Кнут Фалдбакен
Вечно твой (17)

2

„Какво всъщност прави един мъж привлекателен?“ — помисли си тя, когато вече беше седнала в купето и със списанията в скута изучаваше хората, които се провираха през тесния коридор на вагона, несигурна дали да се надява или не, че останалите места ще останат свободни до края на пътуването. Искаше й се това пътешествие да е само за нея и да не се разваля от присъствието на чужди хора. Въпреки всичко, не можеше да престане да си мисли за мъже: Как един мъж с широките си китки, сраснати вежди и мирис на пот успяваше да пропука безразличието, отегчението и тоталната й липса на надежди за случаен флирт, докато самоувереното поведеше, приятно облекло, култивирани маниери и ласкателно внимание на някой друг само я караха да си потърси извинение, за да се махне колкото се може по-бързо? Каква беше тайната? Имаше ли някаква формула? Някакъв код в гените й, който направляваше продукцията на хормони по подаден сигнал?

Откакто се помнеше, стратегията й бе да отблъсква и пренебрегва мъжете, които й обръщаха внимание и по-късно, когато се беше натрупало достатъчно напрежение, да се остави да я обземат собствените й странни приумици. Да кокетничи и да флиртува, както понякога правеше, без да допуска да се стигне до нещо повече, беше единствено поредният начин да игнорира, унизи и обезоръжи мъжа като пол и същество. Имаше добри мъже — приятели, които действително високо ценеше, но Мъжът като вид я правеше несигурна и скована едновременно, като подрастващо дете — тя мразеше подрастващите деца — което непрекъснато подлагаше търпението и добронамереността й на изпитание и което притежаваше определен чар, но същевременно внезапно можеше да се извърне срещу нея и да се превърне в заплаха.

Най-много обичаше тайно да ги наблюдава отстрани, докато тя самата се държеше на сигурно разстояние, да ги дебне, без те да я забележат — както ловецът преследва жертвата си през далекогледа до момента, в който реши дали да я убие или да я остави да си върви.

В този смисъл приятелството й с Матео функционираше перфектно: Той я виждаше, но се отнасяше с почтителност и не гледаше на нея като на жена, а като на нещо ценно, като на предмет на изкуството, откровение на красотата, което сам бе сътворил, като на материя, която можеше да оформя, както си пожелае. Най-голямото удовлетворение получаваше от това да я гледа как дефилира из просторните му стаи, пред камината в салона и на терасата на покрива, под звездите — облечена или съблечена по негова команда. Какво тя изпитваше му беше без различно или по-точно, каквото и да бе, той го приветстваше, защото придаваше допълнителна интензивност на отношенията им. Така че дали се държеше студено, отблъскващо и подигравателно или пък беше кокетна, прелъстителна, провокативна или вулгарна, той аплодираше всичко с еднакъв ентусиазъм и я изпращаше обратно в стаята й, в леглото с хладните чаршафи, горяща и изтощена, с треперещи колене като след еротичен маратон.

Мъжът, влязъл в купето, беше доста нисък, в края на тридесетте и от пръв поглед много привлекателен. Беше с тъмна коса, гладко избръснат, облечен като бизнесмен, но със сигурен и скъп вкус. Тя добре преценяваше подобни неща. Той леко и учтиво се усмихна за поздрав, провери номера на мястото си, качи куфара и една чантичка за документи на стелажа и се настани насреща й. Разгърна вестник, но го свали в скута си веднага, щом влакът тръгна. И двамата наблюдаваха мрачните милански предградия, които се нижеха покрай тях.

Веднъж някой отвори вратата на купето, но за огромно облекчение на Селма веднага след това я затвори.

Той се изправи, за да свали сакото си, което окачи на закачалката. Беше доста едър, но не дебел. Ризата явно беше шита по поръчка. Обувките му бяха елегантни. Когато нави ръкавите си, забеляза, че имаше мускулести ръце. Това й се нравеше. Прииска й се да го хване за китките и да усети пулса под плътната тъкан. За нея бяха важни ръцете и очите. Както й погледът. Особено ако в него се криеше усмивка, издаваща иронията, която създаваше необходимата дистанция при първия контакт и съобщаваше, че всичко беше временно и подлежеше на преоценка, че можеше да се продължи или да се прекрати; че всичко беше отворено. Тя обожаваше тези първи моменти заедно с някой непознат мъж, когато всичко още висеше във въздуха и нищо не беше дефинирано и не можеше да се свърже с предишен, изтъркан опит, до болка познати стереотипи и стари разочарования. Приближаваше се към един мъж като към затворена книга, със същото жадно любопитство и вълнение, които винаги изпитваше, преди да започне да чете. За съжаление опитът я бе научил, че мъжете се отваряха към нея твърде охотно, ставаха лесно читаеми, банални, предсказуеми и бързаха да издадат края. Колкото повече се стремяха да се направят на интересни, толкова повече се отдалечаваха от центъра на интереса й. Докато най-накрая ядно не захвърлеше книгата.

Беше септември, най-красивият месец и се стопляше още ранния преди обяд. Той попита дали имаше нещо против да отвори прозореца. Не, нямаше. Мирисът на прах от купето се смеси с миризмата на гара и чакъл, нахлуваща отвън на талази горещ въздух. Това създаде неспокойна атмосфера, в която бе по-лесно да се започне непринуден разговор.

Правилно бе предположила, че е италианец, но живееше в Дюселдорф, където се занимаваше с изследователска дейност в областта на металургията и междувременно водеше лекции в някакво учебно заведение. Сега се връщаше от конференция в Милано.

Със сигурност щяха да пътуват заедно до Франкфурт, помисли си тя.

Да, на него Италия му липсвала, но жена му германка не искала в никакъв случай да се мести. Освен това немците били много по-напред в тези технологии, а и парите били добри, така че не можел да се оплаче… Докато говореше, по устните му се изписа лека меланхолична усмивка и тя си представи, че всъщност му се иска да й каже, че с удоволствие би зарязал всичко, за да се върне обратно в своята красива и колоритна Италия, при топлите жени, добрата храна и за един северноевропеец странно непринудените отношения между хората.

Докато говореше, той не сваляше поглед от пейзажа навън, който в момента вече променяше характера си — обгорелите от лятото широки равнини бяха заменени от полегати хълмове и широколистни гори, потънали в пищна зеленина и полета, на които хората още прибираха реколтата. Беше изчислила, че след около час щяха да стигнат езерото Комо. Той усърдно се взираше в гледката, сякаш искаше да я фотографира в главата си и да запази снимките за спомен и утеха през дългата, сива есен, която го очакваше в Дюселдорф. Това я спечели.

— А вие с какво се занимавате? — беше се откъснал от пейзажа и я наблюдаваше с интерес, скръстил яките си ръце на гърдите. Със сигурност тренираше нещо, може би гребане или тенис. Беше забелязала, че на няколко пъти погледна обувките й и затова побърза да свали едната и започна да разтрива горната част на ходилото.

— Търговец на диаманти съм — отвърна тя.

Какво за Бога…?! Какви ги дрънкаше? Но сега вече го каза! Нямаше път назад… Ама че приумица! Откъде ли й хрумна? Сети се откъде: от статията, която прочете в едно от списанията си, преди той да влезе. Обзе я истеричното желание да се разкиска не само заради обхваналата я паника, но и защото той гледаше доста стъписано. Точка за нея.

— Не… не е ли доста непривично? Имам предвид, за жена…?

Ако целта на изказването бе да му привлече вниманието, не можеше да се оплаче от ефекта! По случайност самата тя носеше един доста внушителен диамантен пръстен, подарък от Харалд за петнадесетгодишнината от сватбата им. Спътникът й веднага се вторачи в него.

— Ами да, разбира се. Трябва да се посещават курсове. Имам предвид, училища… Но най-важното е да навлезеш в средите на евреите в Холандия. В Ротердам. Отне ми доста време. Семеен бизнес е и знанията се предават от баща на син — току–що го беше прочела. — Изцяло мъжки свят. Но вълнуващ! — добави тя и сияйната й усмивка се разля по лицето й.

— Разбирам… — той се усмихна широко в отговор и тя се зачуди дали нещо в думите й не можеше да бъде изтълкувано погрешно.

— Сега натам ли пътувате?

— Да… да, точно така. Отивам в Ротердам, където ще преговаряме за нова пратка за Италия, по-точно за модните къщи. Най-добрите ми връзки са с „Конте“, вие може би сте ги чували.

— „Конте“? Разбира се. Всички познават „Конте“.

— Да, не са ли страхотни?

Тук вече се чувстваше на по-сигурна почва. Наслаждаваше се на уважителното му отношение.

— Вижте, дали няма да може, ако ви помоля… Имам предвид дали ще е възможно да оцените едно бижу, ако ви го покажа? Разбирате ли, купих на жена си нещо и… Би било интересно да получа и вашето мнение. На човек не му се случва да пътува с експерт по диаманти всеки ден.

— Да, няма проблем да го погледна…

Сега я загази! Един истински търговец на диаманти естествено винаги носеше в себе си лупа. Не виждаше никакъв грациозен изход от ситуацията, но въпреки това не се отчая. За нея историята с диамантите бе игра за печелене на неговото внимание и интерес, със залог нейния авторитет и положение. Игра на жената срещу мъжа. Защото този италианец беше симпатяга, а не някакъв арогантен, банален мачо, който да флиртува нагло, както правеха повечето южняци. Изглеждаше по-скоро резервиран и сериозен, дори леко меланхоличен. Може би наистина обичаше жена си? Във всеки случай и купуваше скъпи подаръци, докато беше в командировка. Може би, за да приспи гузната си съвест? Някое малко кривване встрани по време на конференцията? Не беше лесно да се прецени. Май не беше от този тип. Но можеше ли един мъж, един толкова симпатичен и привлекателен мъж да устои на изкушението? Сигурно имаше много жени, които…

— Единствено се притеснявам, че оценката ми ще е доста повърхностна, защото в момента нямам лупа. Снощи ми разбиха апартамента и една голяма част от съоръженията ми бе открадната. За късмет не са намерили сейфа…

Той отново повдигна тежките си клепачи:

— Звучи така, сякаш водите доста напрегнат живот…?

— За трети път е вече. Но това си е направо като част от професията. А и човек взема предпазни мерки…

— Имате предвид аларми и подобни неща?

— Това също…

Идваше й да се изсмее на висок глас. Беше толкова лесно. Лъжеше безгрижно и с такава лекота, без никакви угризения. Чувстваше се толкова въодушевена, сякаш играта тъкмо започваше.

За да насочи развитието на нещата между тях към нова фаза, каза:

— Вече почти стана време за обяд. Пътувам сама, но мразя да се храня сама. Какво ще кажете да ме придружите до вагон — ресторанта?