Кнут Фалдбакен
Вечно твой (18)

3

По време на обеда, докато влакът изкачваше първите стръмни планински хълмове, бяха съзрели езерото Комо под себе си. Това означаваше, че се приближават към границата с Швейцария и си бяха казали наздраве за сбогом на Италия.

Когато митничарите влязоха в купето за проверка на багажа и паспортите, тя се почувства възбудена и малко компрометирана, може би защото току-що бяха преминали през първите къси тунели, с няколко секунди мълчание на тъмно. Напрежението растеше — възбуда без определение, посока и форма. Засега.

Вече бяха в планината. Въздухът бе по-хладен и той стана, за да затвори прозореца, но заяде и му се наложи известно време да се бори с механизма. И отново тези мускулести силни ръце. Тя нескрито ги зяпаше, както и мускулите на бедрата му, които опъваха крачолите на панталона. И слабините, които се притискаха в ръба на масичката — тя се почуди дали го болеше; какво ли беше усещането за един мъж с цялата му…? Да, тя вече беше започнала да си въобразява анатомията му… голям? малък? дебел? гъвкав? Виното в главата и, поклащането на влака, интимността на купето и лекомисленото настроение, което я бе обхванало днес, превръщаха непристойното в достъпно и привлекателно.

Във вагон-ресторанта си беше поръчала пъстърва, а той телешко scaloppe. Разделиха си бутилка добро елзаско вино. Той пи повече от нея. И двамата бяха изразили въодушевлението си от италианската кухня, където дори храната в кафетериите бе на ниво.

Той говори свободно и с хумор и по лични въпроси. Изглеждаше интелигентен и това я привличаше. Тя предпочиташе усложненото, бавно и нюансирано сближаване между двама души пред нетърпеливата опростеност на телесния контакт. Въпреки това и липсваше гледката, която представляваха мускулестите му ръце — на път към вагон — ресторанта той отново беше облякъл сакото и стегнал вратовръзката си. Докато обядваха, трябваше да се задоволи с дланите му.

Докато ставаха от масата, той леко я подхвана за лакътя и вървейки обратно към купето, пръстите му докосваха кръста й. Движеше се на една крачка зад нея и тя усети как погледът му се плъзна по задника и краката й, докато преминаваха през дългите коридори на клатещия се влак. Това със сигурност не си го внуши. Той не беше от мъжете, които имаха очи само за жена си. Имаше ли въобще такива? Някога беше ли срещала такъв?

Вървейки обратно към купето след приятния обяд, се бе почувствала особено привлекателна, гъвкава и плавна в движенията си, чувствена и податлива.

— Няма да стигнем в Цюрих преди пет — каза той. — Искате ли нещо за пиене? Мога да потърся келнера.

— Не, благодаря… Макар че едно кампари не е лоша идея…

Това щеше да го накара да се изправи и тя пак щеше да види как стегнатите му бедра изпъват тъканта на панталона.

Когато той напусна купето, тя тежко се отпусна назад с ръце на лицето. Мислеше си за дългия маршрут до Франкфурт и за силата на привличането, която направляваше живота на мъжете и жените. Мислеше си как в даден момент всички отново се появяват, как я преследват, дори и при това пътуване — дори и тези, които смяташе, че вече бе забравила. Спомни си за Сигмунд. След като навърши тридесет и сметна, че е приключила с младостта си, често си беше мислила за него. Купи всичките му книги, макар дълго да се колеба дали да седне да ги прочете, захвана една и й се стори малко неприятно и същевременно вълнуващо и любопитно да идентифицира разказвача с човек, когото познава. Или във всеки случай беше познавала. Затова продължи с четенето.

Веднъж му написа писмо за една от книгите и веднага получи отговор. Сърдечен отговор, изпълнен с типичните за него ентусиазъм и откровеност, така както си ги спомняше. В книгите си сякаш беше помъдрял, мислеше по-задълбочено и дори гледаше малко песимистично на живота, което й се стори интересно. Но в писмата си — те станаха няколко на брой — си беше същото весело, непоправимо слънчево момче, корковата тапа, носеща се по течението на живота. Първият й мъж. Беше продължила да му пише. Казваше си сама на себе си, че не иска да се вижда с него, а и за какво ли? Нали веднъж бяха опитали да се срещнат… Но същевременно усещаше, че не иска изцяло да го загуби и бе започнала подробно да му разказва за живота и мислите си. Въпреки това той приключваше всяко едно от писмата си с думите „Поздрави Харалд“.

Нещо, което естествено беше невъзможно. С него тя беше фригидна от самото начало и това беше факт, с който изцяло се бяха примирили още преди да решат да се оженят. Имаше и други форми на общуване, други ценности, които осмисляха съжителството, освен кратките и редки моменти на екстаз. А и досега този принцип функционираше, макар бездетието им да им бе отнело една от тези ценности — ценност, на която най-вече той беше възлагал големи надежди.

Без някога да бяха говорили открито по въпроса, на нея й бе ясно, че Харалд все още смяташе, че тя и Сигмунд бяха живели в нещо като сексуален рай по време на краткия период на младежката им връзка. Да се опита да коригира това му вярване беше осъдено на провал. Такава бе мъжката ревност. Да му каже, че сега си пишеха писма, щеше да е твърде брутално. Странно, но за много от действията и решенията си се съобразяваше с Харалд. Макар той да изглеждаше неутрален и често почти незаинтересован, тя все пак се страхуваше да не я „разобличи“. Този, когото отблъскваш, те познава. Този, когото отблъскваш, те преследва. Този, когото отблъскваш, живее с теб… Може би затова му изневеряваше? Системно и безрадостно, но упорито…

С Матео обаче беше облекчение да „съгрешава“. Той, който я създаваше и пресъздаваше във фантазиите си, й даваше възможността да прекрачи границите на собствените си конвенционалните задръжки и да преодолее подсъзнателния си страх от половете, без да иска от нея какъвто и да е физически реванш. Именно заради това тя му бе безкрайно благодарна.

Между тези два полюса стояха мимолетните й сексуални връзки със случайни мъже.

За Селма физическият аспект на еротиката бе една от сенчестите страни на живота, където дебнеха екстаз, но и наказание. Сексуалният акт никога не беше успявал да утоли жаждата й за контакт и близост, за музикалност и чувствено присъствие, дори и при най-искрените усилия на мъжете.

Матео я бе засегнал само веднъж. Беше й показал колекцията си от еротични предмети: книги, снимки, филми, странности от всички страни и времена. Предложи й да й подари един от любимите си уникати, тежка елипсовидна порцеланова топка, голяма колкото яйце, с копринено шнурче в острия край, изрисувана с рояк голи тела, преплетени в необозрими вариации на сексуални дейности. „През рококо жените са носели такива топки във вагините си. — беше й обяснил той. — Един вид вътрешен масаж. Така да се каже, за да поддържат хастара еластичен…“ Той дори не се усмихна, нито пък й направи някакви други недискретни намеци, докато говореше. Въпреки това я отблъсна грубият факт и усети присвиване в слабините от страх при мисълта, че може да носи нещо подобно вътре в себе си.

Сега обаче й се прииска да има едно такова любовно яйце! Тук в купето. Заедно с този непознат мъж, който нищо не правеше и въпреки това я заливаше с присъствието си, обгръщаше я с движенията си и с уханието си на хубав афтършейв, проникваше в нея с дълбокия си поглед, в който четеше разбиране, симпатия и усмивка, но не и провокация, предизвикателство или нахалство от типа, на който беше свикнала. Беше невъзможно да игнорира, да избяга от привличането, което изпитваше към него. Сега й се искаше да има една твърда и гладка малка топка дълбоко между бедрата и да усеща въртенето й всеки път щом раздвижеше ханша и краката си, или пък само сменеше позата си…

Чакаше да я обземе чувството на нереалност, така както обикновено ставаше, когато се отдаваше на фантазиите си по този начин, но не се получи. Защитното главозамайване не идваше. Не се усещаше смътна и замъглена, мечтаеща и ненаранима. Вместо това я нападнаха покъртително ясни картини и високо конкретни възприятия, как силните му ръце галят кожата й, милват я и я притискат… Как раменете и бицепсите му щяха да набъбнат, дърпайки я рязко към себе си. Как дъхът му ще гори и ухае до брадичката й. Как ще притисне бедрото си към нейното, първо предпазливо и опипващо, след това силно, защото тя послушно е подала, докато накрая почти не скъса тъканта на тясната къса пола, която носеше.

Все още чакаше добре познатият воал на нереалността да го покрие и редуцира до един от многото, мъж с ръце, крака, глава и полов орган. Когато по-рано беше изживявала епизоди с непознати мъже, анонимността играеше значима роля, защото придаваше на всичко нотка на мизерност и унижение, които за нея представляваха основна част от атракцията. Сега изведнъж беше напълно фиксирана върху една определена мъжка фигура: тя искаше него. Искаше да го омагьоса, да го хипнотизира, да го примами и обърка, да го направи непохватен, смутен и неелегантен, плебейски и груб заради обхваналата го страст по нея и после… Мислите й я изплашиха, защото усети, че е на път да загуби контрол. А за Селма това означаваше да изгуби себе си.

Днес. Трябваше ли да се случи точно днес? Когато се чувстваше толкова свободна и безгрижна, така самостоятелна и силна, сякаш внезапно за първи път наистина принадлежеше на себе си!

Днес ли трябваше да се случи? Днес ли щеше да се освободи от омразата и да пусне любовта на воля?

Тя все още се бореше, изпускаше неволни звуци на страх и непокорство. Не ставаше! Не и тук! Как си представяше въобще, че ще може да се осъществи, чисто практически, във влака, където всеки момент можеха да се появят кондукторът или други пътници? Ситуацията не беше приятна. Въобще не беше приятна! Ако наистина решеше да поеме инициативата, как щеше да реагира той? Какво ако се окажеше абсолютно незаинтересован? Не — отговори си тя, никой мъж не е напълно незаинтересован от една красива жена. Никой мъж! Жадуваше момента, в който щеше да се появи в купето. Страхуваше се от него!

Изтръпнала и същевременно леко изпотена и задъхана като след бягане, тя се тресеше от неконтролируеми спазми в тялото, гърчеше се по седалката с ръце, стиснали лицето и между плътно притиснатите й към устата пръсти се процеждаха думи — най-мръсните и вулгарни думи, тези които досега винаги й беше невъзможно да изрече, сега прииждаха една след друга като мръсен поток, който тя нито можеше, нито пък искаше да спре… Устните й мълвяха най-долните изрази, за които можеше да се сети, докато се мяташе по седалката, свлече се на земята и дори не направи и опит да се успокои и изправи…

— Съжалявам, че ми отне толкова време — каза той, отваряйки вратата. Шумът от коридора успя за секунда да разбие интимността на купето.

— Келнерът, разбира се, се беше оттеглил за следобед на почивка в последния вагон. Заповядайте Вашата напитка. Надявам се, че така го пиете. Зле ли ви е? Станало е горещо, искате ли пак да отворя прозореца?