Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (9)

Глава осма

Слязоха на скалиста, тясна ивица земя, подгонени от яростните, разбиващи се във високите каменни грамади вълни. Това бе Коста да Морте, Брегът на смъртта, наречен така поради неизброимите кораби, претърпели крушение по това сурово и зловещо крайбрежие.

Изтеглиха лодката колкото можаха навътре на тънката плажна ивица и я скриха в нещо като пещера в надеждата да не я зърнат бреговата охрана или алчните, ненаситни очи на контрабандистите, пък и да не я отнесе някоя по-силна вълна. А и кой знае дали нямаше да им потрябва пак? Брайсън откачи закрепените към гърдите му автомати — калашника и узито — и ги скри недалеч от лодката под килим от водорасли, камъчета и миди, сетне нареди отгоре им по-големи камъни. Не биваше да правят впечатление на тежковъоръжени наемници — а с оръжията по тях именно за такива би ги помислил още първият срещнал ги местен човек. Освен това по многото джобове имаха достатъчно скрити други, по-малки оръжия.

Тръгнаха бавно сред скалите, с подгизнали, натежали дрехи — под жилетките тя все още бе с бялата си униформа, а той — със скъпия си италиански костюм.

Брайсън имаше известна идея къде се намират — нарочно бе изучавал тази част от испанското крайбрежие по карти на ЦРУ. От стар опит притежаваше и немалко информация за района, където традиционно акостираше „Испанска армада“, а бе чел и сателитни данни и доклади. Смяташе, че се намират недалеч от селище на име Финистере или Фистера, както го наричаха местните. Финистере, което, грубо преведено, означава краят на земята или на света, е може би най-западната точка на Испания. Мястото, където преди много векове светът е свършвал за испанците и където мнозина контрабандисти и крайбрежни пирати са намерили смъртта си, често жестока, но пък в крайна сметка милосърдна.

Първа заговори жената. Седна на голям камък, видимо трепереща, и вмъкна пръсти в косата си. За миг смъкна русата перука и разкри късо подстриганата си собствена кестенява коса. Извади от пазвата непромокаема найлонова торбичка, а оттам малка, пластмасова кутийка — калъфче за контактни лещи. С умели, видимо сръчни движения свали лещите от очите си и ги постави в калъфа. Изумителните изумрудени очи загубиха цвета си и се превърнаха в кафяви. Брайсън гледаше това необичайно зрелище като хипнотизиран, но успя да премълчи. Сетне спътничката му извади и компас, водонепромокаема карта и мъничко фенерче.

— Не можем да останем тук, разбира се — рече тя. — Бреговата охрана тепърва ще проверява тези места камък по камък. Боже мой, какъв кошмар!

Тя включи фенерчето и се загледа в картата.

— Защо имам впечатлението, че и друг път сте била в подобни кошмари?

— Дължа ли ви обяснение? — вдигна тя очи от картата и го изгледа строго.

— Нищо не ми дължите. Но си рискувахте живота, за да спасите моя, а аз бих желал да съм наясно по тези въпроси. Освен това повече ми харесвате като брюнетка, отколкото като блондинка, ако простите нахалството. Казахте, че сте по следите на „оръжейни трансфери“, евентуално работите за Израел. Мосад?

— В известен смисъл — отвърна тя загадъчно. — Ами вие — ЦРУ, а?

— В известен смисъл — усмихна се той.

Бе привърженик на принципа да се казват колкото се може по-малко факти. Всъщност само тези, които изисква непосредствената необходимост.

— Каква ви е целта? Или сферата на интереси? — настоя тя.

Ник се поколеба за миг.

— Хайде да речем, че работя срещу организация, която има огромни възможности и е далеч по-всемогъща от всичко, към което са насочени вашите интереси. Но нека пак да попитам. Защо? Защо го направихте? Зарязахте си прикритието, проникването и си заложихте живота. Питам ви защо?

— Повярвайте, че не бе по мой избор.

— Тогава кой взе решението?

— Просто стечение на обстоятелствата. Така се развиха нещата. Направих глупавата грешка да ви предупредя и пренебрегнах камерите, които Калаканис имаше навсякъде.

— А откъде разбрахте, че ви е усетил? Защото ме предупредихте много умело.

— Вижте, след като започна тупурдията, шефът на стюардите ме повика и ми нареди да се явя при г-н Богосян. А той е… хм, беше главната секира на Калаканис. Щом повика някой, този някой обикновено не се връща на работа. Значи веднага са проверили записа на онази камера. И ми стана повече от ясно, че и аз трябва да се спасявам.

— Пак остава старият ми въпрос: да ми отговорите защо изобщо ме предупредихте?

— Не виждах причина да си трая и да разреша да убият още една жертва. Особено след като главната ми задача е да се боря срещу устройваните от тези терористи и фанатици кръвопролития. А и не предполагах, че ще си напакостя, но очевидно съм направила грешна преценка. Обикновено не бъркам в работата си — отвърна му тя и продължи да разглежда картата.

Без да иска и противно на природата си, Брайсън се трогна.

— А имате ли си име? — пак попита тихо и с топлота.

— Казвам се Лейла. И съм сигурна, че вие не сте никакъв Колридж.

— Джонас Барет — рече той.

Реши да не разкрива нищо повече. Нека сама да го попита. Ще обмени информация за информация. Ако и когато му дойде времето. Отново на езика му се лепяха какви ли не лъжи, легенди, прикрития. Идваха му отръки и леко, както едно време.

Че кой съм аз всъщност? Наистина — кой съм? — запита се горчиво.

Що за мелодраматичен въпрос, странно експониран в подлуденото съзнание на бивш агент, който внезапно открива, че е абсолютно сам и изгубен в този голям и сложен свят. Детинщини някакви!

Недалеч от тях вълните буйно се разбиваха в скалите. От нейде тъжно прозвуча сирена. Може би е сигналът за мъгливо време на фара на Кабо Финистере? — помисли Брайсън.

На глас рече:

— Не съм сигурен, че сте направила грешна преценка.

Тя го погледна, изключи фенерчето и се усмихна тъжно.

— Във всеки случай какво ли не бих дала да мога сега да чартирам хеликоптер или частен самолет и час по-скоро да се махна… да се махнем оттук.

— Най-подходящото място за това е Сантяго де Компостела. На около 60 километра югоизточно оттук — рече гладко Брайсън. — Голям туристически център, нещо като туристическа Мека. Мисля, че там има малко летище с преки международни линии. Вероятно ще успеем да намерим самолет или хеликоптер. Във всеки случай поне си заслужава да опитаме.

— Вие май познавате това място прекалено добре — остро го изгледа тя.

— Ами. Просто по-внимателно съм проучвал картите.

Внезапно лумна силна светлина и обля голяма част от тясното плажно пространство — почти на метър от тях. Верен на дългогодишните си инстинкти, Брайсън се хвърли зад голяма скала и замръзна; жената, която се бе нарекла Лейла, просто се прилепи на земята зад един скален ръб. Ник чувстваше мокрия пясък в лицето си, чуваше равномерното й дишане наблизо. Не бе работил с много жени в кариерата си и винаги си бе мислил (без да го казва на глас), че само изключителни жени могат да оцелеят в обстановката, където обикновено действат истинските оперативни агенти. И сега тази мистериозна Лейла, за която не знаеше почти нищо, му се виждаше направо изключителна, отлично обучена, изобретателна и с железни нерви при напрежение.

Прожекторният лъч полази по терена, закова се върху мястото, където бяха скрили лодката. Един наблюдателен и добре обучен човек би забелязал натрупаните камъни и водорасли. Когато светлината се отмести от него, Брайсън надигна глава и се огледа. Катер на бреговата охрана се движеше успоредно на брега и мощният му двоен прожектор търсеше следи от хора или съоръжения. Безсъмнено онези на борда имаха и специализирани мощни бинокли. При даденото разстояние техника за нощно виждане не би вършила работа, но Брайсън не желаеше да рискува ненужно и затова си остана залегнал. Междувременно лъчът се премести — онези на борда не бяха забелязали нищо, — сетне угасна. Но Ник познаваше и този трик. Понякога загасването на прожектора означава, че истинското търсене тепърва започва. Затова не помръдна и през следващите пет минути, въпреки че районът отново бе потънал в тъмнина. Впечатлен бе, че не се наложи да обяснява на Лейла необходимостта да останат прикрити още известно време. Тя видимо разбираше това.

Сетне дойде време да се изправят и да размърдат изтръпналите си и замръзнали крайници. Тръгнаха нагоре по ската на брега, като с мъка подбираха пътя си сред острите скали и бодливите ниски храсти. След малко откриха тясна алея някъде почти на върха на склона. Тръгнаха по нея и малко по-далеч се натъкнаха на високи огради от скални късове, ограждащи мънички парцели земя и древни каменни къщи, целите обрасли в зелен мъх. Последните си приличаха като близнаци: все едни и същи хамбари, издигнати на каменни колони, за да се пазят зърното и сламата от водата; едни и същи каруци с високи ритли в дворовете; едни и същи натежали с гроздове дървени решетки, едни и същи плодни дървета. Тукашните хора обработваха земята и живееха при същите условия, при които са живели бащите и дедите им. Поколение след поколение. Люде сурови и силно консервативни, които не обичат натрапниците. На човек, който бяга и се крие, ще гледат с дълбоко подозрение, ще го прогонят и обадят на местната полиция или жандармерия.

По едно време зад гърба си чуха стъпки по ситния чакъл. Брайсън се извъртя с пистолет в ръка, но в мрака и мъглата не видя никого, нищо. Видимостта бе почти нулева, а пътеката се виеше сред неравен терен и високи скали, може би затова идващият след тях човек засега бе невидим. Лейла също държеше пистолет с дълъг, надупчен заглушител, застанала в типичната поза на обучен стрелец — с леко разкрачени крака, оръжието хванато с двете ръце. Стилна стойка, одобрително помисли Брайсън, тази жена си отбира от работата. И двамата замръзнаха, заслушани в тъмата.

Прозвуча и втори глас. Значи бяха двама души. А може би и повече? Откъде бяха дошли? И какви бяха намеренията им?

Наблизо прозвуча нечий възгруб глас; говореше език, който Брайсън отначало не позна. Но се досети — древен местен език на испанска Галиция, обединяващ елементи от португалски и кастилски испански. Сетне разбра отделни думи.

— Vena! Axina que carallo fas ai? Que e o que che leva tanto tempo? Movete!

Двамата се спогледаха и се разбраха без думи — сетне тихо тръгнаха по каменната ограда назад. Двата гласа обмениха още приказки, чу се тежко тупване, метално дрънчене. След първия завой на пътечката Брайсън зърна силуетите на двамина, които товареха сандъци на старомоден камион с платформа. Единият се бе качил на нея, другият му подаваше сандъците. Ник си погледна часовника — малко след три часа преди разсъмване. Какво правеха тези типове? Вероятно са рибари. Друго какво? Рибари и земеделци. Копаят си нивичките, ловят риба, вадят миди, събират скариди по крайбрежието.

Каквито и да бяха тези хора, те работеха здравата и в момента не представляваха пряка заплаха за тях двамата.

Брайсън прибра пистолета и кимна на Лейла да направи същото. Да ги заплашат с оръжие би било грешка, всяка конфронтация би усложнила нещата.

Отново се загледаха в работещите мъже. Единият изглеждаше на средна възраст, другият бе младеж. И двамата бяха яки селски труженици, може би баща и син. Младият бе на платформата — възрастният му подаваше товара. Сега Ник видя по-добре — не бяха сандъци, а картонени кашони.

Старият отново подвикна:

— Vena, movete, nos podemos perde-lo tempo!

Брайсън бе понаучил португалския от безброй операции в Лисабон, а бе действал и в Сао Пауло. Сега вече разбра цялата фраза: „Хайде, давай, че нямаме време за губене!“

Хвърли бърз поглед на Лейла и викна високо:

— Por favor, nos poderian axudar? Metimo-lo coche na cuneta, e a mina muller e mais eu temos que chegar a Vigo canto antes. „Моля ви, можете ли да ни помогнете? Колата ни излезе от пътя, а съпругата ми и аз трябва да стигнем във Виго колкото се може по-бързо.“

Мъжете се обърнаха и ги загледаха подозрително. Сега Брайсън разбра какво товарят. Не бе скариди, нито миди, а цигари — американски и английски. И не бяха рибари, а контрабандисти, внесли цигарите тайно, за да ги продадат с огромна печалба.

Старият остава кашона на пътя и попита:

— Чужденци, а? Откъде идвате?

— Пристигаме от Билбао. Туристи сме, на ваканция, ама колата, която взехме под наем, се оказа пълен боклук. Ско-ростната кутия отказа и се набихме в канавката. Можете ли Да ни закарате? Ще си платим.

— Мисля, че можем. Я, Хорхе, я виж… — отвърна мъжът и махна с ръка на младия.

Онзи скочи от каросерията и тръгна към тях, само че откъм страната на Лейла, и то под ъгъл. В ръката му се появи револвер — доста стар модел „Астра Кадикс.38 Спешъл“. — Който насочи към нея и крясна:

— Хайде, изпразвай джобовете! Вади всичко, всичко! Бързо и без номера! Веднага!

Другият насочи пистолет към Брайсън и рече по-тихо:

— Хайде и ти, приятел. Вади портфейла — хвърли го към мен! О, имаш и хубав часовник, давай го и него. Хайде, живо! Или тази хубавица ще си го получи, а може и ти!

Младежът се престара — скочи към Лейла, сграбчи я за рамото с лявата ръка, дръпна я към себе си и заби пистолета в слепоочието й. Изглежда, въобще не забеляза, че изразът на лицето й изобщо не се промени, тя не извика, нито показа някаква уплаха. Ако бе забелязал пълното й спокойствие и хладнокръвието поведение, вероятно би се замислил и дори уплашил.

Двамата с Брайсън кръстосаха погледи. Ник кимна.

Лейла рязко клекна и измъкна две оръжия. В лявата ръка се появи 45-калибрен „Хеклер и Кох УСП — Компакт“, а в дясната — масивен и доста тежкокалибрен израелски „Дезърт Ийгл“. Със същата лекота Ник насочи към стария своята берета.

— Назад! — внезапно изсъска Лейла на португалски и младежът залитна, видимо стреснат. — Хвърли оръжието или ще ти пръсна черепа!

Момчето се поколеба за миг, направи някакво неясно движение и тя не се поколеба да натисне спусъка. Изстрелът проехтя високо, а куршумът свирна край ухото на Хорхе. Той незабавно хвърли астрата на земята, вдигна ръце високо и викна.

— Моля ви! Моля ви, не стреляйте!

Брайсън се усмихна, пристъпи към възрастния.

— Хайде, приятелю, хвърли пистолета, че жена ми ще очисти сина ти. Или е племенник, а? Както виждаш, тя е доста нервна и трудно се контролира.

— Боже мили, Исусе Христе, тази жена е луда — промълви мъжът и хвърли оръжието си. — Но ако смятате да ни очистите и да ни ограбите, знайте, че долу на пътя ни чакат приятели…

— Да, бе, добре — нетърпеливо го прекъсна Брайсън. — Не ни трябват цигарите ви, само камионът.

— Хей, камионът ни трябва и на нас!

— Е, тогава значи сте извадили лош късмет — спокойно рече Ник.

— На колене! — викна Лейла на двамата и те незабавно изпълниха заповедта й.

Младежът бе почервенял, трепереше като дете и примигваше всеки път, когато тя помръднеше с ръка.

— Добре тогава — започна да се моли старият. — Нека да разтоварим стоката. На вас тя не ви е нужна…

— Добре, давайте — съгласи се Лейла.

— Чакай! — прекъсна я Ник. — Там сто на сто има скрито оръжие — в случай на опит за обир. Я вие двамата се обърнете с гръб и тръгнете по пътя. И няма да спирате, докато шумът от камиона не заглъхне. Опитате ли се да тръгнете след нас, да стреляте, да се обадите по телефон, незабавно се връщаме, за да ви пометем. Тогава земята ще ви се види тясна. Повярвайте ми, няма нужда да се пробвате…

Изтича към кабината и махна на Лейла да се качи от другата врата. Насочи беретата към двамата и рече:

— Хайде, движение!

Двамата контрабандисти неохотно се изправиха и с вдигнати ръце закрачиха в обратната посока.

— Тц, не съм съгласна — внезапно се обади Лейла. — Много е рисковано… Я, спрете!

Тя скри пистолетите и извади друг, доста чудноват, приличен на ракетен. Брайсън го разпозна веднага. Кимна й и се усмихна.

— Недейте! — панически завика младият.

Другият заплещи в скоропоговорка:

— Не стреляйте! Нали правим каквото искате! Боже мили, Света Дево Мария, няма да кажем нито думичка, Боже мой…

И внезапно хукнаха да бягат, но Лейла вдигна ръка. Чуха се два последователни пукота. Оръжието изстреля две стрелички-спринцовки, заредени с мощен транквилант, практически упойка. Бе същият тип, който се използва за приспиване на диви животни, когато е необходимо да бъдат преместени, лекувани или спешно оперирани. Въпросната доза щеше да приспи двамата контрабандисти най-малко за трийсетина минути.

Те се строполиха на земята, приритаха веднъж-дваж и се унесоха в дълбок сън.

Старата бричка подскачаше и дрънчеше по виещия се планински път, а немощният й двигател кихаше и се давеше като одъртял кон. Слънцето се бе показало над назъбените чукари и нежно галеше заспалите рибарски къщурки и колиби, а хоризонтът бледнееше в розово.

Брайсън погледна към спътничката си — тази забележителна и красива жена, която сега спеше на седалката до него, с облегната на спуснатия прозорец глава.

В нея има нещо много сурово, истински кремък, помисли той, а в същото време изглежда така мила, нежна и уязвима. Дори меланхолична. Интересна комбинация. Какво? Май я харесва? Но интуицията му години наред го е предупреждавала да стои настрана от подобни жени. Причини — колкото искаш. Тя е от същата порода като самия него — боец, човек, който непрестанно се бори да оцелее, да победи. Костелив орех, зад чиято привидно твърда черупка се крие невероятно комплицирана личност, която доста често е в конфликт със самата себе си.

Ами Елена? Вездесъщо присъстващата Елена — призрак от миналото, истинска загадка. Жената, която той така и не успя да опознае. Бе си обещал да я издири и тази мисия на живота му се бе превърнала в мираж, в мамеща го далечна сирена, опасна, измамна.

В момента Лейла бе нещо повече от стратегически партньор, изгоден съюзник при дадените обстоятелства. Двамата си помагаха, допълваха се. Техният съюз бе лишен от емоции, клиничен по същност и поведение, дори тактически. Нищо повече. Тя бе средство към дадена цел. И той за нея също. А целта оправдава средствата.

Вече осезаемо чувстваше умората. Отклони се от пътя, паркира в една рядка горичка и реши да поспи — не повече от двайсетина минути.

Събуди се, стреснат, с чувство за вина. Погледна часовника — бяха минали няколко часа! Лейла спеше дълбоко до него в същата поза. Изруга тихо — не биваше да губи толкова време. От друга страна пък знаеше, че измореното тяло, още повече мозъкът — правят грешки и грешни преценки, затова може би продължителният сън си струваше закъснението.

Изкара камиона на пътя, по който вече се движеха доста пешеходци и велосипедисти, докато по-рано те бяха единици. Всички отиваха към Сантяго де Компостела. Тук-таме се виждаха и коне с ездачи. Брайсън оглеждаше хората — бяха с обветрени от времето лица, загорели, пешеходците носеха в ръце криваци, бяха облечени просто, в груби дрехи, носеха раници, от които висяха раковини. Ник се досети, че раковината е символ на пътешественика; бе чел немалко за пътя на Сантяго в Пиренеите — стокилометров маршрут, изминаван пеша от отиващите на поклонения на древното светилище на Сан Диего за около месец. Покрай пътя цигани предлагаха стока — продаваха какви ли не боклуци, сувенири, пощенски картички, раковини, пластмасови птички с подвижни крила, шалчета, шарени дрехи.

Скоро Ник забеляза и друго, което го озадачи и разтревожи. Няколко километра преди Сантяго трафикът се задръсти съвсем. Коли, каруци, хора се движеха едвам-едвам. Някъде отпред имаше препятствие. Какво? Пътни поправки, някакъв инцидент?

Едва ли.

След малко стана ясно. Направи завой и отпред бляснаха мигащите светлини на полицейски коли. Жандармерията бе поставила бариери, задръстила пътя със своите автомобили и проверяваше всичко и всички — коли, шофьори, пътници. Ник веднага забеляза, че леките автомобили минават по-леко, но камионите бяха претърсвани, документите им основно проверявани. Никой обаче не закачаше отиващите на поклонение — пилигримите.

— Лейла — кротко я побутна той. — Хайде, събуди се.

Някак си естествено бяха минали на ти.

Тя се стресна, потри очи и мигом се огледа.

— Какво става?

— Вероятно търсят нашия камион. Нас.

Тя незабавно схвана ситуацията.

— Боже мой. Онези копелета сигурно са се пробудили и са се обадили на ченгетата…

— Тц. Едва ли са те. Хора като тях избягват да контактуват пряко с властта. Някой ги е намерил, може би им е предложил подкуп. Някой, който има пряк достъп до испанската полиция.

— Бреговата охрана ли имаш предвид? Едва ли са хора на Калаканис, дори и някои от тях да са оцелели.

Брайсън поклати глава.

— Смятам, че положението е съвсем друго. Намесила се е организация, която е научила, че съм бил на борда на кораба.

— Вероятно имаш предвид вражеска разузнавателна централа?

— Да, но думата вражеска не е точно на място.

Не, „вражеска“ не е термин, който предава положението точно. Диаболична може би. Организация с пипала, които стигат право до най-високите ешелони на властта в големите световни сили. Направо в правителствата им. Управлението.

Брайсън успя да намери дупка в гъстия трафик и рязко изви камиона към банкета. Това наруши ритъма на едва лазещия поток и отвсякъде го изругаха, пешеходците му замятаха ненавистни погледи, неколцина отзад натиснаха клаксоните.

Ник изскочи от кабината и с помощта на джобно ножче разви болтовете на номерата и ги свали, сетне ги захвърли на предната седалка.

— Няма да помогне — скептично го изгледа Лейла.

— Правя го просто в случай, че някой си търси точно определени номера. Нас, искам да кажа. Те са ни свързали с даден камион, определени номера — търсят мъж и жена, отговарящи на нашите описания, може би преоблечени с набързо стъкмена маскировка. Съвсем очевидно се налага да се разделим и да се превърнем в пешеходци, освен това… я почакай…

Брайсън забеляза нещо на намиращата се наблизо ръчна количка и се запъти към нея.

След секунда вече разговаряше на испански с пълна циганка, която продаваше шалове и типични национални облекла. Тя бе впечатлена от този испанец, като се съди по плавното му кастилско произношение; бе решила, че има много пари, но ще се пазари. Затова се учуди, когато той извади дебела пачка банкноти и плати за купените вещи без пазарлък. Ник обиколи още няколко сергии на колела наоколо и намери каквото търсеше. Лейла го следеше отдалеч; бе се досетила какво прави.

Дошло бе време да станат пилигрими.

 

 

Хаос, пълен хаос.

Клаксони пищяха, гневни реплики се разменяха, вбесени шофьори крещяха и ругаеха. Тълпата тук бе съвсем гъста, множество доста различни хора, обединени донякъде от фанатичната си религиозна вяра. Старци с бастуни и криваци — да се чуди човек как въобще се държат на крак, облечени в черно възрастни жени, забрадени в същия цвят така, че само очите и носът им да се виждат. Наред с тях по-млади хора с тенис фланелки и шорти. Велосипедисти, вървящи пеша, забутали колелата си. Цели семейства, понесли ревящи деца. Носеха се най-различни миризми: най-вече пот, лук, тамян и каква ли още не присъща на човека воня. Брайсън си бе намерил расо с качулка и дебел кривак — старо монашеско облекло, вероятно все още употребявано в някой изолиран орден. Бе му излязло доста скъпичко, защото му го продадоха като сувенир. Но пък имаше преимуществото на качулката, която Ник бе побързал да нахлупи. На около двайсетина метра назад и встрани от него вървеше Лейла с дълга пола от груб плат, с шарен пуловер и червена кърпа на главата. Колкото и странна да изглеждаше, тя бе в пълна хармония с многоцветната и разнородна тълпа около нея.

Бариерите отпред бяха подредени така, че да не спират пешеходците, които минаваха встрани — отляво и отдясно. Там стояха двама полицаи, които се заглеждаха в лицата на проходящите. По средата на пътя проверката бе много по-сериозна — минаваше само по едно превозно средство след необходимите прегледи и въпроси. Пешаците се движеха с нормално темпо и това зарадва Брайсън. Той още от началото бе започнал да накуцва, опрян на кривака, и така мина покрай полицая вдясно. Отлично знаеше най-доброто поведение — нито да се заглежда в проверяващия, нито пък да мине, сякаш него въобще го няма. Униформеният така и не го забеляза, толкова много накуцващи вървяха по пътя. И след няколко секунди Брайсън бе зад бариерата, омешан в гъстото множество.

Нещо блясна в очите му. Силната сутрешна слънчева светлина, отразена в нещо може би? Ник внимателно се огледа. Да, недалеч друг униформен полицай, качен на пейка, внимателно оглеждаше хората с помощта на мощен артилерийски бинокъл. Помагаше на колегите в проверката на хората, влизащи в града по булеварда „Хуан Карлос I“. Вероятно второ ниво проверка, но напълно недостатъчна, ако искат да хванат онзи, когото търсят, рече си Ник. Слънцето напичаше здраво и каченият на пейката полицай бе вече силно зачервен и изпотен. Заинтригуван, Брайсън го изгледа отново. Усещаше нещо под лъжичката. Човекът бе светъл тип, рус, с почти бяла кожа. Блондините не са типични за тази част на Испания. Но пък не може и да се каже, че съвсем ги няма. А тази бяла кожа, нетипична за стоящия ежедневно на открито полицай? Няма такъв, който след време да не получи типичния за местния климат загар, та дори бил той и канцеларски плъх.

Не, този не беше местен човек. Брайсън се усъмни, че може въобще да не е и испанец.

Русият се потеше обилно и често сваляше бинокъла, за да избърше лице с ръкава на куртката. И така Ник успя да огледа чертите му по-добре.

Леко сънливи очи, говорещи за значително съсредоточаване, тънки устни, тебеширена кожа, сламеноруса коса. Този човек му бе познат.

Хартум!

Блондинът се бе явил в суданската столица в ролята на техническо лице — експерт от Ротердам заедно с група европейски специалисти и съветници на иракчаните по въпросите за построяване на завод за балистични ракети.

Фактически той бе подставено лице, агент с определена задача. От Управлението. Бе обучен да убива — от категорията, която професионалистите наричат чистачи. Брайсън бе тогава в Хартум със задачата да наблюдава и събира сведения срещу действията на иракчаните. Имаха кратка среща с русокосия убиец и Ник му бе предал микрофилм с досиетата на набелязаните мишени, включително и информацията къде отсядат, режимът на движението им, навиците, евентуални пропуски в сигурността и прочие. Не знаеше името му, знаеше само, че онзи е един от най-добрите в мокрия занаят, отлично обучен, съвършен в изпълнението, вероятно и социопат.

Значи Управлението бе изпратило тук един от най-добрите — за да го убие. Едва ли имаше някакво съмнение вече за резолюцията, които му бяха поставили: „Неспасяем — да се ликвидира.“

Но пък как го бяха открили? Онези контрабандисти вероятно са проговорили, както са били ядосани за откраднатия камион, пък вероятно са им предложили и добри пари. В тази част на страната няма много пътища, всъщност един или два от Финистере насам и следователно са лесно наблюдаеми по въздух. Едва ли е проблем за могъща организация като Управлението бързо да изпрати хеликоптер. А той беше загубил няколко часа в здрав сън… Ами старият камион? Бричката вдигаше такъв шум, че отгоре й биха могли да минат и десет хеликоптера, без Ник да ги чуе.

Камионът — само по камиона го бяха засекли. Вероятно вече са го намерили изоставен и пред бариерата. Пък и къде другаде да го търсят, освен по пътя към Сантяго де Компостела? Но и друг път да бяха поели, онези сто на сто са проверили и него. И все пак нещо не се връзваше, ама хич… Искаше да се върне, да се увери дали всичко е наред с Лейла, но сега вече не можеше да си го позволи.

Отразен слънчев лъч отново блясна в очите му. Тръпки го побиха, кръвта забуча в слепоочията му. Извърна глава, но беше късно. Онзи го бе забелязал. Ник зърна блясъка в погледа на блондина. Дали го бе познал!

Не можеше да бяга. Все едно да каже: елате и ме арестувайте. И да потвърди догадките на убиеца. Онзи не може да бъде стопроцентово сигурен от даденото разстояние. Години бяха минали от срещата в Хартум, а Ник носеше и качулка, прикриваща по-голямата част от лицето му. Онзи не можеше да стреля ей така — в тълпата.

Времето сякаш спря, а мислите му препускаха. Адреналинът потече по вените — както много пъти в миналото. Сърцето му заби лудо, но дългогодишният опит командваше тялото интуитивно. Не биваше да бърза — щеше сам да се издаде.

С периферното зрение усети, че убиецът се извръща към него, дясната му ръка тръгва към кобура на кръста. Множеството бе плътно, човек до човек, и като течение носеше Ник напред. Но пък достатъчно бавно. Откъде може чистачът да е сигурен, че това съм аз? — напрегнато мислеше Ник. Качулката… по дяволите — именно тя е привлякла вниманието на онзи тип! Това умозаключение бе толкова просто, че направо му стана зле. В жежкото слънце той бе нахлузил качулка. Повечето мъже носеха шапки с периферии или козирки, но дебела, плътна качулка в това слънце? Вероятно имаше и други с качулати дрехи, но той единствен бе закачулен. Сам се бе издал!

Не смееше да се извърне, но периферно следеше изправената на високата пейка фигура. Нещо метално заблестя на слънчевите лъчи. Вероятно пистолет — онзи го бе извадил. Брайсън интуитивно усещаше оръжието — с кожата си, с всяка клетка на тялото. Нямаше ли изход?

Внезапно се свлече на земята, реши да имитира слънчев удар. Хората наоколо се заспъваха в тялото му. Някои завикаха ядосано, но се чу и загрижен женски глас.

В същия миг долетя и кихащият звук на изстрела. Убиецът бе поставил заглушител. Заечаха писъци — пронизителни, ужасени. Млада жена само на метър от него вляво се срути и той видя, че горната част от главата й просто липсва. Пръски кръв и нещо белезникаво се полепиха по откритата част на лицето му, кръвта плисна като фонтан и обля всички околни. Тълпата се залюля и раздвижи, но хората просто се бутаха един в друг и оставаха на същите места. Ечаха викове на ужас, на болка. Съвсем наблизо куршум рикошира от каменната настилка. Убиецът стреляше бързо с полуавтоматично оръжие, очевидно не даваше и пет пари дали ще убие и невинни хора — за него мишената бе вече маркирана и трябваше да бъде свалена.

В цялата тази лудница Брайсън всъщност бе в истински капан — не можеше да излезе от тълпата; с мъка се изправи на крака, с нахлузената си качулка и някой мигом отново и може би съвсем неволно го свали на земята. Писъци, писъци и предсмъртни вопли ечаха около него. Отново се изправи и отново политна; този път успя да се задържи на крака и да се пребори с полуделите от ужас хора, които отново го тласкаха назад и надолу.

Имаше оръжия в себе си, но да отвърне на огъня би било равностойно на самоубийство. Онези сто на сто бяха много повече и вероятно скрити. Натисне ли спусъка, ще го засекат и останалите изпратени от Управлението чистачи — той вече не се съмняваше, че има и други. Затова си запробива път из множеството, ниско приведен напред — в посока обратна на пейката и блондина с пистолета.

Няколко куршума безсилно изчаткаха по близкия пътен знак. Убиецът видимо го бе загубил в тълпата и стреляше напосоки. На около пет метра отпред падна нова жертва — ударен в гърба колоездач, който изкрещя и после мокро захърка. Блондинът вече май стреляше по призраци, а това бе повече от добре дошло за Брайсън. Създаде се неистова и паническа обстановка, в която той бе вече в собствени води, отдавна научен как да изчезне безследно. Хвърли бърз поглед наоколо, повечето хора около него правеха същото — търсеха източника на стрелбата. С удивление, просто невярващ на очите си, зърна някой да блъска русокосия отзад. Не, онзи не бе блъснат, а ударен от куршум. Стрелецът изви тяло като котка във въздуха и падна тежко от пейката — убит или сериозно наранен. Кой бе стрелял, за Бога? Отговорът бе логичен и дойде достатъчно бързо — отсреща се мярна пъстър пуловер, червена забрадка, някаква жена бързо потъна в тълпата.

Лейла.

Че кой друг?

С огромно облекчение Ник се върна в средата на най-гъстата навалица и бавно закрачи напред — натам, накъдето го влачеше течението: досущ парче дърво в мързеливо течащ пълноводен поток. Не биваше да се приближава сега до Лейла, дори и да му се иска. Не би трябвало и да й дава какъвто и да е сигнал. Знаеше отлично, че Управлението не е победено — неговите хора се справят с къде-къде по-сложни обстоятелства. Досещаше се, че е приоритетна мишена, а това значеше, че изпълнителят е дублиран и триплиран. Неговите бивши работодатели никога не са изпитвали липса на работна ръка — където има една хлебарка, очаквай да видиш още много. Но къде? Блондинът действаше като главен оператор — значи останалите са само подкрепа. Но къде са те самите? Достатъчно добре познаваше методологията, за да е сигурен, че са някъде тук, наоколо и изчакват той да се издаде.

Тълпата пилигрими бе извън всякакъв контрол, море от уплашени до смърт и силно възбудени хора — половината се опитваха да хукнат към вътрешността на града, другата половина — в обратната посока. До преди малко идеално прикритие за Брайсън, сега обстановката се влошаваше, ставаше все по-опасна, наситена с насилие. Двамата с Лейла трябваше да се измъкнат от тази обезумяла маса хора и да потърсят временно скривалище в Сантяго. Сетне да хванат пътя към летището в Либакола — на около 11 километра източно оттук.

Ник се измъкна от множеството, като за малко не падна под едно колело, и задъхан, се хвана за един уличен фенер. Трескаво търсеше Лейла с очи, по-точно червената забрадка. Оглеждаше се и за полицаи, за всяка възможна аномалия — студения блясък на стомана, друг наемен убиец. Съзнаваше, че е необичайна гледка — привличаше погледите на околните. Особено съсредоточено в него се бе загледал един пилигрим с вид на монах, също облечен в расо и с ръце скрити в гънките му, където вероятно държеше Библията си. Библия, вятър! Брайсън улови погледа му тъкмо когато онзи извади ръце и в едната блясна тъмна стомана. Бе пистолет.

Ник се хвърли вдясно, блъсна се във велосипедист и го събори на земята, а ядосаният човек ядно завика по него.

Сетне чу познатия кихащ звук. Кха! Усети кръвта по лицето си. Мъжът до него грохна на земята, а на слепоочието му зейна грозна дупка. Хората наоколо отново запищяха неистово. Човекът с расото бе на десетина метра, с насочен пистолет и пръст на спусъка. Кха. Кха.

Лудост, истинска лудост!

Брайсън се хвърли на земята и светкавично се претърколи встрани. Търсеше прикритие, но получи удари по главата и ритници в гърба. Така не можеше повече! Бръкна под расото и измъкна беретата.

Мъж до него изрева:

— Пистолет! Този има пистолет!

Два куршума звънливо рикошираха от фенера и се забиха в земята недалеч от главата му. Брайсън скочи на крака, потърси с поглед монаха убиец и дръпна спусъка.

Първият куршум го намери в гърдите и онзи изпусна оръжието, вторият бе някъде под брадата и го повали, вероятно завинаги.

Твърдата буца в стомаха му, настръхналата коса на тила — това бяха отдавна познати предупредителни сигнали. Наоколо дебнеха още убийци. И ето! Инстинктивно се обърна вляво, доловил някакъв блясък с периферното зрение. Още един човек в пилигримско облекло вече насочваше в него малък черен пистолет. Брайсън изви тяло вдясно, наведе се и отскочи, но нещо го парна в лявото рамо, усети остра болка — бяха го ранили!

Загуби равновесие, краката му се подгънаха и той се свлече на паважа. Болката бе ужасяващо силна, усети кръвта по ризата, влага по гърдите, лявата му ръка изтръпна и се вцепени.

Задърпаха го нечии ръце. Загубил ориентировка, виждащ неща и лица като в мъгла, той замахна за удар със здравата си ръка, но чу гласа на Лейла.

— Давай насам! Насам ти казвам! Насам!

Прегърнала го през здравото рамо, тя го поведе нанякъде, като го подкрепяше и тласкаше в необходимата посока.

— Ти си добре, слава Богу! — шепнеше Ник трескаво, като насън и с огромно облекчение, сякаш не бе ранен.

— Добре съм. Хайде, давай! — тихо отвърна Лейла и го забута към странична уличка.

Брайсън събра цялата си воля и закрачи, като се стремеше да фокусира погледа си. В същия миг забеляза друг човек, който държеше нещо тъмно в ръка и го вдигаше нагоре. Убиец! Вдигна трепереща ръка с пистолета и тъкмо да натисне спусъка, видя, че човекът целува Библията си и се моли сред околното насилие и безумие.

Минаха по къса пресечка и влязоха в обширен парк с големи евкалиптови дървета и красиви, добре поддържани тревни площи и лехи.

— Трябва да намерим удобно място да си починеш — каза Лейла.

— Ами. Раната е повърхностна.

— Глупости. Я виж кръвта.

— Не е сериозно. Вярно, засегнати са кръвоносни съдове, но само на пръв поглед изглежда така страшно. И не можем да си позволим да останем тук — трябва да се движим максимално бързо.

— Къде?

— Огледай се. Ето от другата страна на пътя има църква — пълно е с хора. Трябва да влезем сред тях, да изчезнем в най-гъстата тълпа. Каквото и да правим, не бива да сме встрани, сами. Ставаме прекалено лека мишена.

Долови колебанието й и добави:

— За раната ще се погрижим по-късно.

— Не мисля, че разбираш — рече тя твърдо. — Губиш прекалено много кръв.

И без да слуша възраженията му повече, тя делово го настани под едно дърво и разтвори расото, сетне започна да разкопчава копчетата на ризата. Свали забрадката от главата си и сръчно започна да се грижи за раната. Свали от раменете си друг, по-голям шал и направи презраменна превръзка. Много я биваше, видимо бе учила да оказва първа помощ.

Болеше го, но Брайсън стискаше зъби и изчакваше тя да свърши. Лейла направи онова, което можеше, и попита:

— Сега можеш ли да движиш ръката си?

Ник повдигна глава, примигна от болката.

— Мога.

— Боли ли? Не се прави на герой, а кажи истината!

— Не се правя, боли си. И никога не пренебрегвам болката — тя е един от най-важните сигнали на човешкия организъм. Но съм бил и далеч по-зле, какво знаеш ти.

— Много неща зная. Сега, гледай — горе на хълма има една катедрала…

— Тя е главната в Сантяго. Около нея е т.нар. Испански площад или „Праза ду Обрадойро“ — крайната цел на пилигримското пътешествие. Там винаги има големи тълпи хора. Отлично място да се скрием от преследвачите и да намерим някакво превозно средство. Незабавно трябва да се разкараме от откритото.

Ник се изправи и двамата бавно закрачиха по алеята с евкалиптови дървета към хълма. Внезапно ги застигнаха двама колоездачи, профучаха край тях и продължиха напред. Видимо безобидни, но Ник усети познатите сигнали. Може би загубената кръв бе притъпила реакциите му? Но изпращаните от Управлението хора са винаги извънредно опитни — централата нямаше неопитни агенти. Всеки човек тук би могъл да бъде потенциален убиец. В едно минно поле човек обучен, с опитно око, би могъл да открие скритата опасност. Но тук?

Познатите лица. Това бе единствената възможност.

Брайсън познаваше по лице повечето от старите си колеги. Най-опитните, онези, които биха могли да бъдат тук сега като шефове на екипа. Логиката говореше, че ще бъдат изпратени хора, които също го познават по лице. Нож с две остриета — той ги познава, те го познават. Ако внимава, може би ще ги види пръв. Не е голямо преимущество, но все пак… Удавник за сламка се хваща. В това бе единствената надежда и трябваше да я използва до максимална степен.

— Чакай — рязко спря той. — Вече сме засечени — и ти, и аз. Теб може би не те познават коя си, но мен ме знаят отлично. Освен това дрехите ме издават. Доста са изцапани с кръв.

— Ще се скриеш тук някъде, а аз ще отида да намеря нови.

Тук вече бяха на едно и също мнение.

— Ей там ще те чакам — посочи Ник към скрит сред високи храсти стар параклис. — Вътре ще се скрия.

— Добре — рече тя, обърна се и закрачи към главната катедрала.

 

 

Чакаше напрегнато в тъмната и хладна вътрешност. На няколко пъти се отваряха тежките дървени врати, влизаха пилигрими или туристи, пристъпваха към олтара, коленичеха, кръстеха се. Истински ли бяха или се преструваха? Жени с деца, млади двойки. Бе се сврял в тъмна ниша край преддверието. Човек никога не може да бъде сигурен, но никой от влезлите не задвижи интуитивните сигнали, познати му от старата агентурна дейност. След двадесетина минути вратите отново се отвориха. Този път бе Лейла с обвит в амбалажна хартия голям вързоп. Бе купила нови дрехи и за себе си.

Правилно бе преценила мерките му. Преоблякоха се поред — единият пазеше отвън, другият се обличаше. Ник се позабави, но извадиха късмет — никой повече не дойде. Сега имаха вид на туристи — средна ръка хора, — заможни, не особено богати. Тя бе в обикновена пола и блуза, с широкопола и палаво декорирана шапка; той в панталон каки, хубава широка жълта риза и бейзболна шапка. Освен това бе успяла да се добере до широки бинтове и йоден дезинфектант и отново го превърза. Боже мой — тази жена дори се бе сетила да купи и видеокамера за него, за себе си — евтин фотоапарат.

След десетина минути двамата крачеха по площада, хванати за ръка, с големи модни очила, весело усмихнати, шепнещи си шеги — едно дошло да се забавлява семейство. Наоколо гъмжеше от туристи като тях, пилигрими, студенти, продавачи на сувенири и какво ли още не. Брайсън застана пред катедралата и се престори, че от различни ракурси снима прочутата барокова сграда от XVIII в. и още по-знаменития Портико де ла Глория — невероятната скулптура в испанско-романски стил, която в удивителна комбинация представяше ангели и демони, чудовища и пророци и бе доста по-стара — от XII век. Брайсън снимаше не толкова старините, колкото с превъзходния визьор оглеждаше гъстата тълпа и търсеше признаци за присъствие на бивши колеги.

По едно време се обърна към Лейла, широко усмихнат, и й посочи нещо като горд с откритието си турист. Тя го хвана за ръка и двамата се увлякоха в безкрайно интересен разговор на заинтересовани в старините съпруг и съпруга. Играта целеше да разпръснат всякакви съмнения относно истинската им същност, но маскировката им бе доста слаба за професионалното око. Козирката на Брайсъновата бейзболна шапка бе ниско нахлупена; дали това пак нямаше да има обратен ефект?

Сякаш да потвърдят съмненията му, недалеч неколцина направиха незабележима за другите, но съмнителна за опитното му око маневра. Синхронизирани движения, обходни обиколки. Наоколо кипеше от движение, но Ник забеляза координацията и симетрията в ходовете им. Това би усетил само врял и кипял в агентурната дейност човек. Да, налице бяха колеги! Сигурен бе.

— Лейла — рече й тихо, — искам да се засмееш, сякаш съм ти казал нещо много забавно.

— Да се засмея ли?

— Да, и то веднага. Все едно съм казал нещо истерично смешно.

Тя се закикоти незабавно, отхвърлила глава назад. Представлението бе удивително убедително — Лейла бе отлична актриса. И въпреки че сам бе поискал този смях, Брайсън усети тръпки по гърба си. Тя се вживяваше стопроцентово в ролята на съпруга, умираща си от удоволствие на поредното съпружеско остроумие. Самият Брайсън също трябваше да се усмихне в знак, че се вписва в сценката. И се ухили скромно, но с благодарност за оценените му качества. И като продължаваше да се усмихва, отново впери очи във визьора, за да огледа околната обстановка. Както бе правил преди секунди, минути. Но този път вече търсеше нещо много специфично.

— Виждаш ли ги? — попита през смях Лейла.

За всичко се досещаше тази жена!

Ник наистина ги видя.

Класическа триадна формация. На три отделни, почти симетрични позиции по периферията на площада стояха трима с мощни бинокли. Никой от тях не би привлякъл нечие внимание — бяха съвсем нормални, обикновени туристи, разглеждащи забележителностите като почти всички други тук. Но взети заедно, вече формираха злокобна професионална комбинация. В единия ъгъл на триъгълника бе млада жена с тупирана руса коса, облечена в блейзер, който бе прекалено дебел за горещия ден и очевидно прикриваше оръжието й. Вторият бе бузест брадат мъж, доста едър и облечен в църковни одежди. Мощният му бинокъл бе единствената не на място вещ у него. Едва ли човек от неговата професия ще има нужда от бинокъл пред катедралата. Третият бе среден на ръст, жилав и смугъл, на около четирийсет години. Именно той събуди неясен спомен у Ник. Да, трябва да го огледа по-добре. И Брайсън насочи видеокамерата, като вкара човека в близък кадър.

Тръпки отново полазиха по гърба му.

Познаваше го, как не! Бе работил с него на няколко пъти и все в операции с приоритет. Всъщност именно той го бе наел в служба на Управлението. Бе селянин на име Паоло от района на Сивидале. Паоло винаги действаше заедно с брат си Николо — и двамата местни легенди като ловци в затънтената хълмиста провинция в Северозападна Италия, където бяха отрасли. Затова и много лесно се бяха превърнали в ловци на хора — поръчкови убийци с невероятен талант в тази област. От най-различни места ги търсеха да заловят или отвлекат някой, да ликвидират неудобен човек, да свършат нечия мръсна работа. И самият Брайсън ги бе вербувал за такава работа, а веднъж ги бе използвал за подривна дейност в една руска фирма на име „Вектор“, която според някои хора се занимаваше с разработка и производство на биологични оръжия.

Двамата бяха неразделни. Паоло никъде не ходеше без Николо и обратно. В дадения случай братът трябва да е някъде наоколо, наблизо, помисли Брайсън.

Сърцето му затупа лудо, косата на тила му настръхна.

По дяволите, как бяха успяли да ги засекат толкова лесно? И него, че и Лайла? Нали се бяха измъкнали от преследвачите? И отново ги бяха открили за броени минути. В тази огромна тълпа, с променени дрехи, с известна маскировка. С нова конфигурация, както се казва в света на плаща и кинжала.

Да не би да бяха дрехите? Съвсем нови — може би привличат внимание, или нещо друго не е наред… Но какво? Брайсън нарочно бе овалял новите обувки в пръстта в парка, беше ги търкал с пясък — да придобият леко овехтял вид. И дрехите бе поръсил с влажен прах. По същия начин бе постъпила и Лайла.

Как ги бяха намерили?

Отговорът дойде изведнъж — с болезнена яснота и ужасяваща сигурност. Сам усети топлата кръв на рамото си — раната пак кървеше и бавно обагряше жълтата тъкан. Това алено петно ги бе издало, то бе неутрализирало всички взети мерки и провалило маскировката. И все пак… дали ги бе издало именно то? В цялата работа имаше нещо много гнило.

Но така или иначе преследвачите с биноклите ги бяха засекли и сега се подготвяха за смъртоносен удар.

 

 

Вашингтон

Сенатор Джеймс Касиди усещаше очите на колегите си върху себе си. Всички го гледаха внимателно и съсредоточено — някои с неприязън, други с подчертан интерес. Опря здравите си ръце с дълги пръсти на дебелия парапет и започна да говори с дълбок, звучен глас.

— В ежедневната си работа, в комисиите, в личните си срещи, в залата ние постоянно се занимаваме с множество жизненоважни за обществото ни неща: като започнем с необходимите за някоя кауза ресурси и свършим с екологично застрашените видове. Обсъждаме неотложни проблеми как най-рационално да оползотворяваме природните ресурси в ера и свят, където всичко се продава и купува, където всичко има етикет с цена и пръчковиден код за таксуване.

Е, добре, днес съм тук със задачата да ви разкажа за друг тип застрашен вид, една все по-бързо изчезваща характеристика на нашето общество — това, което наричаме собствен, частен, личен живот. Интимната страна на самите нас, тайната, на която всеки от нас има право. Чета във вестниците, а все по-често и в Интернет, мислите на разни умници, които гордо казват: „Вече никой не може да има частни тайни! Хора, примирете се с този факт!“ Е, добре, не и аз! Не желая да се примирявам с отнемането на свещеното право на всеки наш гражданин. Тези, които ме познават, отлично знаят, че няма да отстъпя. Огледайте се около себе си, казвам ви аз! Огледайте се! Какво ще видите? Камери, видеотехника, фотоапарати, скенери и гигантски бази данни с размери, които ще ви вземат ума! Непонятни за човешкия ум възможности! Търговците следят всеки аспект на живота ни, от първия телефонен разговор, който правим рано сутрин до включването на къщните аларми и системите за сигурност, които вардят имуществото ни, до видео камерите на шосетата, където плащаме пътните такси, до сметките, които ни връчват в заведенията за обществено хранене. Всичко е онлайн, както казват в Интернет, всеки хит, всяка транзакция се следи, записва и документира от така наречените информ-деятели. Могъщи частни фирми се обръщат към ФБР с искане то да им продаде документация, архиви, досиета, сякаш информацията е поредната държавна собственост, която подлежи на приватизация! Слушайте какво ще ви кажа! Това е началото на една голяма трагедия! Едно титанично зло е надвиснало над нашата нация! Ние се превръщаме в Република на Голотата! В държава на Наблюдението, в общество на Надзора!

Сенаторът огледа аудиторията и веднага осъзна, че моментът е наистина уникален: той бе спечелил вниманието на абсолютно всички колеги — до един. Някои изглеждаха поразени, други скептични, но всички без изключение го слушаха извънредно внимателно.

— Ще ви питам нещо: в такава обстановка ли желаете да живеете? Защото не виждам и сянка от надежда, че така цененото от всички нас право на частен живот ще спечели в битката с обединените срещу него сили — ревностни национални и транснационални законоизпълнителни институции, търговски компании и застрахователни корпорации, нови конгломерати, които продават стоки за ежедневна употреба и поддръжка на дома, милионите пипала на всяка голяма организация или държавен концерн. Това са силите, които имат за задача да поддържат реда, силите, които ви притискат и изстискват всяка стотинка от вас — силите на закона и на търговията! Те са се съюзили, приятели мои! И техният съюз е една ужасяваща реалност! Ето срещу какво е застанал нашият частен живот, нашето лично АЗ, нашето право на собствено пространство! Битката е жестока и еднопосочна. Защото е напълно ясно кой е по-силният! Но моят въпрос, приятели мои и уважаеми колеги, е малко по-различен и много прост. Вие на чия страна сте? Лично вие?