Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (22)

Глава двайсет и първа

Монсеньор Лоренцо Баталя, човек с няколко висши образования и старши уредник на музея „Chiarmonti“, една от многото специализирани колекции в рамките на ватиканските музеи — „Monumenti Musei е Gallerie Pontifice“, не бе виждал Джайлс Хескът-Хейуд от много години и сега съвсем не бе очарован от посещението му.

Срещнаха се в разкошна зала с облечени в дамаска стени — една от приемните на галерия „Лапидария“. Монсеньорът бе уредник в музеите на Ватикана вече повече от двайсет години и в света на изкуството високо тачеха огромната му ерудиция.

Винаги бе смятал Джайлс за леко абсурдна, някак си упадъчна, дори комична фигура. И как не! Как да харесаш този върлинест англичанин с несъразмерно големите му очила с рамки от черупка на костенурка, винаги със светли копринени вратовръзки с малък и стегнат възел, с карираните му сана и златни копчета за ръкавели във формата на подкова, с превзетия му акцент и с вечната му лула от бяло дърво, небрежно натикана във вътрешния джоб на сакото, винаги смърдящ на кавендиш^[1].

Хескът-Хейуд претендираше да е шармантен мъж, но успяваше да бъде само доволно мазен. В крайна сметка бе сноб и перко от най-висшите кръгове на английската аристокрация — ужжжжжасно бррррритански, ако съдим по произношението му, но всъщност занаятът му си бе от най-мръсните. Представяше се за агент по продажбите на антики, а не бе нищо друго, освен претенциозен на външност търговец на крадени вещи.

Разбираше от изкуство, но си бе мошеник до мозъка на костите, една от онези нечистоплътни личности, които изневиделица изчезват безследно години наред, а след това ги зърнеш на яхтата на някой баснословно богат арабски петролен шейх.

Не обичаше да говори за миналото си, но монсеньорът бе чувал слуховете: стар род с благородно потекло, обеднял в следвоенните години на лейбъристките правителства. Хескът-Хейуд бе получил образованието си в най-добрите британски училища, но когато привършил с него, семейството му вече не притежавало нищо друго, освен планини от дългове.

Джайлс си бил хаймана още от момче, хитрец или, нека го наречем забавно, безскрупулен тарикат, направил в началото на „кариерата“ си малко пари с контрабанден износ на антики от Италия. Познаващ игрите, отлично знаещ кой чиновник трябва да бъде подкупен, как и с каква сума, с лекота витаещ из черните пазари, но винаги успяващ да остане в сферата на сивия сенчест бизнес. Баталя знаеше като факт, че през ръцете му наистина са минали немалко изключителни вещи, истински оригинали, ценни исторически образци.

Но пък никога не е здравословно човек да пита откъде са взети подобни неща, а Джайлс най-често бе работещ за висока комисиона посредник.

В истинския свят на изкуството го търпяха, защото понякога — макар и рядко — вършеше незаменими услуги. Всъщност веднъж бе помогнал на монсеньора да извърши една „трансакция“, от която последният се срамуваше и до ден-днешен.

И сега го гледаше с неприязън, трудно прикрита зад фалшива сърдечност. На всичкото отгоре Хескът-Хейуд му искаше невероятна по естеството си услуга. Самата мисъл за нея ужасяваше преподобния Лоренцо Баталя. Затова за миг затвори очи, помисли и рече на посетителя си:

— Това, което искате, Джайлс, е невъзможно. И дума не може да става. Не е никаква „шега“, както го наричате, а си е направо скандално.

Баталя никога не бе виждал Хескът-Хейуд да се колебае, нямаше да го види и сега. С неколкократно уголемените си от големия диоптър очи англичанинът го гледаше като бухал, без да мига и някак си весел.

— Скандал ли казвате, монсеньор? Скандално, а? Но какво значи скандал? Има толкова много видове скандали, нали? Например новината, че високопоставен ватикански свещеник, световноизвестен познавач в областта на изкуствата и древността, си има метреса… да, този благороден господин поддържа любовница — взел й е къща на улица „Себастиано Вениеро“, нали? Уви, монсеньор, някои хора не са така свободомислещи и просветени като нас двамата, нали?

Англичанинът се облегна на елегантния стар стол и размаха пръст във въздуха.

— Обаче не жените, а именно ПАРИТЕ са онзи фактор, който най-много възмущава и шокира хората. Да, парите! А сладката малка Алесандра живее в такъв разкош, такъв лукс, нали? Удобствата, ах, удобствата — някои биха ги нарекли прекалени… особено като се имат предвид скромните доходи на един ватикански свещенослужител и музеен уредник.

Джайлс въздъхна и поклати глава.

Но пък аз обичам да си мисля, че съм дал своя принос за тази богоугодна кауза.

Монсеньор Баталя усети, че лицето му почервенява, и за нищо на света не можеше да спре тази до голяма степен химическа реакция. На всичкото отгоре вените на слепоочията му затупаха диво.

— Може би ще успеем да стигнем до някакъв компромис — рече той с наведена глава след известно време.

 

 

От тези очила с дебелите лещи вече започваше сериозно да го боли глава, но пък бе успял в онова, заради което идваше в Рим. Брайсън бе съумял да кацне на малко летище извън Киев, безопасно извън руското въздушно пространство, бе уредил въпроса набързо с местен чиновник — пари бяха разменили джобове, а Ник бе хванал пряк полет за италианската столица. Още първото обаждане се бе оказало удачно: лично монсеньорът бе вдигнал слушалката, а той никога не би могъл да откаже на предложение, отправено от лице на име Джайлс Хескът-Хейуд, нали?

Джайлс Хескът-Хейуд — абсурдният на вид англичанин — бе една от многото му грижливо разработени и поддържани легенди, често оказвали се незаменими в предишната му кариера.

Като познавач на старото и новото изкуство и човек, търгуващ с антики, той бе имал стотици напълно естествени поводи да пътува и посещава области и държави като Сицилия, Египет, Судан и Либия. Неутрализираше подозренията с помощта на отличен прийом — просто ги подбуждаше и насърчаваше, — елементарно упражнение в изкуството да объркваш. Тъй като множество официални лица, полицаи и всякакви други виновници отдавна го смятаха за контрабандист, те никога не се бяха досетили, че всъщност той е шпионин. И повечето от тях с удоволствие приемаха щедро раздаваните от него подкупи. Защото всеки знае какво става: ако ти не вземеш парите, ще ги вземе някой друг — много често твой началник.

На следващата утрин малка информация се появи в „Обсерваторе Романо“ — официалния вестник на Ватикана, продаван в тираж от около пет милиона копия в цял свят. Заглавието бе „OGGETTO SPARITO DAI MUSEI VATICANI?“ — „ОТКРАДНАТА ЛИ Е ЦЕННА ВЕЩ ОТ ВАТИКАНСКИТЕ МУЗЕЙНИ КОЛЕКЦИИ?“

Според материала по време на редовните годишни инвентаризации компетентните органи разкрили, че липсва рядък комплект древни шахматни фигури, ръчна изработка от нефрит от времето на династията Сун. Изключително красивите и изящни фигури са донесени от Марко Поло в началото на XIV в. и подарени на някой от венецианските дожи. През 1549 г. папа Павел III играл с тези фигури срещу легендарния шахматен майстор Пауло Бои и естествено загубил. По-късно комплектът попаднал в ръцете на Чезаре Борджия, а още по-късно бил подарен на папа Лъв X от Медичите, който го ценял много и го пазел като очите си — има го и нарисуван на един от известните му портрети.

Вестникът цитираше говорител на ватиканските музеи: последният най-категорично отхвърляше твърдението, но в същото време отказваше да даде доказателства, че въпросната вещ се намира на мястото си. Бе поместено кратко, изпълнено с негодувание, изявление на монсеньор Лоренцо Баталя. Главното в него бе, че Ватиканът притежава хиляди безценни антики, до една описани в каталози, и по време на кратка проверка е напълно възможно някои предмети временно да са променили местата си в хранилищата. И няма никакви основания световното обществено мнение прибързано да заключава, че е налице кражба.

На чашка кафе в апартамента си в хотел „Хаслер“ Ник Брайсън четеше написаното с професионално задоволство. Той не бе искал нещо подобно от монсеньора, а опроверженията си бяха чистата истина. Легендарният шахматен комплект си бе в безопасност в някое от стотиците хранилища и както повечето от огромните ватикански съкровища не бе излаган на показ вече много години. Всъщност поне от 40 години насам. Съвсем не бе откраднат, но всеки, прочел вестника, човек би заключил именно това.

А Брайсън бе сигурен, че нужните му хора ще го прочетат.

Вдигна телефона и се обади на стар познат в Пекин: високопоставен цивилен чиновник на име Ян Иншао, понастоящем на важен пост във външното министерство. Преди десетина години Джайлс Хескът-Хейуд и въпросният Сао си бяха имали работа и сега китаецът незабавно разпозна превзетия акцент на англичанина.

— Мой скъпи английски приятелю — неискрено го приветства Иншао, — изключително щастие е да ви чуя след толкова дълго време.

— Знаете, че не обичам да злоупотребявам с приятелството — направо премина на темата Брайсън, — но се надявам, че последната ни транзакция се оказа… в помощ на кариерата ви. О, не че сте имали нужда от нея, разбира се, но израстването ви в дипломатическата йерархия е направо впечатляващо.

Нямаше нужда да напомня на китаеца за времето, когато се бяха запознали в Бон — в китайското посолство, където Иншао тогава бе най-обикновено културно аташе и на най-нисък пост. На един по-късен обед Джайлс му бе направил незаменима услуга: бе го снабдил с изключително ценен древнокитайски предмет на изкуството на цена, далеч по-ниска от тази, която би могла да се вземе на нормалните пазари. Въпросната вещ бе керамична миниатюра от рядка червена глина — кон от времето на династията Хан. Тя бе отишла право в ръцете на тогавашния посланик — подарък от Иншао за началника, безсъмнено осигурил повишения и бърз напредък в кариерата. През следващите години Хескът-Хейуд бе правил и други подобни услуги на Иншао, включително и под формата на древни бронзови предмети и порцеланови вази.

— Къде се загубихте толкова време? — още по-учтиво запита китаецът.

Брайсън въздъхна дълго, жаловито.

— Това е дълга история, но да ви питам — четохте ли една много интересна статийка във ватиканския вестник?

— О, не! В кой брой?

— О, Боже мой, просто забравете, че съм го споменавал. Както и да е, но си мислех за нещо изключително и се сетих, че сериозен човек и познавач като вас, който се интересува от… хм, истинските неща… да. Всъщност списъкът от потенциалните клиенти би бил доста дълъг, но поради старото приятелство реших първо на вас да се обадя.

Сетне Брайсън понечи да опише комплекта, но Иншао рязко го прекъсна:

— Аз ще ви се обадя, само ми дайте номера си.

Мина половин час, преди китаецът да се обади на дадения му стерилен номер. Брайсън не се съмняваше и за миг, че той първо е потърсил течение на ватиканския вестник, запознал се е с материала, а сетне е завъртял и някои други телефони.

Отлично разбирате, приятелю, че подобни неща не стават всеки ден, но пък ми прави ужасно впечатление колко небрежни са някои от големите институции относно опазването на подобни съкровища, нали? Направо удивително небрежни!

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Иншао. — Убеден съм, че има голямо търсене. Но ако говорим за същото нещо за комплекта от династията Сун…

— Драги ми Иншао, аз ви го споменах така, чисто хипотетично. Мисля, че напълно ме разбирате. Аз ви казвам, че ако ми попадне подобна прекрасна вещ, то вероятно вие бихте поискали да сондирате някои по-специални, заинтересовани хора, познавачи, хм… ценители, така, нали? Напълно дискретно при това, хм…

Тези усукваници само подразниха Иншао, както червеното флагче действа на бика.

— Да, да, познавам едного, да — много подходящ. Има един генерал, той колекционира подобни вещи, много обича династията Сун. Всъщност при него то не е хоби, а направо страст. Възможно е да знаете прозвището му. Наричат го Ювелира…

— Хм… тц, не знам. Не съм убеден, че съм го чувал. Но мислите, че той ще бъде заинтересуван?

— Генерал Дзай е истински патриот и най-много обича да връща в родината откраднатите от империалистите национални богатства, забележете — най-вече тези с историческа стойност! Пламенен патриот и националист.

— Сигурно, сигурно, щом вие казвате. Е, добре, ще трябва да имам стопроцентово потвърждение, за да уведомя хотелската управа да задържа разговорите ми — знаете, тези ужасни петролни шейхове — те просто не ме оставят на мира. Да, най-вече онези от Оман и Кувейт…

Не, не! — изломоти Иншао. — Само ми дайте два часа не повече! Този шедьовър трябва да се върне в отечеството!

Не се наложи Брайсън да чака толкова дълго. Не мина и един час и Иншао отново бе на телефона. Да, генералът определено се интересувал.

— Като се има предвид изключителният произход на тази вещ — твърдо настоя Брайсън, — желая да се срещна лично с клиента.

Нещата бяха навлезли в етап, където бе вече сигурен, че може да диктува условията си за среща с генерал Дзай.

— Но, разбира се! — зарадва се Иншао, който се опасяваше, че Хескът-Хейуд може вече да е продал комплекта. — Клиентът няма да има нищо против. Но желае да получи доказателства за автентичността на стоката.

— Естествено. Ще получи всички необходими сертификати.

— Да, да, благодаря много.

— Срещата ни трябва да стане веднага. Всяко забавяне усложнява моето положение.

— Няма проблем. Генералът се намира в Шенжен и с нетърпение ви очаква.

— Добре. Ще хвана първия възможен полет за Шенжен за предварителния ни разговор…

— Чакайте, чакайте! Какъв предварителен разговор?

— Аз така работя, драги ми Иншао. Ще поговорим, ще пием кафе, ще му покажа снимки на комплекта и ако усетя, че постигаме нужното ми комфортно ниво, ще преминем на следващото.

— Значи няма да го носите със себе си, така ли? Комплекта искам да кажа…

— О, Боже мой, Иншао, разбира се, че няма да го нося. Не разбирате ли, че подобен клиент може да ме постави в неудобно положение? Да ме разобличи, така да се каже, а пък да задържи стоката. Настъпило е едно време, човек не може да бъде сигурен в нищо. Пък и вие знаете принципите ми. И мотото: „Не прави бизнес с непознати!“

Хескът-Хейуд се изкикоти.

— След като се запозная с този джентълмен, ние вече няма да сме непознати. Нали така? Ако всичко е наред… хм, ако интуицията ми подскаже, че всичко е наред… е, добре, тогава ще обсъдим начините за внасяне на стоката и така нататък и така нататък. Всичките останали скучни подробности.

— Генералът настоява лично да провери комплекта, Джайлс — загрижено каза китаецът.

— Разбира се, напълно естествено. Но не от първия път. О, не. Китай е за мен terra incognita, така да се каже. Не познавам момчетата, които ръководят игрите. И съответно ще се чувствам много уязвим. Не ми се иска генералът… как му беше името, моля да ме извините… да конфискува тази безценна вещ и да ме предаде на някакви си противни власти. Или пък да ме изпрати в някоя от вашите зеленчукови градини да работя като маймуна до края на живота си. Вие нали държахте дисидентите си в някакви си там зеленчукови градини? Или това беше в друга азиатска държава?

— Генералът е човек на думата си — с потиснат гняв възрази Иншао.

— Да, но през последните двайсетина години ужасно много разчитам на усет и интуиция, драги ми приятелю. Да, ужасно много разчитам. Не ми се иска да се отказвам от тях сега, когато наближава зрялата възраст, така да се каже, нали ме разбирате? Човек трябва много да внимава, особено пък с хора като вас, нали? Наричат ви енигматичните азиатци. Ориент, знаете, да, много тайнствен, неразбираем за европееца свят…

Пак се изкикоти, онзи отсреща сигурно поскръцваше със зъби.

— А пък на мен — вие ме познавате, скъпи ми приятелю, колко ми е? Чашка оризова ракия и съм ваш, така де!

 

 

Облечен в крещящи дрехи — жълто елече от специално обработена козя кожа, копринена риза и отгоре дежурното карирано сако — Джайлс Хескът-Хейуд горделиво слезе от самолета на шенженското летище „Хуантян“. Посрещна го представител на генерал Дзай без отличителни знаци и в тъмнозелената униформа на Китайската народоосвободителна армия. Отпред на маоисткия тип шапка грееше редовната червена петолъчка.

С каменно изражение на лицето, офицерът, който не благоволи да си каже името, го преведе през граничния контрол митницата, без каквито и да е формалности. Никой не каза дума: летищният персонал направо раболепстваше пред придружителя му.

Да, но същото едва ли важеше за хората на генерал Дзай. Щом минаха през една немаркирана врата и влязоха в тясна стаичка, двама униформени китайци безцеремонно го претърсиха извънредно умело, обърнаха наопаки целия му багаж, не оставиха абсолютно нищо непроверено. Разрязаха дори и подметките на извънредно скъпите му английски кожени обувки. Вътрешно Брайсън не се учуди, нито се удиви, макар че на глас ги засипа с възражения и негодуващи реплики, на няколко пъти призова името Божие и това на кралицата и прочие типични за английския аристократ възклицания.

Но в интерес на истината съвсем не бе дошъл невъоръжен. Отлично знаеше, че преди срещата с генерала ще го обискират по всички професионални правила на изкуството. Затова се отказа от всякакви пистолети и прочие оръжия, които не биха отговаряли на духа на легендата Хескът-Хейуд. Прекалено голям бе рискът сам да саботира собствената си легенда, че и непосредствената си цел.

Скрил бе обаче оръжие в мекия и ужасно скъп кожен колан. Така добре бе прикрито, че си заслужаваше риска.

Между два пласта от най-фина обработена кожа бе поставил извънредно гъвкаво метално острие с дължина около 30 и ширина два сантиметра от алумин-ванадиева сплав. Вадеше се много лесно с натискане на скрито лостче и рязко издърпване. Бе трудно да се ползва, без човек да се самонарани, но при подходяща употреба можеше да разреже човешка плът до костта без почти никакво усилие. И ако то се окажеше недостатъчно, Брайсън знаеше, че винаги може да импровизира, да открие оръжие в околната обстановка, да използва нещо, което в очите на другите не би било опасно.

Униформеният го накара да свали колана и внимателно прокара пръсти по цялата дължина, но не откри нищо. Все пак Брайсън се надяваше, че изобщо няма да има нужда от оръжие.

Пред летищната сграда ги очакваше даймлер със запален двигател. Лимузината бе последен модел, на волана също бе униформен без отличителни белези с безизразно лице, смирено свел глава.

Намръщеният посрещач го побутна към задната врата, постави куфара му в багажника и сам се намести до шофьора веднага след това последният потегли, без да бъде казана и дума.

Брайсън бе идвал в Шенжен преди около двайсет години. Сега се оглеждаше с интерес, но не можа да познае околността. Помнеше малко, притихнало рибарско селце и граничен град, а днес те се бяха превърнали в шумен център с набързо павирани пътища, неугледни жилищни комплекси и множество димящи фабрики. Индустриализацията е стъпила здраво на мястото на оризищата и някогашната девствена земя на Южен Китай, помисли Ник.

Назъбеният неравен контур на високите сгради, десетките кулокранове и електростанции в индустриализираните сектори на фона на сивото и замътено от пушеци небе не бе оптимистична гледка. По бреговете на замърсената шенженска река, наречена в миналото Перлена, живееше близо четиримилионно население — предимно селяни, привлечени от дълбоките провинции с обещания за работа и заплати, колкото да преживяват.

Шенжен набързо се бе превърнал в мегаполис, динамично разрастваща се, но и задъхваща се в денонощен труд структура, захранвана с невероятни ресурси в опит да бъде построен капитализмът — тоест онова, което години наред в Китай бе произнасяно като мръсна дума.

Във всички случаи тукашният капитализъм бе в начален стадий, примитивен, груб и жесток, приел формата на опасна истерия, както в някогашните погранични градове, натоварени с язвите на проституцията и тежка престъпност, която не можеше да остане скрита. И тук имаше бляскави витрини, огромни светещи надписи и движещи се реклами, неонова парвенющина и консумативна показност, и тук привличаха окото пълни с разкошни стоки магазини на „Диор“ и „Гучи“, но Брайсън знаеше добре, че всичко това е само фалшиво лустро. Зад него отчаяно стенеше главозамайваща и отчайваща бедност, безнадеждността на живот ден за ден, огромните райони без водоснабдяване и канализация, металните бараки, прикрили отзад пълни с кльощави кокошки кокошарници и претъпкани с мигриращи селяни, потърсили „по-добро“ бъдеще в града.

Трафикът бе извънредно натоварен. Движеха се предимно напълно съвременни автомобили и яркочервени таксита. Повечето от големите сгради бяха нови, високи, модернистични. Навсякъде по улиците мигаха реклами — почти всички на китайски, но тук-таме се виждаше и някоя латинска буква, като „М“ за „Макдоналдс“ или Кей Еф Си. Преобладаваха ярките цветове — по пищни витрини, бляскави ресторанти и множество натъпкани със стоки за масова консумация магазини — за компютри, телевизори, видеокасетофони, компактдиск и DVD плейъри, цифрови видеокамери и какво ли още не. Навън улични продавачи предлагаха димящо свинско печено, пилета и живи раци.

Пешеходците също бяха хиляди, улиците претъпкани, хората по тях рамо до рамо и почти всеки имаше мобилен телефон. За разлика от Хонконг, само на двайсет мили на юг, тук възрастни хора и паркове не се виждаха. Максималният срок за престой в Специалната икономическа зона е 15 години и тук добре дошли са само работоспособни хора на подходяща възраст и в добро физическо състояние.

Внезапно посрещачът се обърна и попита:

— Ni laiguo Shenzhen ma?

— Моля — озадачи се Брайсън.

— Ni budong Zhongguo hua ma?

— Съжалявам, не говоря езика — отговори Брайсън-Хескът-Хейуд.

Офицерът бе запитал дали говори китайски, дали е идвал преди тук и Ник се озадачи. Дали това пък не е някакъв тест или провокация? Изпитват ли го?

— Английски?

— Естествено, че говоря английски, нали съм англичанин — усмихна се Брайсън.

— За пръв път ли сте тук?

— Да. Прекрасно място, съжалявам, че чак сега го откривам!

— Защо искате среща с генерала? — изведнъж напълно враждебно запита китаецът.

— Бизнес — кратко обясни Ник. — Защо? Нали генералът се занимава с бизнес?

— Генералът отговаря за армейския сектор на Гуадонг.

— Е, не зная, но което и да е това място, тук видимо правите добър бизнес.

Неочаквано шофьорът бързо каза нещо на китайски и посрещачът замълча.

Даймлерът навлезе в поредица задръстени улички, насипни със страхотна какофония, писъци на остри гласове и клаксони. Пред хотел „Шангри Ла“ се наложи да спрат. Тогава шофьорът извади червен полицейски буркан и през прозореца го сложи на колата, пусна сирената с все сила и се качи на бордюра. Уплашените пешеходци се разбягаха като подгонени от лисица пилци, а колата задмина спрялата на червен светофар колона и продължи напред по празната улица.

След няколко минути стигнаха бариера с някакъв контролно-пропускателен пункт. Видимо бяха на пропуска на силно индустриализиран сектор, вероятно под прекия контрол на военните.

Брайсън реши, че може би резиденцията или щабът на генерал Дзай се намират някъде наблизо. До колата се приближи военен с дебел тефтер в ръка и гневно викна нещо на посрещача. Последният бързо излезе от колата, бариерата се вдигна и продължиха напред. Минаха покрай подобни на жилища остарели сгради, сетне навлязоха в промишлен район, където преобладаваха складовете.

Брайсън започна да се тревожи. Едва ли по този път се отива при генерала. Къде ли го водеха? Внезапно реши да експериментира и заговори на китайски, при това нарочно с тежък акцент:

— Къде ме водите?

Водачът не отговори.

Брайсън повиши глас и сега заговори с отличен акцент и граматика:

— Едва ли генералът живее тук!

Генералът не приема посетители в резиденцията си и изобщо не обича да вдига шум около себе си — шофьорът говореше прекалено свободно за обикновен военен, дори с известно неуважение към такава важна личност като генерал Дзай.

Брайсън бе учуден и се замисли. Не, тук имаше нещо по-особено.

— Генерал Дзай е известен с това, че обича заповедите му да се изпълняват — рече натъртено той. — Съветвам ви да изоставите каквото сте замислили и да обърнете колата, докато има още време.

— Генералът е на мнение, че истинската власт се упражнява невидимо — спокойно отвърна водачът и спря пред голяма складова сграда, където имаше паркирани доста джипове и транспортьори. — Чували ли сте за великия император Шънцзун от XI век? Той вярвал, че е много важно управляващият да има преки контакти с управляваните, при това без те да знаят това. Затова пътувал из Китай преоблечен като обикновен човек — продължи шофьорът, без да се обръща назад.

Чак сега Ник разбра кой точно седи пред него и мислено се прокле за недосетливостта си. Шофьорът бе самият генерал Дзай! Защо ли не загря още в началото?

Внезапно отнякъде дотичаха войници и заобиколиха колата, а генералът даде няколко остри команди на непознат за Брайсън диалект. Отвориха вратите и не много деликатно го изтеглиха навън. Двама войници го хванаха за ръцете, трети насочи оръжие в гърдите му и изграчи нещо, което Ник успя да си преведе горе-долу така:

— Застани мирно! И внимавай, иначе незабавно ще умреш!

Междувременно Дзай свали прозореца на шофьорската врата и усмихнато подхвърли:

— Интересно ми бе да поприказвам с вас, г-н Брайсън. Още по-забавно ми бе да видя как вашите знания по китайски постепенно се подобриха, за да заговорите почти перфектно. Питам се какво ли друго криете така сполучливо? Сега приемете неизбежната си смърт с подобаващо търпение и достойнство.

Боже мой! Китаецът го бе разпознал — сякаш бе прозрачен!

Напрегна се мислено. Някой го бе предал. Друга възможност нямаше. Но кой! Кой го бе предал? И още по-точно казано: кой знаеше за легендата Хескът-Хейуд? Кой знаеше също, че ще идва в Шенжен? Не и Юрий Тарнаполский. Тогава кой?

Очевидно някой бе разпратил негови снимки насам-натам… И пак не ставаше достатъчно ясно. Някой приближен на генерала би трябвало да го познава по лице — лично; или той или негов агент. Друга възможност просто нямаше.

Генерал Дзай потегли с колата, а войниците заблъскаха Брайсън към склада. В гърба си усещаше дулото на нечие оръжие. Огледа се. Не, шансовете му не бяха никак добри. Би трябвало да освободи едната ръка — за предпочитане дясната, сетне да извади острието. За да стане това, трябваше първо да отвлече вниманието на охраняващите. Нуждаеше се от страничен разсейващ фактор. Защото нарежданията на генерала бяха достатъчно ясни: „неизбежна смърт“. Ако се опита да избяга, ще го застрелят на място. Нямаше смисъл да поставя на изпитание бързината и стрелковите умения на китайските войници.

Но защо пък го водеха в този склад? Когато влязоха, се огледа отново. Постройката бе голяма, висока, очевидно пригодена за съхраняване на моторизирани оръжия, бронетранспортьори, танкове. В дъното на огромното помещение се извисяваше голям подвижен кран, до него имаше асансьорна платформа, достатъчна да побере тежък танк. Миришеше на бензин, дизелово гориво, на моторни масла и грес. В отсрещния край бяха подредени камиони и танкети. Опасаният на няколко нива с вътрешни балкони и висящи пътеки склад бе наистина внушителна инсталация, подобаваща на богат търговец на специализирана оръжейна продукция.

Какво става? Защо го водят тук? Спокойно можеха да го разстрелят още отвън.

След секунда разбра.

Пред него застана въоръжен до зъбите човек, когото познаваше отдавна.

 

 

Името му бе Анг У.

Един от малцината срещани в миналото противници, от които му бяха останали мрачни спомени. Мъж със страховита физика, от пръв поглед внушаващ страх и неприятни мисли. Анг У бе ренегат — разжалван офицер от Китайската народна освободителна армия, изпратен да служи в „Бомтек“ — търговската организация на армията. Преди време Анг У бе работил под прикритие в Шри Ланка — китайците снабдяваха с оръжие и двете враждуващи групировки там, сееха разкол и подозрения, наливаха масло в огъня и практически максимално разпалваха конфликта. В околностите на Коломбо Брайсън и набързо събрана от него група местни командоси бяха влезли в кръвопролитно сражение с охраната на пренасящ боеприпаси и оръжие конвой под командването на Анг У. В битката Ник бе ранил китаеца в корема, но последният бе успял да се измъкне от полесражението с хеликоптер и сигурно се бе прибрал в Пекин. Поне така бяха донесли по-късно на Брайсън.

Но там бяха станали и други неща, които така или иначе по-късно Брайсън не бе могъл да си обясни. Дали и тогава отново не го бяха използвали като пионка в безчестните си игри?

Какво всъщност се бе случило?

Сега Анг У седеше пред него и нагло го гледаше в очите, окачил китайски калашник на ремък през врата. Отляво и отдясно на колана му висяха тежки пистолети и сумки за резервни пълнители. От множеството външни джобове по панталоните стърчаха дръжки на ножове, по облеклото му на куки висяха бомби.

Войниците все така държаха и двете му ръце — нямаше начин да се освободи и да посегне към ножа, без междувременно да го застрелят. Боже мой!

Старият му враг се ухили.

— Всички пътища водят към смъртта — рече той, видимо доволен. — Винаги съм знаел, че пак ще се срещнем. Толкова години все за това съм си мислил. Как ще се видим, какво ще си кажем…

Анг У ловко измъкна единия от пистолетите — китайски, полуавтоматичен — и го подхвърли на длан.

— Тази среща ми е подарък от генерал Дзай — за добрата ми служба при него. Прост дар, но пък много сладък лично да те ликвидирам. Сега сме си само двамата. Лично и отблизо, а? Какво ще кажеш?

Анг У се захили още по-зловещо, като разкри равни и блестящи бели зъби.

— Преди десетина години в Коломбо ти ми отне далака. Може би не знаеш, а? Сега аз ще ти взема същото. Далака…

В съзнанието на Брайсън огромният склад се превърна в тесен тунел, в който един срещу друг бяха застанали той и Анг У. И сега не виждаше нищо друго, освен този едър противник. Пое дълбоко въздух и рече с изкуствено наложено спокойствие:

— Тази работа не ми се вижда много честна. Такъв голям мъжага като теб, а мен ме държат твоите войници…

Китаецът го погледна и лицето му се изкриви в още по-злокобна гримаса. Насочи пистолета към слабините на Брайсън и бавно свали предпазителя. Когато лостчето изщрака, Ник напрегна всички сили, за да се освободи от ръцете на двамата военни, и тогава…

Нещо като че изкиха тихо, съвсем тихо, по-скоро се чу слаб пукот, мъничка червена дупка се появи на челото на Анг У и той бавно се свлече на пода.

Единият от войниците пусна Брайсън и рязко се извъртя с насочен автомат, а на челото му се яви подобна дупка. Другият изрева, опита се да реагира, но падна възнак с отнесена почти наполовина глава.

Внезапно освободен, Ник се хвърли на пода и бързо се превъртя няколко пъти. От висяща метална пътека, иззад дебела бетонна колона на балкон на разстояние около десетина метра, го гледаше едър, пълен мъж в тъмен официален костюм. Държеше „Магнум 357“ с дълъг перфориран заглушител, от който все още излизаше тъничка струйка дим. Лицето му бе в сянка, но Брайсън би познал този човек навсякъде, винаги.

Мъжът подхвърли магнума високо във въздуха и оръжието полетя към него.

— Дръж! — викна той и изненаданият Ник затича напред, за да го хване.

— Радвам се да видя, че не си излязъл съвсем от форма — рече Тед Уолър и тръгна странично по балкона. — Защото мъчното тепърва предстои… — гледаше го весело, но, изглежда, се бе задъхал.