Нора Робъртс
Щастливи завинаги (15)

Четиринадесета глава

Паркър огледа трите лица, които я заобикаляха. Приятелки, помисли си тя, не можеше да живее без тях. Не можеше да им каже да си гледат работата.

Не и на тези трите.

— Какво имате предвид с това „какво става“? Знаете какво. Двамата с Малкълм излизаме заедно и когато графикът ни го позволява и настроението е подходящо за това, спим заедно. Искате ли да ви разкажа подробно сексуалните ни приключения?

— Аз бих искала, но запази това за нашата Вечер по женски — посъветва я Лоръл. — Когато ще има много вино и от пицата на госпожа Г.

— Първи въпрос. — Мак вдигна пръст. — Това взаимно сексуално привличане ли е, краткотрайна връзка или сериозни отношения?

С пълното съзнание, че само отлага отговора, Паркър стана да си налее още кафе.

— Не може ли да бъде и трите?

— Добре, сексуалното привличане е за удоволствие и забавление. Краткотрайната връзка е по-сериозно нещо и те кара да мислиш, че може да доведе и до нещо повече или пък не. Но обикновено продължава, докато привличането изчезне или просто решиш да продължиш нататък. — Ема замълча за миг и огледа масата, за да получи общото им съгласие. — Сериозните отношения са нещо, в което влагаш усилия, те предполагат да създадеш и поддържаш определена връзка. Може да има елементи от първите две в сериозната връзка, но тя е много повече от сбора на отделните части.

— Тя трябва да води някое телевизионно шоу. — Лоръл вдигна чашата си за тост. — Е, ако използваме терминологията на домашния ни експерт, ти просто се забавляваш, смяташ, че може да има и нещо повече, или си установила трайна връзка?

Паркър реши, че се нуждае от петифура.

— Проблемът с вас трите е, че всички имате сериозни връзки и нещо повече, вие сте лудо влюбени и ще се омъжвате. Затова гледате на мен през тази призма.

— Което не само заобикаля въпроса ни, но го извърта така, сякаш е неоснователен. Което не е вярно — настоя Мак. — Ние си казваме как се чувстваме. Така правим винаги. Това, че не ни казваш сега, ми говори, че все още го обмисляш и може би леко се притесняваш. Просто не си готова. Няма проблем. Ние ще почакаме, докато станеш готова.

— Това е удар под кръста. — Намръщена, Паркър захапа красивата малка петифура. — „Ние ще почакаме“ има под текст — „защото сме добри и истински верни приятелки“.

Мак също си взе петифура.

— Свърши ли работа?

— Ужасна си.

— Получи се. — Лоръл се усмихна. — И само Ема изпитва някакво чувство на вина. Ще го преживее.

— Съвсем мъничко вина, но не мисля, че трябва да я притискаме, ако не е готова.

— И ти ли?

Ема сведе очи под унищожителния поглед на Паркър.

— Влияят ми зле.

— Добре. Простият отговор е, че не знам какво е точно. Предполагам, че все още обмислям положението. Излизаме само от няколко седмици. Харесвам го. Приятно ми е с него. Той е интересен и умен, без да е обременен с излишна показност или лустро или самодоволен вид, които или ме дразнят, или отегчават. Разбира какво означава да управляваш собствен бизнес и уважава онова, което правя, и начина, по който го правя. Аз уважавам онова, което той прави, макар да не знам много подробности за това как точно го прави. Човек направо трябва да му вади думите с ченгел, за да каже нещо за себе си.

— Ти притежаваш цяла колекция от средства, с които да го накараш да проговори — в различни размери, форми и цветове — изтъкна Мак. — И знаеш отлично как да ги използваш, така че хората ти казват всичко.

— Явно Малкълм не е като всички. Имам предвид скритите под повърхността подробности, което е дразнещо, защото ако наистина е било отдавна и не е важно — две от дежурните му извинения — тогава защо просто не ми каже, след като аз очевидно искам да разбера? Вместо да му го кажа, аз си замълчавам, защото си мисля, че вероятно е нещо важно и затова не иска да говори за него. После той отклонява разговора, нещо, в което страшно го бива, или ме разсмива, или правим секс и всъщност не научавам за него нещо повече от онова, което вече знам. — Тя преглътна залък от петифурата и размаха останалото парче. — Освен това е дързък. Държи се самонадеяно, което не би трябвало да е привлекателна черта, не би трябвало да ме привлича изобщо, но в същото време е и много чаровен и просто… естествен. И начинът, по който те гледа — гледа мен — хората, не знам. Много мъже просто не те виждат истински, но той го прави, сякаш не просто разбира онова, което казваш, а разбира самата теб. А това е много завладяващо. — Грабна нова петифура. — Откъде можех да знам колко силно ще ми въздейства тази комбинация от сила и естественост? Сериозно, нямаше как да знам.

— Хмм — измърмори Лоръл и погледна двете си приятелки с вдигнати вежди.

— Точно така. — Паркър захапа пастичката. — В разговор ме прекъсва десет пъти, докато се опитвам да изложа тезата си или да му докажа нещо, което означава, че ми е страшно трудно да се съсредоточа. Затова очевидно не знам какво точно има между нас, защото той е много уклончив. Измъква се — повтори тя и посегна за нова петифура. — Какво? — попита, забелязала как я зяпат приятелките й.

— Изяде пет петифури — отбеляза Мак. — Сега посягаш за шеста.

— Не е вярно! — Шокът по лицето й бе красноречив, след като погледна чинията. — Пет? Ами… те са малки.

— Добре. Стой далеч от сладкишите. — Лоръл внимателно измъкна пастичката от ръката на Паркър, остави я и избута чинията надалеч. — Проблемът е, че си потиснала това в себе си и щом изригна, мигновено се опита да го затрупаш със захар.

— Явно.

— Влюбена си в него — заяви Ема.

— Какво? Не. — Паркър поклати глава и отхвърли идеята. — Не — каза го по-твърдо. После просто затвори очи. — Господи. Мисля, че вероятно съм, но щом е така, къде е чувството за лекота, вълнението, топлината, която те сгрява отвътре? Защо се чувствам само леко замаяна и ми се гади?

— Последното сигурно е заради петифурите. — Мак погледна бързо към Лоръл. — Не се обиждай.

— Няма защо. Предназначени са да се опитват с наслада, а не да се гълтат като пуканки.

— Не е от петифурите. — Паркър притисна ръка към стомаха си. — Или може би само малко. С него не знам точно къде се намирам, не съвсем.

— Което за теб е по-трудно, отколкото за повечето хора — отбеляза Лоръл. — Любовта направо ти взима ума.

— Винаги съм си представяла, че ще бъде извисяваща, че всичко ще стане по-хубаво и по… Повече.

— Така е — настоя Ема. — Може да бъде такава. И ще стане.

— Но първо здравата ти натрива носа. — Мак се усмихна и вдигна рамене. — Поне моят личен опит е такъв.

— Не ми харесва. Предпочитам аз да натривам носове.

— Може би го правиш и дори не го съзнаваш — предположи Ема. — Той може да се чувства по същия начин като теб. Ако му кажеш…

— За абсолютно нищо на света. — Паркър размаха ръце във въздуха, сякаш за да изтрие самата мисъл от лицето на земята. — Нещата са си добре, направо чудесни, така. Освен това нека той ми каже нещо, за разнообразие. Чувствам се по-добре — настоя Паркър. — Трябваше по-рано да си излея душата или каквото там се прави. Двамата се забавляваме един с друг, а аз премислям прекалено много всичко. Отношенията ни са такива, каквито са… и всичко е наред. След малко имам среща с клиент.

Мак понечи да каже нещо, но Ема стисна коляното й под масата.

— И аз. Хей, това е вечерта за покер на мъжете. Защо и ние не си направим наша вечер. Вино, пица, филми?

— Аз съм „за“ — подкрепи я Лоръл.

— Звучи добре. Защо не… — Мак замълча, след като телефонът на Паркър звънна.

— Някой да иде да пита госпожа Г. Ако тя няма нищо против, и аз съм „за“. Трябва да се обадя. — Паркър стана и отговори на обаждането, докато излизаше от стаята. — Здравей, Рони, какво мога да направя за теб?

Трябваше да е благодарна за обаждането, за срещата с клиент, за следващите две обаждания, както и спешната консултация с доставчика на храна относно промени в менюто в последния момент, защото така вниманието й бе ангажирано непрекъснато. Нямаше как да мисли прекалено много и да се измъчва заради отношенията си с Малкълм или личните си чувства към него, когато бе заета с детайлите, малките кризи и желания на клиентите си.

И бездруго, каза си тя, когато най-сетне тръгна да слиза надолу, сигурно не беше влюбена в Малкълм. Вероятно това бе само увлечение, маскирано от несъмненото сексуално привличане.

Увлеченията бяха безобидни и забавни и човек можеше да гледа на тях с добро чувство и дори с хумор, след като зрението му се избистри след време.

Да, предпочиташе теорията си за увлечението.

С по-леко сърце и по-уверена в себе си, тя влезе в кухнята, за да чуе мнението на госпожа Грейди за предложената Вечер по женски.

— Госпожо Грейди…

Не довърши изречението си, защото видя Малкълм на масата за закуска.

Стара покривка закриваше плота на масата и отгоре й бяха разпилени различни инструменти, както и всякакви странни части от прахосмукачката, която лежеше изтърбушена на пода.

— Говори по телефона — каза той и посочи с палец към покоите на госпожа Грейди.

— Не знаех, че си тук. — Ето това бе и друго от нещата които я объркваха. Той много често не й даваше време да планира, да се подготви, да измисли стратегия. — Какво правиш?

— Трябваше да докарам едно „Порше“ наблизо, затова се отбих. Госпожа Г. се канеше да замъкне това на бунището за домашни уреди. — Той тръсна глава, за да махне косата от очите си, докато развиваше някаква гайка или болт, или нещо, което свързваше други две неща. — Мога да я поправя.

Паркър пристъпи малко по-близо.

— Така ли?

— Вероятно. Струва си да опитам. — Наклони глава и й се усмихна. — Не е толкова сложно като някое „Порше“.

— Сигурно, но как знаеш кое къде се слага, ако тръгнеш пак да го сглобяваш?

— Знам, защото аз съм го разглобил.

Тя самата би направила списък, помисли си Паркър. Щеше да нарисува схема. Загледа се в него, докато той човъркаше мотора или поне част от него.

— Какво й има?

— Според госпожа Г. започнала да трака.

— Да трака ли?

— И да дрънчи. Искаш ли урок по ремонтиране на домашни уреди, Легс? Мога да ти покажа основните неща, да ти купя няколко прилични инструмента.

Тя се постара да го погледне преднамерено надменно.

— Имам си инструменти, много благодаря.

— Розови ли са?

Тя го перна отстрани по главата и го накара да се ухили.

— Това са си моите инструменти.

— Така ли? Бива си ги. Приключи ли за днес?

— Надявам се. — Загледа се в ръцете му и се замисли. Естествено, че бе увлечена по него. Ръцете му бяха толкова уверени, толкова сигурни. Също както когато бяха върху тялото й. Отстъпи леко назад и реши да си сипе чаша вино още сега. — Мислех, че днес е вечерта ви за покер.

— Така е. После отивам у Дел.

Не беше се обръснал, отбеляза тя, а по джинсите му имаше петна от масло и скъсани места. Явно облеклото за покер вечерта бе съвсем, съвсем свободно.

— Искаш ли питие?

— Не, добре ми е така.

Той работеше мълчаливо, докато тя си сипа малко вино. Само понякога изругаваше под нос или измърморваше доволно. Леко потропваше с крак, сякаш в ритъм с някаква вътрешна мелодия, а косата му бе разпиляна пред лицето, тъмна и рошава, и пръстите направо я сърбяха да ги зарови в нея.

Може би беше малко влюбена в него, но това бе също толкова безобидно, колкото и увлечението. Нали? Не беше като да планира остатъка от живота си с него или съобразявайки се с него.

Господи, защо не можеше просто да се отпусне и да не усложнява всичко?

— Как се справяш, Малкълм? — госпожа Грейди влезе в кухнята и намигна на Паркър.

— Мисля, че съм готов.

— Е, след като сглобиш отново онова нещо, се измий добре. Можеш да хапнеш курабийки с мляко.

Той вдигна глава и й се усмихна широко.

— Добре.

— Хубаво е да има някой сръчен мъж в къщата. От доста време сме само жени в домакинството. Не че не се оправяме и сами, но следващия път, когато някоя от съдомиялните ми създава ядове, ще знам на кого да се обадя.

— Някоя ли?

— Имаме сервизно помещение с уреди на всеки етаж.

— Много удобно. — Той повдигна вежда и се обърни към Паркър. — И практично.

— Така е. Излизам с приятелки тази вечер. Ще се погрижа за пицата ви, преди да тръгна — каза тя на Паркър.

— Можем сами да си приготвим нещо набързо — започна Паркър. — Върви да се забавляваш.

— Така и ще направя, но мога да свърша и двете. Тази вечер ще се видя с майка ти, Мал.

— Така ли? И тя ли ще идва?

— Ще хапнем по нещо, ще се наприказваме. А после кой знае в какви неприятности ще се забъркаме.

— Аз ще ви платя гаранцията.

Госпожа Грейди се засмя доволна.

— Ще го запомня. — Сви устни и отиде до масата. — Гледай само как си лъснал тези части.

— Имаха нужда от малко човъркане, малко почистване и незаменимата смазка. Колко такива имате?

— Само една. Стар модел е, но ми е удобна за моите стаи. Иначе Паркър е купила цял куп нови и лъскави прахосмукачки, така че да не се налага да мъкна някоя между етажите, ако реша да почистя между идванията на фирмата за почистване. О, видях се случайно с Марджи Уипстън. Каза ми, че си вдъхнал нов живот на онази бричка, която кара.

— Старата дама е навъртяла цели двеста деветдесет и шест хиляди километра. Говоря за понтиака, не за госпожа Уинстън.

Паркър ги слушаше как си приказват, дружески, докато той сглобяваше машината. Това бе друго негово качество, замисли се тя, намираше общ език с хората, очевидно знаеше как да общува с клиентите си.

Както и широката усмивка, която се появи на лицето му, когато включи уреда и изпробва колко силно засмуква.

— Бива си я.

— Гледай ти! И при това не звучи като стъргане по метал.

— Ще издържи още известно време.

— Благодаря, Малкълм. Заслужи си млякото и курабийките. Чакай само да прибера това.

— Аз ще я прибера — наведе се да навие кабела. — Къде да я сложа?

— В сервизното помещение тук, първата врата вляво по коридора. — Госпожа Грейди поклати глава, когато той изнесе прахосмукачката навън. — Ако бях с трийсет години по-млада, нямаше да го оставя да ми се изплъзне. Какво пък, бих казала дори двайсет, и щях да си пробвам късмета с по-млад мъж.

Паркър замалко да се задави с виното си.

— Все едно не съм го чула.

— Мога да го кажа и по-силно.

Тя само поклати глава и въздъхна.

— Влюбена си до уши.

— Нещо не е наред с теб, ако и ти не си.

— Нищо ми няма.

— Радвам се да го чуя — каза госпожа Грейди и се зае да прибира инструментите в сребристата метална кутия.

— Аз ще ги занеса в килера. Ти обеща на любимия си мляко и курабийки.

— Значи ще му ги приготвя и ще ти сипя още малко вино. Ще му правиш компания.

Сложи на масата чиния, отрупана с курабийки, и голяма стъклена чаша студено мляко, докато Малкълм се върне, за да измие ръцете си.

— Изпий си млякото и ще кажа на майка ти, че си бил добро момче.

— Няма да ви повярва.

След като прибра кутията с инструментите, Паркър го завари сам в кухнята.

— Тя каза, че има да върши разни неща, а ти ще ми правиш компания. Е, какво прави Квартетът, след като хапне пица, когато мъжете ги няма?

Тя седна срещу него и бавно отпи от виното си.

— О, ами, организираме си бой с възглавници на забавен кадър и само по бельо.

— Още една сбъдната фантазия. Искаш ли курабийка?

— В никакъв случай — отсече тя, сетила се за петифурите.

— Изпускаш. И преди сме били тук двамата.

Тя се усмихна.

— Да. Но този път не съм ти ядосана. Засега. Чувстваш ли се късметлия? За покера — престорено го укори тя, забелязала бързата му усмивка.

— Усещането, че си късметлия, може да те направи невнимателен. По-добре е просто да имаш късмет.

— Добре. Да пием за твоя късмет. — Леко чукна чаша в неговата.

— Докато вие хапвате домашна пица и се замеряте с възглавници в секси бельо. Какво трябва да направи човек, за да бъде поканен на подобно събитие?

— Да не е мъж, това е първото условие. Но можем да направим нещо по въпроса с пицата някой ден.

— Ще се задоволя и с това. Виж, като стана дума за покани, майка ми иска да дойдеш на вечеря в неделя.

Чашата бе на половината път до устните й, но сега тя я остави обратно.

— Вечеря у майка ти. В неделя? Тази неделя? — Странно бе да усети как лека паника се надига в гърлото й. — О, но ние имаме тържество, а и…

— Тя ще се съобрази с това. Казах й, че имате ангажимент, но тя знае, че е дневно тържество. — Пристъпи от крак на крак, загледа се в курабийката си. — Мисля, че двете с госпожа Грейди си приказват доста напоследък, излизат заедно или каквото там правят.

— Хмм — измърмори само Паркър и го загледа внимателно.

— Както и да е, майка ми си го е навила на пръста. Мисля, че си е внушила, че аз… ами прекарвам тук доста време, хапвам си на воля, така че тя, нали разбираш, трябва да върне жеста.

— Аха. — Май не се канеше да каже точно това, отбеляза мислено Паркър. И ако тя бе усетила лек пристъп на паника, то й се струваше, че Малкълм направо е ужасен.

Колко интересно!

— Така че, решила го е категорично и няма начин да я разубеди човек. Мога да й кажа, че не можеш да дойдеш тази седмица, но тя ще настоява, докато накрая получи своето.

Не беше просто паника, реши тя. Беше силно притеснен. Бяха го изнудили да доведе жена на вечеря в дома на майка си. И имаше чувството, че Малкълм не бе съвсем сигурен как става това.

— С удоволствие ще дойда на вечеря в неделя.

Погледът му моментално потърси нейния — беше предпазлив.

— Така ли?

— Разбира се. Би трябвало да приключим тук до пет и половина. Ако няма нещо извънредно, мога да дойда към шест. Просто ще се кача на колата, когато свършим, и непременно ще се обадя, ако случайно се наложи да закъснея. Така става ли?

— Да. Разбира се. Добре е.

Колкото по-голяма неловкост изпитваше той, толкова повече се ентусиазираше тя. Призна си, че бе дребнаво от нейна страна, но какво пък.

— Питай я дали мога да донеса нещо за десерт или бутилка вино. Или пък недей, аз ще й се обадя.

— Ще се обадиш на майка ми.

Тя се усмихна, гледаше го спокойно и с широко отворени очи.

— Това проблем ли е?

— Не. Всичко е наред. Разберете се двете — махна с ръка. — Така не се налага да играя посредник.

— Аз ще се чуя с нея. — Паркър отново надигна виното си, вече бе уверена. — Тя вижда ли се с някого?

— Какво? — Чист и неподправен шок се изписа на лицето му. — Майка ми? Не. Господи!

Не успя да потисне смеха си, но смекчи реакцията си, като се протегна и сложи ръка върху неговата.

— Тя е много жизнена и интересна жена.

— Спри дотук. Сериозно.

— Попитах само защото се чудех дали ще е поканила и приятеля си, или ще бъдем само тримата.

— Само ние. Тримата. Това е.

— Ще бъде чудесно.

— Добре. Добре, трябва да тръгвам.

— Приятно прекарване тази вечер. — Тя се надигна заедно с него.

— Да, и на теб също.

— И късмет. — Приближи се към него. — Може би това ще ти помогне.

И продължи да се приближава, бавно, изкусително, докато тялото й не прилепна плътно към неговото и ръцете й се обвиха като лиани около врата му. Устните й го докоснаха леко, отдръпнаха се, отново го докоснаха, а после меко и топло погълнаха неговите.

Издаде тих стон на удоволствие, съблазън, отдаване и намек за бъдещи обещания. И усети как тялото й копнее за тези обещания, когато ръката му стисна здраво ризата на кръста й.

Той забрави, почти забрави къде се намира. Забрави почти напълно всичко, освен Паркър. Уханието й, онова деликатно и незабравимо леко ухание, което му нашепваше за нейната женственост, за тайни и хладен бриз едновременно. То го разтърсваше, смесваше се в съзнанието му с горещата сила на страстната целувка, зашеметяваше го с неутолим копнеж по стегнатите и гъвкави извивки на тялото й.

Тогава тя въздъхна отново, прокара пръсти в косата му и понечи да се отдръпне.

— Не.

Той я дръпна обратно и неудържимо повлече и двамата към ръба.

— Малкълм. — Тя сама бе открехнала вратата на клетката, а сега, колкото и да й се искаше да я отвори докрай, знаеше, че трябва да успокои и двамата. — Не можем.

— Да се обзаложим ли?

Задърпа я към вратата на кухнята, а крачките му бяха толкова широки и бързи, че тя трябваше да подтичва, за да го следва.

— Чакай. Къде отиваш? — Дъхът й заседна някъде между дробовете и гърлото й, когато я замъкна в сервизното помещение и я притисна гърбом към вратата. Завъртя ключа. — Нали няма да…

Заглуши протеста й с опустошителна целувка, докато ръцете му жадно превземаха тялото й.

Малкълм се насили да разкопчее блузата й, вместо просто да я разкъса на парчета, после смъкна сутиена й надолу, за да погали със загрубелите си длани зърната на гърдите й.

Тя простена. Потрепери.

— Господи. Малкълм. Чакай.

— Не. — Рязко издърпа нагоре полата й, след това плъзна длан между краката й. — Ще те имам тук, точно тук. Първо ще те гледам как стигаш върха. — Плъзна пръст под дантелата, вътре в нея. — После ще те накарам да свършиш отново и отново и ще бъдеш моя точно тук, до тази врата, докато свърша с теб.

Трябваше да се вкопчи в раменете му или да падне, защото коленете й трепереха и се подкосиха. Непосилната, разрушителна страст я изгори. Очите му, пламнали в зелено, уловиха нейните и тя забеляза нещо да проблясва в тях — тържество, не би могло да се опише иначе — когато тялото й избухна.

Чу как дантеленото бельо се разкъсва и можа само да простене.

— Кажи ми, че ме искаш. — Трябваше да го чуе. Искаше да чуе гласа й, дрезгав от страст, как му казва, че е също толкова луда от желание като него. — Кажи ми, че искаш това. Искаш да те имам точно така.

— Да. Господи! Да.

Той сграбчи бедрото й, когато тя вдигна крак, за да го обвие около кръста му. Отваряше се, предлагаше му всичко. Устата му заглуши вика й на върховна наслада, когато проникна в нея. Силно и дълбоко.

Тя му позволи да я опустоши — никоя друга дума не бе достатъчно силна — и бе във възторг от това, втурна се заедно с него, в лудешки вихър, към финалния безумен скок.

Дори тогава трепереше. Дори и когато главата й се отпусна на рамото му, когато ръката му галеше косата й, тя не можеше да си поеме дъх. Той повдигна лицето й, обгърна го с длани, докато устните му нежно обхождаха скулите и слепоочията, а тя си мислеше: „Кой си ти? Кой си, че можеш да правиш това с мен, да превземеш тялото ми и сърцето ми?“.

Тогава отвори премрежените си очи, впити в неговите и разбра. Не всичко, може би не дори и достатъчно, но разбра, че го обича.

Когато тя се усмихна, той също се усмихна.

— Ти започна.

Тя щеше да се засмее, ако й стигаше въздухът.

— Това ще ми е за урок.

Той опря чело в нейното и започна да закопчава блузата й.

— Малко си поомачкана. — Приглади надолу полата й, косата, наведе леко главата й. — Няма смисъл. Приличаш на жена, която току-що е правила секс в сервизното помещение.

— Предполагам, че си го заслужих.

— Определено. — Той се наведе. — А аз си заслужих това. Ще ги запазя.

Тя отвори уста невярващо, когато той натъпка разкъсаните й бикини в джоба си.

— Като трофей ли?

— Военна плячка.

Паркър се засмя задавено, после само поклати глава.

— Сигурно нямаш гребен у себе си?

— За какво ми е гребен?

Тя въздъхна и се опита още малко да приглади с пръсти косата си.

— И така ще се оправим. — Допря пръст до устните си и получи в отговор дръзката му усмивка. — Не се шегувам — просъска тя. Възможно най-тихичко отключи вратата и я отвори на милиметър. Ослуша се. — Излизаш направо навън, през кухнята и към двора. А аз… — Той я грабна и я погъделичка по ребрата, докато я целуваше. — Престани! Малкълм!

— Исках само да те поразроша малко.

Хвана я за ръка и я дръпна навън.

Облекчена, че в кухнята нямаше никого, тя го избута и изтласка през вратата.

— Чувствам се толкова използван — каза той и я накара да се засмее, докато го побутваше за последен път.

— Върви да играеш покер. Късмет.

— Нося си талисмана тук. — Потупа джоба, в който бяха бикините й.

Когато тя отново остана със зяпнала уста, смехът му огласи влажната есенна привечер.

— До скоро, Легс.

Тя хукна към стаята си, но не успя да се сдържи и се приближи до един прозорец, за да погледне навън. Видя го да сменя посоката и да отива към дома на Мак, за да поговори с някакъв мъж — или беше момче — който тъкмо излизаше оттам.

Поговориха малко, размениха си дружески поздрав с юмрук. После момчето се качи в кола с две врати, форсира двигателя и потегли, а Малкълм се върна към пикапа си.

Сепна се, чула стъпки зад гърба си, и щом се обърна, видя госпожа Грейди.

— О! — възкликна само тя и прочисти гърлото си, силно засрамена от изчервяването си.

— Хмм — измърмори само икономката. — Явно си била добра компания.

— Ха. Ами… Хм, знаеш ли кое беше онова момче, излезе от къщата на Мак? Малкълм явно го познава.

— Така и трябва, след като работи за него. Момчето не може да чете — добави госпожа Грейди — или едва-едва се оправя. Мал помоли Картър да му дава уроци.

— Ясно.

Остана до прозореца, загледана в ситния дъждец. Тъкмо когато си мислеше, че е опознала донякъде този мъж, откриваше нова страна в него, нов, по-дълбок пласт.