите сред различни групировки на аристокрацията, са една от решаващите причини за норманските нашествия. В същото време са налице връзки между франки и нормани, което ни кара да разглеждаме като твърде относително твърдението за сблъсък на цивилизации (или на общества). Както видяхме, много бързо се установяват смесени съюзи между франкските и норманските групировки и отряди.^[5] На това се дължат различните политически маневри, пазарлъци, споразумения, къде спазвани, къде не, от двете страни, които се вписват в класическата традиция на съглашенията между воини.

Много скоро някои нормани се покръстват, за да могат да постъпят на кралска служба, като например Виланд, когото Карл Плешиви изпраща да прекара зимата на 862 г. в Сен Мор-де-Фосе, след което го хвърля срещу Мо, откъдето са му отправили предизвикателство местният епископ и родният му син (бъдещият Людовик Пелтека). При това положение „грабежите, извършвани от норманите в тази област, не го трогват кой знае колко“,^[6] докато той за по-голяма сигурност укрепва с ровове манастира „Сен Дьони“, на който изпълнява длъжността светски игумен, като при това съдейства за съхраняването или за налагането на крепостничеството върху местните селяни.

При отбраната на страната от норманите изобщо не се поставя въпросът за въоръжаване на селяните, смятани в една или друга степен за „крепостни“, нито дори те да бъдат оставяни сами да се защищават. През 859 г. селяните по средното течение на Лоара създават отряди за самозащита, но крал Карл и граф Роберт Силни побързват да ги разоръжат. През 862 г. Карл Плешиви отбранява долината на Сена откъм крепостта Питр (недалеч от днешния Пон-дьо-л’Арш, над Руан), където изгражда укрепен мост. Той свиква знатните и свободните на събрание по каролингски обичай, за да им напомни своите прерогативи и по-конкретно монопола върху обществените фортификации, като заповядва издигнатите набързо укрепления от пръст и дървета незабавно да бъдат разрушени. Стремежът му е да избегне вероятността неговите поданици, опълчили се срещу езичниците, един ден да надигнат глава и срещу самия него.

Слабата съпротива се дължи може би на факта, че по време на нападенията норманите проявяват нечувана до този момент жестокост. Въпреки това Ерментарий не е прав, когато твърди, че никой не се съпротивлява. Има графове като Вивиен от Нант, който загива геройски (851 г.). Кралят и графовете осигуряват на страната известна защита, която има определен социален белег: те самите издигат укрепления, като в същото време забраняват „частните“ укрепления, предпочитайки да влязат в преговори с норманите и да откупят тяхното оттегляне чрез допълнителни данъци, а не да водят война докрай.

Каролингският елит съхранява традиционната си позиция и при всички случаи е склонен да си има работа със знатен, с противниковия водач, но не и да позволи на собствения си крепостен да придобие свободи, които биха заличили разликата в общественото положение. И тъй като става все по-трудно крепостните да бъдат държани в подчинение по силата на съществуващия статут, понеже все по-често се появяват обединения на крепостни, които желаят повече свобода, тоест по-малко тегоби, налагането на „спасителен данък“, на такси за отбрана открива обещаващи перспективи. Наложената към 875 г. схема на трите съсловия оправдава обезоръжаването на селяните, сплотени в отряди за самозащита. Пак около 875 г. Херик от Оксер завършва своя сборник Чудесата на свети Германий с описание на мъжество за назидание на по-издигнатите духовници, на което Доминик Йона-Прат напълно основателно обръща внимание: „Едни воюват, други обработват земята, а вие принадлежите към трето съсловие. Бог ви е отредил място в своите собствени владения. Ето защо сте освободени от физически труд и можете да се отдадете изцяло на служба на Него; други са натоварени с трудната задача да се сражават за вас (militia) или да работят за вас, но в замяна вие служите на тях чрез вашите молитви и църковни литургии.“^[7]

Безполезно е да си задаваме въпроси относно „индоевропейския произход“ на тази схема: той произтича, естествено, от каролингската идеология, съчетавайки дуализма на елита с този на благородниците и крепостните. Приведеното по-горе слово има за цел да оправдае привилегията на духовниците и да ги призове към дисциплина и строго спазване на църковните служби. То се намира в пряка връзка с теорията за двете войнства, която отчасти се проявява на практика при Людовик Благочестиви. Духовниците и монасите несъмнено притежават „най-добрите оръжия“, макар те да са невидими; благодарение на тях те не са длъжни да се сражават с норманите, тъй като се сражават срещу демоните. Към края на IX в. Чудесата на свети Бертен описват подялба на отнета от норманите плячка при Сент Омер през 891 г., като дял от нея получават и онези, които не са взели участие в битката: люде, отдадени на молитви, и невъоръжени бедняци, призовавали Всевишния на помощ за успех на християнското оръжие. В същия текст обаче се прави ясна разлика между две категории бойци, „по-знатни“ и „по-скромни“.^[8]

Дали сред тези „по-скромни“ има такива, които се издигат в обществото? Съдбата на „незнатния“ Ингон и на лесничея Терул, описана съответно от Рихер от Реймс^[9] и в Историята на анжуйските графове,^[10] би могла да наведе на подобна мисъл, ала това са произведения от периода около хилядната година и от XII в. Същевременно що се отнася до Ингон, Рихер дава ясно да се разбере, че той принадлежи по-скоро към средното дворянство, а Терул пък принадлежи към древна знатна фамилия, изпаднала в немилост, която с него отново заема своето достойно място… Митът за главоломния възход на прости войници, тръгнали да бранят Франция от норманите (или на кръстоносен поход), принадлежи на по-модерни времена.

Напротив, Роберт Силни е граф-воин (подобно на други от неговото поколение и от X в. с прозвища, подчертаващи тяхната храброст, като Желязната ръка, Вилхелм Славната ръка, но понякога придобити далеч по-късно, когато те се превръщат в легендарни фигури). Той е наследствен аристократ от времето на империята, овластен, по-късно лишен от доверие и в крайна сметка възстановен от Карл Плешиви. През 866 г. той има злочестината да бъде убит в сражението при Брисарт, но по този начин си спечелва славата на закрилник на страната, от която се възползват неговите потомци. Около 900 г. Регинон от Прюм го споменава редом с имената на прочутите герои, „люде от знатно потекло [generose stirpis], бранили границите на отечеството“.^[11] След него синът му Одон успява след навършване на пълнолетие да си върне владенията и през зимата на 885–886 г. да се прослави при отбраната на Париж, който е ключова крепост при отблъсването на значителна норманска войска, съставена от кораби и пехота. Той спасява Париж и става херцог, твърди Регинон, докато последният каролингски император Карл Дебели е принуден да плаща откуп.

Настъпва възход на графовете, чиято мощ расте благодарение на законодателните мерки, предприети от Каролингите. Нападенията на норманите допълнително им предоставят възможност да се обявят за защитници на страната не само чрез раздаването на правосъдие както по времето на Людовик Благочестиви, а и чрез оръжие. Норманските нашествия, също както по-късно кръстоносните походи, са удобен случай за утвърждаване на героичния образ на благородническото съсловие, от който, изглежда, то непрекъснато се нуждае.

При по-внимателен поглед обаче става ясно, че героизмът на Одон е белязан от известен прагматизъм. Това личи в Поемата на монаха от Сен Жермен-де-Пре — Абон, посветена на отбраната на Париж от абат Ебл и от граф Одон с помощта на мъртви светии като Дева Мария или свети Германий. Заслугата на този войнствен абат е, че не дири някакво оправдание в теорията за двете войнства или за трите съсловия, а се стреми към подвизи подобно на някой конен воин. Монахът Абон от своя страна робува на далеч по-малко условности, отколкото отявлен ласкател като Ермолд Черни: той не крие някои слабости на своя герой Одон, граф, а по-късно, през 888 г. и крал,^[12] като описва мъжеството и подвизите на воини, които не са графове, а са с неуточнен обществен ранг, според мен едва ли по-нисък от този на васалите, притежаващи дванадесет манса, облечени в кожена броня и сражаващи се с копия.

Отзвукът от отбраната на Париж намира отражение в многобройни извори. Според не дотам сполучливия израз в Аналите от Сен Вааст, през 885 г. пред лицето на норманите „никой не може да устои, а франките отново се приготвиха за отбрана, но не чрез открит бой, а започнаха да градят укрепления“.^[13] Една от тези крепости, Понтоаз, „обречена на жажда“, се предава, тоест разменят се заложници и защитниците се оттеглят. Норманите проявяват милост към тези воини, като по всяка вероятност им дават възможност да се откупят. Ала могат ли кралете и графовете да си позволят непрекъснато да преговарят и да отбягват сраженията? На това се дължи и славата на Париж, който съумява да даде достоен отпор.

Първото описание е посветено на преговори. Датският „крал“ Зигфрид иска от епископ Гозлин и от граф Одон да премахнат загражденията, за да могат норманите да минат свободно. Той ги уверява, че ще пощади града, както и владенията (сеньориите) на двамата. Император Карл обаче им нарежда да отвърнат с отказ, тъй като изпълнят ли искането на Зигфрид, ще бъдат обречени на смърт и позор. Впрочем последният добре разбира тяхното положение.

Първоначално Зигфрид и неговите нормани се опитват да разрушат укрепения мост между крепостта и десния бряг. В края на ноември те обсаждат в продължение на два дни кулата, която го отбранява на мястото, където по-късно е построен Шатле. Напразно обсипват стените със стрели и се опитват да предизвикат пожар. През последвалите два месеца те пращат отряди на север по реката, които чрез грабежи осигуряват припаси за разположения при Сен Жермен-л’Оксероа лагер (наричан тогава „Кръгът“). До пълна блокада обаче така и не се стига. От 31 януари до 2 февруари 886 г. градът е подложен на пряка и ожесточена атака с помощта на обсадни машини, а известен бой пленници са избити, за да се всее смут сред бранителите (това означава, че до този момент пленниците са били оставяни живи). Нов провал, последван от нов поход в земите на франкското кралство, по време на който датчаните заварват неподготвен и убиват граф Роберт Порткаркоа. Преди всичко обаче те успяват да преминат Сена и превземат Сен Жермен-де-Пре, който е превърнат в техен лагер. При това до този момент всички са били убедени, че те няма да посмеят да посегнат на това свято място! По същото време реката отнася моста, свързващ укреплението с левия бряг, като по този начин кулата, охраняваща входа откъм днешния фонтан „Сен Мишел“, се оказва откъсната. Дванадесетте нейни защитници се предават с надеждата да откупят живота си, но биват убити. Абон приключва Първа песен с потеглянето на голям брой нормани на юг към Нейстрия, която подлагат на грабежи, без при това да проникнат в Шартр или в Льо Ман.

Втора песен разказва донякъде несвързано за последвалите събития. През март граф Хенрих, същият, който убива Готфрид, заема начело на водената от него войска десния бряг, но до сражение така и не се стига: той се ограничава с нощно нападение срещу конете на норманите,^[14] в същия момент (доста странно…), когато граф Одон води преговори със Зигфрид. В резултат Одон е подложен на опасност, тъй като норманите веднага се нахвърлят върху него и за да спаси кожата си, той е принуден да прояви смелост, докато неговите хора му се притекат на помощ, така че „доблестното му държание предизвиква всеобща възхита“.^[15] Без да имаме намерение да подлагаме на съмнение неговата храброст, все пак трябва да отбележим, че той откупува оттеглянето на Зигфрид срещу 60 фунта сребро: държанието му не се отличава много от това на Каролингите, които постъпват ту като герои, като покойния Людовик II, победител при Сокур, ту като политици, подобно на Карл Дебели, който в случая успява да накара норманите да се изтеглят от областта на Париж срещу откуп от 700 фунта и обещание „като дадат заложници, да не се доближават до други брегове освен тези на Сена“.

По-нататък у Абон следва епизод, на който през XIX в. не е обърнато достатъчно внимание: „След това уверение [securum] нашите престанаха да се опасяват, че мирът може да бъде нарушен от датчаните. Ето защо в резултат от договора всичко стана общо; те живееха редом и деляха всичко: къщи, хляб, напитки, столове, пътища, легла. Всеки се чудеше как така хората от двата народа се смесиха едни с други.“^[16] Взаимната вражда е преодоляна бързо, защото по време на обсадата не е проявена кой знае каква жестокост. В крайна сметка дали на някой от нашите добродетелни и храбри парижки графове е дошло наум да се поразходи заедно с новите си приятели из местата, където те преди това са вършили грабежи? Действително по-късно плъзва слух, че норманите са нарушили споразумението и са осъществили нападение по долината на Марна. В града се надига врява, всички започват да дирят датските заложници, някои парижани се хващат за гушите с тях и „при това обстоятелство особено се отличава абат Ебл“, войнствен, но предпочитащ да се бие само когато е налице числено превъзходство и благоприятна позиция. Все пак епископ Ансери (наследник на Гозлин) „пусна да си ходят, вместо да убие, както би трябвало да постъпи, всички онези, които се намираха при него“.^[17] Благороден жест, но в същото време може би и добра преценка, тъй като родният му брат, епископ на Мо, се намира в плен при норманите.

Що се отнася до Карл Дебели, неговото детрониране през 888 г. само потвърждава настъпилия упадък. След 877 г. кралската власт непрекъснато губи позиции; нещастният случай през 884 г., при който загива Карломан, окончателно слага край на всякаква централна власт и на контрола от страна на двореца над графовете, чиято мощ се разгръща на местно равнище. Подобно на останалите кралства, произлезли от империята на Карл Велики, през февруари 888 г. франкското кралство „ражда от собствената си утроба“ нов крал, Одон.