Кнут Фалдбакен
Вечно твой (13)

6

— Ще ме закараш ли вкъщи, моля. Обещах да не закъснявам. Казах на мама, че съм на работа. Тя много се притеснява. В този град се случва какво ли не. Не забравяй да заключваш вратите на колата, когато караш сам вечер. Винаги. В някои части на града е опасно да спираш на червено. Обещай ми да караш внимателно. Ти не си свикнал с тези неща тук. Там, откъдето идваш, всичко е много по-сигурно. Аз затова искам да отида в Европа. Искам да се махна точно от това. И не искам да ти се случи нещо — точно сега, когато те намерих…

Разбира се, не я закара директно у тях. Тя самата не очакваше подобно нещо. Този разговор бе само част от ритуала им, преди да потеглят към паркинга до университета, където бе сравнително спокойно, но и където все пак винаги има паркирани коли, така че една повече или по-малко никога не привличаше вниманието.

Там спря възможно най-далеч от силните прожектори, осветяващи кампуса, който поради тази причина през нощта приличаше на двора на затвор и започнаха да се целуват и натискат. „Като на ученически купон“, помисли си той и се усмихна леко меланхолично при мисълта за себе си — мъж в тридесетте, женен, с две малки деца, седнал тук с една тийнейджърка в обятията си върху гладките скърцащи червени седалки от изкуствена кожа на взетия под наем автомобил — лукс под наем, щастие под наем…

Но иронията от безнадеждната баналност на ситуацията нямаше бодли, просто защото бе неописуемо приятно да седи така, извит в неудобна — великолепно неудобна! — стойка, да стене леко и да притиска стройното, гъвкаво, послушно и податливо тяло на младо момиче плътно, плътно към себе си и да усеща (или поне да си мисли, че усеща), че и на нея не й се искаше нищо друго, освен да бъде силно притискана точно тук, точно сега, точно от него…

А тази вечер тя бе особено нежна и любвеобилна. Това го възпламени още повече и наум прокле Елена, която допусна плановете за уикенда да се провалят. Днес можеше да е голямото събитие! Разбра го по начина, по който отговаряше на милувките му. И по това, че между целувките успяваше да му прошепне:

— Толкова бях възбудена в ресторанта — измърмори тя. — От начина, по който ми гледаше гърдите. Бях сигурна, че можеше да забележиш как ми се втвърдяват зърната под блузата…

Блузата, която тази вечер му беше позволила да разкопчее.

— Скъпи, престани. Подлудяваш ме…

— Ами ти мен! Ако не беше тази проклета Елена…

— Може би се досеща. Може би ревнува и затова. Трябва да сме предпазливи.

— По дяволите, предпазливостта! Виж, купил съм вино.

— Значи можем да си направим купон в колата! — засмя се тя.

— Нямам тирбушон.

— Да, но аз пък имам!

И действително, тя извади от чантата си малко, сгъваемо ножче, швейцарска ножовка с много накрайници, един от които беше тирбушон.

— Понякога не е лошо да носиш нещо такова със себе си. В този град човек никога не знае на какво ще попадне. Или на кого…

— Да не искаш да кажеш, че са те нападали?

— Не че са ме изнасилвали. Но съм се чувствала заплашена. В този град жените се чувстват така.

Той взе тирбушона и отвори бутилката. Пиха от шишето. Кискаха се и се смяха. Тя бе събула обувките си и бе подвила краката си на седалката. Намести се удобно, не й пукаше, че блузата й е разкопчана и че съвършените й гърди („съвършени гърди, съвършени гърди…“ той търсеше друга дума, защото не му се искаше да ги описва така банално и плоско; но от друга страна те бяха съвършени, без никакъв недостатък, като от картина, актова снимка в мъжко списание), тези гърди, които той обожаваше, които беше сънувал, за които беше мечтал и бленувал, сега безсрамно се поклащаха пред очите му, без това да я притеснява ни най-малко, нея, която досега винаги беше по-скоро сдържана, щом ставаше въпрос за физически контакт. Всъщност тази й внезапна липса на стеснение — която друг път беше жадувал, — сега леко започна да го притеснява, защото му се струваше почти арогантна, да, направо просташка.

Като мъж, на него винаги му беше трудно да свикне, да не говорим пък да разбере фамилиарността на една жена към собственото й тяло и интимните му зони.

Или може би се дължеше на това, че бе заела позиция много по-различна от тези, които досега копираше от широкия екран: седнала точно насреща му, с присвити в колената и разкрачени крака, леко приведена напред, с бутилката в уста и вирната глава. Виждаше част от белите й бикини между бедрата й, а гърдите й, гърдите й се поклащаха в такт с небрежните й движения. Няколко капки вино бяха паднали на бялата кожа. Той искаше да ги оближе.

— Внимавай, защото може наистина да загазиш! — Тя се засмя и се изпъна назад, за да може той да пристъпи към действие.

— Ако някой ни види така и ни обади, ще те тикнат в затвора, абсолютно сигурно е! При всички положения ще цакаш глоба.

— В този град наистина ли е забранено да се натискаш малко в собствената си кола? — изпъшка той, още по-разтревожен отпреди, както от обрата в разговора, така и от самия й тон.

— Ами я ни погледни — каза тя с интонация средна между смях и предупреждение, сякаш не разбираше как е възможно той толкова мъчно да схваща. — Седнал си тук, или по-правилно легнал си тук, доста над тридесетте, с малко момиче в колата. Тя няма двадесет и една, полугола е и си е свалила обувките — това в щата Калифорния е равно на отвличане! Между нас стои отворена бутилка с алкохолно съдържание. Това при всички положения е забранено, а в дадения случай и изключително подозрително. Ти си чужденец, а това не говори в твоя полза, в случай, че ще трябва да даваш обяснение за поведението си. На едно ченге няма да му е нужна богата фантазия — нещо, което те обикновено така или иначе нямат — за да събере две и две и да установи, че си един болен и перверзен тип на средна възраст, който мами млади момичета в колата си, напива ги и ги изнасилва. Особено ако сега отворя прозореца и се развикам за помощ…!

И тя действително започна да сваля прозореца, като че ли наистина с намерението да се провикне към няколкото минувачи, които вървяха по тротоара на известно разстояние от тях.

Но когато той се опита да я издърпа, за да предотврати глупостта, която си беше наумила, тя изведнъж нежно му се усмихна, хвърли се на врата му и покри лицето му с целувки:

— Няма, миличък, няма глупачето ми, нищо няма да кажа. Макар и в момента малко да ти се иска… Или нямаш желание?

И пак се отпусна назад, облегна врата си на прозореца, набра полата над хълбоците, така че тебеширено белият триъгълник на бикините и изведнъж изпълни полезрението му в полутъмната кола, сложи единия си крак върху страничната облегалка и го придърпа към себе си, така че той почти падна отгоре й и остана легнал.

— Ти не си някакъв гаден изнасилвач — шепнеше му тя, сега отново нежна и любвеобилна, докато го галеше по бузата. — Но аз веднъж всъщност изнасилих някого, във всеки случай почти… Искаш ли да чуеш?

В действителност той не искаше да чува нищо подобно, въобще не искаше и да го знае. Истината бе, че беше абсолютно объркан и доста потресен от всички новости, които тя неочаквано му сервира като непознати завъртания и импровизирани стъпки в добре познат танц, в който му е трудно да я следва. Поведението й и половинчатите й намеци бяха създали нов климат помежду им. Беше изчезнало всичко крехко и нежно, мистиката на бавното прелъстяване, което така му допадаше, обаянието, поезията и бавното влюбване, които оставяха място за очакването, което бавно щеше да се превърне в действителност. Останало бе нещо по-сурово и нахално, което той не познаваше и не разбираше и което просто нямаше място в подбраната драматургия, която досега бе направлявала приятелството им. И което го изплаши, защото тя така неочаквано го пусна в оборот, че увеличи темпото на всичко, което се случваше помежду им. Имаше нещо толкова необратимо конкретно и определено, нещо, което не можеше да се върне назад, въпреки че не ставаше въпрос за действия, а само за думи и движения, смях, мимики, детайли, фини нюанси. Загубената невинност. И той вече се изпълваше с мъка и липса.

Но въпреки това кимаше, така както неудобно беше легнал отгоре й: Кажи, кажи… Кимаше усърдно, но сляпо и нямо, защото сега се бе добрал до гърдите й и беше ги засмукал. Това, което най-малко му се искаше, напук на неспокойствието и плахите му догадки, бе да се помръдне, да пренареди ситуацията, да изпусне зърната й, които ухаеха сладникаво на момичешки лосион за тяло и имаха леко кисел вкус на пот и вино.

— Веднъж участвах в една оргия — започна да разказва тя, и все пак погледна нагоре към нея, защото нещо в гласа й му наложи да си отвори добре ушите. Тя говореше с широко разтворени очи, сякаш сама е изумена и немалко шокирана от това, което се готвеше да разкаже.

— Първо бяхме двамата с Давид в неговия апартамент, тоест в този на родителите му. Изпушихме доста хашиш и добре се бетонирахме. И изведнъж пристига Елена, която беше гадже на Давид, преди да тръгне с мен. Пушихме още хашиш и докато тя е в тоалета Давид ми подшушва, че трябва да я прелъстим. А пък аз съм доста напафкана и идеята ми се струва супер и направо й се нахвърляме, когато се връща. Първо танцуваме малко заедно и се натискаме. После падаме на мекия диван и Давид започва сериозно да я обработва. В началото тя не е много навита, но пък е доста възбудена, а и още е влюбена в Давид. Така че малко по малко се предава, макар и през цялото време да протестира, да се смее и да плаче едновременно, докато ние й събличаме дрехите. Давид вече също е гол, а аз й държа здраво ръцете отзад… И точно в момента, в който ляга отгоре й, а тя се разпищява, на мен ми просветва какво всъщност правим… Но тогава вече е твърде късно, а и Елена не се дърпа повече, ами напротив, и аз се присъединявам към тях — мисля, че никога не съм била по-възбудена през живота си — и преди да се усетим и тримата лежим голи на пода и всеки спи с всеки… Да, аз дори спах с Елена, наистина го направих, беше направо върха! Мислиш ли, че това означава, че съм лесбийка? Кажи ми, Сигмунд, мислиш ли?

Той вече въобще не знаеше какво си мисли. И със сигурност не знаеше какво трябва да отговори в случая. Но пък знаеше, че не издържа да седи затворен в тази тясна кола и минута повече. Затова мъчително се изправи, престори се, че хвърля поглед на часовника си и измърмори: „Уф, по дяволите, колко късно станало. Трябва да се обадя вкъщи. Един момент само…“ и се измъква навън на открития, ярко осветен паркинг, където под едно голямо авокадово дърво беше съзрял телефонна кабина.

За него бе истинска утеха да набере добре познатия номер. Още по-голяма утеха щеше да бъде да чуе гласа на Хана, да й каже, че ще гледа да се прибере колкото може по-бързо. Може би нямаше да й се спи и ще го изчака, за да пийнат по нещо заедно и да си поприказват…?

Но в другия край никой не отговори. Той звъня ли, звъня. Ако си беше легнала, досега трябваше вече да се е събудила и да вдигне. В спалнята имаше телефон. Или нарочно не вдигаше слушалката, за да го накаже, макар това да не бе присъщо за Хана, или не е вкъщи, нито тя, нито децата. А това какво можеше да означава?

Набра номера отново и отново и се вслуша в дългите позвънявания, като че ли му носеха закодирано съобщение. Чувстваше се безкрайно изоставен, тътрейки се обратно към колата. Самотен и безпомощен. Три-четириетажните вили на Уестууд, които той винаги бе намирал за най-очарователните в целия град, сега изправяха мълчаливите си, празни, подобни на кулиси фасади насреща му. Силните прожектори над главата му хвърляха сянката му в четирите посоки. Четиридесетте крачки обратно към колата му се струваха безкрайно дълги и той се страхуваше, че ще загуби равновесие и ще се просне на земята под тази чудновата, безпосочна светлина, която го облъчваше. Струваше му се, че с всяка крачка, която извървява, се смалява и че накрая ще се свие до размерите на мравка и ще пропадне в някоя пукнатина на асфалта. „Безпомощен като дете — мина му през главата — Като дете. Като дете…“ Внезапно разбра как трябва да се чувства едно дете, когато го изоставят. Как може би се чувстват собствените му деца в момента, когато татко не се прибира в къщи. И ненадейно го изпълни зашеметяващ копнеж по децата му, да бъде с тях, да ги притисне силно към себе си и да ги предпази от всички опасности… И макар в същия момент да разпознава тези чувства като гузната сантименталност на отсъстващия баща, не можа да престане тихичко да нашепва имената им, пристъпвайки тежко към автомобила.

Защото всъщност не му се искаше да се връща, не искаше и да се приближи до колата, в която тя бе седнала. Но имаше ли избор? Невъзможно беше да се върне пеша в Лонг бийч. А и какво да прави в Лонг бийч, след като там очевидно никой не го чакаше. Освен това през нощта в този град не можеше да стигне далеч, без да го закопчеят ченгетата някъде.

Приближи се към колата, която под изкуствената светлина проблясваше в червено, бяло и хром като елемент от друг свят — неговата колесница към звездите. И обратно. Животът в Лос Анджелис без кола бе немислим. Въпреки това не му се искаше пак да седне в нея. Бяха го запокитили, изхвърлили от звездния свод. Темпото стана твърде високо, а завоите твърде остри. Вероятно бе годен само за пешеходец. Пропадаше. Защото една тийнейджърка никога, никога не можеше истински да откликне на любовта на един зрял мъж. Така си мислеше той, докато с нереална прецизност местеше единия крак след другия.

За да може да види нещо друго, освен паркинг и коли, празни, заключени за през нощта къщи и дървета, приличащи на призраци в заливащата ги от всички посоки светлина, изви врата си колкото може назад и погледна към звездите. Но не се виждаха никакви звезди. Мъгла от светлини покриваше небето над Лос Анджелис. Булото на смога отразяваше суетния блясък на града като матово огледало, така че истинските звезди оставаха закрити.

Вътре в колата тя се беше пооправила малко, беше изправила седалките, сресала косата, бе затворила бутилката, в която бяха останали няколко глътки с тапата и си беше закопчала блузата. Сякаш се приготвяше да си ходи вкъщи след приятен пикник сред природата.

— Да, май наистина стана доста късничко… — съгласи се тя, все едно че бягството му от колата беше прекъснало някакъв сериозен разговор, който тя сега отново искаше да подеме.

— Обади ли се у вас?

— Да бе.

— Всичко наред ли е?

— Хм… Зависи от гледната точка.

Видът й, седнала в добре познатата му поза, целомъдрено закопчана, с мека, руса коса, обрамчваща профила и докосваща раменете, трапчинката на шията и извивката на врата като с малки, светли перца, цялата нормалност на картината, приятното й ухание, което той различаваше сред всички парфюми и дезодоранти в залата, червеният интериор на буика, който го изпълваше със ситото задоволство от евтиния лукс, песента на един щурец, която се носеше откъм близкия храст — всички тези добре познати неща незабавно го успокоиха. И му вдъхнаха увереност. Аа, искате реванш! Няма само тя да поднася изненади гази вечер! Постепенно го обзе възмущение от начина, по който тя преди малко фриволно си поигра с него и успя да го изкара от равновесие, като го удостои с внезапен достъп до гърдите й и отгоре на всичко му сервира някаква вулгарна история от гимназията, която най-вероятно не е преживяла сама, ами е чула от приятели. И сега действително му се искаше да й отвърне по начин, който ще внесе сериозност и задушевност в приятелството им и същевременно отново ще го постави в центъра на драмата.

— Слушай — каза той. — Май е по-добре още сега да научиш истината: Нищо не е „наред“ при мен. Тя иска развод.

— Развод? — възкликна тя и ококори широко красивите си очи, които в следващия момент без съмнение щяха да се напълнят със сълзи. Сълзи на състрадание, евентуално примесени с радост. Защото с едно цъкане на езика той разчисти основната пречка за по-нататъшното развитие на отношенията им. И не му бе неприсъщо да се изкара мъченика в тази ситуация. Разбира се, усещаше, че някъде в стомаха му се активираше едно леденостудено петно при беглата мисъл, че това драматизиране може би се доближаваше до истината повече, отколкото му се искаше.

Но вместо със сълзи или със смях, или най-добре със смесица от двете, да се хвърли на врата му, тя погледна часовника си — погледна часовника си! — и възкликва:

— Божичко, вече наистина стана късно! Ще ме закараш ли до колата ми, моля те.

Тя естествено бе дошла с колата си. Това, че тази вечер попаднаха в неговата се дължеше на факта, че бе успял да паркира най-близко до ресторанта.

— Наистина ли иска да се разведе? — почуди се тя, докато той караше, по-рязко и невнимателно от обикновено, защото това някак си принадлежеше към новата му роля и защото го учуди лекотата, с която тя прие новината, сякаш за нея се бе превърнала в тема на разговор — Защо? Кога? Ама наистина ли…?

Тогава тя удари с юмрук по арматурата.

— По дяволите! Хвана зелено по целия проклет Уилшир!

— Ще се видим ли утре?

Стигнаха до колата й. Улицата беше почти пуста, повечето заведения бяха затворени, а лампите угасени. Винаги, когато се разделяха така, имаха време да си вземат довиждане в колата й, преди да си тръгне. Обикновено се вкопчваха един в друг като влюбени тийнейджъри, който нямаха къде да отидат, като използваха и последната минута. Но този път тя сякаш нямаше търпение да си тръгне. Той не можеше съвсем да си обясни умишлената й студенина, която се появи, още докато караха обратно към Венис, но може би просто бе поразена от новината за семейните му проблеми.

— Можем да се срещнем на плажа и да обядваме заедно, или ако искаш, да вечеряме пак някъде…

Тя сякаш добре обмисляше предложението му.

— Това за жена ти наистина ли е вярно, и за развода?

— Вярно? — почти избухна той — Ами да… Разбира се, че е вярно… Във всеки случай беше вярно, че имаха проблеми и че Хана бе недоволна и фрустрирана и че нейното недоволство го измъчваше и изнервяше; че интимният им живот бе в застой; че помежду им се бе загнездило мълчание, в което ритуалните действия на съвместното ежедневие се извършваха рязко и механично като в празно пространство, криещо опасности.

— Някой ми беше казал, че с жена ти имате проблеми, но не знаех, че е толкова сериозно.

— Проблеми…? — По стар навик подскочи той, готов да отрече в перфектното му семейство да има каквито и да е „проблеми“… Но нали току-що сам бе отворил дума за тях, бе настоявал, че ги има, за да я впечатли. А сега тя го потвърждаваше! Сякаш магията бе задвижена и всичко, което казваше и мислеше, се превръщаше в реалност. Но това за съжаление не засягаше леката постройка, която той с мечти и заклинания се опитваше да изгради около себе си и младото момиче тук до него. Отнасяше се само за това, от което най-много се страхуваше дълбоко в себе си — там, където лежеше честността му и където красивите му думи и изрази не можеха да проникнат.

— Във всеки случай е вярно, че се е изнесла от вкъщи и е взела децата със себе си — каза той грубо и добави, сякаш обзет от силното желание да стъпче и опустоши всичко евентуално оцеляло от нормалния му живот:

— Но така може би е по-добре. Напоследък вървеше ужасно зле и явно няма друго решеше. Във всеки случай така ще имам повече свобода. А и ще можем да се вижда ме по-често…

Тук, честно казано, очакваше някоя одобрителна въздишка и нежен любовен знак от нейна страна. Но те не дойдоха, въпреки че той я прегърна през раменете.

— Така, за утре плажа ли остава? Обяд или вечеря…?

— Не знам — най-после пророни тя. — Всъщност май съм на работа. Нямам лекции и си мислех да се подготвя и за курсовата работа. След като получих такова ценно указание! — Тук тя протегна ръка и го погали по бузата. Отново бе облякла елфиния си костюм. Косите, очите, усмивката, всичко беше така, както на него му бе нужно, за да се по чувства като енергичен, деен мъж, който имаше смелостта да вземе нещата в ръце ида преобърне живота си.

— Силия — казва той. — Сега, когато и без това ми се налага да променя всички планове, че дори и целия си живот, не искаш ли да се преместим да живеем заедно? Мога да остана още един семестър. А ако не си намеря място като лектор, ще започна нов роман. А ти, разбира се, ще си продължиш със следването. Защо да не си дадем шанс да… Да…

И това, което каза, и това, за което не намери израз, беше искрено и от сърце. Въпреки това думите му звучаха като реплика от някоя сапунена опера от сутрешния телевизионен блок. Така кухо и лъжливо изглеждаше това предложение — най-дръзкото, което някога през живота си бе отправял към жена, че му се наложи да се намеси, да преформулира, уточни и завоалира реалните си намерения, които току-що така директно и несръчно бе изложил.

— Естествено, нямам предвид сега, веднага, утре… — настояваше той, макар да беше имал точно това предвид.

В действителност не можеше да понесе мисълта да я изгуби от погледа си и за минута повече. Тя бе всичко, което имаше сега.

— На мен ми бе ясно, че това е голяма стъпка за теб и че ще ти трябва време, за да размислиш и евентуално да подготвиш вашите…

— Не е в това работата… — прошепва тя — Аз и преди съм живяла с типове. Не е това проблемът…

Аха, значи е живяла с типове и преди? Ами тогава евентуално и историята за лесбийската оргия беше вярна? Значи той всъщност може би нямаше ни най-малка представа що за човек е тя и как изглеждаше животът й зад гладката, красива фасада.

— Работата е тази, че не искам да се обвързвам с мъж, който вече всичко е преживял, всичко е опитал, всичко е видял и си мисли, че всичко знае и разбира — спокойно рече тя и стисна кормилото с ръце. Тонът й бе нисък, но интензивен и той осъзна, че авантюрата им приключва тук и сега. Той напускаше сериала. Никой вече не се интересуваше от някакъв си застаряващ, женен, чуждестранен интелектуалец и многознайко, глава на семейство, изпаднал в критическата, влюбен в младо момиченце, на което му се искаше да въздейства и да впечатлява. Това беше едно от най-сълзливите клишета от холивудския архив, където любовните усложнения и ядове винаги свършваха добре за младите и красивите, за искрените и непокварените. Но никога, никога за тези, които хитруваха, за претенциозните, коварните и похотливите, за тези, които се преструваха и не им беше чиста работата. Питайте само Дорис Дей!