Нора Робъртс
Щастливи завинаги (18)

Седемнадесета глава

Малкълм продухваше новите, по-дълги спирачни маркучи на джипа, който клиентът искаше да бъде повдигнат по-високо. Подозираше, че хлапакът иска промяната повече заради външния вид и за да предизвика възхищението на приятелите си, отколкото заради сериозно шофиране по пресечен терен.

Каквато и да бе причината, заплащането бе едно и също, каза си Малкълм.

Работеше методично, докато любимите му парчета звучаха с пълна сила от айпода на работния тезгях. Смени предните амортисьори и пружини с по-дълги такива. Желанието на клиента означаваше да промени и контролните лостове, решетките и спирачните жила.

Хлапето щеше да има най-доброто в рамките на разрешеното от закона — почти на ръба на закона.

Не беше спешна работа, нямаше нужда да се залавя с това след затварянето на сервиза. Нито това, нито смяната на маслото, с което бе намислил да се захване след това, вместо да остави лесната работа на Глен.

Беше просто работа, призна си той, докато „Килърс“ цепеха въздуха. Е, трябваше да е зает с нещо.

Времето, в което бе зает с джипа на това хлапе, после и смяната на маслото, а след това и преглед на спирачна система, бе време, в което нямаше да мисли.

Почти.

Като си мислеше за всичко, което бе объркано в този свят, както и в личния му живот в момента, нямаше да поправи нищо. По света пак щяха да се случват ужасни неща, независимо колко много мислеше за това.

А колкото до неговия живот? Вероятно имаше нужда от малко дистанция и време. Историята с Паркър бе станала твърде сериозна и може би малко прибързана — което бе по негова вина, несъмнено.

Бе настоявал, преследвал я бе и бе определил накъде вървят отношенията им. Някак си той, тя или те двамата — не бе напълно сигурен — бяха изминали пътя доста по-бързо и бяха нагазили доста по-дълбоко, отколкото бе очаквал.

Прекарваха почти всеки свободен миг заедно, както и доста такива, които не бяха съвсем свободни. И тогава хоп, изведнъж той мислеше за следващата седмица с нея, за следващия месец, дори и за след това. Не беше очаквал да стане така.

Освен това, преди да осъзнае какво точно става, я бе поканил на вечеря у майка си, помолил я бе да остане в леглото му през нощта.

И двете събития бяха абсолютен прецедент. Не че имаше някакви твърди правила против това. Беше по-скоро предпазливост, с която успяваше да поддържа отношенията си в зоната на комфорта.

Но пък Паркър съвсем не можеше да се определи като част от зоната на комфорта, замисли се той, докато поставяше контейнер за източване на маслото. Знаеше го добре, преди да се впусне във връзката.

Тя бе сложен човек и далеч не толкова предсказуема колкото изглеждаше отстрани. Искаше му се да знае какво я движи в живота, не можеше да го отрече. И колкото повече изучаваше отделните части, толкова по-запленен се оказваше.

Сега познаваше частите и как действа всичко. Тя бе внимателна към детайлите, донякъде — по дяволите, дори прекалено — педантична, фокусирана в целта жена. Притежаваше и талант, както и нуждата да подреди тези детайли в перфектен план и да ги завърже с панделка.

Ако това, както и парите и потеклото й, бе всичко, тя вероятно би била една красива досадница. Но дълбоко в нея бе вкоренена нуждата от семейство, стабилност, дом — а Бог му бе свидетел, че той самият разбираше това — както и признание за онова, което бе получила в живота. Беше непоколебимо вярна, щедра и тъй като бе възпитана да бъде полезна и продуктивна, имаше работна етика, която смайваше всички.

Беше сложна личност и много истинска, и също като майка й, застанала край пътя в красивата си пролетна рокля, за него тя олицетворяваше абсолютната красота. Вътрешна и външна.

Затова бе нарушил онези свои неизказани правила, защото колкото повече научаваше за нея, толкова повече се увличаше, толкова повече разбираше, че тя е точно това, което винаги е искал.

Можеше да контролира желанията си. Бе желал много пъти. Понякога получаваше онова, което искаше, друг път не. И винаги бе смятал, че нещата се уравновесяват в крайна сметка. Но предната вечер, след като бе отишъл при нея, защото се чувстваше неспокоен и разстроен и просто адски тъжен, бе осъзнал, че желанията му се бяха смесили с нуждата.

Имаше нужда да бъде с нея, просто да бъде там, с нея, в онова подредено кътче от света, което тя сътворяваше и където всичко изглеждаше правилно.

Да се нуждаеш от нещо, от някого, бе като да скочиш от високо без предпазен колан. Бе научил по трудния начин, че е по-добре да се грижи сам за себе си, да мисли само за себе си и най-близките си. И толкова.

Само че вече бе започнал да мисли за нея като за свой най-близък човек. Вече й бе споделил късчета от душата си, които не бе разкривал пред никого и за които не искаше дори да мисли много. Затова…

По-добре, че я бе ядосал, реши той. По-добре, че тя го бе изритала. И двамата щяха да си отдъхнат малко, да се успокоят. Да преценят трезво ситуацията.

Провери всички сменени части, като се движеше от предната част на колата към задната.

И чу отчетливото потракване на токчета по бетонния под над музиката на „Фу файтърс“.

Трябваше само леко да извърти глава и я забеляза облечена в един от своите секси делови костюми, красивото й лице бе открито, а през рамото й бе преметната огромна пътна чанта.

— Вратата не беше заключена.

— Не. — Издърпа кърпа от задния си джоб, за да избърше ръце. Не биваше да е тук, каза си той. В гаража миришеше на масло и машини, на пот. Както и той най-вероятно. — Мислех, че имате събитие тази вечер.

— Имахме. Приключи. — Тя го изгледа с характерния си хладен поглед. — Но с тебе не сме, затова би ли имал нещо против да изключиш това нещо?

— Трябва да монтирам гумите на тази кола.

— Добре. Ще почакам.

Щеше да го направи, повярва й той. Биваше я в това.

Явно „Фу файтърс“ трябваше да продължат да се учат да летят без него. Остави инструментите си, изключи айпода, после отвори хладилната чанта, която бе оставил на тезгяха до него. Извади едната от двете бири, които бе сложил вътре.

— Искаш ли?

— Не.

Той отвори бутилката и отпи голяма глътка, докато я гледаше втренчено.

— Тревожи ли те нещо, Легс?

— Доста неща всъщност. Чух за катастрофата, за трите момичета. Защо не ми каза за това снощи?

— Не исках да говоря за станалото. — Картината — натрошеното стъкло, кръвта, почернелият метал върху лъскавия от дъжда път — проблесна в съзнанието му. — И сега не искам.

— Предпочиташ да те измъчва отвътре.

— Не ме измъчва.

— Мисля, наистина мисля, че това е първата лъжа, която си ми казал.

Вбесяваше го, безумно силно, това, че беше права.

— Знам какво става вътре в мен, Паркър. И говоренето за това не променя нищо. Няма да съживи онези нещастни момичета, нито да спести на двамата в другата кола непоносимата болка. Животът продължава, докато не свърши.

Яростта, която бликна в думите му, никак не се отрази на хладнокръвието й.

— Ако наистина вярвах, че си толкова голям фаталист и закоравял човек, щях да изпитам съжаление. Но не го вярвам. Ти дойде снощи при мен, защото беше разстроен, но не можеше или не искаше да ми кажеш защо. Може би кавгата с мен ти е помогнала, може да си успял да заместиш с гняв ужасното си настроение. Но аз не го заслужавам, Малкълм, нито пък ти.

Трябваше да отбележи още една точка в нейна полза. Резултатът бе две на нула за Браун срещу Кавана и това адски го вбесяваше.

— Не биваше да идвам снощи, след като бях в гадно настроение. Извинение ли искаш? Извинявай.

— Изобщо ли не ме познаваш, Малкълм?

— Господи — измърмори той и отпи нова глътка от бирата, чийто вкус не усещаше.

— И недей да се държиш така пренебрежително и типично по мъжки с мен.

— Аз съм мъж — отвърна разпалено той, доволен, че е нарушил поне мъничко спокойствието й, и се закани да го разбие напълно. — Поведението ми е мъжко.

— Тогава ще се наложи да преглътнеш и това по мъжки. Ако съм с теб, значи сме заедно както когато си в добро настроение и скачаш от радост, така и когато целият свят ти е крив.

— Така ли? — Усети нещо да го задавя, сви се в гърлото му, дълбоко вътре. — Снощи не изглеждаше така.

— Ти не ми даде…

— Коя дума от „не ми се говори за това“ не разбираш? И как, по дяволите, успя да извъртиш всичко, така че да е свързано с нас двамата? Три деца са мъртви и ако са имали късмет, са починали на място. Но няма как да е било достатъчно бързо. Пет или десет секунди да знаеш какво те очаква са цяла вечност. Това, както и фактът, че никога няма да порасне, няма да има възможността да натисне копчето за превъртане назад и да си каже „нека го направя по друг начин този път“, е адски висока цена за плащане. И то от едно момиче, което има шофьорска книжка едва от година, и от двете й приятелки, които са постъпили глупаво.

Тя не трепна, когато бутилката, която той хвърли, се разби в стената, а вместо това издаде звук, който бе нещо средно между смях и съчувствено мърморене.

— Едва не направих същото снощи, когато ти си тръгна. След това си казах: каква полза, само ще трябва да чистя после. Помогна ли? — попита тя.

— Господи, невероятна си. Не за всичко има логичен и практичен отговор. Не всичко се подрежда по правилата. Иначе трите момичета нямаше да са мъртви, защото са карали прекалено бързо и са пишели съобщения на приятелки.

Сърцето я заболя заради пропилените животи.

— Това ли е станало? Откъде знаеш?

— Познавам разни хора. — Той изруга мислено и отметна настрани косата си, докато се опитваше да обуздае яростта, която го заслепяваше. — Слушай, засега това се пази в тайна, докато не приключи разследването.

— Няма да кажа нищо. Госпожа Грейди познава майката на момичето, което е шофирало, и случилото се я засегна дълбоко. Може би това, че я изслушах, че й направих чай и държах ръката й, не е помогнало кой знае колко. Може би не е логичният и практичен отговор и може би не всичко се подрежда правилно. Но аз трябваше да напрана нещо. Когато някой, когото обичам, страда или е разстроен, или просто е тъжен, аз трябва да направя нещо.

— Независимо дали човекът го иска или не.

— Да, предполагам. Според мен да потърсиш помощ, да потърсиш утеха в близък човек не омаловажава трагедията на онези момичета, нито намалява съчувствието, което изпитваме към тях и семействата им. Но те разбирам. Ти не искаш да те изслушам. Не искаш да те държа за ръка. Тогава ще имам нужда да направя всичко това заради мен, а не заради теб. — Тя си пое дълбоко въздух и той долови несигурността й. Това го развълнува повече от всичко, което бе казала или направила. — Ти хвърляш бутилката в стената, после почистваш парчетата и ги изхвърляш на боклука. Това е твоят начин да се справиш, Малкълм.

— Понякога една строшена бутилка е само това — строшена бутилка. Виж, трябва да сложа гумите на този джип.

Не видя гняв по лицето й, а точно това бе целял да предизвика. Вместо това видя болка. Едно-единствено, колебливо вдишване.

Тя кимна веднъж.

— Успех.

За миг, точно когато тя се обърна да си върви, му се прииска бутилката с бира отново да е в ръката му. Само за да може да я разбие пак на парчета.

— Мислех, че съм мъртъв.

Тя спря, обърна се. Зачака.

— Когато нещата се объркаха, когато осъзнах, че нещо не е наред, си помислих, че мога да се измъкна. Но всичко бе прецакано здраво. Технически проблем, лоша преценка, съкращения в бюджета, за които не бяха уведомени хората в края на веригата. Няколко души по високите етажи бяха взели неправилни решения, няма значение по каква причина. Именно затова в крайна сметка получих солиден чек заради цялата история.

— Именно затова си пострадал.

— Приеми го като случай на дяволски лош късмет. — Така бе направил той. Трябваше да го приеме, за да може да продължи. — Както и да е, в онзи първи момент си помислих, че каскадата се е объркала напълно, след това си казах, че мога да се измъкна. А после… после дойде мигът, в който знаех, че няма да мога, и си помислих, че умирам. Става дума за секунди между отделните моменти, но всичко е забавено. Имаше шумове — откъслечни и резки, — а извън онзи тунел, в който сякаш се намирах, всичко бе силно размазано. Но вътре всичко бе толкова забавено, че няколко секунди изглеждаха като цяла вечност. И бяха безумно ужасяващи. Това е преди болката.

Трябваше да си поеме въздух, да се успокои малко. Докато го стори, тя отиде до работния тезгях и извади бутилката вода, която бе прибрал в чантата с бирите.

Отвори я и без да откъсва и за миг очи от неговите, му я подаде.

Господи, възкликна той наум. Господи, тя наистина бе невероятна. Забележителна жена.

— Добре. — Охлади гърлото си. — След болката осъзнаваш, че не си мъртъв. Само че ти се иска да си. Вътрешно крещиш и тези крясъци са нечовешки. Дори и звук не можеш да издадеш, докато се давиш в собствената си кръв. Докато не можеш да дишаш, защото дробовете ти са почнали да колабират. Непоносими са тези секунди, когато си заключен в болката и чакаш смъртта. Искаш да умреш, за да свърши всичко. За какво ти е да знаеш това? — попита я той.

— То е част от теб. Ние не сме като бяла и празна дъска, Малкълм. Всичко, което сме направили, което сме преживели, става част от нас. Случилото се с тези момичета и твоята реакция…

— Не знам защо ме засегна толкова дълбоко. Може би защото беше в края на тежък ден или защото стана близо до дома ми. Не ми се случва да се връщам мислено към моята катастрофа всеки път, когато се занимавам с пострадала кола. Не става така.

— А как става?

— Всичко е минало, иначе нямаше сега да стоя тук. Трябваше да се превърне в минало още щом се събудих и болницата. Не бях мъртъв. Това е голямо постижение, да си жив, и исках да остана такъв. — Остави бутилката вода, за да вземе метлата и лопатата, след което започна да събира парчетата стъкло. — Щом трябва да боли като в десетия кръг на ада, добре. Бях преживял катастрофата, щях да преживея и това. Трябвало да ме сглобят наново с метални шини? Нека, стига да мога да си тръгна на крака оттам. Започнах да правя планове как да го направя. Това бе начин да оцелея. Нямаше да живея повече ден за ден.

— Натиснал си копчето за превъртане назад.

Той я погледна през рамо.

— Да, в известна степен. Или по-скоро съм превъртял напред. Но когато се събудих и видях майка ми да седи до мен, когато видях лицето й, разбрах, че няма да се върна обратно. Няма да кажа, че аз съм единственото, което има на този свят, защото тя е много повече. Но можех да спра да водя живот, който постоянно излага на риск онова, което е останало от семейството й. Имах шанс да направя нещо за нея и сам да продължа напред. — Въздъхна и изсипа парчетата от счупената бутилка в коша за боклук. — Тя не искаше да се прибере у дома. Дори и когато станах достатъчно силен, за да мога да й викам, да й се карам и да я тормозя, пак не можах да я накарам.

— Това ли искаше? — тихо го попита тя. — Искаше ли тя да си тръгне?

— Аз… Не. Господи, не. Но и не исках да остава при онези условия тогава. Беше напуснала работата си и ходеше да работи почасово като сервитьорка там. Аз я изоставих, когато станах на осемнайсет, в общи линии точно това стана. Естествено изпращах й пари, но случаите, в които се бях връщал да я видя, се брояха на пръстите на едната ръка. Но тя не искаше да ме остави. Тогава имах шанс да променя нещата и аз се възползвах. Това е всичко.

— Щастлив си, че имаш такава майка.

— Знам.

— И тя е щастлива с теб.

— Разбираме се.

— Малкълм, как би определил отношенията си с мен? Онова, което се случва между нас?

— А ти как би ги определила?

— Не, не, прекалено често се измъкваш така. Въпросът е ясен. Отговори ми.

— Господи, Паркър, понякога е трудно да те разбере човек. Извиних ти се за снощи и ти обясних причините. Казах ти повече, отколкото ми се искаше.

— Да разбирам ли, че не можеш да определиш връзката ни?

— Не съм се опитвал да намеря точно определение. — Отново взе бутилката вода, пак я остави. — Ако трябва да го направя, бих казал, че имаме ситуация.

— „Ситуация“. — Въздишката й беше през смях. — Добре. Мислиш ли, че искам да съм в ситуация с теб и да не знам как се справяш с травмите, как те засягат, как такова преживяване променя посоката в живота ти?

— Сигурно не искаш.

— За теб е важно да знаеш как действат нещата. Е, аз не мога да знам как действаш ти или как биха могли да се получат нещата между нас, ако не разполагам с всички късчета от мозайката.

Това му бе напълно познато.

— Разбирам, но не ми харесват всички късчета, затова — както правя с този джип — промених някои. Сега не съм същият човек, който бях преди катастрофата. Не мисля, че щяхме да сме в тази ситуация, ако беше иначе.

— Никога няма да узнаем, но аз те харесвам, Малкълм, а това включва и онова, което ти се е случвало преди. Не искам да се чувствам като натрапник всеки път, когато те попитам за миналото ти.

— Не искам да се чувстваш така. Просто не обичам ровенето в миналото. То е приключило.

— Не съм съгласна. Помниш ли първия път, в който си карал велосипед на две гуми или си целунал момиче, или си се качил на кола?

— Помня първия път, когато целунах теб, само че ти направи първата стъпка. На Четвърти юли.

Добре, помисли си тя, стига толкова за една вечер. Щеше да го остави на мира.

— Онова беше, за да натрия носа на Дел.

— Но пак спечелих аз. — Погледна ръцете си. — Изобщо не мога да те докосна, без да те изцапам. А костюмът ти е много хубав.

— Тогава стой мирен и си дръж ръцете настрани. — Тя се приближи до него, наведе се напред и долепи устни до неговите.

— Надявам се, че не броиш това за секс за сдобряване.

— Само това ще получиш предвид обстоятелствата.

— Може би ще се помотаеш край мен малко. Мъжете много обичат, когато жените стоят наоколо и ги гледат как работят по колите.

— Правим го само за да ви угодим.

Той свали джипа няколко степени по-ниско.

— Кога си излизала с някой, който е лежал под кола?

— Не съм — досега — но Мак имаше такъв приятел, така че го знам от доверен източник.

Вече по-спокоен, след като напрежението, свило гърлото му и стомаха му, се бе разпуснало, той й се ухили.

— Много сексистко изказване. Познавам много жени, запалени по моторите и колите.

— Такива жени едва ли биха стояли кротко наоколо само да гледат.

— Добре. Можеш ли да стигнеш волана?

— Предполагам, но…

— Направи ми услуга. Протегни се и го завърти максимално надясно. После наляво.

— Защо?

— Защото повдигането на окачването по този начин изисква много промени и искам да съм сигурен, че няма никакви проблеми, преди да сложа обратно гумите.

— Какво щеше да правиш, ако не бях дошла?

— Щях да си остана порядъчно ядосан. Завърти пълен десен — добави той, легна по гръб върху количката и се мушна под джипа.

— Имах предвид джипа, но предпочитам този отговор. — Наведе се вътре и завъртя волана. — Така ли?

— Да, изглежда добре. Страхотна гледка има оттук.

— Трябва да оглеждаш какво има отдолу на джипа, а не под полата ми.

— Мога да правя и двете. Наляво, Легс.

— Мислиш ли, че майка ти би дошла у нас за обяда за Деня на благодарността? — Когато той не отговори за момент, тя вдигна очи към тавана. — Или обяд за Деня на благодарността е неуместен в нашата ситуация?

— Дай ми минутка. — Той се измъкна с количката, грабна някакъв инструмент и отново се напъха под колата.

Чу се някакво леко дрънчене.

— Завърти го отново. Готови сме.

Той се търколи изпод колата, изправи се, после отиде и домъкна огромна гума. Защо им казваше колела? Може би колелото бе онова, което тя смяташе за вътрешната част на закрепването на гумата, и то се монтираше върху… онова ли наричаха ос?

Защо ли се бе замислила изобщо?

— Никога не съм бил точно в такава ситуация.

— Ясно.

— Не, не разбираш. — Използваше някакво устройство с въздух под налягане, което свистеше и тропаше. — Бил съм в подобни ситуации, но сега е различно.

— Наистина ми е ясно, Малкълм. За мен също е различно. И напълно разбирам, че един традиционен семеен обяд може да не е в реда на нещата.

— Вероятно можем да опитаме и да видим. Знам, че майка ми би искала да дойде, но ще ми задава всякакви въпроси, като например какво е задължителното облекло и…

— Смокинг и вечерна рокля.

Тя успя да запази безизразно лицето си за около пет секунди, докато той очевидно полагаше усилия да не изругае гласно.

— О, за бога, Малкълм. — Тя се засмя. — Няма задължително облекло. А и през по-голямата част от деня, както е в повечето американски семейства, поне мъжете ще са пред телевизора и ще гледат футбол.

— Обзалагам се, че боровинковият сос няма да е от консервена кутия, както е в повечето американски семейства.

— Тук ме хвана. Ще говоря с майка ти и ще ти спестя инквизицията.

— Ти така си мислиш. Оценявам усилията ти, но тя пак ще ме върти на шиш и ще ми опява, докато накрая не облека костюм.

— Изглеждаш добре в костюм. Защо тези гуми са толкова големи?

— Защото хлапето, на което е джипът, обича да се перчи. — Натисна бутона на автоматичния крик и смъкна колата, докато гумите не опряха в земята. — Трябва пак да проверя кормилната уредба, както е неподвижна, а после и с всяка страна, натегната до максимум. Както и да прегледам предницата — огледа джипа, после жената до него. — Мога да го свърша и на сутринта. Какво ще кажеш да се измия, да заключа тук и да те заведа на вечеря?

— Малко е късно за вечеря.

Понеже не носеше часовник, той махна към китката й и наклони глава да види колко показва нейният.

— Да, май наистина е късно, освен ако не си пропуснал вечерята.

— Предлагам друго. Измий се, заключи тук, а после ела с мен у дома. Ще ти направя бъркани яйца. Това е специалитетът за деня.

— Става. Паркър? Радвам се, че дойде.

 

 

Паркър грабна телефона и едновременно се изтърколи от леглото. Един бърз поглед към часовника я увери, че е едва пет часът, а булката от петък вече беше будна.

— Добро утро, Лиа. Как… — Тя замълча и тихичко се изниза към съседната стая, докато бъдещата булка обясняваше какъв е проблемът. — О, много съжалявам. Не, слушай, не се притеснявай за часа. На твое разположение съм по цял ден. Не искам да се тревожиш за каквото и да било, свързано със сватбата. Ако говориш с Джъстин, кажи му, че всички мислим за майка му. Ще се справим с останалото, Лиа. Остави на мен. Нека те питам нещо. Може ли някой от шаферите да заеме мястото на кума? — Паркър се заслуша, благодарна на булката, че запазва хладнокръвие, въпреки че кумът й пътува за Сиатъл в сватбения ден. — Това е добре. Да, така оставате с един шафер по-малко. Има ли вероятност ти или Чанинг да познавате някого, който може да се включи? Да, разбирам, че е в последния момент, а и остава въпросът с размера на ризите и жилетките, които избрахте. — Тя сви устни, лекичко отвори вратата и изгледа с присвити очи Малкълм, който се бе възползвал от отсъствието й и бе легнал по диагонал на леглото. — Мисля, че се сещам за човек, който е подходящ. Ясно ми е, че нито ти, нито Чанинг го познавате, но… Не, не се притеснявай. Нека да проверя какво мога да направя и ще ти се обадя пак. Обещавам ти да се погрижим за всичко. Дай ми около час.

Паркър се вмъкна обратно в спалнята и обмисли стратегията си.

Не беше лошо да поразмекне жертвата.

Върна се в леглото и се сгуши до гърба му. Задачата бе тежка, каза си тя, докато спускаше длан по хълбока му и леко галеше с устни голото му рамо. Но някой трябваше да я свърши.

А той бе топъл и стегнат. Когато прокара ръка върху бедрото му, над стомаха и после надолу, тя се усмихна и си каза, че е много твърд даже.

Игриво погали с пръсти вътрешната страна на бедрото му, после отново нагоре. След което се зае сериозно със задачата си. Използва ръце и устни, за да го събуди, преобърна го по гръб и забеляза сънените му очи да проблясват в мрака.

— Добро утро — измърка тя и описа дъга от целувки по гърдите му.

— Така изглежда.

Лекичко го гризна по шията, нежно, игриво.

— След като вече съм будна, както и ти… — Прехвърли се близо до ухото му, докато ръцете му галеха тялото й. — Надявам се, че нямаш нищо против, че се възползвах.

— Прави каквото искаш.

Тя се засмя и го обкрачи. Вдигна се нагоре и му предложи гърдите си пред устните му, остави се в плен на ленивото удоволствие. Толкова много от него все още бе непозната територия, толкова много може би нямаше никога да разбере напълно.

Но тук, в мрака, двамата се познаваха.

Тя се надигна, пое го в себе си.

Обгърна го с тяло, с ухание, с музиката на въздишките си, с вкуса на устните й, който оставаше по езика му. Движеше се над него, бледа сянка, нежна фантазия, гореща жена. Преди зората да пукне, тя го покори, завладя го, направи го свой.

Когато се изви назад, поела към върховния предел, тя го направи заедно с него.

Паркър издаде звук, който му прозвуча като мъркането на котка, облизала последната капка мляко, после се протегна върху него с цялото си тяло.

— Това вече… — Тя повтори онзи звук. — Това е идеалният начин да започнеш деня.

— Закуска за шампиони.

— Ммм. Кога трябва да идеш на работа?

— В седем, седем и половина. С такова ударно начало може да отделя половин час за тренировка във фитнеса. Колко е часът, за бога?

— Имаш още час-два. Ще дойдеш ли после?

— Да, ще дойда. — Пръстите му лениво галеха гръбнака й нагоре-надолу. — Би трябвало да мога да се измъкна към четири часа, ако ти трябва помощ за довечера.

— Би било чудесно. — Тя се усмихна и извърна глава да го целуне по врата. — Понеже обаждането, което ни даде възможност за това прекрасно начало на деня, беше от днешната булка и има малко усложнение.

— Ще се постарая да дойда навреме. Мисля, че съм й длъжник.

Беше дори прекалено лесно, помисли си Паркър.

— Всъщност точно ти си човекът, който може да оправи положението.

— Какво? Лимузината се нуждае от настройка на двигателя? Или някоя приказна каляска има нужда от смяна на колело?

— В такъв случай ще се обадя точно на теб. Но, не. — Целуна го по наболата брада. — Най-добрият приятел на младоженеца и кум на сватбата трябва да отлети за Сиатъл тази сутрин. — После целуна и другата му буза. — Майка му ще бъде оперирана по спешност.

— Лошо. Нещо сериозно ли?

— Перитонит. Тревожат се да няма сепсис и други усложнения. Още повече че тя е била там, за да се грижи за своята майка, на която съвсем наскоро направили операция на таза, затова всичко е двойно по-сложно за близките. Лиа и Чанинг се притесняват за приятеля си, за майка му, а и остават без кум. Ще поканят един от шаферите да заеме мястото му, но така ще бъдат с един шафер по-малко.

— Ммммм.

— Затова ще ни е нужен заместник, при това човек с почти същата фигура като Джъстин, кума, така че смокингът да му стане.

— Ясно.

— Ти носиш трийсет и осми размер на дължина, нали? Талия — трийсет и втори? Предполагам, че ръкавът ти е трийсет и пети размер.

— Сигурно. Не съм… Опа! Чакай. — Когато понечи да я отблъсне, тя само зарови глава на гърдите му.

— Ще ми направиш огромна услуга. Чанинг ще ти хареса. Много добър човек. Двамата с Лиа направо са израснали заедно, така да се каже. Били са гаджета в гимназията, после си изгубили дирите в колежа, докато накрая…

— Сигурно се шегуваш. — Този път я побутна по-силно и я търколи от себе си. — Едва ли очакваш от мен да облека смокинга на някакъв непознат и…

— Наистина мисля, че ще ти стане. Дел носи четиридесети размер, а Джак е среден размер. А няма как да облекат своите смокинги, тъй като ризите и жилетките на шаферите са в цветовете, избрани от булката.

— Няма начин да…

— Приеми го като оказване на помощ. Точно това е. — Тя отново се търколи върху него и се плъзна нагоре по гърдите му. — И преди си бил шафер на сватба, нали?

— Да, но…

— Всичко, което ще трябва да направиш, е да заведеш някои от гостите до местата им, да стоиш редом с другите шафери, а после и да придружиш една много красива шаферка след церемонията. Ще облекчиш страхотно много напрежението на Лиа и Чанинг.

— Последното би могло да ме впечатли, ако познавах Лиа и Чанинг.

— Познаваш мен. В действителност ще помогнеш на мен, Малкълм. — Целуна го леко по бузата. — А това значи много за мен.

— Имам си работа.

— Но ще бъдеш тук съвсем навреме. Сериозно, ако дойдеш до пет и четиридесет и пет, мога да подредя всичко навреме. Ще се погрижа за подробностите. Ти трябва само да облечеш смокинга, а и обувките, които носеше на сватбата на Шери, ще бъдат напълно подходящи…

— Слава богу.

— Сарказмът ти е отчетен и изцяло отхвърлен. Само ще се появиш, ще изглеждаш чудесно и ще покажеш на няколко гости местата им. Ще бъде прелестна сватба. Тортата е невероятна. Шоколад с мраморна шарка и мраморен фондан върху маслен крем. Лоръл ще я поднесе с много карамелен сос.

— Мислиш, че можеш да ме подкупиш с торта?

— Изключително вкусна торта. — Сега го гризна, съвсем лекичко, по брадата. — И сигурно мога да конфискувам малко карамелен сос за… по-късно.

— Сега се опитваш да ме подкупиш с карамелен сос и секс?

— Точно така.

— Дяволски изобретателна си, Легс.

— Благодаря.

— А събуждането преди малко? Беше с цел да ме подготви за всичко това ли?

— Естествено.

— Отличен подход.

— Значи ще го направиш?

— Ще ми се да видя мъжа, който може да устои на карамелен сос.

— Благодаря ти. — Тя го целуна звучно по устата. — Сериозно, много ти благодаря. Трябва да се обадя на Лиа да й кажа. — Скочи от леглото и грабна телефона. — Не се тревожи за нищо. Трябва само да се появиш, а аз ще ти помогна за останалото.

— Да, да.

И докато тя говореше с булката, Малкълм скри глава под възглавницата.