Кнут Фалдбакен
Вечно твой (10)

3

Беше запазил маса в „Дъфиш къмпани“, рибен ресторант във Венис, който бе доста „шик“ в момента. Важното бе да си в крак с модата. Вкусът се мени всяка седмица. Всичко траеше само до регистрирането на следващата новост. Постоянно изникваха нови центрове на вниманието, блестящи в мъглата от звезди, които привличаха интереса. Сензационни попадения, винаги еднакво точни и авангардни, докато предишните, тези от вчера и завчера, от предния месец, изведнъж ставаха непоносимо обикновени, направо скучни, във всеки случай категорично демоде — пожълтяващи изрезки от стари вестници в картотеката на мига.

Много бракове също бързо свършваха в нея. Заедно с любовните връзки, които ги заместваха. Но не и този със Силия. Това бе връзка от друг характер. С тях това нямаше да се случи.

А „Дъфиш къмпани“ беше върхът. Там човек трябваше да резервира маса поне два дни предварително, макар и заведението да беше доста голямо — преустроено складово хале. Беше запазена голяма част от халето, а вътре бе уредено като традиционен ресторант, като се изключи миризмата. И посещаемостта. Въпреки че беше сравнително рано, вече бе препълнен. По пътеките между масите има навалици от идващи и заминаващи гости и забързани сервитьори, разнасящи тежки блюда, препълнени с морски деликатеси: филета от риба меч, огромни скариди, омари, миди, рибни ястия в димящи супници, зейнали стриди, кацнали върху планини от лед, украсени с цветя и лимонови резени…

Бяха се уговорили да се срещнат на бара, където така или иначе се налагаше да се изчака, докато се освободи резервираната маса. Пред него вече стоеше чаша сухо мартини, което щеше да му прави компания през оставащия почти половин час до появата й.

Две големи глътки подействаха като заглушител на хилядите гласове в помещението, които атакуваха тъпанчетата му. След още две вече определено изпадна в миролюбиво настроение и започна да се оглежда за телефон. Нямаше причина тя да седи сама в Лон бийч, разстроена и евентуално да си мисли, че нещо наистина лошо се е случило. Беше толкова лесно от облака, на който седеше, да й сигнализира, че мисли за нея, че държи на нея. Беше толкова лесно да води двоен живот… И болката, моралната вина, която трябваше да изпитва, се притъпяваше от разстоянието, географското и това в главата му — докато траеше въображаемият му полет. „За съжаление няма да мога да се прибера веднага, надявам се ще ме разбереш…“ Той се носеше. Знаеше, че иска да живее така. Завинаги.

Нали тази вечер трябваше да се случи!

Погледът му фиксира телефон до гардероба. Проправи си път през тълпата на бара, набра номера и настрои безгрижния тон на гласа си, който ще я успокои и ще й оправи настроението. Все пак като цяло тук си изкарваха много добре. Бяха дошли преди четири месеца. Къщата беше отлична, макар и не съвсем стилна и уютна според техните разбирания, но все пак просторна и практична. На децата топлият, мек климат им понасяше отлично. Всеки четвъртък бяха заедно на плажа — това му беше свободният ден в университета. Ходиха и на излет до Дисниленд, посетиха Юнивърсъл студиос и разгледаха праисторическите скелети в парка Лабри. Тя се оплакваше, че нямаше с какво да се занимава, но той я беше помолил да гледа на тази половин година като на почивка, една дълга ваканция на Юг за нея и за децата, да чете повече, да усвои езика по-добре, да намери да гледа нещо интересно по телевизията — при тридесет и седем канала все трябва да има някое интересно предаване.

Обаче защо не вдигаше телефона?

Набра номера повторно и усети как бръмченето на ресторантските гласове запълва слуховите му канали и почти не можеше да чуе сигнала. Но все пак чуваше, че никой не отговаря.

Може би тъкмо приспиваше децата. Макар че за Томас още беше рано — той обикновено искаше да гледа телевизия поне до осем часа. За седемгодишното момче американската телевизия беше цяла приказка. А малката Бе трябваше отдавна да е в леглото и щом тя спеше, останалите не можеха да бъдат надалеч. Можеше ли да е взела децата със себе си и да е отишла някъде на гости? По това време? А въобще познаваше ли някого, който живее наблизо? Нали той е с колата…

Отново набра номера. Никакъв отговор. Двама души вече бяха се наредили на опашка зад него. Нямаше как, наложи се да се откаже. Още едно сухо мартини потисна въпросите и евентуалните причини за безпокойство. Хана бе стабилна жена. Тя нямаше да направи нищо прибързано, макар и да не звучеше особено добре по телефона. Вероятно се чувстваше самотна. Вярно бе, че той много отсъстваше. Нямаше как да е иначе при тази работа и тези разстояния. И при този начин на живот.

Много пъти бяха говорили затова, че нещата тук бяха по-различни, отколкото вкъщи. На хора, които не можеха да се легитимират, не трябваше да се отваря. Не биваше и да се говори с непознати. Никога да не се изтърват децата от поглед. В рая имаше змии. Изнасилвачи. Похитители. Убийци. За тях пишеха всеки ден по вестниците. Хората се стреляха по магистралите, само защото се изнервяха от задръстванията и жегата. Расовите конфликти тлееха. Невинни попадаха на престрелки между полиция и престъпници или между гангстерски банди…

Но Лонг бийч беше спокойно предградие. На плажа преди обяд имаше най-вече майки с деца. Хубави къщи, повечето от тях с басейн. Нови коли. Човек нямаше за какво да се притеснява в Лонг бийч. Двете последни глътки го убедиха, че не се беше случило нищо лошо и че за всичко си имаше някакво естествено обяснение. Хана нямаше да направи нищо глупаво или необмислено, макар може би в момента да бе разстроена и да се притесняваше. Все пак трябваше да мисли и за децата. Изпълни го топла благодарност при мисълта колко добре се вживяваше в ролята си на майка сега, когато най-после наистина имаше и необходимото време. Рисуваше я пред себе си в различни ситуации с децата. Точно така му се искаше да я вижда. Тя бе безукорна майка. Изпразни чашата си и схрусква кубчето лед между зъбите. Седеше си той тук и си мислеше за жена си и децата си с умиление, докато чакаше приятелката си… Възможно ли беше въобще подобно нещо? Такъв ли бе наистина? Отговорът и на двата въпроса беше да.

Поръча си още едно питие. Сърцето му се изпълни със сладост при мисълта за Хана и децата, но едновременно с това в него започна да се надига остро нетърпение — време беше вече да дойде! Погледът му все по-често се плъзгаше към входа, където всеки момент очакваше да съзре светлата й осанка.

Хана и Силия. Не виждаше защо да не може да ги обича и двете, всяка по различен начин. Защо да не можеха да заемат различни купета във влака на мислите му, кой то ги возеше и двете. Той бе мъж. Гореше. Беше обладан от страстта! Влюбеният мъж може да се справи с няколко различни форми на любовта едновременно. Можеше да се отдаде на едната, без да оттегля всеотдайността си от другата. Влюбеният мъж можеше да се справи с жените. И с целия свят.

Между другото никой не трябваше и да си помисли, че Силия беше само прищявка, кратък проблясък, паникьосаният проект на някой мъж на средна възраст (На средна възраст? О, да! Той се виждаше. От време на време се вижда дори много добре.) Въпреки това беше сигурен, че с него и Силия нещата не стояха така. Тя не беше от досадните студенти, които на всяка цена искаха да направят добро впечатление на доцентите. Тя седеше винаги най-отзад в стаята и не говореше много. Но винаги бе отлично подготвена. Винаги внимаваше. Четеше. Предчувстваше. Лицето й буквално сияеше по време на неговите лекции. Като че ли се наслаждаваше на всяка дума. Но никога не се буташе напред, както правеха някои от другите момичета. Тези, който идваха за съвети и препоръки след часа, навеждаха се дълбоко над катедрата и го обвиваха в уханията си. Силия вината се държеше настрана, но въпреки това сияеше с русата си, почти северна красота и интензивността на осемнадесетте си години, с любовта си към книгите и възхищението си от тези, които ги пишеха…

А навън, пред високите прозорци на стаената стая, светлината падаше коралово червена и жълта, като охра, като пустинен пясък, сипещ се над хълмовете на Бел еър, докато той събираше книжата си и ги прибираше в папката. И тъй като неговата лекция обикновено бе последната за деня, винаги се намираше някой студент, който ще предложи да отидат да се почерпят някъде заедно.

Така един път в кафенето накрая останаха само трима: Силия, приятелката й Елена и той. Едва в този момент внезапно му стана ясно колко горещо и двамата със Силия желаеха Елена да се сети, че има работа в града, преди да затворят магазините или че се е уговорила с някого от любовниците си (каквито със сигурност имаше доста), или пък трябваше да пише домашни, няма значение какво, само да се изнесе и да ги остави насаме. Елена беше най-добрата приятелка на Силия, макар двете да бяха различни като деня и нощта — или може би именно поради това. Силия беше крехка като русо лунно сияние. А Елена, с тъмната си коса, дебели вежди, широки ноздри, кравешки очи и гърди като вимета, беше охотна жертва на стария миг за университетската авантюра (някой му го беше казал, май Браян), за стереотипната страст, която според една литературна традиция — и разпространена практика — пламваше между професора и любимата му ученичка.

Да, сега се сети, че именно Браян го беше предупредил за Елена. Браян, който след развода си бе станал почти маниак на тема секс. Браян, който според слуховете, носещи се из катедрата, сам не бе устоял на черните, влажни очи и на тежкото, похотливо тяло, което сякаш повече отиваше на някоя по-възрастна, зряла жена. Може би беше като ехо след жена му, която го беше напуснала точно преди година, когато той преподаваше немски на тази група.

Но Елена не беше от значение. Причината, поради която се сети, бе ролята, която тя индиректно играеше в малката тазвечерна любовна драма. Силия живее с родителите си. А Елена имаше малък апартамент в Санта Моника. Сега щеше да ходи с някакъв приятел в Санта Барбара за уикенда и бе казала, че Силия може да вземе ключовете за жилището. Силия и беше намекнала, че има нещо с някакъв мъж и й трябва тайно място за срещи. На бележката в джоба му, която тя незабелязано беше пъхнала в папката му заедно с анализа си на Ибсен след вчерашния час, пишеше: „Апартаментът за утре е ОК. Чакай ме в «Дъфиш къмпани» в седем. Целувки.“

Часът беше седем и десет. Целувки. Всеки момент… Целувки.

Усети една ръка на рамото си, потръпна блажен. Оказа се един от сервитьорите: Господин Еди-кой-си? Търсят ви по телефона.

Пристъпи, сякаш изведнъж го бе обзел страх от телефонната слушалка. Но това наистина бе тя — искаше само да каже, че малко ще закъснее. Още половин час. А, и работата с апартамента на Елена се провалила. Да, и тя много съжаляваше. Но можеха да поговорят за това, като се видят, нали? Целувка.

Бегла ефирна целувка. Отпечатък от устни върху хладната пластмаса, почти недоловим в електронния поток на звездното небе. Това ли беше обезщетението за любовната им вечер?