Нора Робъртс
Щастливи завинаги (20)

Деветнадесета глава

Малкълм смяташе, че знае как да изглади нещата. Не помнеше да е правил подобен гаф — още по-малко пък два поредни — с жена досега.

Но пък и с Паркър почти всичко му бе за първи път в много отношения.

Знаеше, че няколко големи грешки налагаха да бръкне дълбоко в портфейла си за нещо символично — обикновено нещо, което мирише добре или е лъскаво. Дори и жена, която си имаше всичко или лесно можеше и сама да си го купи, все пак би харесала подарък, с който да се извини, задето се е държал като идиот.

Замисли се за цветя, но домът й вече бе пълен с тях. И бездруго цветята вероятно бяха най-малко удачният подарък за извинение.

Зачуди се дали да не й купи някакво бижу, но това му се стори прекалено.

И тогава се сети за нейната слабост.

Какво пък, след като майка му щеше да му виси на главата, докато не си купи нов костюм, и бездруго се налагаше да посети магазините.

Мразеше пазаруването, затова тази част му се струваше като истинска проява на покаяние. Още по-лошото бе, че трябваше да похарчи пари за дрехи, което го караше да се чувства така, все едно се е преоблякъл специално по някакъв повод. Всичко отнемаше страшно много време, включваше прекалено много досадни или озадачаващи въпроси и заплашваше да му докара главоболие в слепоочието.

Но след като приключи, разполагаше с костюм и красиво опакована кутия за подарък, даде си и обещание никога повече, за нищо на света, да не се подлага на подобно преживяване.

Изпрати й две съобщения по телефона, а той никога не пращаше съобщения на никого. Мразеше да пише съобщения. Пръстите му бяха прекалено едри за копчетата и се чувстваше тромав и глупав. Все пак смяташе, че планът му да й даде няколко дни за размисъл трябва да включва някаква форма на контакт помежду им.

В понеделник реши, че достатъчно дълго е стоял настрани, и й се обади. Включи се гласова поща, още една мобилна услуга, която мразеше, дори и когато чуваше спокойния й глас.

„Здрасти, Легс. Исках само да проверя дали си в настроение да се поразходим довечера. Можем да хапнем пица. Липсва ми лицето ти — добави той, преди да се усети. — Обади ми се.“

Легна отново върху платформата на колелца и се напъха под развалината, която стягаше за един клиент, за да свали безполезния ауспух.

Почти бе приключил с поставянето на новия, когато чу сигнала на телефона си. Удари си кокалчетата, изруга при вида на бликналата кръв и с мъка изрови телефона от джоба си.

Отново изруга, когато видя, че има съобщение.

„Звучи добре, но не мога да се измъкна тази вечер. Затрупани сме с работа чак до Деня на благодарността. Ще се радвам да видя лицето ти, както и майка ти, тогава. ПБ“

— „ПБ?“ Що за дивотия е пък това?

— Отрязала си го със съобщение по телефона? Жестоко. — Лоръл се облегна на стола си. — Браво на теб.

— Не съм го отрязала. Имахме насрочена пълна консултация.

Която вече бе свършила благополучно, отбеляза мислено тя. Затова можеше да се отпусне и да пийне чаша вино с приятелките си.

— Според това, което ни каза, той само се е опитвал да се справи с труден момент. — В големите кафяви очи на Ема проблясваше съчувствие. — Някои хора имат нужда да се вглъбят в себе си, докато се справят с проблема.

— Да, така е. Затова му давам време и пространство, което той толкова ясно си поиска, за да го направи.

— И само защото вече е приключил, не означава, че с него е свършено. Освен това — изтъкна Мак — ти си ядосана.

— Не съвсем. Или само донякъде — поправи се Паркър. — Предпочитам той — или който и да било друг — да си излее гнева открито, дори и това да ме изложи на случайни удари, вместо да се затвори в себе си и да мълчи. Но той не иска да приеме искрената ми подкрепа, разбирането ми. И това ме ядосва. Малко.

— Добре, ето какво мога да кажа. — Мак си пое дълбоко въздух. — Майка ми рядко е посягала да ме удря, затова не мога да кажа, че съм била малтретирана по този начин. Но тя ме унижаваше и тормозеше емоционално. — Мак се усмихна с благодарност на Ема, която съчувствено потупа крака й. — Можех винаги да си поговоря с вас трите, но дори и така все пак понякога изпадах в дупка. А понякога, дори и сега, когато имам вас трите, госпожа Грейди и Картър до себе си, имам нужда да се вглъбя в себе си или просто съм свикнала да го правя, така че ми се случва.

— Ще ми се да не го правиш — намеси се Ема.

— Знам това и защото го знам, към мрачните мисли се прибавя и усещането за вина. Мисля, че доста добре разбирам през какво преминава Малкълм. Моят баща не е починал, но ни напусна и никога не е бил близо до мен, когато наистина съм имала нужда от него. Аз самата останах с човек, който далеч не толкова брутално, колкото гаднярът Арти, ме караше да се чувствам нищожна. — Пресегна се за глътка вода, за да облекчи паренето в гърлото си. — И понякога, макар да знам, че не бива, тази гадост ме връхлита. Гледам Ем с нейното невероятно семейство или Лоръл, която може да прати своите родители по дяволите и наистина да го мисли, както и Паркър, която е толкова овладяна емоционално, и си казвам, че вие просто не разбирате. Как бихте могли? Тогава се настройвам и отбранително, освен че съм мрачна и гузна. Затова понякога не искам да говоря за гадостите, които ме потискат, защото, ами защото са си моя работа.

— Толкова изразително се изказваш. — Лоръл вдигна чашата си за тост. — Ние обаче си имаме начини да те накараме да говориш.

— Да, и след това винаги се чувствам по-добре. Вие знаете точно кои лостове да натиснете, за да ме накарате да разтворя душата си, но освен това аз мога да се разкрия пред вас, защото знам, че ме обичате и ще ме приемете заедно с всички гадости, които са в мен, защото ме обичате.

— Не и аз. — Лоръл се усмихна. — Аз само изпитвам съжаление към теб заради бездънните си запаси от съчувствие.

Мак кимна.

— Майка Тереза е студенокръвна кучка в сравнение с теб.

— Казах му, че го обичам — измърмори Паркър и Лоръл рязко вдигна глава.

— Какво? Гледай ти какво изскочи. И кога?

— Когато бях много ядосана. Когато ми каза, че не разбирам и че това нямало нищо общо с мен. Заявих му, че е идиот и че има много общо, защото го обичам. После се върнах на работа на тържеството, което бездруго трябваше да правя цяла вечер.

— Какво каза той? — попита Ема, която вече бе притиснала ръка до сърцето си. — Какво направи?

— Не каза и не направи нищо. Беше прекалено зает да ме зяпа така, все едно съм го изритала в слабините. Което щеше да е по-добрият вариант.

— В петък? Било е в петък. — Ема размаха ръце във въздуха. — Цял уикенд работим заедно и не си ни казала?

— Не ни е казала, защото това си е нейната гадна история.

Паркър премести поглед към Мак.

— Щом трябва да продължим да използваме този термин, да, предполагам, че е така. Трябваше да го обмисля известно време. И защото нищо не върви така, както винаги съм мислела, че ще стане, както съм го планирала. Трябваше да се влюбя в чувствителен и гениален мъж със силно изразено чувство за хумор и страст към изкуството. Знам, че ми се присмиваш мислено, Лоръл, затова просто престани.

— Беше заради силно изразеното чувство за хумор.

— Все едно. Това е дългосрочният ми план, внимателно обмислен и рафиниран повече от десетилетие.

— Сериозно ли говориш?

— Млъквай, Мак. — Но устните на Паркър се извиха, съвсем лекичко, в усмивка. — С този чувствителен, но гениален мъж щяхме да излизаме на срещи в продължение на няколко месеца, да се опознаем и да оценим взаимно качествата си, преди да идем на кратко романтично пътуване — мястото не е уточнено. Може да е прекрасен апартамент в хотел в Ню Йорк, вила на брега или уютно хотелче в провинцията. Щяхме да си направим дълга вечеря на свещи или пък пикник на открито. След това сексът щеше да е прекрасен.

— А ще включва ли див секс в сервизното помещение? — запита се гласно Лоръл.

— Ти също не се обаждай, иначе няма да чуеш останалата част от плана ми.

С леко засегнат вид, Лоръл имитира как закопчава устните си с цип.

— И така. — Доволна, Паркър смъкна обувките си и подгъна крака на дивана. — Щяхме да станем любовници и да пътуваме от време на време, когато работата ни го позволява. Щяхме да спорим понякога, естествено, но винаги щяхме да стигаме до съгласие — разумно и рационално. — Погледът й рязко отскочи към Ема. — Мълчиш си, но знам, че си мислиш колко е скучно всичко това. Но следващата част ще ти хареса. Той щеше да ми каже, че ме обича. Да хване ръката ми, да ме погледне в очите и да ми каже, че ме обича. И някой ден щяхме да се върнем в онзи прекрасен апартамент или вила, или малко хотелче и по време на вечерята на свещи той отново щеше да ми каже, че ме обича и че аз съм всичко, което някога е искал. И щеше да ме помоли да се омъжа за него. Аз щях да кажа „да“ и така ще продължим към щастливото бъдеще.

— Най-добре да има в джоба си квадратен диамант — обади се Лоръл. — Минимум пет карата.

— Много си права — отбеляза Мак, но се насили да преглътне смеха си.

— Мисля, че е много мило. — Ема изгледа предупредително Лоръл.

— Така е и може да е глупав, но си е моят план. — Вече с по-твърд тон, Паркър потупа гърдите си с пръст. — Аз мога да преправям плановете, така че да подхождат на обстоятелствата и конкретните нужди.

— Няма по-добра от теб — съгласи се Мак.

— Но онова, което се случва с Малкълм, е изцяло извън сценария. Изобщо няма нищо общо, а въпреки това се влюбих в него. А сега аз му казах, че го обичам, което значи да задраскам цяла нова страница в сценария.

— Знам, че знаеш, както и всички ние, че любовта не следва никакви сценарии. Ако беше иначе — добави Лоръл, — сега щях да съм влюбена до уши в сексапилен и мускулест художник, на име Люк, с когото да живея в малкия ни апартамент в Париж, вместо да се омъжвам за твоя брат, сексапилен и мускулест адвокат, на име Дилейни.

— Естествено, че знам, но това не значи, че трябва да ми харесва.

— Ти не просто даваш малко време и пространство на Мал — заключи Мак. — Ти самата се нуждаеш от такова.

— Вярно е. Защото има едно нещо в сценария, което не може да бъде редактирано или пренаписано. Човекът, в когото ще се влюбиш, трябва да те обича, иначе краят не струва.

— Ако не те обича, значи наистина е идиот.

— Благодаря, Ем.

— Сериозно. Ти си идеална — в добрия смисъл, а не в смисъл на „мразим тази идеална кучка“.

— Понякога я мразим — обади се Лоръл, после се усмихна на Паркър. — Но омразата ни е породена от любов.

Напълно разбрала думите й, Паркър вдигна тост за приятелките си.

— И аз ви мразя.

— Всичките ми любими жени на едно място. — Дел влезе в стаята, огледа ги и поклати глава. — Ако това е някой от онези само женски разговори, просто ще трябва да го прекъснете. Примолих се на госпожа Г. да ни направи прочутите си агнешки котлети с розмарин и тя току-що ми каза, че ще бъдат готови след две минути. Джак и Картър идват насам.

— Ще вечеряме тук? — Мак скочи и размаха юмрук във въздуха. — Уха! Имаме най-страхотно работещата система на света.

— Ще ида да й помогна. — Лоръл стана и погледна многозначително Дел. Той вдигна вежди, после кимна. — Хайде, Ем.

Когато двете излязоха, Дел приседна на ръба на ниската масичка и препречи пътя на Паркър.

— Е? Какво става с теб и Мал? Трябва ли да ида да го натупам? — Без да откъсва очи от лицето й, той я потупа по коляното. — Мисля, че и сам мога да се справя, но ще взема Джак и Картър за всеки случай.

— Много мило, но напълно ненужно.

— Има нещо. Отказа да дойде с нас на мача на „Джайънтс“ в неделя и не се е мяркал тук дни наред.

— Ние… правим преценка на положението.

— Това да не би да се превежда като „скарахме се“?

— Не, не сме се скарали. Но ако беше така, мисля, че си наясно, че мога да се защитя и сама.

— Няма съмнение, но ако някой те нарани, дори и да ми е приятел, а може би най-вече ако ми е приятел, аз съм длъжен да се разбера с него. Такива са правилата на Големите братя.

— Да, но ти винаги променяш тези правила.

— Това са само поправки, допълнения и понякога анекси.

— Не сме се карали. Ако чувствата ми са наранени, то е, защото съм влюбена в него и ти ще трябва да го приемеш.

— О! — Той изправи гръб и опря длани на бедрата си. — Трябва ми минутка.

— Не бързай. И на мен ми трябва време. Защото ще трябва всички да го приемем, Дел. Ти, аз. И Малкълм. — Тя избута коленете му настрани и стана. — Хайде да вечеряме, преди госпожа Г. да изпрати да ни търсят.

— Искам да си щастлива, Паркър.

— Дел. — Тя стисна ръката му. — И аз искам същото.

 

 

Както бе уговорено, Малкълм се отби до дома на Ема, за да вземе цветята, които я бе помолил да приготви за госпожа Грейди.

— Веднага се връщам — каза той на майка си.

— Постарай се. Грубо е да се закъснява.

— Тя каза да дойдем около четири, нали така? Сега е четири.

За да си спести допълнителното навикване, той скочи от колата и изтича до вратата на къщата. Както му бе казала Ема, намери слънчогледите в една медна кана на масата във всекидневната. Грабна ги и излезе.

Когато се върна в колата, ги тикна в ръцете на майка си.

— Дръж ги, моля те.

— Хубави са. Ти си свястно момче, поне през повечето време, Малкълм.

— Нали облякох костюм? Не е малко.

— И изглеждаш много добре. Каква красива къща — възкликна тя, когато той потегли направо по широката алея.

— Господи, спомням си първия път, когато я видях отблизо, бях дошла с колата, облечена в колосаната си униформа, уплашена до смърт. — Сега приглади с длан полата на роклята в любимото й яркозелено, която бе купила специално за този ден. В нея нямаше нищо колосано, доволно си помисли тя. — Когато спрях пред къщата — продължи тя — и я видях отблизо, си казах, че е много красива и не изглежда страшна. Виж, старата госпожа Браун, тя беше страшна, това е сигурно. Но си струваше да я видя отвътре, да обиколя залите и да сервирам изискана храна на изискани хора. Ами тогавашната икономка, как ли се казваше? Е, няма значение. Тя и готвачката ни позволяваха да се нахраним в кухнята. — Когато синът й паркира, тя се обърна с широка усмивка към него. — Явно се издигам в обществото. Как е косата ми?

Той отвърна на усмивката й.

— Няма друга такава.

— Точно така ми харесва.

Малкълм извади от багажника приготвения от нея пай с кълцано месо и специално опакованата кутия. Преди да стигнат до входната врата, тя се отвори широко.

— Честит Ден на благодарността. — Дел целуна Кей по бузата и изгледа кутията в ръката на Малкълм. — О, нямаше нужда да ми носиш нищо.

— Значи е добре, че не нося.

— Паят изглежда страхотно. Ти ли го направи, Кей?

— Аз. Ако Морийн е в кухнята, ще го занеса направо там.

— Пратили сме жените в кухнята, където им е мястото — намигна й лукаво. — Мъжете са в стаята с големия телевизор и гледат мача, както е по стара традиция в рода Браун. Ела, ще те заведа при останалите, ще ти сипя нещо за пиене.

— Това е най-хубавата къща в Гринуич — заяви Кей. — Помислих си го още първия път, когато я видях, и не съм си променила мнението.

— Благодаря. За нас значи много.

— Така е редно. Тя си има история. Работила съм на някои от партитата, които организираше баба ти, а по-късно и на тези на майка ти. Повече ми харесваха на майка ти.

Дел се засмя и прегърна Кей през кръста, за да я заведе навътре.

— Нашата баба Браун беше тиранин.

Откъм кухнята се носеха различни ухания, както и женски гласове. Малкълм различи гласа на Паркър и възелът в стомаха му, който не бе усетил досега, се отпусна.

Тя седеше до плота и чупеше зелен фасул. Опита се да си спомни кога за последен път е виждал някой да чупи фасул, а после изгуби ума и дума, когато тя вдигна очи и срещна погледа му.

Господи, толкова му бе липсвала, до болка. Искаше да върне това чувство, да се отдръпне. Но тя се усмихна и слезе от високата табуретка.

— Честит празник. — Поздрави първо майка му, целувайки я по бузата, както бе направил и Дел. После леко докосна с устни неговите. Възелът отново се отпусна.

Всички заговориха един през друг, но той едва ги чуваше. Бяха само страничен шум. Имаше движение и цветове — някой взе пая от ръцете му. А той бе запленен, уловен в капан от вида й, от гласа и тялото й.

Дел натика в ръката му бира.

— Хайде да идем при мъжете, преди да са ни намерили работа. Защото, повярвай ми, способни са да го направят.

— Да. Дай ми само минутка.

— Рискуваш на своя отговорност. Но пък сигурно ще изглеждаш добре с готварска престилка.

— Майната ти — отрони Малкълм и си спечели перване зад ухото от страна на майка си.

— Внимавай с обноските. Аз не бих отказала една престилка. Половината от удоволствието на празничния обяд е в приготвянето му.

Когато Паркър понечи да седне отново, Малкълм улови ръката й.

— Почини си малко.

— Имам си задача — каза му тя, докато той я дърпаше навън от кухнята.

— Фасулът няма да избяга. — Влезе заедно с нея в музикалния салон. — Взел съм ти нещо.

— О! Това е приятна изненада.

Подаде й кутията.

— Когато мъжът направи грешка, трябва да си плати.

— Няма да споря, понеже обичам подаръците. Виждам, че майка ти е спечелила битката.

— Майка ми винаги печели.

— Хубав костюм. — Тя остави кутията на една ниска масичка, после развърза панделката. — Как е работата?

— Има достатъчно. Получих поръчка да ремонтирам един стар кадилак благодарение на препоръка на Чанинг.

— Страхотно.

Той я наблюдаваше, без да се изненада, как внимателно разопакова хартията. Никакво дърпане и късане, не и за Паркър Браун. Представяше си как ще я запази, както правеше и собствената му майка, за някаква тайнствена бъдеща цел.

— Ами при вас?

— Винаги сме много заети по празниците. Има различни тържества, освен сватбите. А и сватбата на Мак е след две седмици. Не мога да повярвам. Ще бъдем затрупани с работа чак до Нова година, а после… — Замлъкна, когато видя кутията за обувки, после замислено отвори капака. Направо зяпна и остана с отворена уста. Малкълм се съмняваше, че някаква друга реакция би го зарадвала повече. — Обувки? Купил си ми обувки? О, наистина прелестни обувки! — Тя извади едната обувка с висок и тънък ток и я хвана, сякаш държеше крехко бижу.

— Ти харесваш обувки.

— „Харесваш“ е много слаба дума, за да опише чувствата ми към обувките. О, тези са фантастични. Виж само как се преливат всички тези наситени и ярки цветове. И каква страхотна кожа. — Събу обувките на ток, които носеше, и си обу новите. После седна и ги загледа с възхита. — Откъде знаеш кой номер нося?

— Бил съм в гардероба ти.

Тя продължи да седи и да го гледа.

— Трябва да кажа, Малкълм, че ме изумяваш. Купил си ми обувки.

— Не очаквай да го направя отново. Беше… изтощително. Мислех да ти взема някакво секси бельо, но това щеше да е за мое удоволствие. Обаче щеше да е много по-лесно и по-малко странно. Вие жените сте жестоки в магазин за обувки.

— Е, много ми харесват. — Тя стана и направи няколко крачки, сякаш вървеше по моден подиум. Завъртя се. Усмихна се. — Как изглеждат?

— Не мога да откъсна очи от лицето ти. Наистина много ми липсваше.

— Добре. — Тя въздъхна, после се приближи до него. — Просто ме остави без дъх — измърмори и се отпусна в прегръдките му. — И на мен ми липсваше твоето.

— Трябва да се сдобрим. Страшно бих се ядосал, ако позволим отношенията ми с Арти да провалят нещата между нас.

— Гадният Арти няма да провали нищо.

Той се дръпна леко назад.

— Гадният Арти?

— Така го наричаме тук.

Той се засмя задавено.

— Харесва ми. Искам да бъда с теб, Паркър.

— Това е хубаво, защото си с мен.

Облегна чело на нейното.

— Виж, аз… — Думите не идваха на езика му, не бе сигурен в себе си. — По дяволите! Нека само да кажа, че ти си първата жена, за която купувам обувки. — Отново се дръпна леко назад и срещна погледа й. — И последната.

— Това значи много. — Тя обхвана с длани лицето му, целуна го. — Тогава днес просто ще бъдем благодарни, че всичко между нас е наред.

 

 

Седмицата преди сватбата на Мак бе изпълнена с ангажименти в салона за красота. Маникюр, педикюр, терапия за лице. Трябваше да се отбележат приетите в последния момент покани и извиненията на някои от гостите, че няма да присъстват, както и да се коригира съответно настаняването им по масите.

Имаше и последни проби, отваряне на подаръци и актуализиране на списъка, който Паркър бе направила, за да записва кой е изпратил съответния подарък, каква е връзката му с булката или младоженеца и точния му адрес, за да бъде изпратено после благодарствено писмо.

Трябваше да се изпълнят купища поръчки, да се направят телефонни обаждания, потвърждения и последни консултации.

Като се добави всичко това към планирането и подготовката на останалите събития за седмицата, резултатът бе истинска лудница.

— Защо сме си въобразявали, че декември е подходящото време за това? — питаше Мак с изнервен вид. — Затрупани сме с работа, такъв хаос е. И без това ще заминем на сватбено пътешествие чак следващия месец, защо не се възползвах от затишието след Нова година и да се омъжа тогава? Господи, омъжвам се. Утре.

— И ще бъде перфектно. — Паркър го заяви с мрачна решителност, докато работеше на лаптопа си. — Ха! Времето ще бъде идеално. Студено, лек снежец сутринта, едва няколко сантиметра, ясно следобеда. Лек вятър и температури малко над нулата вечерта. Точно както искахме.

— Понякога казват лек снежец, а после ни затрупва. Ами ако…

— Няма да ни затрупа. — Сякаш предизвиквайки боговете на времето, Паркър се усмихна широко. — Само няколко пухкави сантиметра сняг за една прекрасна декемврийска сватба. Иди да се приготвяш за репетицията.

— Плаша се от репетицията. Гласът ми ще пресекне. Мисля, че ще ми излезе гадна пъпка точно по средата на брадичката. Ще се спъна, докато вървя към олтара. Няма да е проблем, ако Картър се спъне. Хората са свикнали с него. Но…

— Гласът ти няма да секне, няма да имаш никаква пъпка и определено няма да се спънеш. — Паркър извади от кутийката си дежурните таблетки против киселини. За нея и за Мак. — Кажи ми, знам ли какво правя?

— Да, знаеш, но аз…

— Довери ми се. Денят ще бъде перфектен и красив и ще бъде най-щастливият в живота ти.

— Държа се като глезла.

— Не, миличка, просто като булка. Сега иди и си вземи една хубава гореща вана. Имаш един час.

— Картър не е притеснен. — Мак присви очи и се намръщи. — Бих могла да го намразя заради това.

— Макензи. — Паркър се извърна от компютъра си. — Бях в кухнята тази сутрин, когато госпожа Г. го накара да седне и да закуси. Той си сложи кленов сироп в кафето.

— Така ли? — Мак вдигна ръце високо. — Значи е притеснен. Чувствам се по-добре. Искам и той да се притеснява и ушите му да почервеняват, както става понякога, и искам… Понеже аз съм булката, може всичко да е както аз искам, нали?

— Абсолютно.

— Добре. Значи искам да ти благодаря, че временно вдигна забраната майка ми да пристъпва този праг.

— Мак…

— Не, сериозно говоря. Остави ме да си излея всичко сега и да приключа.

— Добре. Давай.

— Важно е тя да бъде тук утре, макар да е ужасно досадна и неприятна жена и да тормози мен и всички останали.

— Все пак ти е майка.

— Да, за добро и за лошо. Както и да е, знам, че си говорила с нея и си й обяснила правилата.

— Беше само един кратък телефонен разговор. Не е нищо особено.

— Един кратък неприятен разговор.

Сега Паркър се усмихна.

— Не и за мен. Оплака ли ти се после?

— Опита се. Не й дадох шанс. Силата й вече не е толкова голяма и това адски я дразни. — Трапчинките на Мак се появиха на бузите й. — Достатъчно дребнава съм, за да се радвам на това.

— Бих казала, че ще е глупаво да не се радваш.

— Добре. Значи не съм глупава. — Мак въздъхна дълбоко и скръсти ръце в скута си. — Но искам да е тук, защото много пъти съм виждала какво става и знам, че никой не иска да си спомня за най-важния ден в живота си и да изпитва каквото и да е съжаление. А щом баща ми очевидно не може да вмести сватбата ми в натоварения си график от партита и кръстосване на Средиземно море, трябва поне единият от родителите ми да е тук.

— Знаем, че макар работата ни да е да подсигурим светлините и музиката, както и цялото шоу, една сватба съвсем не е само това. Важни са чувствата. Твоето семейство ще бъде с теб, Мак.

— Да. — Тя се протегна и стисна ръцете на Паркър. — Това е важното за мен.

— И нещо повече, Картър ще бъде тук, ще те чака, за да идеш при него и да чуеш обещанията му.

— О, господи, да! Напълно съм готова. Нервна съм, но готова.

— Иди да си вземеш вана и да отпуснеш нервите си.

— Веднага. — Мак стана и тръгна да излиза от стаята. — Паркс? Толкова много го обичам, че усещам как вътре в мен има нещо повече, един по-добър човек, отколкото бях преди. Не се притеснявам за това, че се омъжвам за него. Нервна съм заради, ами… заради самото тържество. Да не си забравя думите или да не пропусна момента.

— Остави всичко на мен. Мисли само за това, че се омъжваш за Картър.

— Това го мога. — Втурна се обратно и стисна Паркър в прегръдка. — Благодаря. Няма да плача утре, затова имам намерение да си поплача хубаво тази вечер.

— Отличен план. Гледай да си сложиш водоустойчива спирала, за да не се разтече.

 

 

Двайсет минути по-късно Паркър хукна надолу, за да провери как се справя Лоръл.

И замръзна на място, останала без дъх.

— О, Лоръл!

— Иска да я наричат Супер Лоръл — обади се Дел, който седеше до плота и дъвчеше курабийка.

— И кой може да го оспори? Наистина е Супер Лоръл. Това е най-красивата торта, която някога е правена.

— Още не е готова — измърмори Лоръл и продължи да поставя цветя от захарно тесто.

— Тортата на Картър е готова. — Дел махна с ръка към преустроения килер, който сега служеше като допълнителна кухня на Лоръл.

Паркър влезе там и отвори хладилната витрина.

— Страхотна е! По-хубава е, отколкото на рисунката. Отворената книга, сцената от „Както ви харесва“. Кълна се, че изглежда така, сякаш може да отгърнеш страницата.

— Само опитай и си мъртва. — Лоръл размърда схванатите си рамене и вдигна поглед към Паркър. — О, господи, не плачи!

— Следвам плана на Мак. — Измъкна кърпички от джоба си. — Ще плачем днес, за да сме със сухи очи утре. Имам маски с гел в хладилника за всички ни, за да не сме с подути очи утре.

— Слава богу — обади се Дел, — много се притеснявах да не съм подпухнал утре.

— Вземи си курабийката и иди да видиш как е Картър — нареди му Паркър. — И се обади или изтичай до дома на Ема и й кажи, че не трябва да закъснява. Накарай Джак да я донесе на гръб дотук, ако е нужно.

— Добре. Разбирам кога не съм желан.

— Мислех си да те пусна тайничко в стаята си довечера — подхвърли Лоръл. — Но не си ми купил прелестни нови обувки.

— Мал ще си плати, задето вдигна така летвата за всички нас.

Когато останаха сами, Лоръл хвърли поглед към краката на Паркър.

— Наистина са разкошни. Всичко наред ли е?

— Чудесно. Проверих прогнозата за утре и…

— Не говоря за сватбата на Мак, която е единствената тема за разговори през последната седмица. Говоря за теб и Малкълм.

— Всичко е наред. — Паркър отвори хладилника за бутилка вода, после се обърна и като видя Лоръл да я гледа втренчено, само въздъхна. — Не, не е споменал факта, че му казах, че го обичам, нито пък аз. И, не, не ми е отвърнал със същото. Приемам го нормално.

— Лъжеш.

— Опитвам се да го приема нормално и почти успявам. Освен това имам прекалено много неща за вършене, за да ми остава време да мисля. — Приглади с пръсти косата си, която бе прибрала в елегантен кок за репетицията. — Отношенията ни са добри и това е… добре. Не ме карай отново да повторя думата „добре“. Нека се върнем на Мак и Картър.

— Става. Къде е младата булка?

— Взема си вана, за да си успокои нервите. Трябва да започне да се облича — осъзна тя, когато погледна часовника си. — Ще започнем след…

— Паркър, спокойно. Вечерята ще бъде тук. Можеш да не си толкова стриктна с графика, поне за малко. Тя знае ли, че Линда няма да идва тази вечер?

— Да. И мисля, че е облекчена. Говорихме за утре и каза, че се радва, че майка й ще присъства на сватбата. Така че утре е съвсем достатъчно за Линда.

— Ами… — Лоръл млъкна при влизането на Малкълм. — Нося същия размер като Паркър. Да знаеш за всеки случай.

— Купувам обувки само за жените, с които спя. — Той грабна курабийка от чинията на масата. — Ако спя с теб, Дел ще се ядоса.

— Много е тесногръд.

— Ти успя ли…

— Взех го и го оставих при Картър, както ми бе наредено.

Сякаш товар се смъкна от раменете на Паркър.

— Добре. Благодаря. Много ти благодаря — обхвана с длани лицето му и го целуна.

— Той е тук. — Лоръл се дръпна от тортата. — Ти успя.

Паркър сложи ръка на талията си и зае поза за снимка.

— Съмняваше ли се?

— Много се срамувам. Ще те наричаме Супер Паркър. Трябва да ида да си сменя обувките, които за съжаление не са като твоите — отбеляза Лоръл и отново погледна завистливо краката на приятелката си. — Да си освежа грима и така нататък. Ще накарам Мак да се размърда, ако вече не е готова. Браво на теб, Паркър — сграбчи я и я целуна по устните.

— Може ли да го направиш пак? — помоли Мал. — На забавен кадър?

— Перверзник. — Но в очите на Лоръл проблясваха сълзи, когато се обърна и целуна и него. — Тя все повтаряше, че няма значение, но има — подсмръкна и се усмихна на Паркър. — Знаем, че е така. Връщам се след петнайсет минути.

— Всички се стараят да приключат със сълзите тази вечер.

— Слава богу. Самият аз едва се сдържам.

— Много си забавен. — Тя забоде пръст в стомаха му. — Трябва да проверя доставчиците на храна, как е всичко в салона, в Голямата зала и…

Той грабна още една курабийка и я последва.

 

 

Наоколо винаги витаеше особено напрежение преди всяко събитие, каза си Мал, но не като този път. Сега направо го усещаше с кожата си. Фотографът, на когото Мак се бе доверила за сватбата си, вече работеше заедно с помощника си и правеше купища снимки, когато пристигна семейството на Картър и нивото на шума нарасна още повече.

Наблюдаваше как Паркър си говори с тях, предлага им напитки и прикляка, за да побъбри с децата. Само след минутки голямото фоайе, както и салонът се изпълниха с хора и действие. Навсякъде ухаеха цветя, които сигурно бяха само лека прелюдия към утрешния разкош.

Опита шампанското и се загледа в Паркър, която тъкмо говореше с човека, когото бе взел от летището. Тръгна към тях и в този миг Мак се втурна надолу по стълбите.

— Не съм закъсняла! — Тя се засмя и потърси Картър в тълпата. Усмивката й стана още по-сияйна. — Исках само да…

Малкълм забеляза как лицето й замръзна и за миг тоталният шок, изписан там, го накара да се усъмни дали Паркър не е сбъркала.

После очите й се насълзиха.

— Татко?

Джефри Елиът, красив, чаровен и отсъстващ през по-голямата част от живота на дъщеря си, пристъпи напред и разтвори ръце.

— Миличка.

Тя се хвърли в прегръдките му, притисна лице към рамото му.

— Мислех, че няма да успееш.

— Как бих могъл да пропусна сватбата на малкото си момиче. — Той се отдръпна леко и я целуна по мокрите бузи. — Колко си красива само!

— Татко. — Мак отново сложи глава на рамото му, потърси с поглед Паркър и примигна, за да проясни очите си. Измърмори само с устни „благодаря ти“.

Нямаше грешка, отбеляза Малкълм, взе още една чаша шампанско и й я поднесе.