Нора Робъртс
Щастливи завинаги (10)

Девета глава

Както се очакваше, вечерното тържество включваше проблеми, малки кризи и лични конфликти, които Паркър разреши, избегна или потуши в зародиш.

Предотврати евентуална битка между МНБ и бабата на булката, като разведе всяка на индивидуална обиколка из имението, докато междувременно другата прекара малко време с булката.

И твърдо запази неутрална позиция, докато всяка от жените изреждаше недостатъците и грешките на другата.

Постара се приятелят на младоженеца да бъде ангажиран и далеч от местата, където можеше да се появи бившата му жена, която беше и сестра на булката.

Макар личното внимание към гостите и обезвреждането на евентуални взривоопасни ситуации от междуличностен характер да ангажираха по-голяма част от времето и енергията й, тя все пак успя да прехвърли част от задълженията си на бодигард, както ги наричаше, на Мак или Лоръл, за да може лично да провери как върви подготовката на залите.

Видя как Ема постепенно превръща горската поляна в стилно и изящно пиршество за очите, докато Лоръл нанасяше финалните щрихи върху пететажната торта, която блестеше като истински бял диамант.

В Булчинския апартамент Мак запечатваше на лента друга трансформация — на една млада жена в булка, улавяйки онзи миг на гордост и удоволствие, когато клиентката им се завъртя пред огледалото в блестящата си бяла рокля, чието бюстие без презрамки искреше от безброй сребърни мъниста.

Паркър видя как булката отмята назад пищната си пола, за да може майка й — явно прекалено развълнувана в момента, за да си мисли за старите вражди — да закопчае колието от диаманти, искрящи като огън от лед, на шията на дъщеря си.

— Нещо старо — прошепна майката.

Паркър знаеше, че Мак ще запечата в снимка този леден огън, изящния силует на раменете на младата жена, разкошната рокля — но фотографията щеше да покаже и магията на мига, в който се разкриваха чувствата между майката и дъщерята, усмихнати една на друга със замъглени очи.

— Миличка, изглеждаш като излязла от приказка.

— Чувствам се… Господи, аз… Мамо. Не очаквах, че ще остана без думи.

Паркър й подаде кърпичка.

— Беше права, Паркър — добави булката, докато внимателно попиваше ъгълчетата на очите си. — За това, че не бива да слагам було. — Докосна с пръсти семплата диадема, която проблясваше в тъмната й, пусната свободно коса. — И че е добре диадемата да е по-дискретна.

— Не би могла да изглеждаш по-прекрасно, Алиса — увери я Паркър. — Освен… — Тъй като Ема все още довършваше, украсата на Балната зала, тя взе букета от кутията му и го подаде на МНБ. — Един последен детайл.

Булката отново се извърна към високото огледало, стиснала в ръка дългия букет от орхидеи със сребристи венчелистчета, подчертани допълнително от прозрачни мъниста.

— О! О! Сега… май наистина се чувствам като в приказка.

МНБ постави длан върху ръката на Паркър и въздъхна.

Именно това, помисли си тя, бе най-доброто признание за добре свършената — засега — работа.

Чу силен вик — детски, щастлив, не уплашен — и побърза да иде в другия край на стаята тъкмо когато Мал отвори вратата, вдигнал на ръце малката шаферка с цветята.

— Извинете ме, дами, но намерих тази принцеса навън. Това ли е вратата на замъка?

— Точно тя е.

Паркър тъкмо посягаше да вземе момичето, когато една жена извика и се приближи към тях, гушнала другите две малки шаферки в двете си ръце.

— Лия! Съжалявам, много съжалявам. Избяга ми и не можах да я стигна заради другите две.

— Няма нищо.

— Готови са за снимки — отбеляза Паркър. — Затова ги заведете направо при Мак. Аз ще ви помогна. — Гушна малката Лия, която съвсем нямаше разкаян вид. — Благодаря — обърна се тя към Малкълм, преди да отнесе момиченцето.

— Чао, Мал! Чао! — викна през рамото й Лия и устните на Паркър се извиха в усмивка, когато момичето добави и шумни въздушни целувки към прощалните си думи.

Когато се върна, завари Мал да си хапва от таблата със сирене.

— Много вкусно — отбеляза той.

— Протеините поддържат енергийните запаси.

— Добре. — Той намаза малко меко сирене върху една бисквитка. — Поеми малко енергия.

Паркър сметна, че нямаше да й навреди и прие.

— Къде намери Лия?

— Момиченцето ли? В съседната зала, танцуваше. Правеше, нали се сещаш… — Той завъртя пръст във въздуха. — Не може да се нарадва на роклята си. Тъкмо бях занесъл чаша уиски на — как му казвате, БНМ или пък беше другият — БНБ, така че едва ли е била там дълго време.

— Благодарим ти за помощта.

Той се усмихна.

— Покажи ми.

— Нямам време за това. Трябва да… — Тя вдигна ръка. — Код „червено“. В зимната градина.

— Ти какво, да не си капитан Кърк?

Но тя вече излизаше тичешком от стаята.

— Какво е… О, по дяволите — измърмори тя в микрофона. — Идвам незабавно.

— Какъв е проблемът?

— Една от гостенките е решила, че изричната молба на младоженците да не присъстват деца под дванайсет години не се отнася за нейните четири, които в момента явно вдигат страшна врява, докато другите гости пийват коктейли преди церемонията. Лоръл е сама долу, помага на сервитьорите, и очевидно всеки миг ще избухне.

— Често ли се налага да тичаш километри наред по дългите коридори на тази къща?

— Да.

— Тогава защо ходиш на кокили?

— Това са изключително стилни обувки на „Прада“ и ги нося, защото съм истински професионалист.

Определено можеше да се движи бързо с тях, отбеляза той.

— Значи няма нищо общо със суетата.

— Страничен ефект.

Тя намали темпото от спринт до бърза крачка, когато влизаха в зимната градина.

Мал чу децата още преди да ги види. Което никак не бе трудно, каза си мислено той, понеже момчетата викаха, пищяха и ревяха с цяло гърло. Забеляза, както сигурно и Паркър, различните реакции на другите гости, които бяха пристигнали по-рано, за да пийнат по нещо и да опитат ордьоврите и хапките на студения бюфет преди самата церемония. Имаше развеселени лица, раздразнени, притеснени и откровено гневни.

Страхотна комбинация, помисли си той. А после забеляза и един от униформените служители на фирмата за кетъринг да помита счупени чаши, което определено бе неприятно.

Докато Паркър се движеше сред тълпата с прецизността и точността на ракета с топлинно насочване, той забеляза, че момчетата бяха наследили „добрите“ си обноски. Майка им също викаше.

— Паркър. — Лоръл, която беше с бяла готварска престилка върху деловия си костюм, показа зъбите си в гримаса, която едва ли можеше да се нарече точно усмивка. — Госпожа Фарингтън.

— Паркър Браун. — Паркър протегна ръка и сграбчи дланта на госпожа Фарингтън, преди жената да успее да възрази, и се постара да я задържи. — Много се радвам да се запознаем. Защо не дойдете с мен заедно с децата си? Баща им с вас ли е?

— Той е на бара и нямаме никакво намерение да ходим където и да било.

— Лоръл, защо не потърсиш господин Фарингтън и не го помолиш да се присъедини към нас? Имате много хубави деца — обърна се тя към жената. — Налага се да ви помоля да ги контролирате по-добре.

— Никой не може да ми казва какво да правя с децата си.

Усмивката на Паркър остана на лицето й, но стана жестока.

— Тъй като това е моят дом, моята собственост, а вашите деца изрично не са поканени на днешното събитие, имам право да го направя.

— Тук сме семейно.

Паркър за миг задържа дъха си, когато едно от хлапетата, които се боричкаха на пода, захвърли играчка по брат си. Малкълм улови количката с една ръка миг преди тя да се сблъска със стъклена ваза, пълна с орхидеи.

— И сте готови да платите щетите? Днешният ден не е посветен на вас и вашето семейство — продължи тя и макар гласът й да остана тих, тонът й не търпеше възражение. — Той е на Алиса и Бо. В поканата изрично бе изразено желанието им да не присъстват деца под дванайсет години.

Тъй като врявата бе утихнала, тя погледна надолу и забеляза Малкълм, приклекнал до четирите момчета, които го гледаха с широко отворени очи и за щастие мълчаха.

— Мисля, че това е егоистично и грубо.

— Сигурна съм, че мислите точно така — примирително изрече Паркър. — Но това си остава тяхно право.

— Казах й да не ги води. — Господин Фарингтън се приближи с широка стъклена чаша в ръка. — Казах ти да не ги мъкнеш с нас, Нанси.

— А аз ти казах, че бих очаквала от братовчед си повече разбиране и топли чувства към децата ми, а не да им забрани да стъпват на сватбата му.

— Искате ли да продължите да спорите точно тук? — мрачно се усмихна Паркър. — Пред децата ви и другите гости? Кажете ми, госпожо Фарингтън, отговорихте ли на поканата, че ще бъдете шестима?

Жената стисна устни в тънка линия и не каза нищо.

— Тъй като не вярвам да е било така, нямаме предвидени места за сядане на децата ви, а след като вечерята е с определен порцион, няма и храна. Въпреки това с удоволствие ще осигурим детегледачка за децата ви на друго място в къщата, с подходящи храни и напитки за тях по време на церемонията и приема след това. Мога да повикам две професионални детегледачки да дойдат тук само след двайсет минути срещу сумата от петдесет долара на час. За всяка.

— Ако си въобразявате, че ще плащам за…

— Или ще се съгласите с детегледачките и посочената такса, или ще се наложи да си осигурите сами грижа за децата някъде извън имението. Моята работа е да изпълнявам указанията и желанията на Алиса и Бо. И възнамерявам да я свърша.

— Хайде, Гари, тръгваме си. Вземи момчетата.

— Ти върви. — Гари сви рамене. — Вземи момчетата или ги остави тук и аз ще платя таксата за детегледачка. Оставам на сватбата. Не забравяй, Нанси, че Бо е мой братовчед.

— Тръгваме си. Момчета, веднага! Казах веднага!

Ревът, виковете и оплакванията се подновиха, когато тя задърпа и помъкна навън четирите разгневени хлапета. Паркър и Лоръл си размениха погледи. Лоръл кимна и последва Нанси Фарингтън до изхода.

— Извинявам се — обади се Гари. — Спорим за това седмици наред, но мислех, че сме се разбрали. После се оказа, че тя вече е натоварила децата в колата, когато излязох от къщи. Не биваше да оставям нещата така. Предполагам, че те са счупили онзи поднос с чаши, който видях да изнасят оттук. Какво ви дължа?

— Подобни инциденти се случват, господин Фарингтън. Надявам се тържеството да ви хареса. Малкълм, би ли дошъл с мен?

— Разбира се. — Пусна количката, която още стискаше, в ръката на Гари. — Класика — отбеляза той и последва Паркър.

— Какво им каза, за да ги накараш да млъкнат? — попита тя.

— Казах им, че ще държа корвета като заложник. Наистина прекрасен модел на марката от шейсет и шеста година. И че ако не престанат с врявата, жената, която говори с майка им, ще се погрижи да бъдат арестувани.

— Арестувани?

— Свърши работа, нали? Когато се успокоиха, си поговорихме за коли. Явно си играели с количките си, когато дошла майка им и казала на Есме, детегледачката, да им облече костюмите. Мразят тези костюми между другото и само искат да си играят с количките. Кой би могъл да ги вини?

— Е, ти се справи отлично.

— Момчетата бяха четири, но на теб се падна по-тежката задача. Доста са разглезени, разбира се, но майка им е истинска вещица. Е, какво ще кажеш за една бира?

— Нямам време. Случката изяде по-голямата част от времето за посрещане на гостите, коктейлите и фотосесията. Мак е почти готова с младоженеца и шаферите.

— Откъде знаеш?

Тя потупа слушалката в ухото си.

— Тя ми каза. Имаме зелена светлина — каза тя по микрофона и накара Малкълм да се ухили. — Нека да пуснат музиката за настаняване на гостите, моля, и да затворят бара. Ако не затворим бара, много от хората изобщо не излизат навън — обясни тя на Малкълм. — Десет минути до появата на младоженеца. Трябва да се кача горе. Благодаря за помощта.

— Няма проблем. Ще ида да си взема една бира, преди да са затворили.

Харесваше му да я гледа как работи. През повечето време не разбираше точно какво прави, но това изобщо не намаляваше удоволствието му. Обикаляше много, беше нанякъде или пък сякаш се сливаше с декора. Неведнъж я забеляза да вади нещо от джоба си, явно имаше стотина шкафа скрити от вътрешната страна на строго официалното си сако, и да го подава на някой от гостите.

Кърпичка, спрей за почистване на очила, безопасни игли, лепенки, кибрит, химикалка. Стори му се, че разполага и с малък универсален магазин в джобовете си. Понякога забелязваше устните й да се движат, вероятно в отговор на нещо, чуто в слушалката в ухото й. Тогава хукваше в друга посока, да изпълни някакво ново задължение или да предотврати нова криза.

От време на време се събираха заедно с партньорките й в бизнеса или с някой от допълнително наетите екипи, а после всички хукваха в различни посоки.

Но ако човек не обръщаше специално внимание, можеше да реши, че всичко се случва от само себе си, някак си естествено.

Цялата пищна тържественост на сватбата — официалните рокли и смокинги, тоновете цветя, свещите и изобилието от онзи странен бял тюл, който се увиваше около всичко. Музиката, сълзите, безбройните малки лампички, които светнаха под възторжените възклицания на множеството.

Посрещане на младоженците, оттеглянето им, после лека закуска, барът отново бе отворен и цялата тълпа поканена да влезе за още напитки и хапки, които да ги заситят, докато стане време за изисканата официална вечеря. Още цветя, свещи, малки лампички, музика, тостове, обикаляне на масите. Всичко това премерено, както забеляза той, до минутата.

Следваше голямото оттегляне в Балната зала за веселата част и преди още последният гост да излезе през вратата, цяла армия от работливи помощници вече бе заета да разчиства, прибира и отнася в склада половината маси.

Това го изпита на собствен гръб, тъй като някак си се оказа вербуван за разчистването.

Докато стигне отново до Балната зала, партито бе в разгара си. Отново много маси, много свещи и купища цветя. Популярна музика, която да примами гостите на дансинга, още един бар, както и сервитьори, които разнасяха наоколо табли с чаши шампанско.

Основната атракция тук, забеляза той, зашеметяващо поднесена сред цветното вълшебство, сътворено от Ема, бе тортата на Лоръл, която бе истинско произведение на изкуството. Тъй като вече бе опитвал творенията й, вярваше, че и на вкус ще бъде толкова невероятна, колкото и на вид.

И това бе нещо, което да очаква с нетърпение.

Забеляза Мак, която се промъкваше ловко и умело в тълпата, обикаляше дансинга и масите, правеше страхотните си снимки.

Малкълм се почерпи с бутилка бира, преди да си проправи път и да застане до Картър.

— Страхотно парти — отбеляза той.

— Това е от големите тържества. Не мога да повярвам, че сестра ми ще бъде в центъра на такова следващата седмица.

— Да, вярно. Получих покана. Предполагам, че ще бъде различно да си от другата страна.

— За всички ни. С Мак го разглеждаме като един вид репетиция за времето, когато ще бъде наш ред. Трябва да решим как да бъдем едновременно част от сватбата и да ръководим всичко това.

— Е, тя няма как да снима самата себе си, освен ако няма клонинг.

— Не. — Картър се ухили. — Все още се опитва да измисли как да направи поне някои от снимките, но е ангажирана една жена, която харесва и на която има доверие, да се наеме с фотографията. А и всички в агенцията редовно се събират да обсъждат кой е най-добрият начин всичко да протече гладко.

— Ако някой може да го постигне, това са те. Слушай, бездруго съм те хванал за минутка, даваш ли частни уроци понякога? Нали разбираш, индивидуални занимания?

— С моите ученици ли? — Картър се извърна леко с гръб към тълпата. — Разбира се.

— Не, имам предвид извън училище.

— Всъщност, не. Но бих могъл.

— Едно момче работи при мен от няколко месеца. Добър монтьор е. Има потенциал. Преди известно време разбрах, че не може да чете. Искам да кажа, може, но едва-едва. Само колкото да се оправи в най-общи линии, колкото да заблуди другите, че може.

— Неграмотността е много голям проблем, който малко хора осъзнават. Искаш да му помогнеш да се научи да чете.

— Аз не съм учител и, по дяволите, няма да знам откъде да започна. Сетих се за теб.

— Бих могъл да помогна, ако той иска.

— Ще поиска, ако държи да запази работата си, или поне мога да представя така нещата, ако се запъне.

— На колко е?

— На седемнайсет. Почти осемнайсет. Взел си е дипломата за средно образование, доколкото успях да разбера, като най-вече е плащал на съученици да му пишат домашните или е използвал чара си пред момичетата, за да го правят. Аз ще платя таксата за уроците.

— Без такса, Мал. С удоволствие ще помогна.

— Благодаря ти, но ако си промениш мнението за момчето или за таксата, няма да се сърдя. Ще му кажа да ти се обади и да се уговорите. — Малкълм отпи глътка от бирата си и кимна към другия край на Балната зала, където Паркър тъкмо минаваше забързано. — Е, кажи ми нещо, което не знам.

— Моля?

— За Паркър. Кажи ми нещо за нея, което не знам.

— О… Хм.

— Господи, Картър, нямам предвид някоя мръсна малка тайна. Но ако има такива, ще трябва да те напия и да ги изтръгна от теб. Имам предвид какво прави тя, когато не се занимава с всичко това?

— Почти винаги се занимава с това.

— С какво се забавлява? Или трябва да ти донеса бири и за тази информация?

— Не. — Картър замислено набърчи вежди. — Мотаят се заедно, четирите. Старая се да не мисля какво правят, когато са заедно, защото сигурно си говорят и за мен. Пазаруват. Тя обича да пазарува. Всички обичат.

— Това не ме изненадва.

— Ами… Паркър чете много, има изключително разнообразни интереси.

— Добре, това е нещо.

— И още… — Очевидно вживял се в ролята си, Картър взе бутилката бира, която Малкълм грабна от таблата на минаващия сервитьор. — Двете с Лоръл харесват стари филми. Класически черно-бели филми. Тя често ходи на благотворителни коктейли и вечери, на някои от събитията в голф клуба. Двамата с Дел си поделят ангажиментите в това отношение. Задължение на рода Браун.

— Благородството задължава.

— Точно така. О, освен това иска да издаде книга.

— Сериозно?

— Съвсем. Сватбена книга, в която всяка от тях ще състави отделна част за своята специалност, а тя ще обедини всичко в едно цяло. Което е основният метод на функциониране на „Обети“. Вероятно мога да предположа, че не събираш всички тези сведения само от празно любопитство.

— Определено си прав.

— Тогава трябва да знаеш, че Паркър Браун няма равна и събирането на информация, могат да й завидят дори и от Националния статистически институт. Ако се интересува от теб, значи вече има подредена папка. — Картър чукна с пръст по слепоочието си. — Ето тук.

Малкълм сви рамене.

— Аз съм като отворена книга.

— Никой не е отворена книга, дори и да си мисли така. Трябва да вървя, Мак ми направи знак. О… — Той подаде едва докоснатата си бира на Малкълм.

Останал без работа и без компания, Малкълм се запъти към долния етаж, където завари госпожа Грейди да прелиства някакво списание на кухненския плот с чаша чай в ръка.

— Има прясно сварено кафе, ако искаш.

— Не бих отказал, освен ако не искате да се качим горе на партито за онзи танц, който сте ми обещали.

Тя се засмя.

— Не съм облечена за парти.

— Нито пък аз. — Взе си чаша и си сипа кафе. — Но тържеството си го бива.

— Моите момичета знаят какво правят. Вечеря ли вече?

— Не.

— Какво ще кажеш за пилешка яхния?

— Само добри неща.

Тя се усмихна.

— Случайно имам сготвена и нямам нищо против да си я поделим с теб.

— Голям късметлия съм, защото аз пък се надявах да вечерям с жената на мечтите си.

— Паркър е заета и за съжаление ще трябва да се задоволиш с мен.

— Във вас няма нищо, което да ме накара да съжалявам.

— Хитрец си ти, Малкълм. — Тя му намигна и го смушка с лакът. — Сложи масата.

Отиде да сложи вечерята във фурната, за да се стопли, и мислено отбеляза, че той не я беше поправил за това, че Паркър е жената на мечтите му.

Харесваше й компанията му. В него наистина имаше качества, които й напомняха за нейния Чарли, призна си тя. Тази комбинация от небрежен чар и грубовати маниери, непринудената сила и стоманеното пламъче, което понякога проблясваше в очите му и което подсказваше, че може да бъде опасен, когато поиска.

След като седнаха и опита първата хапка от ястието, Малкълм й се усмихна.

— Добре, и на вкус е толкова хубаво, колкото и на вид. И аз готвя понякога.

— Наистина ли?

— Готовата храна за вкъщи и претоплянето на микровълновата омръзват, а не мога винаги да разчитам на майка ми за готвене. Затова си правя нещо в кухнята, поне веднъж-дваж седмично. Ще ми дадете ли рецептата?

— Може и да ти я дам. Как е майка ти?

— Чудесно. Купих й устройство за видеоигри. Сега е пристрастена към „Супер Марио“ и боулинга. Направо ми разказва играта на боулинг. Аз пък я бия на „Супер Марио“.

— Винаги си бил добър син.

Той сви рамене.

— Някога по-добър, друг път — лош. Харесвам си работата. Това е важно, да харесваш това, което правиш. Вие също обичате работата си.

— Винаги съм я обичала.

— Работите за семейство Браун, откакто за първи път чух за тях, а предполагам, че и преди това.

— Напролет ще станат четиридесет години.

— Четиридесет? — Женската й суета бе поласкана от искрения му шок от числото. — Значи сте започнали на колко, на осем? Няма ли закони срещу използването на детски труд?

Тя се засмя и го посочи с пръст.

— Бях на двайсет и една.

— Как започнахте?

— Като домашна помощница. По онова време госпожа Браун, това беше бабата на Паркър, имаше голям помощен персонал и никак не бе лесно да се работи за нея. Имаше три камериерки, иконом, домакин, готвачка и кухненски помощници, градинари, шофьори. Общо бяхме двайсет и четири души. Аз бях млада и зелена, но се нуждаех от работата, и то не само за да си изкарвам прехраната, но и за да преживея загубата на съпруга си във войната. Виетнамската война.

— Колко време бяхте женени?

— Почти три години, но моят Чарли замина да служи като войник през половината от това време. О, толкова му бях ядосана, задето се записа в армията. Но той каза, че щом иска да стане американец — беше дошъл от Ирландия, нали разбираш — значи трябва да се бие за Америка. Сражава се във войната и загина, като мнозина други. Дадоха му медал за това. Е, ти знаеш как е.

— Да.

— Преди това живеехме в града, но аз не исках да остана там, щом моят Чарли нямаше да се върне при мен. Бях работила за приятелка на семейство Браун, а после тя се омъжи повторно и замина за Европа. Препоръча ме на госпожа Браун, тогавашната господарка на имението, и започнах като камериерка. Младият господар, бащата на Паркър, беше почти на моите години, малко по-млад, когато дойдох тук. Определено мога да кажа, че никак не приличаше на майка си.

— Чувал съм достатъчно, за да отбележа, че за всички ни е по-добре, че това е така.

— Той умееше да запълва празнината между родителите си. Беше много мил човек, проницателен, да, но и много добър. Влюби се в младата господарка и бяха толкова красиви заедно. Като в романтичен филм. Тя беше толкова весел и жизнерадостен човек. Мога да ти кажа, че когато те наследиха имението, цялата къща грейна и се изпълни с веселие — а това не бе се случвало преди, не и по мое време. Задържаха на работа служителите, които искаха да останат, другите се пенсионираха. Тъй като тогавашната икономка беше готова да се оттегли, младата господарка ме попита дали искам мястото й. Това беше добра работа и за добри хора в едно щастливо домакинство много години. — Тя въздъхна тежко. — В онази самолетна катастрофа си отиде и моето семейство.

— Аз бях в Лос Анджелис и чух за случилото се, дори преди майка ми да ми каже. Семейство Браун бяха уважавани хора.

— Наистина. Тази къща, домът им е част от наследството им.

— Сега вие се грижите за всичко почти сама.

— О, помагат ми в чистенето. Паркър ме оставя сама да преценя кога имам нужда от помощ и доколко. Все още имаме градинари за имението, а Паркър и Ема се занимават с тях през повечето време. А Паркър? — Тя замълча за миг и се засмя. — С нея и сега е както винаги е било. Няма нужда да се чисти след това момиче. Човек има късмет, ако не го е строила в две редици. Имам си ваканция през зимата, когато отивам на някой топъл остров, както и по всяко друго време, ако имам нужда. И се радвам на огромното удоволствие да гледам как две деца, които съм видяла да прохождат, сега оставят своите следи в живота. — Сипа му допълнително в чинията. — Напомняш ми на моя Чарли.

— Сериозно? Искате ли да се оженим?

Тя размаха черпак към него.

— Точно това щеше да се откъсне от езика му също толкова бързо. Умееше да запленява жените, независимо от възрастта им. Затова имам слабост към теб, Малкълм. Не ме разочаровай.

— Ще се постарая.

— Да не би да си хвърлил око на моето момиче, Малкълм?

— Да, госпожо.

— Добре. Гледай да не оплескаш всичко.

— Приемам това за зелена светлина от ваша страна, така че защо не ми дадете някои малки съвети как да стигна до сърцето й?

Тя поклати глава.

— Не мисля, че имаш нужда. Само ще кажа, че тя е свикнала мъжете, които си падат по нея, да са предсказуеми. Ти не си такъв. Момичето иска любов и всичко останало, с което е израснала. Онова усещане за партньорство, уважение, приятелство. Никога няма да се задоволи с по-малко, а и не трябва. Няма да понесе лъжата.

— Лъжата е за мързеливите.

— А ти никога не си бил такъв. Имаш способността да подтикваш хората да ти разказват за себе си, докато ти самият не споделяш почти нищо. Тя ще иска да те опознае.

Той понечи да отвърне, че няма кой знае какво за опознаване, после си спомни репликата си, че е като отворена книга, и какво бе отговорил Картър на това.

— Може би.

Възрастната жена изчака миг, докато го наблюдаваше.

— Виждаш ли се с чичо си и леля си?

Лицето му се скова.

— Стоим настрани един от друг.

— Кажи й защо.

Малкълм се размърда на стола си, явно му бе неприятно.

— Това е стара история.

— Както и всичко, което искаше да чуеш от мен, докато хапвахме пилешка яхния. Старите истории са ни направили това, което сме или в което се стараем да не се превърнем. Сега се върни на партито горе и виж дали Паркър няма нужда от теб. Тя цени много полезните хора.

— Ще ви помогна с прибирането на съдовете.

— Не и тази вечер. Хайде, измитай се от кухнята ми. Иди да се пречкаш на Паркър.