Нора Робъртс
Щастливи завинаги (2)

Първа глава

Побърканата булка се обади в пет и двайсет и осем сутринта.

— Сънувах сън — заяви тя на Паркър, която остана да лежи в мрака с блекбърито си.

— Сън?

— Невероятен сън. Толкова истински, настойчив, пълен с цвят и живот! Сигурна съм, че означава нещо. Ще се обадя на личния си астролог, но първо искам да го обсъдя с теб.

— Добре. — С отработен през годините жест, Паркър се пресегна и включи лампата на нощното си шкафче. — Какво сънува, Сабина? — попита тя и взе тефтера и химикалката, които държеше до лампата.

— Алиса в страната на чудесата.

— Сънувала си Алиса в страната на чудесата?

— По-точно чаеното парти на Лудия шапкар.

— Версията на „Дисни“ или на Тим Бъртън?

— Моля?

— Нищо. — Паркър отметна коса и си отбеляза няколко ключови думи. — Продължавай.

— Ами имаше музика и отрупана с храна маса. Аз бях Алиса, но бях с булчинската си рокля, а Чейс изглеждаше просто зашеметяващо във фрак. А какви цветя, о, бяха великолепни, и всички пееха и танцуваха. Всички бяха толкова щастливи, вдигаха чаши за наше здраве, аплодираха ни. Анджелика беше облечена като Червената кралица и свиреше на флейта.

Паркър си отбеляза, че това е кумата на булката, Анджелика, след това продължи да записва и останалите участници в тържеството. Кумът беше Белия заек, майката на младоженеца — персийката котка, бащата на булката — Мартенския заек.

Зачуди се какво ли е яла, пила или пушила Сабина, преди да си легне.

— Не е ли фантастично, Паркър?

— Абсолютно. — Както беше и взирането в чаени листенца, което бе определило цветовете на булката, подреждането на картите таро, които бяха предсказали къде да прекарат медения си месец младоженците и нумерологията, която бе посочила единствената възможна дата за сватбата.

— Мисля, че вероятно моето подсъзнание и съдбата се опитват да ми кажат, че трябва да направим сватбеното тържество на тема „Алиса в страната на чудесата“. С костюми.

Паркър затвори очи. Макар че личното й мнение бе, че чаеното парти на Лудия шапкар подхождаше абсолютно точно на Сабина, все пак до събитието оставаха две седмици и декорът, цветята, тортата и десертите, менюто — всичко вече бе уточнено.

— Хмм — отрони тя, за да си даде още миг за размисъл. — Това е интересна идея.

— Сънят…

— Ми подсказва — прекъсна я Паркър, — че тържествената, вълшебна и приказна атмосфера, която вече си избрала… Казва ми, че си била абсолютно права.

— Така ли?

— Напълно. Казва ми, че си развълнувана и щастлива и нямаш търпение да дойде денят. Не забравяй, Лудият шапкар организира чаеното си парти всеки ден. Това означава, че животът ти с Чейс ще бъде всекидневно празненство.

— О! Разбира се!

— И още нещо, Сабина, когато застанеш пред огледалото в Булчинския салон на сватбения си ден, ще се погледнеш през очите на Алиса с нейното младо и изпълнено с жажда за приключения, щастливо сърце.

Божичко, колко съм добра само, помисли си Паркър, когато побърканата булка въздъхна.

— Права си, права си. Абсолютно си права! Толкова се радвам, че звъннах първо на теб. Знаех си, че ти ще разбереш.

— Именно затова сме тук. Ще бъде една прекрасна сватба, Сабина. Твоят идеален ден.

След като затвори, Паркър остана да лежи в леглото още известно време, но щом затвореше очи, чаеното парти на Лудия шапкар — версията на „Дисни“ — се завърташе лудешки в главата й.

Примири се и стана, за да отиде до френските прозорци към терасата на стаята, която някога бе на родителите й. Отвори ги, за да влезе свежият въздух на утрото, и вдъхна дълбоко от него, докато слънцето надничаше плахо над хоризонта.

Последните звезди примигнаха и угаснаха над прелестно смълчаната земя — сякаш всичко бе затаило дъх.

Предимството на общуването с побъркани булки и други подобни бе събуждането преди зори, когато сякаш нищо и никой, освен нея, не помръдваше, никой не се докосваше до този миг, когато нощта предаваше щафетата на деня, а сребърната светлина избледняваше до перлено сияние, което щеше да заблести — когато земята си поемеше дъх — в бледо и бляскаво златисто.

Остави прозорците отворени и се върна в спалнята си. Взе един ластик от кутията от ковано сребро на тоалетката и завърза косата си на стегната конска опашка. Смени тениската си за спане с изрязан клин за йога и спортен потник, взе чифт маратонки от рафта със спортни обувки в безукорно подредения си гардероб.

Закачи блекбърито за колана си, включи слушалките и тръгна надолу към фитнес салона в къщата.

Светна лампите, пусна новинарския канал на телевизора и се заслуша с половин ухо, докато загряваше с разтягания.

Нагласи бягащата пътечка на обичайната си програма от пет километра.

Едва след километър вече се усмихваше.

Господи, обичаше работата си. Обичаше побърканите булки, сантименталните, капризните и придирчивите, дори и чудовищните булки.

Обичаше детайлите и изискванията, надеждите и мечтите, постоянното утвърждаване на любовта и всеотдайността, които тя помагаше да превърнат в лично преживяване за всяка двойка.

Никой, решително си каза тя, не правеше това по-добре от „Обети“.

Онова, с което се бяха заели в една лятна вечер заедно с Ема, Мак и Лоръл, сега бе всичко, което си бе представяла, че може да бъде — и дори повече.

А сега, замисли се тя и усмивката й стана още по-широка, планираха сватбите на Мак през декември, на Ема през април и на Лоръл през юни.

Приятелките й бяха бъдещи булки и тя нямаше търпение да се заеме по-подробно с всички онези дребни детайли.

За Мак и Картър — традиционно тържество с артистичен привкус. За Ема и Джак — романтика, романтика, романтика. За Лоръл и Дел — Господи, брат й се женеше за най-добрата й приятелка! — стилно и модерно празненство.

О, колко идеи имаше само!

Бе стигнала до третия километър, когато се появи и Лоръл.

— Малки бели лампички. Цели реки и поточета от мънички бели светлинки, навсякъде из градината, в клоните на върбите, по беседките и перголата.

Лоръл само примигна и се прозя.

— Хм?

— Твоята сватба. Романтична, стилна, разкошна, без излишна показност.

— Хм… — Лоръл, чиято руса коса бе стегната с шнола назад, се качи на пътечката до тази на Паркър. — Още свиквам с идеята, че съм сгодена.

— Знам какво харесваш. Съставила съм примерен план.

— Естествено. — Но Лоръл се усмихна. — Докъде си? — Протегна врат и погледна дисплея на машината на приятелката си. — По дяволите! Кой се обади и кога?

— Побърканата булка. Точно преди пет и половина. Сънувала сън.

— Ако ми кажеш, че е сънувала нов модел за тортата си, направо ще…

— Не се тревожи. Оправих всичко.

— Как можах да се усъмня? — Лоръл започна с бавно темпо за загрявка и постепенно ускори. — Дел ще обяви къщата си за продажба.

— Какво? Кога?

— Ами след като говори с теб за това, но след като и двете сме тук, реших да ти кажа първа. Говорихме за това снощи. Довечера се връща от Чикаго между другото. Така че… би искал да се пренесе отново тук, ако ти нямаш нищо против.

— Първо, къщата е колкото моя, толкова и негова. Второ, ти оставаш. — Очите й се овлажниха и блеснаха. — Оставаш — повтори Паркър. — Не исках да ви притискам, а и знам, че Дел има страхотна къща, но… О, Господи, Лоръл, не исках да се изнасяш оттук. И сега няма.

— Толкова много го обичам, че има вероятност да се превърна в следващата побъркана булка, но и аз не исках да се местя. Моето крило е достатъчно голямо, на практика е колкото цяла къща. А и той обича това място колкото и ти, колкото и всички ние.

— Дел ще си дойде у дома — прошепна Паркър.

Семейството й, помисли си тя, всички, които обичаше и ценеше, скоро щяха да заживеят заедно. А именно това, осъзна тя, превръщаше къщата в дом.

 

 

В осем и петдесет и девет Паркър бе облечена в костюм със строга кройка в наситения цвят на патладжан и само лек намек за набор върху снежнобялата й риза. Посвети точно петдесет и пет минути на отговаряне на писма в електронната поща, съобщения по телефона и телефонни разговори, допълване на нови сведения в папките на различни клиенти, потвърждаване на доставки и разговори с подизпълнители за предстоящи събития.

Точно в десет тя слезе от кабинета си на третия етаж за първата среща с клиент в имението за деня.

Вече бе проучила потенциалните клиенти. Бъдещата булка се казваше Дийан Хагар, местна художничка, чийто фантастично-приказни творби бяха отпечатани върху многобройни постери и поздравителни картички. Младоженецът, Уайът Кълпепър, беше дизайнер озеленител. И двамата идваха от стари и богати семейства — банково дело и недвижими имоти, съответно — и двамата бяха най-малките деца на два пъти развеждани родители.

Минимално ровене в интернет я бе информирало, че бъдещите младоженци са се срещнали по време на фестивал за природосъобразен живот, харесват кънтри музиката и обичат да пътуват.

Разполагаше и с други ценни късчета информация, които бе изнамерила в различни сайтове, Фейсбук, интервюта в списания и вестници, както и чути от приятели на приятели на техни приятели, и вече бе решила как да подходи при първоначалната обиколка на имението, в която щяха да се включат и майките на двамата.

Огледа набързо основните зони, докато минаваше през първия етаж, и остана доволна от романтичните цветни аранжименти на Ема.

Надникна в семейната кухня, където, както и бе очаквала, госпожа Г. довършваше сервирането на кафето, специалния чай, запарен на слънчева светлина, както го бе поръчала Паркър, и плато със свежи плодове, гарнирани с тънките като хартия маслени бисквити на Лоръл.

— Изглежда перфектно, госпожо Г.

— Готова съм, ако и ти си готова.

— Хайде да сервираме всичко в големия салон. Ако искат да започнем направо с обиколката, може да преместим кафето и навън. Денят е прекрасен.

Паркър пристъпи напред, за да помогне, но госпожа Грейди й направи знак да не се меси.

— Ще се справя. Тъкмо се сетих, че познавам първата мащеха на булката.

— Така ли?

— Бракът не продължи дълго обаче. — С отривисти движения, госпожа Грейди прехвърли всички табли и подноси върху количка за сервиране. — Така и не стигнаха до втората годишнина от сватбата, ако добре си спомням. Красива жена беше и много мила. Глупава като гъска, но с добро сърце. — Тя приглади с пръсти готварската си престилка. — Омъжи се отново, за някакъв испанец, и замина за Барселона.

— Не знам защо изобщо си губя времето в интернет, след като мога да използвам теб.

— Ако го беше направила, щях да ти кажа, че майката на Мак имаше кратка афера с таткото на булката между съпруга номер две и три.

— Линда? Не се изненадвам.

— Е, всички можем да сме благодарни, че връзката им не продължи. Харесват ми картините на това момиче — добави тя, докато буташе количката към салона.

— Виждала ли си ги?

Госпожа Грейди й намигна.

— Не само ти знаеш как да използваш интернет. Ето го и звънеца. Върви да ни докараш още един клиент.

— Такъв е планът.

Първата мисъл на Паркър бе, че булката изглежда като холивудската версия на художничка на приказки с дългата си до кръста златисточервена коса и големи зелени очи. Веднага след това си каза, че от Дийан ще излезе прелестна булка, и страшно й се прииска и тя да има пръст в това.

— Добро утро. Добре дошли в „Обети“. Аз съм Паркър.

— Браун, нали? — Уайът протегна ръка. — Искам само да кажа, че не знам кой е екстериорният ви дизайнер, но е истински гений. И ми се иска да съм бил на негово място.

— Много ви благодаря. Моля, заповядайте.

— Това е майка ми, Патриша Феръл. И майката на Дийан, Карън Блис.

— Много ми е приятно да се запозная с вас. — Паркър бързо прецени положението. Уайът поемаше контрола, но с много топлота и сърдечност, и трите жени го оставяха да води. — Предлагам ви да поседнем в салона за няколко минути и да се опознаем.

Но Дийан вече обикаляше из просторното фоайе, разглеждаше елегантното стълбище.

— Мислех, че ще бъде скучно и натруфено. Че ще се усеща натруфено. — Тя се извърна и красивата й лятна рокля се разпери. — Разгледах подробно уебсайта ви. Всичко изглеждаше перфектно, изглеждаше красиво. Но си казах, не, май е прекалено перфектно. Все още не съм сигурна дали не е прекалено перфектно, но съвсем не е натруфено. Ни най-малко.

— Онова, което дъщеря ми би могла да изрази и с много по-малко думи, госпожице Браун, е, че имате прекрасен дом.

— Паркър, моля — каза тя. — И ви благодаря, госпожо Блис. Кафе? — предложи тя. — Или студен чай, запарен на слънчева светлина?

— Може ли първо да огледаме наоколо? — попита Дийан. — Особено навън, тъй като двамата с Уайът искаме сватба на открито.

— Предлагам да започнем отпред, а после да заобиколим и отзад. Искате да бъде през септември догодина — продължи Паркър, докато ги водеше към вратата, от която се излизаше на страничната тераса.

— Точно след година. Затова идваме по това време, тъй като можем да видим как изглеждат градините, паркът, светлината в тях.

— Разполагаме с няколко зони, които могат да се използват за сватба на открито. Най-предпочитаната, особено за по-големи тържества, е западната тераса и перголата. Но…

— Но? — повтори Уайът, докато заобикаляха къщата.

— Когато гледам вас двамата, си представям нещо по-различно. Нещо, което правим по-рядко. Езерото — каза тя, когато заобиколиха. — Върбите, просторните морави. Представям си обсипана с цветя беседка и пътека от бяло платно, виеща се като река между редици от столове — отново бели и окичени с цветя. Всичко това ще се отразява във водите на езерото. Навсякъде ще има изобилие от цветя — но не традиционните букети, а съвсем естествени аранжименти. Полски цветя, но в неудържимо изобилие. Моята съдружничка Емалин, която е и нашият флорален дизайнер, е истински творец.

Очите на Дийан грейнаха.

— Много ми хареса това, което видях от работата й на уебсайта.

— Можете да поговорите направо с нея, ако решите да използвате нашата агенция за сватбата или дори ако само обмисляте идеята. Представям си също безброй малки лампички и блещукащи свещи. Всичко ще бъде много естествено, органично — но пищно и бляскаво. Царството на Титания. Ти ще бъдеш със свободно стелеща се рокля — обърна се тя към Дийан. — Като на фея, със спуснати коси. Без воал, но с много цветя в косите.

— Да. Много си добра в това, нали?

— С това се занимаваме тук. Подготвяме деня, така че да отразява какво искате най-много, кои сте вие двамата поотделно и един за друг. Вие не бихте искали официално тържество, а нещо приказно и нежно. Нито прекалено съвременно, нито старомодно. Искате да бъдете самите вие и съпроводът на кънтри трио, докато вървите по пътеката.

— „Безкрайна любов“ — подсказа Уайът с усмивка. — Вече сме избрали песента. Вашият флорален дизайнер ще ни помогне ли не само с оформлението на външното пространство, а и за букетите и всичко останало?

— Абсолютно за всичко. Стремим се напълно да удовлетворим желанията ви и да пресътворим идеалния и дори прекалено идеалния ден за вас — каза тя с усмивка към Дийан.

— Харесва ми езерото — измърмори тихо булката, докато стояха на терасата и гледаха надолу. — Хареса ми и картината, която току-що нарисува с думи за нас.

— Защото картината е точно за теб, миличка. — Карън Блис хвана ръката на дъщеря си. — Това си ти.

— Ами танци на моравата? — Майката на Уайът погледна натам. — Аз също разгледах уебсайта и знам, че имате разкошна бална зала. Но може би биха могли да танцуват навън.

— Разбира се. И вън, и вътре или само навън, както пожелаете. Ако ви интересува, бихме могли да насрочим час за официална консултация заедно с партньорите ми и да обсъдим различните възможности, да уточним подробностите.

— Мисля, че е добре да разгледаме и останалото. — Уайът се наведе и целуна леко Дийан по слепоочието.

 

 

В четири и половина Паркър отново бе на бюрото си и преглеждаше старателно екселски таблици, графики и списъци със задачи. Тъй като все пак бе почти краят на работния ден, тя бе оставила сакото на костюма си върху гърба на стола и бе събула обувките си под бюрото.

Прецени, че й остава още около час работа с документацията, и реши, че денят е бил относително лек. Останалата част от седмицата се очертаваше безумно натоварена, но с малко късмет днес можеше да се преоблече в нещо по-свободно около шест часа и да си позволи чаша вино, както и да седне спокойно на вечеря.

Някой потропа на рамката на вратата й и тя само леко въздъхна.

— Имаш ли минутка? — попита Мак.

— Случайно имам няколко. Можеш да вземеш една. — Паркър се завъртя на стола си, а Мак се намъкна вътре, повлякла две торби с покупки. — Липсваше ми във фитнеса сутринта, но виждам, че продължаваш с вдигането на тежести.

Мак се ухили и сви мускули.

— Бива си ги, нали?

— Направо си за културист, Елиът. На сватбения си ден ще имаш най-прекрасните ръце.

Приятелката й се отпусна на един от столовете.

— Трябва да бъда достойна за роклята, която ми намери. Виж, заклех се да не се превръщам в Луда булка или Сълзлива булка, или всякаква друга разновидност на Досадна булка, но съм опасно близо до това и имам нужда от уверенията на богинята на всички сватбени агенти.

— Всичко ще бъде идеално и точно както трябва.

— Отново си промених решението за първия танц.

— Няма значение. Можеш да го променяш чак до последния момент.

— Но това е показателно, Паркс. Явно не мога да реша окончателно дори и за нещо толкова дребно като проклетата песен.

— Песента е много важна.

— Картър взема ли уроци по танци?

Паркър разтвори широко очи.

— Защо ме питаш?

— Знаех си! Господи, толкова е мило. Накарала си Картър да взема уроци, за да не стъпче краката ми по време на първия ни танц.

— Картър ме помоли да го уредя — като изненада. Затова не я разваляй.

— Иде ми да се разплача. — Раменете й се повдигнаха и отпуснаха в дълбока въздишка. — Може би не мога да реша нищо окончателно, защото все ми се размеква мозъкът. Както и да е, днес имах фотосесия навън.

— Как мина?

— Супер. Толкова са сладки, че искам да се оженя и за двамата. После направих нещо глупаво на път за вкъщи. Отбих се в магазина за обувки в „Нордстром“.

— За което вече много хитро се бях досетила, благодарение на торбите.

— Купих десет чифта. Ще върна повечето обратно, но…

— Защо?

Мак присви зелените си очи.

— Не насърчавай един маниак. Не можах да се спра на конкретен модел. Вече си купих сватбени обувки, нали? Нали всички се съгласихме, че са идеални?

— Зашеметяващи и идеални.

— Точно така, защо тогава си купих четири други чифта?

— Мисля, че каза десет.

— Другите шест са за медения месец — е, поне четири от тях, а и наистина ми трябват чифт ежедневни обувки за работа, а бяха толкова сладки, че си купих един в медно кафяво и друг в яркозелено. Но това не е важно.

— Дай да ги видя.

— Първо сватбените обувки и не казвай нищо, докато не извадя всички пред теб. — Мак вдигна и двете си ръце. — Абсолютно безизразно лице. Никакви мимики, никакъв звук.

— Ще се обърна и ще си работя по тази таблица.

— По-добре ти, отколкото аз — измърмори Мак и се захвана със задачата си.

Паркър се постара да не обръща внимание на шумоленето и въздишките й, докато Мак не й даде знак да погледне.

Обърна се и разгледа обувките, подредени върху един от работните плотове. Стана, отиде по-близо и отново ги огледа. Запази безизразно лице и не каза нищо, докато вземаше някоя обувка, разглеждаше я, след което я оставяше и минаваше към следващата.

— Направо ме убиваш — изхленчи Мак.

— Тихо. — Отдалечи се и взе една папка, от която извади снимка на Мак, облечена в булчинската й рокля. Върна се с нея до редицата обувки и кимна. — Да. Определено. — Вдигна един чифт. — Ще бъде престъпление, ако не обуеш тези.

— Наистина! — Мак плесна с ръце. — Наистина ли? Защото именно това бяха обувките. Единствените. Но не можах да спра да се колебая. Ооо, виж ги само. Токчетата са прекрасни и целите блестят, а каишката на глезена е толкова секси, но не прекалено. Нали?

— Идеалният баланс между блясък, сексапил и изисканост. Аз ще върна другите обратно.

— Но…

— Ще ги върна, защото си намерила съвършените сватбени обувки и трябва да им останеш вярна. Трябва да махнем другите от погледа ти и да обещаеш да стоиш настрани от магазина за обувки, докато не мине сватбата.

— Толкова си мъдра.

Паркър наклони глава.

— Наистина съм мъдра. И като такава смятам, че този чифт може да се окажат сватбените обувки на Ема. Ще го сменя с друг, който е нейният размер, и ще видим.

— О, отново ти присъждам точки за разумно поведение. — Мак взе чифта, за който говореше приятелката й. — По-романтични, повече подходящи за принцеса. Страхотни са. А аз съм изтощена.

— Остави сватбените обувки — всички — при мен. Вземи останалите. О, не забравяй да си провериш календара, когато се прибереш. Добавила съм нови консултации.

— Колко?

— От петте обиколки, които направих с клиенти днес, имаме три пълни консултации, една булка иска да говори с татко си — който плаща сметката — и една, която още се озърта.

— Три от пет? — Мак размаха възторжено юмруци над главата си. — Уха!

— Обзалагам се, че ще станат четири от пет, защото момичето на татко иска точно нас, и то много. Колкото до петата… Булката просто още не е готова да реши. Майка й ни хареса, което в случая е по-скоро аргумент против нас, както ми подсказва инстинктът. Ще видим.

— Е, вече съм тотално впечатлена. Три пълни консултации, а пък аз си намерих идеалните сватбени обувки. Ще се прибера и ще залепя голяма и звучна целувка на мъжа си, а той няма да разбере, че е заради уроците по танци, които взима. Благодаря, Паркс. Ще се видим после.

Паркър седна и се загледа в обувките на плота. Замисли се за Мак, която сега тичаше към дома си и Картър. За Лоръл, която щеше да посрещне Дел, когато той се върнеше от двудневна бизнес конференция в Чикаго. И за Ема, която сега сигурно седеше в малкото си дворче и пиеше вино с Джак, замечтана за собствените си сватбени букети.

Завъртя се на стола си и се вторачи в таблицата на екрана на компютъра. Тя имаше работата си, напомни си сама. Работа, която обичаше. И това бе важното в момента.

Блекбърито й звънна и тя видя на екрана, че и друга булка иска да поговори с нея.

— Имам и всички вас — измърмори тя, после вдигна. — Здравей, Брена. Какво мога да направя за теб?