Доминик Бартелеми
Рицарството (1) (От антична Германия до Франция през XII век)

Обобщение

Ако трябва да се определи времето и мястото на раждане на рицарството от гледна точка на съвременна Европа, то вниманието непременно ще бъде привлечено от Франция през XII в. Това е страната, откъдето потеглят най-много рицари-кръстоносци, готови да се бият храбро за една справедлива според тях кауза, и които печелят уважение дори сред сарацините, засенчвайки подкрепящата ги пеша войска. В хрониките от четиридесетте години на XII в., чиито автори са монаси при френския или английския кралски двор, както и при херцога на Нормандия, като абат Сугерий и Ордерик Виталис, често се споменава за рицари, които раздават правда по подобие на принцовете, претендиращи да бъдат закрилници на църквите и бедните, а същевременно за рицари, жадни да се отличат по време на зрелищните турнири, предимно млади благородници, които си отправят взаимни предизвикателства и при случай проявяват известна вежливост към врага. Пръв фламандският хронист Галберт от Брюге споменава през 1127 г. за пищните турнири, на които фландърският граф събира рицарите от своите владения. През този период същински разцвет преживява дворцовият живот в замъците на принцове и барони с участието на дамите, където слушателите се наслаждават на разкази за мъжеството на Роланд и за подвизите на Ланселот. При втория от тези герои, както и във всички романи на Кретиен дьо Троа (седемдесетте години на XII в.), изисканите обноски и правилата на рицарските двубои окончателно вземат връх над наследения от ранното Средновековие германски и романо-варварски идеал за воинска твърдост. Та нали именно през XII в. традиционният обред при връчването на меча, посвещаването, придобива безпрецедентно значение и е белязан от християнски и куртоазни елементи?

Ето защо напълно справедливо в тържествени слова и научни книги се изтъква, че „Франция е родината на рицарството“. В „традиционната“ история на Франция, редом с чисто митологични елементи, като феодалната анархия и ужаса от хилядната година, стои и напълно автентичната история на рицарството, появило се в началото на XII в.

В същото време около темата за рицарството се съсредоточава може би прекалено много национална гордост и идеологическа корист. Това се отнася не само за съвременната епоха, но понякога се наблюдава още през XII в. Действително понятието „рицарство“ се свързва с всичко, което се отнася до славата и първенството на воина-благородник на кон, тоест цял куп преувеличени и противоречиви достойнства, но дали в действителност рицарството трябва непременно да се свързва със защитата на една справедлива кауза или с ореола на милосърдието към падналия враг, който предизвиква както презрение, защото е на страната на неправдата, така и уважение за проявената храброст? Дали господстващата идея в момента на посвещаването е защитата на собствените права или предаността към правата на другите (слабите, жените), или пък налагането на мяра при всички тези случаи? За хората от XII в. най-важно всъщност е спечелването на уважение от страна на останалите рицари чрез подвизи, гарнирани от време на време с някой жест на милосърдие. Едва в модерни времена „рицарството“ започва упорито да се свързва с умереност и справедливост (без да се държи сметка за скритото противоречие между тези две понятия). В резултат се появяват исторически съчинения, като това на Гизо от 1830 г., в които се говори за цивилизоване към началото на XII в. на варварските, германските и феодалните нрави „под влияние на Църквата и на поезията“.

Може ли обаче да се твърди със сигурност, че франките, а след тях феодалите от X в. са били единствено хора на насилието и че нищо в техните обичаи не предшества класическото рицарство? И, от друга страна, дали последното обобщава всички нрави на рицарите през XII в., всички техни действия от посвещаването до християнската смърт? Истината е, че те до голяма степен си остават отмъстителни и нагли, особено в отношението си към селяните.

Без да отричам наличието на действително развитие, което води до появата на рицарството във Франция през периода 1060–1140 г. (или, най-общо казано, около 1100 г.), бих искал да разгледам тук франкските и в още по-голяма степен феодалните корени на класическото рицарство. Още повече, че то в никакъв случай не бива да бъде разглеждано отделно от онова, което наричаме „феодализъм“. Рицарите от 1100 г. до един са феодали, сеньори и васали. Влечението им към подвизи и някои техни прояви на снизхождение към противника са белези на непокорство по отношение на техните крале и принцове или пък по отношение на Църквата, която ги е призовала на свещена война. В тези прояви се наблюдава стремеж да се отличат, да блеснат, да съперничат на другите по храброст, но също така и да поставят известни условия и граници при служенето на сеньора. Тяхната вярност не се печели чрез открита принуда, а чрез определени знаци на внимание и позоваване на чувството за чест. Те са „феодали“ и поради дистанцията, презрението или в най-добрия случай снизходителното отношение към нисшите класи, дори когато твърдят, че ги закрилят. Представата за едно братство от безкористни борци за правда, привлечени от идеята за обществена реформа, е напълно чужда за XII в. Рицарството е само една от многото форми на феодално владичество. Толкова по-добре, ако понякога то придава на това владичество донякъде приемлив вид, стига това действително да е така, ала и в това отношение рицарството незабавно трябва да бъде развенчано. Вярно е, че след 1100 г. воините-благородници проявяват по-рядко открито насилие и обноските им стават по-изискани, вярно е също така, че храбростта им се превръща в зрелище, но това засяга преди всичко отношенията между самите тях и е резултат не от по-висока степен на цивилизованост, а от определена форма на класово съзнание.

Защо именно този исторически момент се смята за рождена дата на рицарството?

Много от публикуваните през последните години във Франция изследвания дават следния отговор: защото в резултат от феодализацията към хилядната година конните воини, обитаващи замъците, оформят една нова възходяща класа, чийто начин на живот и рицарски идеали окончателно се утвърждават към 1100 г. В същото време тези изследвания така и не обясняват как една родена от развихрилото се насилие класа би могла така бързо да укрепне и да достигне до подобно нечувано смекчаване на нравите. Във всеки случай аз се постарах да докажа, че към хилядната година изобщо не може да се говори за подобна промяна и че общественото надмощие на конния воин-благородник в системата на феодално-васалните отношения настъпва много по-рано. Та нима свидетелства за него не съществуват още по времето на Карл Велики?

Промяната, настъпила към 1100 г., несъмнено не се дължи на възхода на рицарството като класа. По-скоро би трябвало да я свързваме със заплахите, надвиснали над него, със съперничествата и да гледаме на нея като на надпревара в демонстрацията на сила и като стремеж тази класа да извоюва основание за своето съществуване.

Цялата първа част на това изследване обаче е посветена на германските и франкските воини, на техните белязани от първична свирепост идеали, които съжителстват с далеч не толкова дивашки обичаи. Действително в далеч по-ранен период те вече полагат усилия за оправдаване на разпалваните от тях войни (а това води до известно ограничаване на размаха на тези войни), както и за решаване на конфликтите помежду им чрез споразумение. Подобно заключение се подкрепя и от антропологически сведения, които сочат, че понятието „отмъщение“ далеч не се схваща така радикално, и които до голяма степен опровергават съвременните ни предразсъдъци за варварството на варварите. Та нали същите тези варвари още през VI в. са приели християнството (доколкото естествено не приспособяват християнството към собствените си нрави…)? Настоящият труд ще позволи на читателя да си изгради собствена представа по този въпрос.

Поради оскъдните сведения трудно би могла да бъде измерена степента на насилие в Галия през първото хилядолетие от новата ера. А дори и при по-късните периоди, въпреки наличието на далеч повече информация, едва ли би могло да се достигне до окончателна оценка за проявите на жестокост по време на войните и в обществения живот като цяло. Можем да кажем единствено, че най-лошият вариант в това отношение не се потвърждава: дълго просъществувалият идеал за първична свирепост може както да подтикне воините към жестокост, така и да окаже донякъде възпиращ ефект. Впрочем този идеал не е единственият, който е в сила по онова време, тъй като при Каролингите е налице и моделът на християнския мир, който още през IX в. оказва цивилизоващо действие върху нравите на франките и оставя трайни следи през „първия период на феодализма“ (X и XI в.).

Обуздалият първичните си пориви и радващ се на особен престиж воин през разцвета на Средновековието се отличава по благородния си произход и по това, че се сражава на кон. Трябва да се има предвид освен това, че напредъкът на ездата и на конницата до голяма степен съвпада с въвеждането на определени правила и условности при воденето на войните, които изправят едни срещу други противници, споделящи общи ценности. Без да бъде пряка, връзката между рицарството и коня в никакъв случай не бива да се смята за второстепенна! Конят е основен (но не единствен) фактор при утвърждаването на статута на елитния воин, но класическото рицарство е само едно от проявленията на този статут. Във френския език се съхранява разграничение между конник и рицар и дори противопоставяне между кавалерийските и рицарските обноски, за което непременно трябва да се държи сметка.^[1]

Въпреки това едва ли бихме могли да се освободим от убеждението, че когато се сражава на кон, воинът-благородник има далеч повече възможности да се отличи и да започне да се държи като рицар. Лесно можем да си дадем сметка за това чрез сравнението между Германия през Античността или Галия от времето на Меровингите, от една страна, и царуването на Каролингите, от друга. Нарасналото значение на коня (както и на меча) намира ярко отражение в документите от периода около 800 г. и през целия IX в., но твърде трудно бихме могли да датираме, да измерим и да конкретизираме напредъка на ездаческото изкуство, а Филип Контамин по великолепен начин разкрива сложността на този проблем и призовава към предпазливост, когато става въпрос за налагането на някакви „образци“.

Настоящото изследване все пак предлага един такъв образец. Неговото начало ще подирим в антична Германия, тъй като обичаите от XI в., определяни като присъщи на класическото рицарство, водено от идеалите за чест и гордост, са напълно несъвместими с етатичната система на римските институции. Той се корени в една аристократична система, засвидетелствана отчасти от Тацит в неговото описание на Германия от 100 г. От този момент нататък, следвайки редките и донякъде случайни източници, хрониките, чиито автори биха могли да бъдат заподозрени в съчинителство (като сам по себе си този факт представлява отделен интерес) и в пристрастен избор на сцени поради тяхната типичност или, напротив, изключителност, ще проследим процеса, развивал се по протежение на цяло хилядолетие. Така постепенно ще бъдем принудени да изтъкнем на преден план анализа на „гражданските войни“^[2], за да открием в тях наличието на определен кодекс и ограничителни правила. Ужасът, който това понятие предизвиква в умовете на нашите съвременници или в специалистите по римска история, не бива да ни ограничава в процеса на този анализ, който, както ще видим, крие немалко изненади.

В същото време трябва да подчертаем, че настоящият труд представлява есе в същинския смисъл на думата, тоест поредица от хипотези и приблизителни оценки, дръзко пътешествие по протежението на столетия, богати на контрасти и промени. Много ми се ще освен това въпросното есе да стане повод ерудираните читатели и студентите да усетят обаянието на Средновековието, на което книгите на Жорж Дюби вдъхнаха живот, и да бъде прието от моите учители и колеги като работен документ, който по-късно заедно бихме могли да променяме и обогатяваме.

Уповавам се донякъде на факта, че то съдържа известен брой елементи, принадлежащи на творили преди мен историци, сред които, освен посочените по-горе, бих искал да спомена Жан Флори, Матю Стрикланд, Джон Гилингам, Джон Франс и редица други. Мнозина от тях ми оказаха непосредствена помощ. Ключовата роля в това отношение принадлежи на Дьони Маравал, който ми предложи конкретната тема и през цялото време ме насърчава, проявявайки огромно търпение. Много дължа също така на колеги и студенти и преди всичко на най-близките ми — на моята съпруга, на Оливие Грюси, на изключително способния екип на издателство „Артем Файар“ и специално на Натали Рение-Декрюк.