Доминик Бартелеми
Рицарството (7) (От антична Германия до Франция през XII век)

Късната Античност

За общественото развитие на Германия след Тацит липсват достатъчно конкретни сведения. Известно е само, че към края на II в., по времето на Марк Аврелий, се усилва натискът по границата. И внезапно през 257 г. два големи народа, наречени франки и алемани, нахлуват в Галия. Те започват опустошения и стават причина градовете да бъдат стегнати в укрепления или да бъдат сведени до опидуми по келтски образец.^[1] В крайна сметка те се превръщат в големи замъци, каквито на практика остават до промяната около 1100 г., на която ще се спрем по-нататък. Във всеки случай основаната на търговията икономика и градският живот в Империята се задъхват, налице е известна примитивизация, която в Галия подготвя почвата за известна германизация.

Нека повторим, че не става въпрос за раси, а за състояние на обществото, което се отличава с нравствения и материалния възход на една въоръжена аристокрация, каквато се среща по всички континенти, независимо дали има тъмни коси и мургава кожа, или е червендалеста и развява руса грива! Антропологията на царствата и на бойците в Африка ни дава възможност по-добре да „разберем“ франките, за които до Григорий от Тур разполагаме за съжаление с твърде оскъдни източници.

Тяхното название има германски произход и означава „свиреп“ и „свободен“ (с други думи, „воин“), от корена frehhr, което е известно още на Исидор Севилски. Дали обаче оформянето на този съюз (в който влизат гордите хати на Тацит и техните съседи) съвпада с възхода на аристокрацията и с укрепването на позициите на вождовете? Също както и на сходната аристокрация при алеманите (всички мъже, знатни и воини) в сферата на свебите при Тацит. Трудно би могло да се каже. Това не е вярно поне що се отнася до конницата при франките, които през цялата късна Античност (III-VI в.) се славят като отлични бойци, но в пехотата. Що се отнася до алеманите, за тях знаем повече благодарение на описанието, което прави Амиан Марцелин на техните походи по течението на Рейн през периода 355–361 г., както и от Юлиан Цезар (наречен още Юлиан Отстъпника). По това време те имат крале, а в тяхното обкръжение са налице и по-дребни владетели, които ги придружават по време на война, но съюзът с които е все още твърде крехък. Броят им е значителен в Страсбург (Аргенторат) и те притежават конница, за която Амиан Марцелин, сам римски офицер, дава ценни сведения.

Той обяснява например, че конницата на алеманите няма сигурно предимство пред римската пехота. При нея бойците слизат от конете по време на сражение, защото знаят, „че конният боец, колкото и ловък да е, държи в едната си ръка юздите и щита, а копието в другата и не може да причини вреда на нашия облечен в желязо клибанарий, докато пехотинецът, пред лицето на опасността, когато цялото внимание е съсредоточено върху противника, може да препълзи по земята, с удар в хълбока на коня да свали ездача, а след това без затруднение да го убие“.^[2] С други думи, конниците се нуждаят от подкрепата на пехота, както това често става през Средновековието. За момента възходът на конницата е възпрепятстван именно от липсата на такава или от недоволство като това, което през август 357 г. алеманските пехотинци отправят срещу крал Хнодомарий и другите вождове на коне. „Те в един глас започнали да им крещят, че трябва да слязат от конете и да заемат място в техните редици, за да не могат в случай на неуспех лесно да избягат и да изоставят простите люде“, както впрочем постъпва Арминий през 16 г.

Амиан Марцелин живо описва страховития изглед на Хнодомарий, който, напълно в духа на германската традиция, носи на главата си сноп огненочервени пера. По време на цялото сражение той заедно със своите хора олицетворява варварската ярост, но привечер смирено слага оръжие в нозете на Юлиан Цезар.

Впрочем в другия лагер римската войска на Юлиан Цезар, по израза на Гюстав Блок, в действителност е гало-германска. Според Амиан Марцелин тя е съставена основно от „гали“, сред които ние лесно бихме могли да различим и франкски елементи. В решителния момент те пеят бардит, за да си вдъхнат смелост: „Закалени в боевете, те вдъхваха страх само с външния си вид (значи става въпрос за надпревара кой кого ще уплаши), а след това гръмко нададоха боен вик. Започвайки в разгара на боя с тихо ръмжене, този вик постепенно се усилва и достига мощта на вълните, които се разбиват в крайбрежните скали.“^[3] Начело на тази победна гало-германска войска стои непривикналият към свирепия вид на германците Юлиан Цезар, произхождащ от източните провинции, който дава заповеди, но в разгара на сражението е принуден да отиде на мястото на пробива, където проявява по-голямо себеотрицание дори от Германик навремето. При това във войската не цари някогашната дисциплина. Така през 361 г. по думите на гърка Зосим „в един малък германски град, наречен Париж“^[4], същият този Юлиан при провъзгласяването му от разбунтувалата се войска за император е вдигнат върху щитовете. Съвсем по същия начин постъпват батавите с Цивилис през 69 г.! С тази разлика, че във втория случай войниците се бунтуват срещу Констанций II и издигат Юлиан против волята му. По този начин те дават израз не толкова на своята преданост към него, колкото добродетелен и справедлив да е той, а на отказа да се сражават на Изток и на желанието да си останат в Галия.

Като цяло походите на Юлиан Цезар нямат характера на тотална и безкомпромисна война. Сражението при Страсбург е изключение. Амиан Марцелин изброява година по година извоюваните победи, но понякога те са срещу съвсем малобройни племена (като например срещу салическите франки, подчинени за пръв път през 356 г.). Всички тези победи изглеждат твърде незначителни в сравнение с действително голямата битка срещу алеманите при Аргенторат (днешен Страсбург) през август 357 г. и представляват по-скоро отделни настъпателни операции, съпътствани от заемане на територия и от грабежи, по време на които германците се оттеглят в горите или предприемат партизански действия. Понякога е достатъчна само заплахата, за да бъде постигнато подчинение, скрепено с договор, тоест задължение за плащане на данък (впрочем твърде нетрайно и не след дълго поставяно под въпрос). Във всеки случай Юлиан Цезар винаги прощава на враговете си, той, който се е отрекъл от Христа! В действителност поради ограничените данъци и липсата на икономика, върху която да се опре, той не разполага с възможности да постъпва по друг начин, освен да съчетава мъжеството със снизхождението. Денем може да властва благодарение на армията си, но нощем се нуждае от подвизите на истински воин като Хариетон (несъмнено франк по произход) и неговата банда, или по-точно казано, неговата нередовна войска. Така например той възлага на Хариетон да залови в плен един знатен алеман.^[5]

Войниците на Юлиан биват наемани и зачислявани на служба. Въпреки това той трудно може да ги възпре от грабежи и да ги убеди да останат в строя. През 357 г. той поема риска със сражението при Аргенторат (Страсбург) само защото в противен случай не би могъл да им попречи да се пръснат на отделни отряди и да влязат в спорадични схватки, което в случая е изключително опасно, предвид необичайно силния противник. Неговата армия се финансира от Империята (както и от събирания чрез имперската администрация данък…), но по състав и по дух тя е германска, което означава „доблест“, но също така алчност и стремеж към свобода — следователно колебание в нейната преданост…

През късната Античност подобни нападения с цел грабеж и сплашване в отдалечени или съседни райони са важен елемент на военните действия. Основна тяхна цел е противникът да бъде принуден да плаща данък или дори да положи клетва за вярност и да сключи съюз, но в никакъв случай неговото унищожение. Нерядко биват вземани пленници и заложници, предназначени да играят ключова роля при бъдещата му акултурация и обществено развитие. Освободените от римляните пленници-варвари започват да обработват земята на Галия като колони, докато римляните, бивши пленници на варварите, се събират на малки, пъстри по своя състав групи, които нерядко се занимават с грабежи. Най-сетне редица войнствени варварски племена се намират в съюз с Рим и понякога предприемат военни действия срещу него именно за подобряване на условията в договора. Така са възможни всякакви промени в съюзните отношения, а римските победи допълнително способстват за проникването на германците и на германското влияние в Галия.

Прочитът на текстовете и тълкуването на археологическите находки през XIX в. са белязани от расов предразсъдък: по онова време в останките от погребенията се дирят белези от германската раса. Днес археологията определя франките според „културния облик“, характерен за спомагателните римски войски в Северна Галия, а не отвъд Рейн. В случая е налице обичай при погребенията (а не изгарянията) оръжието да бъде полагано редом с тялото на неговия собственик: дълги мечове, секири, копия, стрели, кинжали, щитове с умбо. Според Мишел Казански „тази нова практика се проявява у германците в Галия и е резултат от осъзнаването на новия им обществен статут, свързан с военните им длъжности“.^[6] Така проникването на франките в Империята, прекъснато през 257 г., но възобновено чрез договор, като федерати и други, води до тяхното превръщане в катализиращо ядро за сцепление на галското население. Те се превръщат във войници, които по време на късната Империя бранят Рим и получават заплата от обществените данъци. Те са не толкова дисциплинирани, колкото през класическия период, но (или благодарение на това) твърде ефикасни, като например в битката при Страсбург. Амиан Марцелин описва галите в областта около Париж като горд народ, притежаващ воинска доблест, защото това са гало-франки. Археологическите данни потвърждават същото, защото се наблюдава отказ от изгаряне на мъртвите и полагане на оръжието като символ на статут по германски образец, което означава, че вече е налице един общ елит.

Амиан твърди дори, че тези „гали“ произхождат от Троя, сякаш се стреми да разобличи мнимото родство на римляните с Еней. Ако се съди по „Хрониката“ на Фредегарий, по времето на Меровингите за произхода на франките е разпространен същият мит, който бива разсеян от историческата критика едва през XVI в. През VII в. този мит преследва конкретни цели, но не бива да се забравя, че в него има частица истина, тъй като прокудените троянци действително за известно време са съюзници на Рим. Впоследствие те оспорват отношенията си с него и данъка, който трябва да плащат, сноват между Империята и Германия и в крайна сметка не толкова завоюват Рим, колкото се отърсват от неговата зависимост. По този начин с оръжие в ръка извоюват аристократичната си свобода, докато исторически погледнато, би трябвало да се говори не за внезапно нашествие, а за постепенно проникване в римския свят, където държавата постепенно отслабва през лицето на аристокрацията.

Дали наполовина романизираните войнствени „племена“ като франки, салии, ренани са по-склонни към водене на твърда и безкомпромисна борба, отколкото германците на Тацит? Данни за подобно нещо липсват. Дори да се предположи, че са имали такова желание, донякъде са им липсвали средства за това. Късната античност е белязана от появата на най-различни варварски народи, едни от други по-свирепи на вид. След 360 г. откъм степите в галоп пристигат хуните и аланите, добавяйки към общата картина тръпка на страх и малко екзотика. Дори някои римляни започват да се стремят към войнствен изглед, като например патрицият Аеций, син на романизиран скит и римлянка. Други пък от снобизъм стават поклонници на особена изисканост и претенциозност, като епископ Сидоний Аполинарий през седемдесетте години на V в. Трябва да се подчертае обаче, че това не е епоха на разюздано насилие и мрачните картини на един опустошен свят са силно преувеличени. Насилието се проявява по-скоро в разводнен вид.

За начало на V в. се смята 31 декември 406 г.^[7], когато вандалите прекосяват границата на Империята, изтласкват бранещите я рейнски франки, а Григорий от Тур рисува в своята История драматичните събития от този период, сякаш според него единствената алтернатива е власт и покровителство на светиите или гибелна борба между хората. Самият той превръща в мото на II книга от своята творба „добродетелите на светиите“ (могъщество, чудеса) и „кланетата между хората“. Кланета ли? Дори когато става въпрос за прочутия хунски вожд Атила, не бива да се стига до преувеличения. Народите много разчитат на способността си да всяват ужас сред враговете, но Атила снема обсадата от градовете веднага след като те дадат израз на почитта си към него, а и битката на Каталаунските полета не е доведена докрай: схватката между хуни и вестготи (чийто крал Теодорих е убит) действително е жестока, но твърде кратък е сблъсъкът между Атила и неговия победител Аеций, който оставя хунския вожд да се оттегли. В крайна сметка малко след това Атила умира, докато прави любов, а не война.

През 448 г. Сидоний Аполинарий прави поразително описание на салическиге франки, издържано в импресионистичния стил на Амиан Марцелин, само че в стихове. Той описва русите им коси, бръснатите им лица, прилепналите им дрехи и най-сетне презрамникът, който „се спуска по стройната им снага“. Освен това те са големи спортисти, същински майстори при хвърлянето на копие и на секирата, наречена франциска. Те я „запращат в простора, взират се в мястото, където са уверени, че ще попадне, завъртат щита, за тях е същинска игра да отскачат по-бързо от насоченото към тях копие и да изпреварят врага, като първи му нанесат удар“.^[8] С други думи, те обичат да се отдават на зрелищни и сложни бойни упражнения, докато в същото време римлянинът Сидоний се отдава на не по-малко сложни поетически упражнения и така всеки в своята област се стреми към съвършенство. Франките от деца изпитват увлечение по войната, тоест от малки ги готвят да бъдат елитни бойци. И „ако случайно по-многочислен враг или лоша позиция ги постави в безизходно положение, те могат да бъдат победени единствено от смъртта, но никога от страха. Остават на място, непобедени, и може да се каже, че мъжеството им продължава да живее след последния им дъх“. Понякога може и това да се е случвало, но в края на тази поема Сидоний Аполинарий прославя един от военачалниците на Аеций, който принуждава франките да се предадат и да станат негови съюзници…

По-нататък Сидоний продължава да ги описва по подобие на германците от времето на Тацит. Докато говори за влизането на франките в Лион през 470 г., водени от принц Сигисмер, той сякаш вижда пред себе си същества от друг свят. Самият Сигисмер върви пеша, а пред и зад него се движат бойните коне.^[9] Следват бойци без шлемове, но с оръжие в ръка, а „на презрамниците им висят мечове“. Всички те имат свирепия вид на същински разбойници: „Тези дребни владетели и техните спътници вдъхваха страх дори в мирно време.“^[10] Картината силно напомня описанията, които прави Тацит на вождовете, ескортирани от comitatus.

В случая най-важен е войнственият вид, а етническият произход на оръжията и дори на титлите няма никакво значение. Откритият през 1655 г. гроб на франкския крал Хилдерих, баща на Хлодвиг, умрял през 481 г., е красноречиво доказателство за тази смесица от култури: в него има римски, германски оръжия и накити и дори такива от дунавските провинции, а наскоро в близост бе открит гроб на коне, което подсказва извършването на погребална хекатомба.

Кралската власт на салическите франки в Турне, която Хлодвиг наследява през 481 г., може да бъде определена като преобладаващо германска по своята същност. На първо място, защото тя е войнствена по характер, но съчетава и убеждението, когато става въпрос за привличане на „много храбри воини“. На второ място под нейно управление е народ с аристократични привички, готов да доведе докрай своите начинания, независимо дали става въпрос за война или за приемане на християнството. Освен това този народ живее според Салическия законник, съставен по всяка вероятност към края на неговото царуване, съдържащ елементи от обичайното право на отмъщение, като в същото време признава закрилата от страна на краля, без при това да бъде опора на една силна кралска власт. Позициите на Хлодвиг още с възкачването му на престола се крепят на връзките му с епископите от областта, намираща се под негово „управление“, които се отнасят към него като към приемник и нерядко като към наследник на римляните. За неговия възход и за успеха на намеренията му допринася фактът, че е „никейски“ християнин (а не арианин-еретик). Все пак го виждаме да се колебае, преди да направи решителната крачка и да предприеме битката при Толбиак^[11] срещу алеманите, която според Григорий от Тур^[12] има за цел да накара своя народ да го последва.^[13] И този път е налице онова, което Тацит би нарекъл по-скоро схватка, отколкото истинско сражение, тъй като бойните действия се водят с прекъсвания за преговори.

Ето как малко по-късно гръцкият историк Прокопий в една от главите на Войната с готите говори за меровингския съюзник: според него Рона и Рейн заедно с устието се намират „у галите“. „Там има обширни блата, където в миналото живеели германците, варварско племе, което в началото не заслужавало голямо внимание и което сега наричат франки. Редом с тях обитавали арборихите, които отдавна, заедно с жителите на цялата останала Галия и Испания, били поданици на Рим.“ Прокопий споменава също така за турингите (или тонгрите?), обитаващи на изток, за алеманите, бургундите, за експанзията на вестготите чак до Испания. Сетне се завръща към арборихите, в чието лице вижда съюзници на Рим. „По онова време арборихите били на военна служба у римляните. В желанието си да ги подчинят като съседи и като изменили на древния политически строй, германците започнали да ги грабят и понеже били войнствени, всички до един тръгнали срещу тях. Проявявайки своята доблест и вярност към римляните, арборихите се сражавали храбро в тази война. Тъй като франките не могли да ги сломят със сила, решили, че те са достойни да станат техни другари и да се сродят с тях. Арборихите охотно приели това предложение. Тъй като и едните, и другите били християни, те се слели в един народ и станали още по-могъщи.“^[14] Вероятно в случая Прокопий смесва няколко епизода, като по този начин в крайна сметка описва характерния начин, по който Хлодвиг и неговите синове „завоюват“ Галия. Нима този разказ не напомня сблъсъка между Хлодвиг и Сиагрий, макар по това време (486–487 г.) франките на Хлодвиг все още да не са приели християнството? Описанието на сключения между двата храбри народа мир спасява честта на благородните гало-римляни, съюзени и асимилирани при управлението на Хлодвиг. От друга страна, твърде характерно е протичането на войната между съседи, с първоначално разрастване на бойните действия, последвано от бързо прекратяване на сраженията с цел ограничаване на загубите сред знатните и в крайна сметка замяна на враждебността с приятелство и дори със сливане. В случая става въпрос за обикновено стълкновение, при което противниците твърде скоро постигат мир. Резултатът е завоюване почти по рицарски образец на Северна Галия, която занапред ще се нарича Франкия.^[15]

Битката при Вуйе през 507 г. се отличава с повече ожесточение. Там Хлодвиг, начело на многобройна армия, вероятно около 20 000 души, в която има франки отвъд Рейн, се сблъсква с вестготския крал Аларих, подкрепян от римски войски, доведени от Аполинарий, син на епископ Сидоний. Бог не може да откаже помощта си на Хлодвиг, който вече е приел християнството, и в знак на почит към свети Мартин той издава заповед от областта да не се взема нищо, освен трева и вода. Резултатът е пълен разгром на готите, като все пак Хлодвиг трябва да се справя с ожесточената съпротива на враговете след смъртта на техния крал: внезапно изникнали в тил, двама противникови войници му нанасят от две страни удари с копия, но той избягва смъртта благодарение на своята броня и на бързия си кон.^[16] С други думи, спасението му се дължи на временното отстъпление и на факта, че се сражава на кон. Неговото избавление се явява първообраз на неуязвимостта на средновековните рицари, които трудно могат да бъдат засегнати от оръжието на противника и нерядко се спасяват с бягство на кон…

За да постигнат окончателното завоюване на Галия,^[17] неговите синове завземат през 531 г. бургундското кралство не без помощта на отцепила се част от местната аристокрация. Така Аквитания и Бургундия биват присъединени към кралството на франките. В тези области същинската сенаторска римска аристокрация е съхранила повече власт и престиж, ала дори там тя постепенно възприема войнствения облик и някои нрави на варварите. Тази аристокрация е съставена от едри земевладелци, които заемат видни църковни длъжности, преди всичко като епископи, подобно на Григорий от Тур, а нерядко без всякакви скрупули постъпват при меровингските крале като патриции, херцози и пазители на кралския печат. През VI в. те вече са не по-малко отмъстителни и войнствено настроени от „франките“, като вземат активно участие във фамилни разпри и междуособици.

Упадъкът на градовете и на търговията, макар и не толкова пълен, превръща късната Античност (III-VI в.) в един до голяма степен селски свят, без съмнение не толкова примитивен, колкото в древна Германия, но вече твърде далеч от Империята през 100 г. Мнозина марксисти говорят за наличието на първи етап на „феодализъм“ и с пълно основание, макар подобен подход да се отличава с известна схематичност. Действително благородниците все по-отчетливо се превръщат в сеньори, поставили под по-голяма или по-малка зависимост селяните, докато в същото време градските класи и държавата постепенно залязват. Ето защо може да се каже, че това е един свят, белязан от аристократична „свобода“, в който вече са налице някои черти, които напомнят рицарството.

В късната Империя е известна още една длъжност, разделена от Диоклециан на две „милиции“, чийто символ са съответно „презрамник“ (или „пояс“, cingulum) и „меч“, като и двете са подчинени на определени правила и се ползват с уважение. Мнозина франки правят кариера във въоръжената милиция и стават офицери в същинския смисъл на думата. Ала през V в. издигналите се от народа вождове и принцове са тези, които най-често получават римски титли и отличия, оставайки си при това крале начело на войската и на народното събрание, подобно на самия Хлодвиг. През VI в. единственото съществуващо деление сред господстващата класа и елита е между висшето духовенство и светската аристокрация. Не случайно италианският поет Венанций Фортунат, пристигнал в Галия, за да служи на кралете и на техните васали, отправя през 570 г. възхвала на херцог Луп, васал на краля на Австразия (Сигиберт I), превъзнасяйки неговата добродетелна индивидуалност. Става въпрос за новоизпечен франк, който обаче следва закона за кръвното отмъщение и издига укрепления, без да подчертава своя гало-римски произход. Фортунат е този, който обръща внимание на него, давайки да се разбере, че Луп, също както останалите васали, притежава, по подобие на кралете, „обща“, полиморфна власт, без конкретен аспект, по-скоро обществена, отколкото институционална, с други думи, власт на сеньор в средновековния смисъл на думата. Фортунат не свързва Луп с основните държавни органи на късната Империя, а гледа на него по-скоро като на благородник, „наследник на древната доблест на римското племе“ и го възхвалява: „На война ти ръководиш сраженията; в мир водиш управлението.“ И още: „Победителю, ти се покри с пот под тежката ризница и грееш сред облак прах.“^[18] По този начин Луп се явява въплъщение на германския идеал за римлянина.