Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (34)

Глава трийсет и трета

— За Бога, та ти… ти си с тях! — прошепна Брайсън.

— О, Ники, какъв Бог — какви ги дрънкаш сега: с тях, против тях? Това да не ти е детска игра, сините и червените, стражарите и апашите!

— Копеле мръсно!

— Не ти ли говорих за необходимостта от постоянна преоценка и анализ на стратегическите обвързаности? Говорих ти! Противници? Съюзници? Този вид термини в края на краищата губят смисъла си. Ако друго не си запомнил, поне това би трябвало да си научил от мен.

— Какво правиш, Уолър? Нали това бе твоята битка? Нали ти ни повика на помощ? Нали години наред…

— Управлението бе унищожено. Знаеш го — бил си там.

— И това ли се оказва измама, а? Поредната! — без да се усеща, крясна Брайсън.

— Ники, Ники… нищо не разбираш. Сега Прометей е най-добрият ни шанс, наистина…

— Най-добрият ни шанс ли? Най-добрият казваш, а?

— Освен това помисли: нима целите ни са толкова различни? Управлението бе една мечта, само една хубава, сладка мечта, която за щастие успяхме да превърнем в реалност — поне за няколко години, и то в непрекъсната борба, в условия на пълна неравнопоставеност. За да защитим глобалната сигурност от тероризма, от лудостта на екстремизма и тям подобните сили. Както винаги съм ти казвал — жертвата може да оцелее само ако тя самата се превърне в хищник.

— Чакай, чакай… изглежда, ти не си отскоро привърженик на тази кауза, така ли? — гласът на Брайсън внезапно загуби силата си. — Работил си за нея отдавна?

— Бил съм привърженик на тази възможност, да.

— Привърженик, а? Я чакай малко! Онези пари, които навремето изчезнаха от офшорната банка… тогава открих, че са от порядъка на милиардите, а ти никога не си ламтял за лично богатство. Ти си бил значи! Прометей е създаден именно с твоя помощ!

— Е, пари за посадъчен материал, ако извиниш метафората. Преди 16 години Грегсън Манинг бе още позатруднен, а проектът Прометей се нуждаеше от незабавно кръвопреливане, така да се каже. И аз инжектирах тази сума. Може да се каже, че съм бил нещо като неутрален наблюдател, който държи парите на онзи, който ще спечели.

Брайсън помисли, че му прилошава.

— Но не виждам логиката — нали Прометей бе неприятелят…

— Оцеляват най-пригодените, мили ми Ник. Ти никога ли не си залагал на двама състезатели в една и съща надпревара? Това се нарича вземане на мерки за всяка евентуалност. С други думи, предвидливост. Двойна осигуровка. Дублиране на шанса, което пък осигурява успех и победа. Комунизмът загуби играта, Управлението пък загуби смисъла си. Огледах опциите, както се казва, и просто нямаше начин да не забележа, че шпионажът или поне конвенционалният шпионаж е обречен. Ненужен. Или ние, или Прометей. Бъдещето принадлежи само на една от тези две възможности. Печели един кон, а не два, нали?

— И ти се присъедини към победителя, майната им на почтеността, на човешкия морал? За теб няма значение кой какво цели, така ли?

— Манинг е един от най-брилянтните хора, които съм срещал. Стори ми се, че в неговите идеи има хляб. Струваше си да заложа и на тях. Двойна осигуровка, както вече ти казах.

— Предал си собствените си принципи, нали?

— Погледни на това като на политически арбитраж. Избрал съм единствено разумния път. Винаги съм ти казвал, Ник, шпионажът е екипен спорт. Колективен. Сигурен съм, че си достатъчно талантлив, за да усетиш здравия разум в разсъжденията ми. Поне в края на играта.

— Къде е Елена?

— Тя е умна жена, Ник, но очевидно не е предвидила, че могат и да я разкрият.

— Питам къде е?

— Хората на Манинг са я прибрали някъде в резиденцията. Увериха ме, че се отнасят към нея с подходящото уважение, което и двамата знаем, че тя заслужава. Слушай, Ник, наистина ли трябва да стигаме дотам, че да те питам направо? Толкова ли ти е нужно да поставям въпроса ребром…? Е, добре тогава — заради старото приятелство, — ще се присъединиш ли към нас? Не можеш ли да прозреш кой е истинският път, пътят към бъдещето?

Брайсън повдигна ръка, насочи пистолета в гърдите на Уолър, а сърцето му заби лудо. Защо ме принуждаваш да правя това? Защо, по дяволите? — стенеше в него вътрешен глас.

Уолър спокойно погледна пистолета, дори не трепна, върна очи към лицето му.

— Е, виждам. Това ти е отговорът. Мислех, че няма да е така. Уви — жалко.

Вратата се отвори с трясък, нахлу тълпа мъже с пистолети. Брайсън се озърна и видя, че от скрити в стената врати излизат още хора. Преди да успее да направи каквото и да е, здрави ръце го сграбчиха, някой допря дуло до тила му и натисна главата му надолу. Успя да я повдигне, колкото да види, че Тед Уолър излиза.

Сетне го пуснаха.

— Горе ръцете и умната! — изкомандва един от околните. — Изобщо не си мисли за разни номера и хватки. Достатъчно си печен, нали познаваш оръжията?

Брайсън се загледа в най-близкия пистолет. Електронни спусъци. Няколко световни фирми вече ги правят — „Колт“, „Сандия“, европейски производители… С едно натискане на спусъка можеш да пуснеш три куршума. Наричат ги „интелигентни“ пистолети. Технологията е разработена по полицейска поръчка: на всеки спусък е монтиран сензор за пръстови отпечатъци. С въпросното оръжие може да стреля само човекът, на когото то е зачислено. Дори и на полицая да му бъде отнето оръжието в сблъсък с престъпници, те не могат да го убият със същото.

Кимна, вдигна ръцете. Какво можеше да направи? Нямаше и никаква надежда за спасяване на Елена.

Поведоха го навън, по коридора, сетне свиха в друг — по-къс. Вървеше с допрени в главата му и в гърба оръжия. Бяха му отнели 45-милиметровия пистолет, един от охранителите го прибра в джоба с насмешлива усмивка. Обискираха го експертно, нищо не пропуснаха. Останаха му само ръцете, инстинктите, опитът и уменията, но какво означаваха те пред цялата тази пасмина въоръжени професионалисти.

Но пък защо не го убиха? Какво имат предвид?

Отвориха врата, блъснаха го в стая. Бе широка, донякъде приличаше на галерията. Осветлението бе слабо, но различи книгите по стените. Кожени подвързии, луксозни томове на махагонови лавици — от тавана до пода. Разкошна библиотека, такава, каквато човек може да види в типичното британско наследствено имение. Подът бе паркет, доста стар, но излъскан.

Оставиха го сам, той се загледа в книгите, изпълнен със смътни, неясни предчувствия. Нещо щеше да се случи, усещаше го с цялото тяло, но какво?

Внезапно библиотеката изчезна, отрупаните с томове лавици заискриха и посивяха. Невероятна илюзия! Също както и картините, книгите се оказаха електронен цифров призрак. Пристъпи напред и докосна с пръст гладката сива стена. На пръста му остана усещането, че опипва фино набраздена повърхност. В следващия миг тя светна ослепително и на нея се появиха десетки образи.

Потръпна от ужас. На всички тях бе самият той. Бе сниман на плажа с Елена. Пак с нея — в леглото — в най-интимен миг на буйно любене. Той сам — къпе се, бръсне се, уринира.

Спорят с Елена. Той я целува. Седнал е в кабинета на Тед Уолър. Говори нещо.

Елена и той яздят коне.

Брайсън и Лейла тичат по коридорите на „Испанска армада“. Крият се в храма в Сантяго де Компостела. Той в кабинета на Жак Арно. На срещата с Ланкастър. С Тарнаполский в Москва. Тича по някаква улица.

Ето и срещата с Хари Дън.

Сцена след сцена, отлично качество, наблюдавали са го, следили са го, заснимали са го — отдалеч, от близко, в такъв план, в онакъв план, в най-интимни мигове от най-интимния му живот. Най-тайните операции на Управлението. Десетина години, филмирани в детайли. Калейдоскопични образи, трепкащи, ужасяващи.

Ето го и как се спуска по шахтата, на път за подземния паркинг. Заснели са дори проникването му тук.

Заснели са всичко… всичко.

Брайсън се олюля. Хвана се за главата — виеше му се свят, гадеше му се. Чувстваше се изнасилен, омърсен, опозорен. Падна на колене и повърна. Изхвърли всичко, което имаше в стомаха си, а конвулсиите дълго не го оставиха на мира. Давеше се и се мъчеше, но организмът му повече нямаше какво да отделя.

Всичко е било една голяма измама. Капан, подигравка. Те са знаели, че той идва, искали са да го наблюдават — както мишка в клиничен опит. През цялото време е бил в кадър.

— Ако си спомняте, Прометей открадна огъня от боговете, за да дари с него отруденото и потъпкано човечество. Един изключително ценен дар — обади се спокоен глас зад гърба му.

Успокоителен, сякаш добронамерен тон, който, изглежда, бе усилван от скрита апаратура.

Обърна се — на мраморен алков в отсрещната страна на стаята бе застанал Грегсън Манинг.

— Казват, че сте много надарен лингвист. Значи знаете етимологията на името Прометей. То идва от предвиждам, предусещам. Много подходящо, нали? Според класическата традиция Прометей е създателят на самата цивилизация — на езика, философията, математиката. От диваци той ни е превърнал в хора. В това е огромният смисъл на огъня — той символизира светлина, просвещение, знание. Да осветиш онова, което е било в сянка, да му дадеш нов живот. Прометей, този титан, съзнателно и целенасочено е извършил престъпление, когато е свалил огъня от небесата и научил простосмъртните как да си служат с него. В известен смисъл и предателство. Застрашил е боговете в опита си да постави обикновения смъртен на равна нога с тях. И с това си дело е създал цивилизацията. А наша задача е да продължим и защитим делото му.

Брайсън се изправи и пристъпи към Манинг.

— Е, и какво имате предвид? — попита той. — Щази в глобални мащаби ли?

— Щази ли? — презрително поклати глава Манинг. — Искате да кажете организиране на едната половина да шпионира другата половина, като никой не вярва никому? О, не, съвсем не мисля така.

— Не мислите, така ли? — продължи Брайсън и направи още няколко крачки към алкова. — Вярно, че източногерманската технология е като в желязната ера в сравнение с вашата техника днес. Вие разполагате със свръхкомпютри, миниатюризирани лещи, оптически влакна. Можете да поставите абсолютно всекиго под микроскопа. Вие и онези там — в залата, които са възприели кошмарната ви мечта. Договорът за глобално наблюдение и сигурност е само параван, зад който ще скриете тоталното си следене и цялата дивотия от времето на студената война и ерата на свръхсилите ще се окаже детска игра в сравнение с онова, което сте замислили днес. Не съм ли прав?

— Хайде, хайде сега, господин Брайсън. Ние си учим едва прохождащите дечица кой е дядо Коледа, пеем им онази превърнала се в традиционна класика мелодия: „Той знае кой добър е и кой — лош, затова ДОБРИ бъдете заради самата доброта“, нали? Независимо дали го признавате или не, принципите на етиката винаги са свързани с онова, което се знае за нас — хората. Вездесъщото око. Всевиждащият и всемогъщ Господ Бог върши своите дела напълно прозрачно. Когато всичко се вижда, ще изчезне и престъпността. Тероризмът ще остане в миналото. Изнасилванията, убийствата, малтретирането на деца — всички те ще бъдат изкоренени. Масовите убийства, войните — също. Ще изчезне страхът, който тероризира хората — мъже, жени, деца, страхът от това да излезеш нощем по улиците, да оставиш вратата си отключена, да живееш живота си така, както се полага, така, както самият ти желаеш да го живееш. Ще се освободим от страха веднъж и завинаги!

— А кой ще следи какво става?

— Компютърът. Масивно паралелни компютърни системи в глобална мрежа, заредени с еволюционни алгоритми и имитиращи дейността на човешкия мозък програми. Досега никой не е успял да построи подобно нещо.

— А в центъра на тази мрежа лично вие — Грегсън Манинг, — деспотът воайор, оркестрирал компютрите си в истинска армия от милиарди виртуални воайорчета.

Манинг се усмихна.

— Чували ли сте за съществуването на едно племе на име игбо — в източна Нигерия? Тези хора съществуват, окръжени от безредието и корупцията в страната, но са абсолютно освободени от тях. И защо? Защото културата им почива на принципа на прозрачността. Те вярват, че в живота на всеки един от тях няма нищо, което околните да нямат право да знаят. Всеки вид размяна се извършва пред свидетели. Ненавижда се всяка форма на потайност, скритост, дори и самотата. Идеалът на тоталната прозрачност е така силно развит, че ако между двамина се създаде дори и зрънце подозрение, те прибягват до ритуал, наречен „игбанду“, който разрешава всеки да пие от кръвта на другия. Идеал, но ето вижте — водещ до нещо наистина неудобно. Докато Прометеевата мрежа дава същите резултати с напълно безкръвни техники.

— Това са ирелевантни неща! — викна Брайсън и направи още няколко крачки напред. — Нямат нищо общо с нас!

— Би трябвало да знаете, че през последното десетилетие престъпността в САЩ и особено в големите градове е силно намаляла в сравнение с тази отпреди години. И знаете ли защо?

— Какво ли зная аз! — сопна се Ник. — Вие за всичко си имате теория.

— Нямам теория. Направо разполагам с истината. Социолозите са царете на теориите, но в дадения случай нищо не успяха да измислят.

— Искате да кажете, че… — бавно рече Брайсън и пак пристъпи.

— Става дума за пилотно проучване на възможностите на външното ни наблюдение — кимна Манинг. — Преди години не разполагахме със сегашните мащаби, но човек трябва да започне с нещо, нали?

Манинг махна с ръка и на стената до него светна екран, след секунда се появи карта на средната част на Манхатън. По уличната мрежа изпъкваха сини точици.

— Това са скрити въртящи се камери, монтирани от нашата организация. Започва се с анонимни обаждания в полицията. Внезапно броят на арестите започва най-мистериозно да се увеличава, подобрява се работата на детективите, все повече престъпници са отстранени от улиците. Оказва се какво? Че престъпността вече не е така привлекателна. Полицията самодоволно дава интервюта за новите си методи, криминалистите говорят дълбокомислени неща за войните в престъпния свят, за статистики и криминогенни фактори, но никой не споменава и дума за камерите, които записват всичко. Всичко. За този истински инструмент на човешката безопасност. Никой не казва, че сега и най-тъмните улички са спокойни нощем. Никой не забелязва пилотния проект на „Систематикс“. И защо? Защото на никой не му пука, никой не желае и да знае. Не започвате ли да разбирате какво сме в състояние да направим за човечеството? За бедния хомо сапиенс. Живял векове в мрак и невежество, в ужас и кръвопролития, а сетне, когато настъпи векът на просветлението, какво става — погубва го индустриалната революция. Индустриализацията и урбанизацията водят до редица нови социални трусове и поощряват обикновената престъпност до нива, нечувани и невиждани допреди в човешката история. Прибавете и двете световни войни, плюс добавъчните локални и зверствата извън бойните полета. А когато война няма, престъпниците воюват в градовете за зони на влияние. Така ли трябва да живеем? Или да умираме? Членовете на групата Прометей са от всички социални слоеве в най-различни страни, а в същото време ги обединява върховната идея за важността на човешката сигурност.

Брайсън отново пристъпи.

— Значи това е вашата идея за свобода, така ли?

Трябваше да му отвлича вниманието, да говори, да продължи да ораторства.

— Реалната свобода, г-н Брайсън, е освободеността от различните заплахи и злини. Ние целим да създадем свят, в който няма да съществува страхът от садиста, който пребива съпругата си, от наркомана крадец, който не се спира пред нищо, за да си осигури дрогата, от хилядите подобни и неподобни заплахи за човешкия живот и имущество. Това, г-н Брайсън, е истинската свобода! Когато хората са свободни да практикуват най-доброто си поведение — както ще бъде, когато знаят, че НЯКОЙ ПОСТОЯННО ГИ НАБЛЮДАВА.

Още две крачки. Три. Дръж се нормално, кимай с глава.

— Но тогава загива правото на личността да има тайна, интимност, частен живот и прочие.

Сега вече бе на не повече от три-четири метра от Манинг.

— Знаете ли, Брайсън, проблемът с това право е, че то е прекалено разтегливо. И много всеобхватно. Доста голямо. То е лукс, който повече не можем да си позволяваме. Сега благодарение на „Систематикс“ разполагаме с мощна световна система за наблюдение навсякъде: спътници около земята, милиарди видеокамери. А скоро ще имаме и имплантационни микрочипове.

— Но нито един от тях няма да върне дъщеря ви — тихо рече Брайсън и си погледна часовника.

Лицето на Манинг видимо промени цвят. Внезапно стените потъмняха, помещението придоби призрачен тон.

— Какво разбираш ти от това! — изсъска ораторът.

— Вярно, не разбирам — обади се Брайсън и се хвърли напред.

Протегна ръце да хване гърлото на Манинг, да пречупи врата на този демон в човешки образ. Но усети, че полита в някаква празнина, в нищото! Падна и се удари тежко в мраморния под на алкова; почти загуби съзнание, челюстта го заболя неистово. Надви болката и скочил на крака, трескаво се огледа. Веднага забеляза лазерните диоди по стената на алкова. Вместо самия Манинг там се бе подвизавало триизмерно лазерно холографско изображение. Невероятно реалистично, убедително.

Отново измама, поредна илюзия. Призрак.

Зад гърба му някой бавно заръкопляска. Чифт ръце, от далечния край на стаята, откъдето преди малко бе влязъл самият той. Лампите светнаха, видя самия Манинг, който вървеше към него, ограден от множество въоръжени мъже.

— Е, щом ги самият така го искаш — рече той с полуусмивка. — Хванете го!

Отново го награбиха от всички страни. Опита се да се бори, напразно.

Манинг тръгна към вратата, но там се спря и рече:

— Повечето хора в твоя бизнес умират анонимно, нелепо. Куршум в тила, дори не виждат екзекутора. Или пък стават жертва на някоя от хилядите възможни злополуки по време на служебна задача. Едва ли някой ще се изненада да научи за смъртта на още двама агенти — мъж и жена, убити при налудничав опит да нападнат събрание с участието на световни лидери. Опитът им ще остане необяснен, защото хората като теб умират на тъмно, както са и живели — в тайна и мрак. Сега, моля да ме извиниш — трябва да се върна при гостите си.

И Манинг излезе.

Брайсън успя да зърне часовника на китката си. Сега! Моментът бе настъпил. Трябваше да се случи! Или бяха намерили машината в камиона?

Охранителите се престараваха — допрели „интелигентните“ си пистолети в слепоочията му, в тила, те се подхилваха, а онзи, който бе отнел 45-милиметровия му пистолет, любопитно го разглеждаше.

В същия миг осветлението изгасна, всичко наоколо потъна в мрак. Чу се поредица металически изщраквания, вратата се отвори.

Очакваното се бе случило.

Брайсън се хвърли към онзи, който държеше неговото оръжие, успя да го грабне, но тълпата мъже около него незабавно го повали на пода. Затиснаха ръцете му, отвсякъде го гледаха черните очи на пистолетните дула.

— Мръднеш ли и си мъртъв! — изскърца със зъби наведеното точно над него лице.

— Хайде де! Опитайте се! — с все сила ревна Ник и по детски се закани: — Мамка ви…

Опита се да извърти китката с пистолета и веднага видя как нечии пръсти натиснаха спусъка. Същото направи и съседният мъж, и вторият, и третият…

Нищо. Нищо не се случи. Оръжията бяха обезвредени, непотребни. Извън строя заедно с цялата електроника в резиденцията.

Наоколо се развикаха, настъпи луда суматоха — мъжете разбраха, че става нещо много сериозно, пуснаха го и се отдръпнаха. Тогава Ник започна да стреля, скочи и побягна към вратата. Неколцина паднаха, той успя да излезе в коридора.

Но къде беше Елена и колко патрона има още в пачката?

Неколцина се осъзнаха и го подгониха, той стреля веднъж, най-близкият падна, останалите се отдръпнаха. Бе почти сигурен, че има поне един патрон в пълнителя, вероятно още един — в цевта. Хукна напред, беше ужасно важно да намери Елена. Мина по няколко коридора, включително и през картинната галерия, където екраните тъмнееха. Навсякъде вратите зееха — механизмите вероятно бяха програмирани да се отварят при липса на захранване.

Устройството в камиона бе дало резултати. Виртуалният катоден осцилатор е изобретен от руски учени през 80-те години на XX век; тогава той бе в състояние да неутрализира или, по-точно казано, да „парализира“ електрониката на американските ядрени оръжия. Съветските ядрени бомби се бяха оказали много по-примитивни като техника, а с въпросното изобретение този недостатък се бе превърнал в предимство. В края на краищата руснаците бяха оставили американците далеч зад себе си в областта на радиочестотните оръжия.

Осцилаторът генерира и излъчва мощни електромагнитни импулси, които по пътя си унищожават всякакъв вид електроника. Те бързо нагряват микровръзките в компютрите и просто ги изгарят; всякаква електроника в радиус от четвърт миля около осцилатора направо „загива“. Носеха се слухове, че именно с такъв уред терористи са свалили няколко пътнически самолета.

Оръжието е наистина могъщо: под неговото въздействие автомобили, танкове, транспортьори, всякаква мобилна и друга техника, в които има електронни схеми, просто не могат да потеглят или работят. Оръжия и системи с електронно управление няма да задействат. Компютрите направо рухват. Сега цялото имение на Манинг бе парализирано.

А тепърва идваше най-лошото.

Както казахме, схемите се нагряват, нагорещяват и запалват. В резиденцията на хиляди места вече тлееха мънички огънчета, които тепърва щяха да лумнат в сериозни пожари. Вече се набираше и пушек.

Брайсън си спомни, че КГБ бе използвал същото оръжие, за да създаде огнище на пожар в московското посолство на САЩ през 80-те години.

В същия миг чу писъци. Идваха някъде от посоката на голямата конферентна зала.

Успя да излезе на един от балконите в нея. Долу вече бушуваха пламъци, стелеше се гъст дим, а гостите се лутаха, заслепени, ужасени, и крещяха за помощ. Тук, обратно на всички други части на резиденцията, вратите бяха блокирани и не можеха да се отворят. Дали по нареждане на Манинг те предварително не са били заключени автоматично?

Къде беше Уолър? Манинг?

Те знаят къде е Елена!

— Елена! — викна с все сила Брайсън срещу дима.

Напразен зов.

Или не беше долу, или просто не можеше да го чуе.

— Елена! — отново изрева той.

Не получи отговор.

В същия миг усети горещ дъх някъде по врата и дясната буза, едновременно на гърлото му се допря хладно острие. Шестнайсетсантиметровият боен нож остави тънка ивица кръв по най-деликатната част на кожата точно над гръкляна. Бе остър като бръснач. Брайсън усети хлад, сетне пареща болка, която се превърна в агония.

Някой пошепна:

— На лъжата краката са къси, Брайсън!

Абу!

— Трябваше да си свърша работата още в Тунис, предател мръсен — изсъска арабинът. — Но сега няма да пропилея възможността!

Брайсън замръзна, обзе го нечовешки страх, а адреналинът препусна по вените му.

— Само ме чуй… — понечи да отвлече вниманието му за секунда и успя.

Извъртя ръката с пистолета назад и натисна спусъка в опит да стреля на сляпо. Петлето чукна на празно. Нямаше повече патрони.

Абу удари ръката му и оръжието отхвръкна встрани, тупна на пода — ненужно.

Ник бе загубил ценни секунди, а в същия миг Абу го наказа — ножът рязна кожата на врата му вдясно. Повърхностно. Сигурно възнамеряваше да го умъртвява бавно. Но в следващия миг Брайсън успя да приклекне и да нанесе на Абу светкавичен удар с прави пръсти. Удари в посока на ножа с дясната ръка, а с лявата сграбчи китката на арабина, изви я с все сила и ритна назад с пета. Хватката успя, макар че бе доста рискована. Петата му се заби в коляното на Абу, който изръмжа и загуби равновесие, а Брайсън светкавично клекна и го прехвърли през себе си, като използва собствената му сила.

Ножът отхвръкна, Брайсън се хвърли към него, Абу се търкули по пода и го превари, а в следващия миг прободе рамото му. Арабинът бе бърз като змия и извънредно добър с ножа. Ник замахна с прав удар, Абу с лекота го избегна и затанцува наоколо със злокобна усмивка на брадатото лице. Изглеждаше неуморим, дори не се бе задъхал, ловко прехвърляше тежестта от крак на крак, а окървавеното острие мътно лъщеше в полумрака. Брайсън го нападна с ритник, а арабинът избегна удара, направи нещо като пирует и хвана крака му. Ник падна.

Абу сякаш предусещаше движенията, хватките, посоките. Размениха удари, Брайсън усещаше болката все по-осезателно. Абу успя да хване главата му между коленете си и го тласна към пода, Ник прехапа устни без да иска, зъбите му изтракаха и, изглежда, два от предните се счупиха. Губеше сили, но знаеше, че не може да си позволи да загуби срещу Абу, и то точно сега. Заклещи глезена му в свивката на дясната ръка и остро изви. Абу изрева от болка и замахна. Този път ножът полетя право към сърцето на Брайсън, който опита странично превъртане и донякъде успя, но острието потъна в дясното междуребрие и болката го заслепи — бяла, пареща.

С върховно усилие Ник сграбчи дръжката, успя да извади ножа и да го хвърли през балконския парапет в залата долу. Голямата сила на Абу бе в ножа — с него той бе изключителен боец. Сега и двамата бяха без оръжие, Ник значително отслабен от раните и все още на пода. Абу го обиколи, както тигър обикаля плячката си, с гъвкави стъпки, дебнещо, зловещо ухилен — целият изтъкан от мускули, силен, бърз като питон. Брайсън се претърколи странично, Абу успя да го ритне в стомаха. Сега усмивката бе изчезнала, зъбите скрити зад стиснати устни, изражението сурово, заканително. Брайсън се изправи, опита прав удар, арабинът отби и на свой ред нападна; Брайсън успя да го намери с коляно в слабините, другият го отблъсна с двете ръце и го препъна. Сетне скочи отгоре му и го притисна с тяло, в следващия миг се изправи и отново скочи върху гръдния му кош. Брайсън изпъшка и изпусна въздуха, ребрата му изпукаха и тази болка почти го довърши.

Арабинът го превъртя, обърна го по корем и удари главата му в земята, уви ръка около врата му и започна да го души. Брайсън бе много силен човек, бивш атлет с великолепно развита мускулатура и за известно време успя да удържи. Но вече губеше съзнание, през очите му затанцуваха черно-виолетови кръгове.

Вътрешен глас му шепнеше да се отпусне и да се подчини, да заспи завинаги, но волята за живот е по-силна. Някъде долу някой извика, за частица от секундата Абу загуби концентрация и отново с върховно усилие на волята Ник призова сетни сили, завъртя цялото си тяло и Абу тупна до него, но без да отслабва менгемето на врата му. Сега бяха лице в лице и Ник заби пръсти в очите на арабина. Абу изпищя и намали натиска си, Ник намери с юмрук един от нервните възли в областта на подмишницата на арабина и като усети притока на въздух, с все сила стисна гениталиите му. Абу изрева диво и се отпусна.

Брайсън усети шанса си и сграби Абу, за да го удари в ръба на балконския парапет. Движеха го единствено инстинктите, лишеният от кислород мозък бавно възстановява функциите си, но Брайсън се бе превърнал в подивяла за мъст и разярена бойна машина. Съпротивата на Абу постепенно отслабваше, едната му ръка бе временно парализирана от удара в нервния възел, но той не бе готов да се предаде, а и съзнаваше, че е на път да загуби живота си.

Брайсън пое дъх, напъна мускули и се опита да го прехвърли през парапета, но не му стигнаха силите, раните боляха, краката му започваха да треперят. Абу усети това, изрева и го отблъсна с тяло и здравата си ръка. И тъкмо навреме!

Проехтя изстрел, арабинът залитна назад, преметна се и падна долу в залата. Смъртно уморен, Брайсън се облегна на балкона, за да види как по някаква ирония на съдбата тялото на врага му падна право върху меча на статуята на Жана д’Арк. Абу изпищя остро, очите му бляснаха, сетне тялото му изведнъж се отпусна и замря.

Брайсън извърна глава в някакво тъпо безразличие. Кой ли бе стрелял? На прага на балкона стоеше Елена, държеше пистолета, който самият той й бе дал, и го гледаше с невярващи, широко отворени очи.

— Как успя да избягаш? — попита Ник и залитна към нея.

— Вратата на стаята ми се отвори сама — рече тя, пристъпи напред и подложи рамо на протегнатата му за помощ ръка.

— Ами пистолета…

— Всички са се побъркали от ужас — не беше трудно да си го взема.

— Трябва да изчезваме — с мъка рече Брайсън. — И то веднага…

— Зная — отвърна Елена и го поведе към коридора.