Кнут Фалдбакен
Вечно твой (29)

5

Малко след като си легна, Хана чу, че някой отключва входната врата и в полусън скочи и изтича в антрето, обзета от странна възбуда, защото бе сигурна, че Сигмунд се връща.

Но в коридора стоеше Бе с една голяма чанта и две дебели папки с рисунките й под мишница. Щом Хана ги съзря, разбра, че дъщеря й се е върнала, за да остане.

— Здравей, мамо — каза Бе и изхлузи маратонките си, без да се навежда и да развързва връзките.

— Ти ли си? — попита Хана.

Тя изпитателно огледа лицето на дъщеря си, търсейки следи от насилие и сълзи, но не намери нищо подобно и се успокои. Точно сега нямаше да може да понесе някоя удавена в сълзи история за учителя по рисуване, който изведнъж все пак разбрал, че при жена си се чувства най-сигурно и най-добре и е изхвърлил дъщеря й.

— Искаш ли чаша чай? — попита тя.

— Да, мамо, мерси, но мога и сама да го направя.

— Седни — каза Хана. — Не изглеждаш много добре. Върху кухненската маса още стояха чашите от чай и уиски. Хана винаги бе мразила миенето на съдове. Но сега, когато Бе се прибра, в къщата може би пак щеше да се възцари малко ред.

Тя сложи вода на котлона и извади пакетче чай и друга чаша от шкафа. Внезапно се почувства много добре. С Бе може би хубаво щяха да си живеят, сега, когато Сигмунд го нямаше? Може би щяха да успеят да създадат едно добро женско, майка и дъщеря — настроение? Във всеки случай къщата нямаше да е така празна — празна, когато си ляга и празна, когато става…

— Кажи ми, мамо, всички мъже ли са такива ужасни страхливци?

Бе стоеше на вратата и сега Хана забеляза, че на лицето й все пак бяха изписани болка и скръб. Синият й поглед бе вглъбен и насочен някъде навътре към мрачините на душата, които наскоро бе открила.

— Седни — каза й Хана. — Ще ти донеса чая.

— Мамо, попитах те нещо.

— Чух те…

— Ами тогава ми отговори, ако обичаш. Ти си видяла повече отколкото аз. Познавала си толкова много мъже…

— Чак пък толкова! Не са били кой знае колко…

— Е и?

Младостта иска да получи отговор. Младостта винаги иска да получи ясен и еднозначен отговор на своите ясни и прости въпроси. Всъщност човек кога престава да се надява на ясни и лесноразбираеми отговори?

— Не, не са страхливци — отговори тя — Не всички…

— Тогава татко защо се изнесе?

— Може би още не можеш всичко да разбереш, Малко-Бе.

— Моля те, не ме наричай Малко-Бе! На осемнадесет съм. И не желая да инвестирам живота си в някаква загадка.

Инатите й очи се напълниха със сълзи.

— На добър час — сухо й отвърна Хана.

— Мамо, той искаше да се ожени за мен! Изневиделица! Умоляваше ме. Плака… И при това само преди две седмици ми се кълнеше, че най-важното за него е свободата, особено сега, след като се освободи от задушаващите окови на брака. Искаше да твори, да рисува…

— Отивай в хола, аз ще ти донеса чая.

— Мислиш ли, че постъпих правилно?

— Радвам се, че отново си тук, ако това имаш предвид.

— Мислиш ли, че съсипах живота му? Той това ми каза!

— Да, може би за един-два месеца…

— Как е възможно вие старите да сте толкова ужасно цинични?

— Ние „старите“ живеем вече от доста време…

Отидоха в хола. Бе вървеше отпред. Хана я следваше с подноса.

— Ще седнем тук — каза тя, — и ще се порадваме на гледката. — Малко по малко отново превземаше жилището. После видя, че снимките на Харалд още лежаха на масата. Тя ги взе и понечи да ги прибере.

— Какви са тези снимки? — Бе стоеше до нея. Искаше да ги види. Щеше да е дребнаво да не й ги даде.

— Кой е това? Божичко, мамо, това ти ли си? Това ти ли си, заедно с татко?

— Дай да видим.

Хана погледна снимката, която дъщеря й вече държеше в ръка. Тя и Сигмунд бяха седнали под един чадър, може би на плажа, а може и на масата в някое кафене. Снимката бе в едър план. Двоен портрет. Меки светлосенки караха кожата да изглежда гладка и мека. Около врата си Хана имаше коралова огърлица. Едната презрамка на горницата й бе паднала и кожата на облото й рамо светеше. Смееха се на нещо. Зъбите им сияеха снежнобели. Дългите, непокорни къдрици на Хана бяха паднали по раменете и голото й рамо. Снимката бе направена срещу светлината и слънчевите лъчи сияеха като ореол над главите им. Очите им се смееха.

— Колко красива си била, майко! — въодушевено извика Бе. — И колко влюбена изглеждаш!

Хана погледна засмените уста, гладката кожа, блестящите, весели очи. Така я бе видял Харалд с фотоапарата си. Така ги бе видял, нея и Сигмунд.

— Да, някога бях хубава — отвърна тя — И бяхме много, много влюбени. Някога.