Нора Робъртс
Щастливи завинаги (3)

Втора глава

Паркър се погрижи за обувките и понеже имаше много задачи за деня, си позволи да избере само един чифт за себе си. После се срещна на обяд с една булка и любимата й леля, която щеше да я отведе до олтара, както и с кумата на булката, за да обсъдят сватбените сувенири, музиката и — какво съвпадение! — обувките.

Отби се и в сватбения бутик, където — по молба на друга булка — помогна за последните проби на роклите на шаферките, сподели мнението си за подплатите и кринолина, за украшенията за глава, после се срещна с друга булка и близките й, за да се включи в обсъждането на подходящи покривки за масите и калъфи за столовете. След което изтича до „На кафе“ за бърза среща с Шери Магуайър, прелестната сестра на Картър, чиято сватба предстоеше съвсем скоро.

— Даян се държи като гаднярка — обяви Шери и се намуси, опряла брадичка върху юмрука си.

— Сватбата не е за сестра ти.

— Знам, знам, но пак е гаднярка. Само ми разваля настроението. Напълно може да съсипе ентусиазма на всеки.

— Шери, след по-малко от две седмици ще се омъжиш за човека, когото обичаш. Нали така?

Ясносините очи на Шери грейнаха топло.

— О, да.

— Всичко в този ден е предвидено да те направи щастлива, да възхвали тази любов. Вярно ли е?

— Господи. Господи. Наистина е така. Ти и всички в агенцията сте направо фантастични.

— Тогава бъди щастлива. Забавлявай се. И ако сестра ти е нервна и раздразнителна, проблемът си е неин.

— Това ми казва и Ник. — Шери вдигна ръце, после приглади с пръсти лъскавите си руси коси. — И майка ми. Но… сестра ми сега казва, че няма да дойде на репетицията, нито на вечерята след нея.

Истинска гаднярка, помисли си Паркър, но външно показа само лека загриженост.

— Съжалявам. И защо?

— Казва, че не е сред шаферките. Е, тя не искаше да бъде. Поканих я да ми стане главна шаферка, но и това не искаше. Не разбирала защо трябва да полага толкова усилия, защо съм била искала и главна шаферка, и кума.

— Сестра ти и най-старата ти, най-близка приятелка.

— Точно така. — Шери тупна с юмрук по масата, после ядно бодна лъжица в битата сметана в кафето си. — Но сега не виждала защо се налага да наема бавачка и да идва на вечерята. Казах й, че децата са добре дошли, но тогава заяви, че не искала цяла вечер да се разправя с тях по време на репетицията, а след това да се налага да прави същото и на сватбата. Прекалено много вълнения за тях, според нея, както и излишни тревоги и умора за нея. За това й предложих ние да платим за бавачката, така че двамата със Стан да могат да излязат без децата. При което тя се нацупи и засегна. Не мога да й угодя.

— Престани да се опитваш.

— Но тя ми е сестра, Паркър. Става дума за моята сватба. — Сълзи проблеснаха в очите на Шери, а гласът й затрепери от вълнение.

А според Паркър през цялото време на подготовката Шери бе една от най-засмените, най-прелестните и най-разбрани булки.

По дяволите, нямаше да позволи никой и нищо да помрачи събитието за нея.

— Ще говоря със сестра ти.

— Но…

— Шери. — Паркър сложи длан върху нейната. — Довери ми се.

— Добре. — Бъдещата булка си пое дълбоко въздух и издиша шумно, докато преглъщаше сълзите си. — Съжалявам. Каква глупачка съм.

— Не си. — За да подчертае думите си, Паркър стисна здраво ръката на Шери. — Позволи ми да кажа, понеже познавам много глупави хора, че ти просто не отговаряш на критериите. Затова ми направи услуга и изхвърли тези мисли от главата си засега. Остави ги настрани и се концентрирай върху това колко добре се подреждат нещата и колко прекрасно ще бъде всичко.

— Права си. Знаех си, че ще ми оправиш настроението.

— Точно това ми е работата. — Под масата Паркър завъртя китката си и погледна колко е часът. Можеше да отдели още десет минутки. — Е, всичко уговорено ли е в салона за красота и СПА центъра, имаш ли час за последните проби за роклята?

Десетте минути станаха цели петнайсет, но тя предвидливо бе оставила допълнително време за прибирането вкъщи, където я чакаше вечерна консултация с клиент. Дори и дъждът, който заваля, докато вървеше към колата си, не я притесни.

Имаше предостатъчно време да се прибере, да се освежи, да си вземе папките, да провери подготвените закуски и напитки и да прегледа набързо информацията за клиента с партньорките си. Но за да спести няколко минутки, все пак включи слушалките към телефона си и използва устройството, за да се свърже с Лоръл.

— „Глазура“ за „Обети“.

— Здравей, вече съм на път. Готови ли сме?

— Има кафе, чай, шампанско, семпли, но изискани ордьоври, шоколадови бонбони. Ема вече смени цветята. Всички сме донесли — или ще донесем — албумите си с мостри. Уха, това гръмотевица ли беше?

— Да, просто изневиделица — Паркър вдигна за миг очи към надвисналите мрачни облаци. — Ще се прибера след около двайсет минути. Чао.

Бурята се разрази, внезапно и мощно, докато тя си мислеше колко би й харесало това, ако можеше да е на закрито. Скоро щеше да бъде, каза си мислено, но предпазливо намали скоростта, докато дъждът блъскаше гневно предното стъкло.

Движеше се бавно към дома си, докато мислено си припомняше подробности за новите си клиенти.

Всичко стана много бързо, заради дъжда.

Кучето — или беше сърна? — изскочи на пътя. Идващата насреща й кола зави рязко, за да го избегне, поднесе. Паркър отпусна газта, леко натисна спирачка, а сърцето й заби нормално, когато забеляза, че животното вече не е на пътя.

Но насрещната кола отново поднесе и идваше точно към нея.

Сърцето й отново подскочи. Нямаше друг избор, освен да извие рязко волана, за да избегне сблъсъка. Колата й се подхлъзна и рязко излезе на банкета. Задницата поднесе, докато цялата кола се разтърси странично. Идващата отсреща кола я закачи леко.

И просто продължи по пътя си.

Тя остана на мястото си, ръцете й бяха като залепени за волана, коленете й трепереха, сърцето й биеше оглушително.

— Добре — издиша тя. — Добре съм. Не съм ранена. Няма ми нищо.

Тъй като искаше и да си остане така, реши, че трябва да изтегли колата изцяло върху банкета на пътя, докато престане да трепери цялата. Някой можеше да мине и да я блъсне отзад.

Колата й едва-едва помръдна с шумно потракване.

Спукана гума, помисли си тя и затвори очи. Прекрасно.

Извади сгъваем чадър от жабката и излезе да огледа щетите.

— О, не е спукана гума — измърмори тя. — Това не е достатъчно. Две гуми. Цели две разкъсани гуми. — Вдигна очи към небето, където облаците вече се разсейваха, отбеляза горчиво тя.

Забеляза и бледото проблясване на дъга, която се издигаше под скъперническите лъчи на слънцето и която прие за лична обида предвид обстоятелствата.

Сега щеше почти със сигурност да закъснее за консултацията, но поне нямаше да пристигне мокра до кости.

Това бе добрата новина.

Влезе обратно в колата и се обади на Пътна помощ. И понеже ръцете й още трепереха, реши да изчака няколко минути, преди да се обади у дома.

Щеше просто да им каже, че е спукала гума и чака монтьор да я смени. Можеше и сама да смени проклетата гума, ако се налагаше, гневно си каза тя. Но имаше само една резервна.

Притисна с ръка свития си на топка стомах и глътна от таблетките против киселини, които носеше в чантичката си.

Вероятно щяха да минат трийсет минути, докато дойде колата на Пътна помощ, ако имаше късмет, а после трябваше да помоли да я закарат до вкъщи или да си повика такси. Нямаше да се обажда и да моли някоя от приятелките си да дойде да я вземе и да види колата й.

Не и преди консултация.

Такси, повтори си тя. Ако сега повикаше такси, то щеше да дойде заедно с Пътна помощ. Така беше по-ефикасно. Само ако можеше да спре да трепери, би могла отново да сложи всичко в ред. Да се справи с положението.

Чу рева на двигател и моментално погледна в огледалото за обратно виждане. Човекът вече забавяше, осъзна тя и издиша, за да се успокои. Беше на мотор и определено имаше достатъчно място, за да мине покрай нея.

Вместо това той спря зад колата й.

Добра душа, каза си тя. Не всички бяха безотговорни негодници като онзи, който я бе избутал от пътя. Отвори вратата си, за да каже на мотоциклетиста, че вече е повикала помощ и излезе от колата.

И видя Малкълм Кавана да сваля черната каска от главата си.

От трън, та на глог, каза си тя. Сега пък щеше да я „спасява“ приятелят на брат й, техният настоящ механик и мъжът, който я дразнеше изключително често.

Гледаше го как преценява ситуацията, докато отслабващият дъждец мокреше черната му буйна коса. Джинсите му бяха скъсани на коляното и омазани с масло по бедрата. Черната тениска и коженото яке допълваха образа на лошото момче със сексапилно тяло.

И очи, допълни мислено тя, когато срещнаха нейните, които предизвикваха греховни помисли. И не само мисли.

— Ранена ли си?

— Не.

Той я изгледа продължително, сякаш за да се увери сам.

— Въздушната възглавница не се е отворила.

— Не съм карала толкова бързо. Не съм се блъснала в нищо. Избягнах сблъсъка с един идиот, който зави, за да избегне куче на пътя, а после продължи право насреща ми. Трябваше да завия към банкета…

— Къде е той? Другият шофьор.

— Просто продължи нататък. Как можа да го направи?

Без да каже нищо, той се протегна покрай нея, взе бутилката вода от поставката на таблото.

— Седни. Пийни малко вода.

— Добре съм. Само съм ядосана. Наистина много ядосана.

Леко я побутна и тя се озова седнала странично на предната седалка.

— Как е резервната ти гума?

— Никога не е използвана. Нова е. Купих си съвсем нови гуми миналата зима. По дяволите!

— Сега ще ти трябват още две нови. — Приведе се за миг, така че проницателните му зелени очи бяха на едно ниво с нейните.

Трябваше й само миг, за да осъзнае, че движението му, както и деловият тон на гласа му са предназначени да я успокоят. И след като явно действаха, трябваше да ги оцени по достойнство.

— Ще ги съчетаем с тези, които имаш — продължи той.

— Искам да прегледам състоянието на колата, докато го правим.

— Да, добре, чудесно. — Отпи от водата, осъзнала, че гърлото й е пресъхнало. — Благодаря. Аз просто…

— Си много, много ядосана — довърши той и се изправи. — Не те виня.

— И ще закъснея. Мразя да закъснявам. Имам консултация у дома след, о, по дяволите, след двайсет минути. Трябва да повикам такси.

— Не, не трябва — извърна поглед назад към приближаващата кола на Пътна помощ.

— Бързо дойдоха, ти дойде много бързо. Не очаквах… — Спря насред думата, когато мозъкът й отново започна да мисли нормално. — Да не би да си бил на път с мотора?

— Сега съм на път с мотора — поправи я той. — Тъй като ти се обади за помощ, понеже си била изтикана от пътя. Не се ли обади в полицията?

— Не видях номера, нито дори модела на колата. — Това я подразни. Просто я вбеси. — Стана толкова бързо, а и валеше, и…

— И би било загуба на време. Въпреки това Бил ще направи снимки и ще докладва за катастрофата от твое име.

Тя притисна с длан челото си.

— Добре. Благодаря. Наистина съм благодарна. Предполагам, че съм малко уплашена.

— За първи път те виждам такава. Изчакай.

Той отиде до камиона и докато говореше с шофьора му, Паркър пийна още вода и се опита да се успокои. Всичко беше наред, съвсем наред. Шофьорът щеше да я закара до дома и дори нямаше да закъснее. Десет минути да стигнат, пет минути за освежаване. Щеше да разкаже на всички кратката версия за спуканата гума след консултацията.

Всичко беше просто чудесно.

Вдигна очи, когато Малкълм се върна и й подаде огненочервена каска.

— Ще ти трябва.

— Защо?

— Безопасността е преди всичко, Легс. — Сам я сложи на главата й и усмивката му придоби леко самодоволен вид. — Супер.

— Какво? — Очите й се разшириха мигновено. — Ако си мислиш, че ще се кача на онзи мотор…

— Не искаш ли да си навреме за срещата? Да запазиш непокътната репутацията си на госпожица Точност и ефикасност? Дъждът спря. Няма дори да се намокриш. — Отново се протегна покрай нея, но този път телата им се докоснаха. Измъкна се навън и й подаде чантичката. — Това ще ти трябва. Хайде, да тръгваме.

— Не може ли шофьорът… не може ли той да ме остави?

Мал закрепи дамската й чанта за мотора и преметна крак.

— Не те е страх да се возиш на мотор, нали? И то за колко, за десетина километра?

— Разбира се, че не ме е страх.

Той си сложи каската, включи двигателя и го форсира няколко пъти мощно.

— Времето тече.

— О, за бога… — Прехапа език, закрачи с високите си токчета към мотора и стиснала здраво зъби, успя да прехвърли крака си от другата страна зад гърба му. Полата й се вдигна високо над коленете.

— Харесва ми.

— Затваряй си устата.

По-скоро усети, отколкото чу смеха му.

— Някога качвала ли си се на „Харли“, Легс?

— Не. Защо да го правя?

— Значи ти предстои приключение. Ще се наложи да се хванеш здраво. За мен — добави след секунда.

Тя леко сложи ръце от двете страни на кръста му.

Но когато той отново форсира двигателя — отлично съзнаваше, че го направи нарочно — преглътна гордостта си и обви плътно ръце около него.

Питаше се защо някой би искал да кара нещо толкова шумно, опасно и…

И тогава полетяха по пътя, а вятърът я докосваше прохладно и нежно, и прекрасно по цялото тяло.

Добре, тръпката беше голяма, призна тя и сърцето й прескочи, когато той се наведе на завоя. Тръпката бе ужасяващо вълнуваща. Като скоростно влакче, за което също можеше да се каже, че е вълнуващо, без да е абсолютно необходимо преживяване в един пълноценен човешки живот.

Гледките наоколо се меняха бързо пред очите й. С обонянието си усещаше дъжда, тревата, кожата на якето му, чувстваше боботенето на машината между краката си.

Преживяването бе сексуално, призна си тя. Трябваше да добави и „възбуждаща“ към определенията за вълнуващата тръпка. Което сигурно бе и причината хората да карат мотори.

Когато той зави по алеята към дома й, Паркър с усилие се овладя да не вдигне високо ръце, за да усети как вятърът я поздравява с ласката си.

Когато спряха пред къщата, оттам излезе Дел.

— Мал.

— Дел.

— Паркър, къде е колата ти?

— О, спуках гума малко по-надолу по пътя. Мал мина оттам. Неговият механик от Пътна помощ сега я оправя. Аз имам консултация.

Брат й наклони леко глава и тя забеляза как ъгълчето на устните му потрепва.

— Паркър. Возила си се на мотор.

— И какво от това? — Опита се да слезе изискано, но високите токчета и полата я затрудняваха.

Мал просто преметна крак, а после я вдигна и я свали от мотора като някакъв пакет за доставка.

— Благодаря. Много благодаря. Трябва да побързам, иначе…

— Ще закъснееш. — Той откопча чантата й. — Вероятно не би искала да носиш това.

Разкопча каската и я свали от главата й.

— Благодаря.

— Вече го каза. Няколко пъти.

— Ами… — Необичайно смълчана, тя се обърна и по бърза да влезе в къщата.

Чу как Дел казва:

— Влез и пийни една бира.

И се опита да не потрепери, когато Мал провлачено отвърна:

— Нямам нищо против.

Мал последва Дел вътре и успя да зърне как Паркър тича нагоре по стълбите. Тази жена наистина имаше страхотни крака, като на холивудска звезда.

Останалите й съдружнички — готината блондинка, красавицата с гарвановите коси и стройната червенокоска — стояха на вратата към стаята, която предполагаше, че наричат салон, и говореха едновременно.

Бяха страхотна картинка.

— Спукана гума — отсече Дел и продължи да върви.

Имението Браун имаше стил, каза си Малкълм, висока класа, достолепие, все пак обаче излъчваше усещането за дом, а не за музей. Според него това правеше чест на тези, които живееха тук и бяха живели преди.

Топли цветове, картини и предмети на изкуството, които привличаха окото, а не го озадачаваха, удобни фотьойли, полирани маси и цветя, много цветя, аранжирани и допълващи този стил, изисканост и достолепие.

Но въпреки това нямаше усещането, че трябва да си държи ръцете в джобовете от страх да не остави някъде следа от пръстите си.

Беше виждал по-голямата част от къщата — с изключение на личните покои на Паркър, а би било страшно любопитно да надзърне и там все пак — и навсякъде се бе чувствал удобно. Но най-уютното и гостоприемно местенце си оставаше кухнята на госпожа Грейди.

— Малкълм.

— Как сте, госпожо Грейди?

— Не се оплаквам. — Тя вдигна вежда, когато забеляза Дел да изважда две бири от хладилника. — Вземете ги на вън. Не искам да ми се мотаете в краката.

— Да, госпожо — отвърнаха в един глас и двамата.

— Предполагам, че ще останеш за вечеря.

— Каните ли ме?

— Ще го направя, ако Дилейни е забравил доброто си възпитание.

— Той тъкмо дойде — измърмори Дел.

— Тъй като другите момчета ми се примолиха да им приготвя нещо за след консултацията, мога да нахраня и още едно гърло. Ако не си капризен.

— Щом вие готвите, госпожо Грейди, ще съм благодарен и на един залък.

— Много си сладкодумен, а, момко?

— Всички момичета така казват.

Тя се засмя гръмогласно и тупна с лъжицата си по ръба на тигана.

— Навън, и двамата!

Дел отвори хладилника и взе още две бири. Бутна три от четирите бутилки в ръцете на Мал, после извади телефона си, докато излизаха на терасата.

— Джак. Мал е тук. Има бира. Вземи и Картър. — И отново затвори телефона.

Още беше с костюма си, забеляза Мал, и макар да бе свалил вратовръзката и разкопчал яката на ризата си, напълно отговаряше на представата за адвокат, завършил Йейл. Приличаше си със сестра си — същата гъста кестенява коса, мечтателни сини очи. Нейните черти бяха по-нежни и меки, но всеки, който имаше очи, можеше да види, че са брат и сестра.

Дел седна и протегна крака. Нравът му бе по-дружелюбен и много по-спокоен от този на сестра му, което вероятно бе причината да започнат да играят покер заедно, както и да станат приятели по-късно.

Отвориха бутилките и когато Малкълм отпи първата студена глътка, усети как тялото му се отпуска за първи път, откакто преди дванайсет часа бе взел инструментите си.

— Какво стана? — попита Дел.

— С кое?

— Не си играй с мен, Мал. Спукана гума, друг път. Ако Паркър беше спукала гума, ти щеше да я смениш — или тя щеше да го направи — и нямаше да се прибере у дома на мотора ти.

— Беше спукала гума. — Малкълм отпи нова глътка от бирата си. — Всъщност две гуми. Не стават за нищо. — Сви рамене. Нямаше да лъже приятеля си. — От това, което ми каза, и онова, което видях на мястото, някакъв негодник завил рязко, за да избегне куче на пътя. Паркър трябвало да отбие мигновено на банкета, за да не я размаже насрещната кола. Мокър път, може би малко прекалено застраховане и се е завъртяла, спукала и двете леви гуми. Съдейки по следите на платното, другият шофьор е карал с превишена скорост, а тя — не. И просто продължил по пътя си.

— Оставил я е там? — Гневът изостри гласа на Дел, премина по лицето му като буря. — Мръсник. Видяла ли е номера му, модела на колата?

— Нищо не е видяла и напълно я разбирам. Вероятно е станало точно в разгара на онази кратка буря и е била заета да овладее колата си. Бих казал, че се е справила отлично. Не е ударила нищо, дори не се е задействала въздушната възглавница. Беше леко разтърсена и доста ядосана. Още повече се вбеси от факта, че закъснява за консултацията.

— Но не е ранена — каза Дел по-скоро на себе си. — Добре. Къде е станало?

— На около десетина километра оттук.

— Ти навън ли беше по това време, с мотора?

— Не. — Истински кръстосан разпит. — Виж, майка ми приела обаждането за Пътна помощ и дойде да ми каже, че някой е изтикал Паркър от пътя и е заседнала, затова тръгнах с мотора да видя как е, докато майка ми изпрати Бил с камиона.

— Оценявам помощта ти, Мал.

Вдигна поглед и забеляза госпожа Грейди, която им донесе купичка с ядки и чиния с маслини.

— Хапнете нещо с бирата. Ето ги и другите ви приятелчета — добави тя и кимна към моравата, където проблеснаха последните слънчеви лъчи. — Ти. — Тя бутна Малкълм по рамото. — Можеш да пийнеш още една бира, тъй като няма да седнем на вечеря поне още час и отгоре, но после край, докато не прибереш онази адска машина обратно в гаража си у дома.

— Преди това можем да идем да потанцуваме двамата.

— Внимавай — тя му намигна. — Знам много стъпки.

Върна се обратно в кухнята си и остави Малкълм ухилен.

— Сигурен съм, че ги знае всички.

Той наклони бирата си за поздрав към Джак и Картър.

— Точно каквото му трябва на човек. — Джак Кук, преуспял архитект и приятел на Дел от колежа, си отвори бира. Здравите ботуши и джинсите му подсказаха на Мал, че този ден явно е бил на някой строителен обект, вместо да работи в кантората си.

Беше пълна противоположност на Картър с неговата памучна риза и панталони в цвят каки. Очилата му се подаваха от джоба на ризата и Малкълм си го представи седнал в новия си кабинет да оценява ученически съчинения, прилежно прибрал в гардероба сакото си от туид, типично за професор Магуайър.

Каза си, че определено са пъстра компания — ако можеше да се изрази така — Дел с неговия италиански костюм, Джак и работните му ботуши, а Картър с учителския си панталон, докато самият той…

Какво пък, ако знаеше, че ще го поканят на вечеря, би се преобул.

Вероятно.

Джак си взе шепа ядки.

— Какво става?

— Някой изблъскал Паркър от пътя. Мал се притекъл на помощ.

— Тя добре ли е? — Картър бързо остави бутилката на масата, без да отпие от бирата. — Ранена ли е?

— Добре е — отвърна Малкълм. — Две спукани гуми. Не е голяма беля. А пък аз получавам две бири и покана за вечеря. Сделката не е никак лоша.

— Убедил я е да се качи на мотора.

Джак изсумтя и погледна от Дел към Мал.

— Шегувате ли се?

— Избра по-малкото зло — развеселен, Малкълм си взе маслинка. — Трябваше или да се качи на мотора ми, или да закъснее за срещата си. Както и да е… — Хапна още една маслинка. — Мисля, че й хареса. Трябва да я повозя наистина някой път.

— Как ли пък не! — Дел се засмя пресилено. — Желая ти късмет.

— Не вярваш, че мога да я накарам пак да се качи на мотора?

— Паркър не е точно от момичетата, които си падат по рокери.

— Мери си думите. — Мал се замисли за миг, докато отпиваше от бирата си. — Залагам стотачка, че мога да я кача на мотора за цял час в рамките на две седмици.

— Щом така ще си пилееш парите, явно ще се наложи да продължавам да те черпя с бира.

— Приемам облога — обади се Джак и гребна от ядките.

— Нямам никакви скрупули да ти взема парите.

— Обзаложихме се. — Малкълм стисна ръката на Джак.

— Още можеш да се включиш и ти — обърна се той към Дел.

— Добре. — Докато двамата си стискаха ръцете, Дел погледна към Картър. — Ти няма ли да участваш?

— Не, не мисля, че… Е, добре, но мисля да заложа на Малкълм.

Малкълм изгледа Картър заинтригувано.

— Май наистина си толкова умен, колкото изглеждаш.