Кнут Фалдбакен
Вечно твой (24)

3

Харалд се събуди рязко, с паническото усещане, че е закъснял, но не можеше да си обясни нито защо, нито закъде и за какво въобще ставаше въпрос. Единственото, което му бе ясно, бяха болките в тялото.

Малко по малко се усети, че е легнал напреки върху седалките на някаква кола, при това в болезнена и изкривена поза. Дрехите му бяха влажни. По прозорците на колата на тесни ивички се стичаха капчици вода. Той зъзнеше и всяко свиване на мускулите предизвикваше болезнени спазми по цялото му вкочанено тяло. Главата му фучеше. Имаше странно и неприятно усещане в челюстта и брадата си, сякаш бяха израстък, който не принадлежеше към лицето му, а то го болеше така силно, че имаше чувството, че ще се пръсне на хиляди парчета, само ако го докосне.

Сега започна да се опомня. Това без съмнение беше неговата кола. Човек разпознава собствената си кола по миризмата на купето. Факт бе също и, че това бе самият той, Харалд Супде, и че това пребито, жалко тяло за съжаление бе неговото собствено. Паметта му започна да връща части от нощните събития, които бавно се подредиха в цялостна картина.

Той се би. Би се с голи юмруци срещу Сигмунд. Бе го фраснал право в красивото му, симетрично лице и видя как две тънки струйки свежа, червена кръв рукнаха като фонтан от носа му. Беше изумително. Беше фантастично! Опита се да се усмихне, но болката беше непоносима. Опита се и да се изправи в седнало положение, но се почувства още по-зле. Все пак успя. През последните няколко часа бе имал и по-големи постижения. Беше набил Сигмунд Детлеф, известния, разглезения на успехи Сигмунд Детлеф, при това с голи юмруци. Е, набил и набит… Във всеки случай накрая Сигмунд се оттегли, или по-точно изпълзя. А той самият се бе завлякъл, препъвайки се и залитайки към колата, за да… за да запечата тази сцена върху филмовата лента!

Сега внезапно се сети, защо толкова бързаше!

Коктейлът. Уговорката. Хана, която го чакаше.

Часът… — Колко беше часът?

Пет без петнадесет показваше дигиталният часовник на таблото.

Небето започваше да изсветлява, безпощадно ясно и студено. Дъждът бе спрял. Щеше да е хубаво есенно утро.

Но Харалд не беше готов да се предаде. Имаше още незавършени дела. Отвори вратата с ритник и се измъкна навън. Накуцвайки, с болки по цялото тяло заобиколи и се намести на предната седалка. Започна да претърсва джобовете си. Ключовете! Къде бяха проклетите ключове…?

От болки не можеше нито да се наведе, нито да се протегне напред или назад. Отново слезе от колата. Може би на задната седалка, където беше спал… Видя ги да лежат там на пода, до фотоапарата. Явно бяха изпаднали от ръката му, когато е заспал или по-точно изгубил съзнание.

Отново седна зад волана. Макар и да се чувстваше пребит, силите му малко по малко се възвръщаха. Поне зрението му не беше засегнато. Запали колата, включи отоплението, за да се изчистят запотените прозорци и пусна чистачките. Росата по предното стъкло се беше превърнала в слана, но чистачките успяха да я изчистят. Усърдно избягваше да погледне отражението си в огледалото. Имаше среща. Любовна среща. С миналото.

Не, с бъдещето!

Бързаше. Не трябваше да закъснява. Не и този път. Стори му се, че досега по навик винаги го бе правил, винаги беше закъснявал за важното, същественото, за самия Живот, редките пъти, когато при своя кръговрат той бе спирал на неговата спирка с поканата да се качи. Винаги умислен, изчакващ, колебаещ се. Винаги мнителен. Винаги нерешителен…

Но не и този път. Не, този път не. Сега нямаше време! Включи мотора и натисна газта. Гумите се плъзнаха по заледената кал, събрала се около локвите, в които се отразяваше хладно бялото утрешно небе. На паркинга нямаше жива душа. Градът бе като мъртъв. Остави мотора да реве на червено срещу единствения светофар на главната улица с триумфиращ смях в гърдите — червената светлина му напомни за кръвта по бялата риза на Сигмунд. Какво удоволствие беше да му разбие носа! Какво облекчение бе само буквално да избие противната, сантиментална другарска прегръдка, която той се бе опитвал да му наложи в продължение на цялата вечер. Колко съживително беше да се отърве от омразата!

Омразата и любовта, които почувства едва когато видя Хана и по-късно говори с нея, когато я докосна и целуна. Високата, чувствена, очарователна Хана. Неговата Хана, която беше станала слаба и строга, със сиви кичури в косата и очила със стоманени рамки, облечена в обикновена права рокля, която нито подчертаваше, нито каптираше формите й. Само я правеше неутрална. Неутралност е точно това, към което тя явно се стремеше. Тя като че ли нарочно се опитваше да създаде противотежест на колоритната екстравагантност на мъжа си: копринена риза, кърпа на врата, ленен костюм, сливово сини италиански обувки. Тя сякаш целеше да бъде сивата стена зад гърба му, на която той изпъкваше възможно най-добре.

„Добре…“ — беше отговорила тя, когато той най-после преодоля колебанието си и й зададе обичайния въпрос, на който всъщност няма как иначе да се отговори. „Да, благодаря, много добре…“ Но ръцете й бяха неспокойни. Пушеше, макар да отказа, когато той предложи да й донесе нещо за пиене от бара. Говореше тихо, с приведена глава, сякаш нарочно искаше да остави косата й да падне пред лицето й и да го закрие. Тя винаги бе най-кротка и скромна от цялата компания. Това добре си го спомняше. Никога не се поставяше в центъра на вниманието. Чувстваше се най-добре на четири очи. Преди, докато бяха млади, скромността й бе очарователна и някак си подчертаваше женствеността й, правеше я още по-обаятелна, дори загадъчна, защото беше невъзможно някой да е действително толкова непретенциозен и семпъл. Когато мислено се връщаше назад в миналото, а той често го правеше, разбираше, че Хана беше точно такава, каквато повечето момчета мечтаят да бъде приятелката им. И може би именно това става причината, толкова много млади мъже да пренебрегват приятелките си, когато са имали щастието да попаднат на някоя с тези качества. Те им позволяват сляпо да се концентрират върху собствените си, малки, но в момента изместващи всичко останало проблеми.

Така както той бе постъпил навремето. О, да, сега го виждаше. Беше го осъзнал отдавна. Защото Харалд беше мислил много, без да има с кого да сподели мислите си. Беше размишлявал за онова време, за старата компания и Хана, но най-вече за онова лято, когато го бе обзела голямата загриженост и чувстваше как отчуждението от всичко — Хана, приятелите, дори от училището и собствените му планове за бъдещето — само растеше, без той да може или да иска да предприеме нещо. Беше на деветнадесет, отличник на училището, а приятелката му бе най-хубавото момиче в гимназията. Вратата към Бъдещето стоеше полуотворена… И после изведнъж сякаш го повали някакво странно безсилие, което не му позволи да протегне ръка и да я отвори докрай. Нещо повече дори, той почти изпитваше някаква перверзна радост от това да се свлече от кулата на високите очаквания, за да попадне в мъртвото блато на посредствеността… Когато после за кратко време се случиха няколкото драматични събития наведнъж — внезапната смърт на баща му, раздялата с Хана и това, че Селма, която той честно казано дотогава никога не бе намирал за привлекателна като жена, неочаквано му се хвърли в ръцете — изведнъж му се откриха нови решения, които му се сториха напълно приемливи и подходящи за новите му, коригирани и „по-реалистични“ (това бе формулировката на Селма, тя нямаше нищо против тя да е „преуспяващата“ от тях двамата) амбиции. Във всеки случай успяха да задоволят все повече разяждащото го самопрезрение.

Но беше ли по-щастлив преди тридесет години?

Тридесет години е дълъг период. Достатъчно време, за да се дистанцира от копнежите на младостта, достатъчно, за да се примири с живота, такъв, какъвто се бе развил.

Така си беше мислил досега и не се бе чувствал особено нещастен, докато не видя Хана. Тогава изведнъж разбра, че нищо не е вечно, дори и едно самоорганизирано бягство от собствените истински надежди и желания.

Погледна я и разбра, че и тя се бе „изгубила“ Бе посивяла, станала суха и строга, а лицето й ясно разказваше истинската история за успеха на писателя Сигмунд Детлеф. Също и тялото й вече не цъфтеше в приятното усещане, че го виждат, обичат и оценяват. Харалд, който иначе не беше от тези, които се занимаваха с това да анализират физиономиката и езика на тялото на другите сега моментално бе разпознал този упадък и го бе свързал с експлоатацията, която той самият бе упражнявал и все още упражняваше върху собствените си истински чувства. Сборът от всички тези прозрения незабавно го бе изпълнил с острия, съкрушителен копнеж да остави тридесет години от живота си настрана и отново да се сближи с Хана.

Но това не беше толкова лесна задача насред една ентусиазирана и шумна група от осемдесет и седем (като председател на тържествения комитет знаеше точката цифра), празнуващи юбилейници. Трябваше да говори с нея, да й разкаже за… за… За какво да й разкаже всъщност? „Какво да й кажа след всичките тези години?“ — панически крещеше вътрешният му глас, когато най-после бе успял да се приближи до нея дотолкова, че да улови погледа й и да кимне за поздрав. Тъкмо се бе отървал от първата приятелска прегръдка на Сигмунд и можа търпеливо да се провре през тълпата до нея, на бара, където сервираха аперитивите, докато езикът му вече започваше да се подува в устата.

— Ъ-ъ… Здравей. Как си…? Имах предвид как си?

— Добре… Да, благодаря, много добре. А ти…?

Сякаш бе вчера.

Не, разбира се, че не! Всичко бе променено. Те бяха променени. И въпреки това — или може би именно поради това — него го мъчеше някаква топка в гърлото. И двамата бяха толкова променени, остарели, примирени и улегнали, белязани от живота, който ги бе живял, толкова по-различни от двамата свежи младежи отпреди тридесет години, че на някоя оживена улица можеха да се разминат без въобще да се познаят.

И въпреки това. „Животът не е само един живот“ — мина през главата му, докато стоеше пред нея и усети, че нещо в него разпознаваше толкова силно, че му се стори, че през целите тези тридесет години бе живял два живота — своя собствен, на съпруг и индустриален първенец тук в малкото градче, и още един таен, подсъзнателен, мечтан живот с нея.

— Наистина отдавна не сме се виждали!

— Да, тридесет години, ако не се лъжа…

— Твърде дълго.

— Може би не достатъчно дълго… — промърмори Хана и положи треперещата си ръка върху неговата, която държеше огънчето, с което тя запали цигарата си.

Вече беше извън града и караше на север по магистралата. Имаше около осем километра, докато стигне до отбивката за „Гранос“ и после малко повече от половин миля нагоре по хълма до популярния излетен хотел, където щеше да е коктейлът, с планирано начало един през нощта.

Той без съмнение бе започнал и без него. Без съмнение. Настроението след вечерята бе толкова приповдигнато, че той се съмняваше, някой въобще да бе забелязал отсъствието му.

Освен един.

Тя тъкмо бе започнала да се сбогува и да благодари за приятното парти — щеше да се прибира при родителите на Сигмунд, където двамата с него нощуваха — когато Харалд отново я намери и я дръпна настрана.

— Трябва да говоря с теб!

— Не говорихме ли вече?

Отговорът й прозвуча леко снизходително — да, беше малко пиян, но не толкова.

— Имам предвид да говорим. Да говорим Хана…

— Да, Харалд…?

Все още не можеше да повярва, че тя бе тук, че двамата стояха до гардеробната, малко по-защитени от шума на банкетната зала.

— Хана. Беше страхотно да те видя отново! Беше… Аз бях… Ти не усети ли? За теб не беше ли по същия начин?

— Какво да ти кажа, Харалд?

— Кажи ми истината!

— Да, беше хубаво да те видя отново. И да си поприказвам малко с теб.

— Беше повече от това!

— Какво искаш всъщност?

Тя пак извади цигара и той й я запали, а тя отново хвана ръката му. Не я пусна. Той внимателно сложи другата си ръка на кръста й. Стояха като че ли той тъкмо я бе поканил на танц и сега чакаха музиката да засвири. Не бе събрал кураж да я покани да танцуват в залата. Усети, че под ръцете му тя отново бе мека, сочна и чувствена както преди — тя само се прикриваше или може би бе забравила, че е такава. Вътрешно той се разкъсваше от копнеж.

— Ще дойдеш ли на коктейла?

— Мислех да се прибирам. Той със сигурност ще дойде.

— И какво от това?

Тя му отвърна с уморена усмивка.

— Трябва да призная, че започва да ми писва. Не видя ли как веселите дами се роят около него? Ще направи голямо представление. Мисля, че всъщност мога да го пропусна, поредното…

— Какво ако аз го накарам да не дойде?

— Никой не може да го накара за каквото и да било. Той винаги прави само това, което си е наумил, винаги.

Тя затвори очи, сякаш за да ги предпази от дима, който издишаха устните й.

— Той използва хората, Харалд. Той ни използва всичките, приятели, любов, кризи и секс, всичко е само суровина за книгите му.

— Знам. Той си пише със Селма.

— А, така ли, пише си с нея…? — една саркастична усмивка прекъсна изречението.

Как всъщност вървят нещата при вас, Харалд? Страхотно, чувам. Богат си. Тя е вечно по модните списания. Честно казано, мислех, че сте се пренесли в Италия. Или поне така бяха писали в някакъв вестник…

— Всеки си има собствен живот. Тя иска да се премести. Аз какво да правя в Италия? Хана, аз мога със сигурност да се погрижа той да не дойде на коктейла. Ти ще дойдеш ли тогава?

— Скъпи Харалд… — тя захвърли полуизпушената цигара и хвана ръката му с двете свои. — Каква ще е ползата? Какво ще постигнем…?

— Само няколко часа! Искам да си поприказвам с теб, да бъда до теб, още малко!

— И да бъдеш още по-нещастен? Да бъдем двамата още по-нещастни?

— Защо не се разведе с него, щом положението е толкова зле?

Тя отстъпи леко назад и тръсна глава, сякаш въпросът я подразни и обърка едновременно.

— Какво мога да отговоря на подобен въпрос? Имаме деца. Страх ме беше от промяната. Престанах да работя. Така бе най-добре за децата, тъй като той пътуваше много. Сега пораснаха и пак останахме само ние. Но заедно с него поне имах някакъв живот. Не съм сигурна, че ако бях сама щях да имам и това дори…

— Ти имаше мен… — изплъзна се от устата му.

— Теб? — Тя отстъпи още две крачки назад и го изгледа от главата до петите с полуподигравателно, полузагрижено изражение.

— И как по-точно съм те имала теб, ако смея да запитам? Да му се не види, вие мъжете не се притеснявате да приказвате и най-странните неща…!

— Извинявай. Прости ми, Хана. Нямах това предвид. Исках… И аз не знам какво имах предвид.

Ами ти защо не се разведе, при положение, че виждаш нещата така? Вие дори нямате деца. Финансово независими сте един от друг и казваш, че всеки си живее собствения живот.

Гласът й бе станал по-строг. Той се досещаше защо. Трябваше само да я накара да разбере, да го разбере.

— Аз не живях, а само мечтаех, Хана. Тогава ти скъса с мен, но за мен нищо не бе приключило. Само продължих да си мечтая. Оттогава живея в тази мечта. Да те видя отново тук за мен променя всичко. Затова трябва да поговоря малко повече с теб, сега когато ми се е паднала възможност. Ела на коктейла, Хана. Той няма да е там. Аз ще се погрижа. Обещавам ти! Сега тръгвам…!

— ОК… Но ако той цъфне там, аз моментално си тръгвам!

Благодаря ти, Хана…

В ъгъла на гардеробната той рязко и бързо, почти грубо я прегърна. Тя не се възпротиви и не го отблъсна.

Телата им се разпознаха и дълбокото чувствено ехо на някогашната интимност прогони стеснението и непохватността им. Стори му се, че най-естественото нещо на света би било да я люби тук и сега.

Но първо трябваше да свърши някои неща. Придружи я навън до една групичка юбилейници, които чакаха за такси и я натика вътре в колата, така че тя почти седна в скута на един полузабравен съученик. След това се запъти към паркинга, където бе видял жертвата си да се разхожда покрай осветената рампа за коли на хотела, все едно бе потънала в дълбок размисъл за нещо съществено.

— Ей, Сигмунд — подвикна му той. — Пак ли философстваме?

Само сортирам впечатленията си — сериозно отвърна той, някогашният му най-добър приятел. — Странно е да видиш толкова много от старите си другари, събрани на едно място. Да прочетеш съдбите по чертите на лицата им, така да се каже. Страшно вълнуващо е…

Той потърка очи, все едно че току-що си бе свалил очилата. Но не носеше очила. Глупакът сигурно го е срам да се покаже с тях помисли си Харалд, сви юмруци в джобовете си и направи лека крачка встрани, за да запази проклетото равновесие.

Запазил си се, Харалд! Същото старо добро момче. Беше наистина хубаво да те видя. Само да имахме малко повече време. Разкажи малко за себе си, с какво се занимаваш сега, само седиш и си броиш парите, а? Беше наистина умен ход, не всички знаят да продават, когато целите са най-високи. Как е семейството? Виждам, че Селма постоянно пътува — може би не е толкова глупаво, а? Така малко на дистанция? А? Ха — ха — ха… Аз също доста пътувам. Не мога да си представя иначе — това е солта на живота! Ако разбираш какво имам предвид. А на мен всъщност ми се струва, че ме разбираш… Ха — ха — ха! Ха!

Харалд усети как бившият му другар приятелски, нелепо и някак си съзаклятнически го прегърна през раменете и леко го стисна.

Тук чашата преля и Харалд се приготви за удар. Измъкна ръката от джоба на палтото си и като се извъртя от прегръдката на другия, почти изгуби равновесие, но въпреки това замахна с юмрук и вложи цялата си сила в удара, насочен срещу ухилената физиономия на Сигмунд.

Пътят нагоре по хълма бе тесен, стръмен и с чести завои. Но колата беше мощна и Харалд не намали скоростта, защото все още се надяваше да успее за рандевуто си с Живота, с истинския и съществения, със собствения си живот, който бе пренебрегвал и занемарявал в продължение на толкова много години. Ако тя още седеше в „Гранос“ и го чакаше, щеше да е знак — мислеше си той. — Тогава всичко щеше да се промени…

Не, всичко вече бе променено! Докато колата го носеше в див полет през гората, той осъзна, че този ден ще има необратими последствия за него. Независимо какво щеше да му донесе срещата с Хана, след всичко това, той повече нямаше да може да се върне в старите рамки. С изумление разбра, че самият Живот го бе настигнал и изненадал в гръб, бе го компрометирал и обвързал, точно сега, докато усърдно търсеше конфронтацията с този истински Живот. Точно сега, когато като обезумял копнееше за някой символ или знак, недвусмислено указание, което би надвило дори и неговата непробиваема мнителност и колебливост, точно в този момент му се изясни нещо, в което бе абсолютно сигурен — собственият му живот бе променен, необратимо. В какво щеше да се състои промяната, още не беше сигурно. Всичко зависеше от много други неща и фактори, на които не можеше да влияе, но че утре нищо няма да е като вчера, това бе сигурно. Усмихна се. Засмя се, въпреки болките в разбитата си брада.

Кога точно бе настъпила промяната? Когато съзря Хана в банкетната зала? Когато тя му разреши да я целуне в гардеробната? Или когато видя кръвта да шурти като фонтан по кремаво жълтата риза на Сигмунд?

Бе невъзможно да се каже. А и в този момент на прозрение, тук горе в гората, където вечерният студ бе застлал пътя със слана, а локвите с лед и небето над върховете на дърветата се обагряше в розова светлина, не беше от такова значение. Той беше нов човек, с нов живот пред себе си и с тежък крак настъпил газта, устремен към срещата с този живот.

Едрото животно се появи изневиделица и изпълни с тялото си пътя и полезрението му. Успя само леко да докосне спирачката, преди да се блъснат. В един-единствен кратък миг видя великолепната глава на лоса, очертана на фона на източното небе, толкова отблизко, че ако протегнеше ръка щеше да я докосне… Сблъсъкът го тласна като кукла срещу кормилото, а мощното тяло намачка капака на колата. Предното стъкло се пръсна и вътрешността на автомобила се изпълни с огромна маса дебела козина. Тежките рога на лоса се забиха дълбоко в гърлото и гърдите на шофьора и човешката и животинска кръв се месиха в голяма черна локва кръв под смачканото арматурно табло. Белият прах от стъклото се посипа върху седалките и клаксонът, притиснат от тялото на Харалд издаде своя пронизителен вой през побелялата от слана, зъзнеща в хладното утро гора.