Кнут Фалдбакен
Вечно твой (16)

1

Селма смяташе да пътува с влака от Милано. Имаше предостатъчно време — важното бе да се прибере вкъщи до петък за погребението. Разбира се всички очакваха, че ще вземе първия възможен самолет, но на нея не й се струваше чак толкова спешно. По-късно, когато решеше къде ще нощува, евентуално във Франкфурт или Хановер, щеше да им се обади или да им пусне телеграма. Нямаше какво да им обяснява, само това, че искаше този път да пътува с влака. Чувстваше се изцяло необвързана. Свободна. Отворена за всичко. Смътно си задаваше въпроса къде бяха скръбта и отчаянието и кога щяха да се появят. Когато стигнеше вкъщи, със сигурност. Когато видеше Сузане и майка си. И после в църквата, разбира се — ковчегът по ставен в средата, потънал в морето от цветя и венци, речите на различни съюзи, в които беше членувал, хоровите изпълнения. На времето беше запален хорист. И после екът на мощния орган, който не оставяше недокосната и най-безразличната душа.

Но дотогава имаше още време.

Вървейки покрай високите колони, погледна към огромния свод и през тялото й преминаха тръпки — това бе пълното въздействие на помпозната архитектура на миланската Тегете, един от палатите на Мусолини, храм от симетрии и стремящи се все нагоре авторитарни, прави линии — напълно предвидим като самата мъжка чувствителност, която повечето жени предпочитат да наричат без чувственост, но величествен, откъдето и да го погледнеш. Като самия Мусолини — непобедим, сляп в амбицията си и уверен в собствената си мощ, с чиста мускулна сила да създаде нещо могъщо, прекрачващо всички граници, доближаващо се до божественото.

Цялата настръхна. Потрепери и едновременно с това я изпълни наслада, както тогава, когато още беше малко момиченце и я привикваха в работния кабинет на баща й с високите, мрачни секции всеки път, щом се провинеше. Струваше й се, че сега чува ехото единствено на собствените си стъпки, отразени от гранита, макар грохотът от хиляди забързани крака около нея да изпълваше цялата тази катедрална постройка. Грохот, който се превърна в хор от укорителни гласове… Но нея това не можеше да я засегне, не и днес. Днес веселият ритъм на стъпките й, обути в нови елегантни червени обувки я водеше напред!

Вървеше със забавен ход, защото мисли и спомени звучаха в нея като сънища, от които тъкмо се пробуждаше. Имаше безкрайно много време до петък, време, в което можеше да почива. Билетът й бе до Хамбург през Цюрих и Франкфурт. Оттам щеше да види. Усещаше се сякаш бе прерязала всички връзки, сякаш се носеше. Никога досега не се беше чувствала така независима и разкрепостена, така изцяло погълната от себе си. Точно сега, когато мислите й би трябвало да бъдат при близките й. При майка й — може би с този стрес симптомите на болестта й отново щяха да се появят? При Сузане, която пак беше разведена и вече живееше с друг и имаше проблеми с една от дъщерите си. Трябваше да я разяждат угризения, че не беше там, когато нещастието порази семейството й, така както жените винаги трябва да се измъчват от угризения за всичко и за всички.

Но разстоянието беше твърде голямо и есента в Италия така прекрасна! А тя изпитваше единствено чувството на свобода и облекчение. Беше неморално и абсолютно недопустимо, но именно това я ободряваше, даже почти я радваше. В превъзбуденото, почти нереално настроение, в което се намираше, през главата й се стрелкаха мисли: „Не е ли всъщност най-добре за всички, че си отиде? На кого ли ще му липсва? Няма ли на майка да й е по-добре сега, без постоянното му мърморене?“

Би трябвало да мисли и за Харалд, който със сигурност вече се бе погрижил за всичко. Верният Харалд, който заслужаваше по-добра съдба. Във всеки случай по-добра съпруга. Едно кратко телефонно обаждане потвърди, че всъщност присъствието й не бе необходимо. Макар и той, разбира се, да не се изрази по този начин. Само й каза, че всичко е уредено. А и в крайна сметка нали имаше погребални бюра за тази цел.

За Харалд беше много по-важен въпросът къде беше прекарала последните два дни, преди да се върне в хотела и да намери съобщението му. Тя го усети, макар да беше ясно, че не му се искаше да й задава въпроса директно. Досегашният му опит го беше научил. „Горкият“ — помисли си тя и му посвети една нежна мисъл. От разстояние не беше трудно. А и освен това не беше като да не държи на него. Даже напротив.

Но беше невъзможно да се опита да му обясни нещо. Как можеше да му „разясни“ приятелството си с Матео? Как можеш въобще да обясниш на брачния си партньор всички нюанси на интимност, съществуващи между мъж и жена, които са почти на границата — дълбоката, всеотдайна и истинска близост, която обаче не преминава в така наречената „изневяра“, не и чисто технически? Тя не му „изневеряваше“ с Матео, но той си беше извоювал място в живота й, което никой друг не можеше да заеме, най-малко пък съпругът й.

Граф Матео, водещ дизайнер и главен акционер на веригата „Конти“, организираше частни ревюта за нея и обичаше да я облича в собствените си творения, особено когато бяха в огромната му резиденция, където тя винаги имаше запазена стая и където винаги я очакваха свежи цветя, бонбони и изстудено вино. Матео, който твърдеше, че обожава блясъка на пръски шампанско върху бялата й кожа и затова с удоволствие хвърляше половин праскова в чашата й когато вечеряха заедно и който й подаряваше елегантни обувки, които настояваше да носи, когато е с него. Тези, в които бе обута сега и чието потракване весело кънтеше под гранитния свод на Мусолини, също бяха негов модел — червени, с висок ток, отворена пета и пръсти и каишки извити около глезените. Траурни обувки носеше в куфара.

Имаше още тридесет и пет минути до тръгването на влака. Достатъчно време, за да си купи две модни списания и да си поръча чаша spumantle в тесния, мърляв бар на гарата. Сякаш имаше повод да празнува — може би това, че все още усещаше такова силно въодушевление, вместо да стои скована от шок и скръб. „Възможно ли е да изпитваш облекчение от нечия смърт, при това от тази на собствения ти баща?“ — премина през ума й. Ама че мисъл! Тя се отърси от нея и си поръча още една чаша шампанско. Наздраве, Матео! Наздраве на всички вкъщи!

Знаеше, че в бара привлича вниманието. Една красива и добре облечена жена винаги предизвиква сензация. Но една красива и добре облечена жена, която посред бял ден пие сама в бара на гарата в Италия предизвиква двойна сензация. Италианците ценят дрехите на жените така, както ценят и телата им. Матео винаги казваше, че предпочита облеченото женско тяло. Затова и беше станал дизайнер. Смяташе, че целта на дрехата е да подчертае чертите на тялото, които само фантазията може да перфекционизира. „Голото тяло винаги представлява едно голямо разочарование“ — подчертаваше той. Когато ставаше въпрос за чисто сексуални теми, Матео бе сякаш безполов и въпреки това беше като обсебен от тялото й, от архитектурата му, от чистите му, прави, трезви линии, от светлата кожа, която „придаваше на красотата й леден и прозрачен блясък, като така я правеше да изглежда недостъпна“, от елегантността й, която не беше изтощила атлетичната й физика и от свежия тен, който издаваше хармония и добро здраве и „не излъчваше нито грам поквара“…

Но той никога не беше правил и опит да я докосне и тя предполагаше — без някога някой да беше споменавал нещо — че той намираше отдушник на еротичните си потребности при двамата мъжки модели, с които работеше най-често и които третираше като малоценни същества.