Кнут Фалдбакен
Вечно твой (20)

5

Фамилията им бе Гьослинг, швейцарци, мъж и жена към шестдесетте и тя беше болна. Кондукторът им помогна при настаняването, след което сложи на вратата бележка, умоляваща да не ги безпокоят. Жената беше ужасно дебела и мъжът й, който не спираше да приказва, им разказа, че е получила криза, докато са били на гости при дъщеря им и зет им в Лугано. Горещините й понасяли много зле. Сърцето й било слабо. Кръвта течала тежко и бавно и лекарствата за разреждане на кръвта не действали, когато температурите скочат над тридесет и пет градуса.

Съпругът й говореше бързо и дори несвързано, обърнат към празното пространство между него и спътниците. Беше експерт по болежките на жена си. Тя седеше отпусната на мястото си, подкрепяна от няколко възглавници и надуваема облегалка за врата и сякаш спеше, но дишането й беше тежко, в лицето бе пребледняла и една дебела вена на врата й неуморно и учестено пулсираше под тънката кожа. „Като гума на колело, което някое момченце на шега ту пълни с въздух, ту изпуска“ — помисли си Селма и не можеше да откъсне поглед от пулсиращото образуваше на врата й.

И тя, и спътникът й сега демонстрираха неутрално и резервирано отношение, типично за хора, които пътуват много, след като и двамата отзивчиво бяха предложили помощта си на немски. Предложението им бе любезно отхвърлено, но вниманието от тяхна страна предизвика нов поток от информация: Бяха от Берн и той работел до пенсионирането си в пощата. Зет им бил швейцарец от немски произход като самите тях и с дъщеря им бил само временно заселен в италианския Лугано. „Слава Богу“ — каза той и не продължи по-нататък.

Селма и нейният спътник бяха разменили няколко погледа и сега продължиха разговора си на италиански — нещо, което незабавно накара по-възрастният мъж да ги остави на мира. Макар че тяхното не можеше и да се нарече разговор — размениха само няколко забележки, общи фрази, повече нямаше как. От думи имаше нужда в началото. Сега бяха достигнали кулминационната точка. Селма усещаше пулсирането на кръвта в собствените си вени и то и се струваше не по-малко интензивно от това на старата болна дама.

Красивата хълмиста местност около Луганското езеро остана зад тях, изместена от нови планински формации. Тя забеляза, че спътникът й често вдигаше очи от вестника си, опитвайки се да улови погледа й, но тя се задоволяваше само с това бързо и леко да се усмихва в неговата посока. В противоположния ъгъл седеше болната дама и хъркаше прегракнало, докато мъжът й, облегнал лакти на коленете си, внимателно се взираше в ръце те си — които по необясними причини напомниха на Селма за ръцете на баща й — чиито палци бяха стиснали периферията на шапката му. А тя от своя страна се поклащаше ли поклащаше…

— Бяхте ми обещали да погледнете бижуто, което нося — внезапно каза спътникът й. — Сега моментът може би е удобен?

Влакът криволичеше с широки завои нагоре по платната. Беше се заоблачило. Възрастната двойка седеше както преди, но изглежда, че сега и мъжът бе заспал, с глава паднала на гърдите. Селма се бе опитала да чете, но постоянното му внимание я притесняваше. Не неприятно, но и не я оставяше намира да потъне в мислите си затова какво стана и какво не стана, какво можеше да се случи, но не се случи…

И какво можеше да стане, ако не ги бяха прекъснали? „В крайна сметка той е един обикновен мъж и каквото и да си говорим това си беше едно обикновено пътуване с влак“ — повтаряше тя на себе си. Но присъствието му се беше закотвило в сетивата й.

Колелата тракаха ритмичната си песен в релсите в такт със сигналите в главата й: мъж-кар, мъж-кар, мъж-кар…

И сега й пристигаше с диаманта си, сякаш за да й потърси отговорност за блъфа от сутринта и да се направи на интересен.

— Да, разбира се. Щом желаете… — спокойно отвърна тя. — Но както вече знаете, не мога да ви кажа кой знае колко.

— Всичко, което кажете, ще бъде от голям интерес за мен, signora — отговори той и когато се изправи, за да свали чантичката си с документи от стелажа, погледът й отново бе прикован от тези ръце, рамене, гръб, бедра…

Той извади една красива гладка овална седефена кутийка, отвори я и й показа бижуто. Беше диамант, не особено голям, с бяла верижка от материал, който тя предположи, бе платина. Какво, за Бога, можеше да каже? Опита се да си припомни нещо от статията…

— Красиво — започна тя. — Много красиво. И камъкът…

Той жадно се протегна напред и тя усети как коленете му я докоснаха под масата и едното се провря между краката й.

— Не е особено голям… Надявам се не сте го купили като инвестиция. За малки камъни никога няма да получите цената, която сте платили… — Това го помнеше от списанието. Сега той, сякаш случайно пъхна ръка под масичката и започна да гали бедрото й.

— Замислете се — продължи тя с възможно най-професионалното изражение, което можеше да докара — някога срещали ли сте човек, който да ви е казвал, че е продал диамант? (Това беше точен цитат от статията). Едва ли. Но вие, разбира се, сте го купили за жена си като подарък, жест на внимание, може би за някой юбилей? Или рожден ден?

— Десетата годишнина от сватбата — кимна той утвърдително и се наведе още по-напред, за да може да пъхне ръката си още по-дълбоко под полата й. Тя искаше да го спре. В мислите си вече го бе направила — бе му се усмихнала снизходително с молбата да се държи прилично, даже се бе направила на възмутена: във влака, с други хора в купето… Но от устните й не се бе отронила и една дума на протест и не бе извършила и едно движение, за да спре атаката му. Напротив — не се ли беше придърпала леко напред, за да срещне търсещите, гладни пръсти?

— Нека да видим сега… — продължи тя с деловия си тон, внимателно хвана камъка между палеца и показалеца си, също като него се приведе над масичката и започна да разглежда диаманта с присвити очи. Седяха на ръба на седалките си с преплетени крака.

— Хубав блясък, фино, равномерно оцветяване, никакви сенки, доколкото виждам, но както вече ви казах, без лупата си не мога да съм сигурна, явно сте имали късмет. Или може би сте от онези, които винаги знаят какво правят…?

Опита се да му се усмихне, но вместо това силно прехапа устни, защото ръката му беше намерила целта си и започна да я гали така чувствено, че не можеше повече да контролира изражението на лицето си.

— Но ако веднага не престанете с тези глупости… — измърмори тя сподавено, — тогава аз не знам на какво съм способна!

— Искам те! — безшумно отговориха устните му. — Трябва да те имам!

— Да, бе. Гледай сега тук! — отвърна тя с висок, бодър глас, така както една секретарка би отговорила на шефа си. Пое си дълбоко въздух, отпусна се назад, за да се отърве от хватката му, взе овалната кутийка, сложи бижуто в нея, затвори я с деликатен жест и със светкавична бързина я пъхна под полата си, леко повдигайки едното бедро. Направи леко извъртане с ханша и кутийката бе добре подслонена. За първи път по изражението на лицето му разбра, че беше изцяло смаян и ужасен и това адски я зарадва. Закачливо погали топлата му ръка:

— Ще си го приберете само ако отсега нататък се държите прилично. Ако ли не ще го задържа като обезщетение за понесените мъчения.

Възрастната дама внезапно се пробуди и започна, стенейки, да се бори за въздух. Шапката на мъжа й падна на пода, когато той се стресна от съня си и отново се зае с болногледаческата си дейност, загрижено приведен над нея. Той избърса челото, погали ръцете и намести възглавниците й, докато от устата му с леко жален тон се изливаше порой от неразбираеми швейцарски думи, очевидно галени имена и любовни обръщения. Подобни инциденти явно не бяха рядкост. Всичко изглеждаше почти оттренирано.

Въпреки това Селма се развълнува от сцената, от безпомощността, от тягостното настроение, от страха. Възприе всичко с болезнен копнеж, сякаш именно това бяха нещата, които й бяха липсвали и които бе търсила в живота си — грижовност, лоялност, обвързаност.

Изведнъж се сети за майка си и за това как ли се е почувствала тя, когато баща й внезапно е починал. Дали е стояла надвесена над него и се е опитвала да облекчи болките му? Или отчуждението им се е запазило до самия край?

Едрото безпомощно тяло на жената седеше отпуснато и безформено като чувал. Напрегнатите усилия на мъжа й и цялото му усърдие очевидно не даваха резултат. И въпреки това непривлекателността и непохватността тук се обединиха в картина на Любовта, която я завладя. По лицето на мъжа бе изписано неподправено безкористно отчаяние, когато отправи поглед към Селма и спътника й и с тънък глас попита дали някой от тях няма да може да отиде да извика кондуктора.

— Опасявам се, че положението й само се влошава — прошепна той, сякаш им дължеше допълнително обяснение, докато нито за миг не преставаше да гали ръцете и челото на жена си.

Селма веднага се изправи. Спътникът й подскочи и я погледна така, сякаш бе готов да протестира или дори насила да я спре. Лицето му отразяваше смесица от чувства, но това беше тази част от емоционалния спектър, който й бе така добре познат: мънкащото разлагане на мъжката физиономия, изражението средно между молба и заповед, хленч и команда — глупавото стъписване, което парализира самообладанието след interruptus^[1]. Гледката я разочарова, но същевременно това бе нейният триумф. Тя вече беше на вратата.

— Връщам се веднага — каза тя и излезе в коридора, като по този начин прекъсна излиянията за температурните амплитуди и разликите във въздушното налягане и тяхното въздействие върху здравословното състояние на жена му, в които възрастният мъж се бе впуснал. А и се отърва от кучешкия поглед на спътника си.

Устреми се към задната част на влака малко непохватно и разкрачено, което я накара неволно да се усмихне, макар и лицето на болната жена с нездравия му, почти сив тен, разчекнатата от болка уста и силно присвитите клепачи заедно с изплашения поглед на съпруга й да я преследваха през целия път до кабината на кондуктора. Но усещането да го има в себе си, спечели превес над драмата на болната жена и неразположението й, направи я далечна, по-малко спешна, по-маловажна. „Как е възможно това? — помисли си тя. — Как е възможно аз да съм такава? Толкова безразлична, толкова безотговорна? Само защото имам едно гладко, кръгло нещо вътре в себе си?“

Но в замечтаното си състояние тя бе именно такава. С усилие на волята си потисна импулса да влезе в тоалетната, да среше косата си, провери грима и измие ръцете си, да се поосвежи за него…

И въпреки това беше наясно, че за нея същественото беше свършило…

Затова се стегна и почука на вратата.