Кнут Фалдбакен
Вечно твой (11)

4

Той все още искаше да поръча стриди и шампанско, но тя му обясни, че от стридите й става лошо. Вечеряха супа от миди и рак от Аляска. Пиеха добро калифорнийско вино.

Тя говореше през цялото време. Ако и да беше мълчалива в час, когато бяха на четири очи го компенсираше. Само първата вечер не беше така, когато бяха седнали в кафе „Евъргрийн“, а Елена най-после загря каква беше работата и си тръгна. Поддадоха се на магнетизма и ръцете им внезапно се намериха, стиснаха се силно и той простена, сякаш бяха по средата на любовния акт. „Тази крава не можа ли да си тръгне по-рано?“

„Ревнува, ти какво си мислиш — прошепна тя в отговор. — Тя спи с преподаватели, така че внимавай.“ Стисна ръката му толкова силно, че почти го заболя и същевременно свенливо сведе поглед, а русите й коси се разпиляха пред лицето й, закривайки чистия профил като девствен воал. Обзе го вълнение от самото й присъствие, от факта, че беше на осемнадесет години, а той на почти два пъти повече, от това, че не можеше да си спомни кога за последно беше притискал ръцете на момиче така; и от прозрението, колко невероятно привлекателно качество е младостта сама по себе си (не беше ли това признак, че самият той остарява? И дори да беше така! Нищо против, ако ще е заедно с нея!) и не по-малко от факта, че тя очевидно беше очарована от него точно толкова, колкото и той от нея, макар и в университетския кампус да гъмжеше от млади атлети с къси шорти. Но тя търсеше качественото и стойностното, гледаше в дълбочина! Беше го усетил още от самото начало. Мълчанието й в клас не беше признак за стеснение или неловкост, а за субстанция и високи изисквания.

Тя му прошепна — и двамата шепнеха, сякаш правеха нещо забранено, а кафенето беше пълно с цивилни полицаи — „Харесва ми как се обличаш. Много по-готино от останалите учители. Обичам европейския стил на обличане.“

Отидоха на кино, където се притискаха един друг в тъмнината като тийнейджъри. Когато филмът свърши, а героят умря, тя плака. „Горкото сладко момче!“ (Райън О’Нийл). Беше филм за войната. Той самият се развълнува, защото тя се вълнуваше. След това не знаеха къде да отидат. Кафенетата бяха затворени, а тя беше твърде малка, за да ходи на бар. Седнаха в колата й и се натискаха, сякаш не беше първата им вечер заедно, а последната и сякаш целуваното беше тяхно откритие. Тя прошепна в ухото му: „Колко жалко, че скоро ще си тръгваш…“ А той й отговори: „Нека да не говорим за това сега, има още време дотогава!“

Но тя имаше право. Семестърът клонеше към края си. Защо не се бяха намерили по-рано? Беше му направила впечатление още преди седмици със сияйната си хубост и с това, че бе една от малкото в групата, които наистина се интересуваха от литература и не се подготвяха само за часа и за да впечатлят доцента. Но в замяна на това, чувството, че им оставаше малко време, придаваше на срещите им допълнителна интензивност и така им доставяха още по-голямо удоволствие. Тя продължи да шепне: „Толкова ми е хубаво с теб, че почти ме плаши. Чувствам се малко несигурна така с по-възрастен мъж. Трябва да имаш търпение…“

Очите му почти се напълниха със сълзи, като я гледаше и едновременно с това си спомняше, виждаше пред себе си картината как двамата седят страстно прегърнати в колата. (Наистина нямаше къде другаде да отидат! Тя бе само на осемнадесет. А на него не му стискаше да предложи хотел или мотел). Но тази вечер можеше да се случи, ако не беше Елена…

Вместо това трябваше да седи в този шумен ресторант и да слуша приказките й, затова какво се случва в живота й. За родителите й, разведени от три години, които още не можели да се разберат за имуществото („Когато тя взе БМВ — то, той хвана всичкия антикварен порцелан и го натроши пред гаража, пълен ненормалник. Аз никога няма да се омъжа.“ — Реплика, която го накара състрадателно да стисне ръката й, сякаш за да й покаже, че не всички мъже са такива…) По-малките й сестри бяха в гимназията в Брентуд, където живееха и където ходеха само богаташки деца. Разказваше му за допълнителната си работа, за джогинга и уроците по танци, които й отнемаха толкова много време. За музика (най-вече поп, но и малко Бах)и книги (всичко възможно, от Пруст до най-незначителните). И за бъдещето:

— Във всеки случай знам, че искам да пътувам, да се махна от Америка, да отида в Европа. Ходила съм на почивка в Австрия и Италия. Чувствах се толкова сигурна там. Толкова по-различно, отколкото тук… Искам да отида някъде, където да мога да усещам взаимовръзките, където има култура…

„При мен“ — мислеше той развълнувано, без да може да си представи как нещо подобно можеше да се уреди, чисто практически. „При мен! При мен!“.

Докато се наслаждаваше на гледката, как тя си взимаше още един рачешки крак, разчупваше черупката с перфектните си зъби и изсмукваше месото (All you can eat for 9,95!^[1]), отново си представи как седят в тясното купе на колата й, плътно притиснати, вкопчени един в друг, хълцащи и стенещи, с чувствителни до болка пръсти, които изследваха всеки милиметър случайно разголена кожа, с едно или две разкопчани копчета, но не повече. Класическата любовна сцена от американските филми на всички времена — до тук, но не и по-нататък! Изкуството на театралните намеци. Тя дишаше тежко и учестено. Той усещаше гърдите й. Но не й свали пуловера, блузата или тениската, не хвана гърдите й, не ги галеше, мачкаше и стискаше, целуваше и смучеше. Не, той не направи нищо подобно. Стояха (обикновено) на някой паркинг близо до университета. Край тях минаваха коли. Ако случайно паркираха някъде край пътя или на някое тихо местенце — да излязат извън града беше немислимо, след като веднъж вече бяха в Лос Анджелис — можеше да ги задържи полицията, която непрекъснато патрулираше, с цел да спре разврата, практикуван в колите. Още един миг, създаден благодарение на филмовия свят: всички американци се чукат в колите си. Или правят това, което те със Силия вече седмици наред правеха — играеха главната роля в драмата на американските сексуални табута.

Не, в действителност не мислеше така. Но и в интимния живот не оставаш пощаден от стереотипите тук, които идеално ти позволяваха да си участник и наблюдател едновременно. Това го привличаше и отблъскваше — да „бъде“ и да го „наблюдават“, сам да се наблюдава. Подкопаваше романтиката, но затова пък покачваше градуса на всичко, което предприемаха заедно. Правеше нещата много по-значими и едновременно с това банални, сякаш всяка тяхна среща беше епизод, прожектиран върху огромен екран, в същия момент, в който действително се разиграваше.

На Сигмунд всичко това ужасно му харесваше. Отиваше на темперамента му. Подхождаше на писателската му природа — да вършиш нещо и същевременно да го регистрираш, да чувстваш и да знаеш какво чувстваш, без това да засяга силата и дълбочината на чувството. Тук постоянно ти се предлагаха и двете. И дори ако отредената ти роля ти изглеждаше патетична (може ли една тийнейджърка действително да се влюби в един застаряващ мъж на средна възраст?), трябваше да я играеш, да се вживяваш в нея, да я обичаш…

Виждаше разтеглените им от страстта лица, докато симулираха сливане, обрамчени от предното стъкло на колата като картина от филмова лента. А озвучаването? За него се полагаха колосални усилия. Тя стенеше, въздишаше, бореше се за всяка глътка въздух, все едно наистина се любеха. Макар той никога да не я беше докосвал между краката, а тя дори не беше и правила опит да погали ерекцията му, която той все по-невъздържано и настоятелно й натрапваше. Напук на всички нежности, целувки и милувки, тя отбягваше хълбоците му, сякаш всяко едно от движенията й се режисираше от Дорис Дей. А той — той я обичаше именно заради това! (В този град думата „обичам“ ти идва отръки). За него свенливата й невинност, прикрита зад опитните жестове на страстта, бе неустоима. Вълнуваше се от собствената си дълбока, безсилна отдаденост към това, което се случваше с него. Усещаше как нещо го улавяше и отнасяше, нещо, което единствено можеше да се нарече самият Живот, нещо, което усещаше, че е търсил през цялото време. Докато същевременно следи действието сякаш бе драма, чийто край искаше да узнае.

Филм и действителност — кое заимства повече от другото?

— Наскоро ходих да бягам покрай плажа — разказваше му тя. Косата й, дълга, естествено руса и винаги чиста падаше по раменете и обрамчваше лика й. Очите й бяха светлосини, а лицето тясно — изглеждаше почти като шведка. Млада и непокварена. (Макар че съвсем без грим не вървеше. Той добре виждаше, че дискретно и усърдно като професионалист е изрисувала очите си.) Обзе го желание да падне на колене пред нея насред препълнения ресторант, да положи глава в скута й и да усети пръстите й в косата си. И същевременно да плъзне ръце под късата й, тясна дънкова пола.

— Беше към седем часа сутринта — продължи разказа си тя. По Уил Роджърс бийч нямаше жива душа. Това е най-доброто време. Слязох на плажа, изкъпах се и легнах да се пека по монокини. Явно съм задрямала, защото по едно време внезапно чувам гласове. Поглеждам и виждам, че са ме наобиколили трима — четирима мъже. Разбира се, ужасно се изплаших и тъкмо да изкрещя, когато единият се легитимира — бяха ченгета! Казаха ми, че трябвало да подадат обвинение в ексхибиционизъм срещу мен, защото се пека без горнище. Свинете сигурно са седели някъде и са ме зяпали с далекоглед — на целия плаж нямаше пукнат човек! Бяха ме обградили и се хилеха, твърдейки, че ще трябва да платя глоба, а ако ли не, ще се наложи да ме тикнат за няколко дни или дори седмици в затвора. В затвора! Защото съм си пекла гърдите, без да е имало някой наблизо. Ето това е Америка — родината на циците. Разревах се от яд, но си платих кротко двадесетте долара и сега си седя в протоколите им като ексхибиционистка за вечни времена.

Тук тя игриво се разсмя, сякаш тази унизителна случка вече бе незначителна и смешна, нещо като виц, който да разказваш в компании. Това го възмути и отблъсна. Всичко, което застрашаваше непокътнатото, най-ценния атрибут на младежката красота — на нейната красота го възмущаваше и отблъскваше. Но най-вече започна да осъзнава ужасния си недостатък като приятел и пълен с надежди обожател — той не знаеше нищо за нея! А завладялата го страст бе такава, че той трябваше да знае всичко! Всеки маловажен детайл от нейния живот беше от значение. Всъщност дори ревнуваше от всичко, което не знаеше за нея, от стотиците хора минали през живота й, от всички случки и епизоди, които бяха й направили впечатление и я бяха формирали, от всичко, в което той самият не беше участвал. А той не беше участвал в нищо! Така си седеше тук, разкъсван от собствения си нелеп апетит по нея, докато тя весело бърбореше.

— Давид, тогавашното ми гадже, направо полудя. Каза, че е трябвало да ми дадат награда, затова че съм си показала гърдите, а не да ме глобяват…

Тя отново безжалостно му се усмихна и концентрира цялото си внимание върху остатъците от рака, докато той си наливаше още вино и пиеше, за да притъпи болката от ноктите на ревността, които се впиваха в него всеки път, щом споменеше Давид, бившето си гадже, спортната звезда, приятеля от гимназията, блестящия ученик, приет от раз в Харвард (или беше Йейл) и сега бе образцов студент някъде по източното крайбрежие.