Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (27)

Глава двайсет и шеста

Елена го поведе по дълъг подземен коридор, свързващ клиниката с друго крило на инсталацията. Подовете бяха каменни, полирани до блясък, стените — бели, ниските тавани звуконепроницаеми. Слънчева светлина не проникваше — нямаше прозорци. По интериора човек едва ли можеше да познае в коя част на света се намира.

— Този филиал е строен още преди десетина години — като европейски център на Управлението — обясни му тя.

— Работя тук, откакто… хм, откакто напуснах САЩ.

Пропусна онова, което първо й дойде на устата, помисли Ник — „откакто те напуснах…“.

— Скоро след това се разбра, че операциите ни в САЩ са компрометирани — имало е проникване, и то най-вероятно във връзка с разследването на Прометей. Тогава Уолър нареди пълна евакуация и от Вашингтон централата се премести тук. Наложи се някои части на сградата да се преустройват, нови да се добавят. Както сигурно си усетил, отвън нищо не се вижда. Само малка каменна сграда — всъщност построена в планинския скат стара вила, превърната в научноизследователски център.

— Казваш ми, че сме в Дордона, Франция. Вярвам ти, какво друго да направя — засмя се Ник.

Чувстваше се много по-добре, краката му възвръщаха силата си, но имаше още болки в раните и като вървеше, те изпращаха осезаеми сигнали в гърба и кръста.

— Е, сам ще видиш, когато излезем — обеща тя и също се усмихна. — Освен това ще се наложи да почакаме малко — докато обработят чипа.

Спряха пред метална врата. Елена бързо натрака кода на ключалковата клавиатура, постави палец на сензорния екран и вратата безшумно се разтвори по средата. Влязоха в просторно помещение, където въздухът бе хладен и сух.

По стенни рафтове бяха подредени множество компютри, телевизионни монитори и друга електронна апаратура.

— Смятаме, че нашият е сред най-мощните суперкомпютърни центрове в света — обърна се към него Елена. — Повечето от техниката е от семейство „Грей“ с огромна обработвателна мощ, извършваме квадрилиони операции в минута. Имаме Ай Би Ем тип Ес Пе, системи Ес Джи Ай „Оникс Риалити Енджин“, техника за компютърна архитектура, системи база данни и апаратури за съхраняване на данни с капацитет сто и двайсет гигабайта онлайн, роботно управление, невероятен сървър, свръхкомуникации.

— Хей, хей, спри — и така няма да разбера съвършенството на тукашната техника.

Но Елена бе видимо развълнувана и едвам се сдържаше. Бе в стихията си — бившата дребничка и много красива румънска студентка по математика, която в Букурещ бе писала на напукани черни дъски и работила на компютри производство 1970 година; тук тя бе стъпила направо в бъдещето. Брайсън я помнеше именно такава — абсолютна ентусиастка по отношение на работата си, обичаща я до полуда, сякаш омагьосана от техниката.

— Не забравяй да му кажеш и за седемдесет и петте мили оптично влакно, Елена — засмя се някой зад гърба им.

Брайсън разпозна гласа и изненадано се извърна. Бе Крис Еджкоумб, високият строен и зеленоок гвианец с матовата кожа.

— Хей, човече, много рядко започнахме да се виждаме — пошегува се Крис и здравата го прегърна. — Ето, че се върна, а!

Брайсън примига от болка, но и истински се зарадва.

— Не могат да ме разкарат, Крис, нали?

— Е, виждам, че съпругата наистина се зарадва — намигна Крис.

— Не зная дали „зарадва“ е точната дума — възрази Елена и извърна глава.

— Свети Кристъфър се е грижил за теб, както ти бях обещал рече младият мъж. — Пазил те е, където и да си ходил. Не, не питам къде. Ама ми е дяволски приятно, че отново си тук. Аз сега помагам на Елена, човече, тук разполагаме с желязна техника — най-доброто в Интернет, скоростни системи, изцяло цифрова техника, сателитни връзки с геосинхрон, оптични кабели и каквото си поискаш.

 

 

Междувременно Елена се наведе над една от цифровите машини „Алфа“.

— Те — Тук са кодираните комуникации на Прометеевците — телефонни и други — от последните пет месеца — обясни тя на Брайсън. — Подслушвали сме ги сателитно и сме ги записвали, но не можем да ги разчетем. Ако твоят чип е онова, което твърдиш, и не е заразен с вируси, скоро ще разполагаме с алгоритмите и…

— Колко скоро?

— Може би час, а може и повече — шест, седем. Зависи от различни фактори, най-вече на какво ниво е ключът. Фигуративно казано, помисли си за обикновен ключ за секретна брава: ако е шперц, ще отваря повечето брави, иначе ще си отваря само една — за която е направен. И тук принципът е същият. Ще разберем. Но каквото и да е, вече имаме начин да пробием кода.

— Аз ще ви се обадя веднага щом има резултати — обади се Крис и вдигна слушалката на звънящия телефон. — Защото ви вика Уолър.

 

 

Кабинетът на Тед Уолър бе почти точно копие на стария му от улица „К“. Само че тукашният бе малко по-просторен и без прозорци. И тук висяха старите картини с класическия ловен сюжет — кучета с простреляни от ловците птици в устата, на пода дебели килими от XVII век. Самият Уолър бе зад старото си масивно бюро от френски дъб.

— Седнете — покани ги той. — Имам малка, но приятна новина. Елена, струва ми се, че не познаваш един от най-талантливите ни и находчиви оперативни работници, който рядко ни зачита с посещение.

Поставеният пред бюрото му стол с висока облегалка се завъртя и двамата с изненада видяха седналата в него Лейла.

— О, да — хладно рече Елена и въздържано пое подадената й ръка. — Много съм слушала за вас.

— И аз също — с не по-топъл тон отвърна Лейла и добави: — Здравей, Ник.

Брайсън кимна.

— Здрасти, май не сме се виждали, откакто се опита да ме…

— О… хм, да — смути се Лейла. — Но знаеш, че не е било лично, нали разбираш?

— Естествено.

— Нося интересна новина, сто на сто ще ви заинтересува — изглежда, че Жак Арно се готви да изчезне от картинката — продължи Лейла самоуверено.

— Какво трябва да означава това? — попита Ник.

— Пристъпил е към ликвидация на холдингите. Прилича на действие на уплашен човек, защото не е организирано, няма прехвърляне на активи и авоари от един сектор в друг, няма строен бизнесменски подход, а мирише на бягство. Търговецът на смъртта се готви да се покрие някъде с парите си.

— Тук има нещо друго — подобни действия са безсмислени! — възрази Ник. — Не виждам логиката.

— Е, нали затова разполагаме с аналитици като Елена — усмихна се Лейла. — Те обработват онова, което агенти като теб и мен с толкова труд събират.

Елена мълчеше, замислена, с присвити устни. След малко попита:

— Какви са ви източниците, Лейла?

— Един от най-крупните съперници и конкуренти на Арно. Същият боклук като Арно — аморален и богат като Крез, абсолютно негово подобие, но го мрази до смърт. Като Каин и Авел са. Името му е Ален Поарие. Смятам, че сте чували за него — достатъчно е известен.

— С други думи, за ликвидацията на бизнеса на Арно сте научили от най-големия му съперник? — отново попита Елена.

— На прост език казано, точно така — отвърна Лейла. — На езика на алгоритмите сигурно ще звучи по-помпозно, вие си знаете. Сигурна съм, че методите ви са невъобразимо сложни.

Уолър наблюдаваше словесната фехтовка между двете жени с прикрита усмивка и удоволствието на намиращ се на Уимбълдън зрител.

— Знаете, моите методи почиват на изключително простичка аксиома: първо добре огледай източника. Например вие вярвате, че Поарие е враг на Арно. Естествено е да се предположи, че е така. Защото двамата са се представили в такава светлина. И са работили старателно върху тази представа.

— Какво се опитвате да кажете? — хладно подхвърли Лейла.

— Смятам, че ако огледате нещата по-внимателно, ще се окаже, че двамата са бизнеспартньори. Еднакви по ранг шефове взаимообвързани холдингови компании с разклонения по цял свят. Съперничеството е трик — прост и елементарен.

— Значи съм донесла безполезна информация, така ли? — Лейла присви очи.

— Съвсем не — поправи я Елена. — Самият факт, че са ви разпознали и са ви подхвърлили фалшива информация, е сам по себе си достатъчно важен и полезен. Очевидно Арно се опитва да насочва нашето мислене в удобни за него насоки. Налага се да обърнем внимание не на самата лъжа, а на опита да ни се подхвърли такава.

Лейла се замисли и след минута се съгласи:

— Вероятно сте права.

— Щом Арно се опитва да заблуждава, вероятно това е част от общия им план — да ни объркат и да ни насочат в погрешна посока. Знаем, че предстои нещо важно, много важно за тях самите. Сега не можем да си позволим лукса да изпуснем каквото и да е. Изправени сме пред сили, обединили в себе си прекалено много власт, огромни ресурси и всеобхватна информация. Можем само да се надяваме да ни подценят. Това ще бъде най-добрият ни коз.

— Страхувам се само да не се окажат прави — подхвърли Лейла.

 

 

Веднага след това Уолър замина за Париж, където имаше важна среща. Тогава двамата излязоха на разходка из близката планина и по бреговете на река Дордона. Околността бе великолепна, типична френска природа, както и Брайсън успя да се убеди, щом излязоха от подземието. Главният вход бе маскиран като стара каменна вила, построена направо в планинския скат. Случайният минувач би забелязал само вилата, достатъчно голяма, че да съдържа офисите на някакъв американски изследователски център, както пишеше на табелата отпред. И би допуснал, че въпросната американска институция използва сградата най-вече за курортни цели. Това би обяснило и малката писта недалеч, както и кацащите и излитащи от време на време леки самолети. Отвън нямаше начин човек да се досети за огромните помещения дълбоко под земята и в самата планина.

Брайсън вървеше внимателно по неравния терен — раните го наболяваха; от време на време извръщаше глава — Елена да не гледа гримасите му. Слязоха по тесен път помежду острите скали и попаднаха в разкошната долина, където искри древният воден път към Бордо — река Дордона. Накъдето и да се обърнеш, все има ферми с каменни и дървени постройки. Тук живеят предимно потомствени селяни, най-вече земеделци — солта на земята, както обичат да казват писателите. Мястото е прекрасно и Брайсън знаеше, че го посещават и множество чужденци — тези, които не могат да си позволят скъпите курорти в Южна Франция. Наоколо растат лозя, в далечината зеленеят осеяни с древни постройки склонове — в селцата и градчетата там има безброй кафенета и ресторантчета, където готвят изключително вкусно. Брайсън бе идвал по тези места преди години и сега поведе Елена между дебелите стари дървета в гъстите гори, където са находищата на трюфелите — пазени в тайна, която се предава от поколение на поколение.

— Тед реши да се пренесем тук — обади се Елена. — Той нали обича деликатесите… та човек лесно може да разбере защо така си пада по тези места. Но идеята му си имаше и чисто практическа страна. Тук сме абсолютно анонимни, добре скрити. Околността е избрана след внимателен анализ — има гъста мрежа от отлични пътища във всяка посока: на север — към Париж, на изток — към Швейцария и Италия, на юг — към Средиземноморието, на запад — към Бордо и Атлантика. Мама и татко се влюбиха в това място. Липсваше им родината, естествено, но пък тук е толкова красиво…

Гласът й потрепери леко и тя се извърна, а когато излязоха от гората, показа с ръка към далечни каменни къщици.

— Живеехме ето там — в каменните котеджи.

— Ние, казваш?

— Ами аз се пренесох при тях, готвех им, домакинствах.

— Е, радвам се за теб. Те са спечелили онова, което аз загубих.

Тя се усмихна, леко го плясна по ръката.

— Е, старата поговорка си е вярна. Помниш ли я?

— Далеч от очите, далеч от сърцето — отвърна Брайсън и добави: — Има и друга поговорка: „Отсъствието изостря любовта, а присъствието я засилва.“ Мисля, че я знаеш.

— Никълъс, няма нужда от ирония. Много ми беше тежко. Изключително.

— И на мен също. Вероятно и по-тежко.

— Наложи ми се да си преустройвам живота. Но болката, чувството за загуба — те си останаха. Не можах да се отърся от тях. Ами ти?

— Нали ти казвам — беше ми много по-трудно. Най-вече заради несигурността. Все един и същи въпрос в главата ми — защо? Защо си отиде? Защо избяга от мен? Къде отиде? Какво си мисли?

— О, Ник, толкова те обичам! И двамата се оказахме жертви, заложници на професията, на недоверието и подозренията.

— Казаха ми, че са те натоварили да ме следиш и да докладваш.

— Натоварили, а? Глупости! Ние се влюбихме един в друг и то бе съвсем случайно. Но как да ти докажа, че не съм те наблюдавала по нечие указание? Аз те обичах, Никълъс. И още те обичам.

Брайсън разказа за лъжите на Хари Дън, за представената от шефа на ЦРУ версия на собствения му живот, за това как са го манипулирали и вербували, как са убили родителите му.

— О, хитро измислено. Те са умни — Прометеевците — замислено рече Елена. — В организация като нашата, където тайната е основно правило, никак не е трудно да посееш убедителни заблуждения. А при нас те представиха като изменник, който е тръгнал да ни унищожи. И така ни противопоставиха до такава степен, че не бяхме вече сигурни за нищо.

— А ти наистина ли не знаеше за Уолър?

— Какво за Уолър?

— Ами миналото му например… — запъна се Ник. — Къде е роден и как…

— За Русия ме питаш — кимна тя. — Зная, той сам ми разказа. Но не беше много отдавна. И сега си мисля, че го е направил, когато е решил да те върне в централата. Естествено — знаел е, че ще говорим.

Телефонът й иззвъня.

— Да? Какво казваш… — лицето й светна. — Идваме веднага. Благодаря ти, Крис.

— Късмет! — каза тя на Брайсън и го задърпа по обратния път.

Когато влязоха в помещението, Крис вече бе подготвил няколко дебели папки с разпечатки.

— Хей, хора, този код е костелив орех, но разчупихме ли го веднъж — потече и спиране няма. Принтерите запушиха от бачкане. Във всеки случай бе нужна доста компютърна мощ — добре че разполагаме с цялата тази техника — ухилено говореше младият мъж, видимо доволен от свършеното — И пак има още много, въпреки че процесорите ни са бързи. Изкуственият интелект губи доста време при превръщането на изговорена дума в информация за принтиране. Отначало реших да обработя разговорите по теми, но загрях, че ще забавя процеса, и оставих на теб да вземеш решение как да се действа.

— Благодаря, Крис — Елена пое папките и ги отнесе на голямата конферентна маса в съседната стая.

— Ще пратя да донесат много кафе — рече Крис. — Сигурно ще имате нужда от него.

Поделиха си папките и започнаха да четат. Най-ценен източник на информация се оказаха дешифрираните телефонни разговори между главните действащи в Прометей лица, но имаше и много други сведения, записи от съвещания и прочие. Участниците говореха напълно свободно, вероятно разчитайки на защитата на кода. Но някои от най-важните разговори — главно между Арно и Пришников — се оказаха доста неясни и заобиколни. Те говореха с видимо предварително уговорени условности, често употребяваха код, най-прост, но достатъчен да обърка слушателя. В този аспект огромният опит на Елена да разкрива скрити значения в сходни лингвистични единици се оказа извънредно ценен. Докато четеше, тя гъсто нашари с бележки разпечатките.

Брайсън пък повече познаваше самите хора, принципно разбираше спецификата на техните действия и операции. Това на свой ред му помогна да долови други нюанси и скрити значения.

И не след дълго Ник се обади:

— Виж, всъщност ние вече разполагаме с доста изобличаващ материал. Ето тук например Пришников ясно споменава уговорения атентат с антракса. При това три седмици по-рано. Вече не говорим за догадки, хипотези или чуто-недочуто. Ето го — черно на бяло.

— Но става ясно и друго — замислено възрази Елена. — Пришников и Арно не са главните фактори. Има други двама над тях… изглежда, че са американци.

— Нещо по-конкретно?

— Никъде не се споменават имена. На едно място става дума за западноамериканско време. Много е възможно единият да се намира или в Калифорния, или някъде по тихоокеанското крайбрежие на САЩ.

— Долови ли нещо за Лондон? Някаква идея за тамошния главен играч?

— Не…

Внезапно в стаята влезе Крис Еджкоумб с възбудена физиономия. Носеше няколко листа.

— Излезе още нещо — рече той и подаде на Елена покритите с колонки цифри разпечатки. — Подробни сведения за движение на големи пари в Първа вашингтонска банка — трансфери в нея и от нея. Мисля, че ще ви е интересно.

— Тази е същата банка, за която стана дума във връзка с подалите оставка сенатори, нали? — попита Брайсън. — Която подозирате в изнудване или пък от която изтича персонална информация за противниците на договора?

— Същата. При това виждам, че тук са посочени само фирмени трансфери — отбеляза Елена.

Еджкоумб кимна.

— Така е, ако съдим по цикличността на преводите, а също и от периодичността.

— Какво, какво? — заинтересува се Брайсън.

— Тук виждаме все една и съща кодова поредица, с която са оторизирани преводите, а това е типично само за напълно частна собственост.

— Пак не разбрах — въздъхна Ник.

— Изглежда, че тази вашингтонска банка е под контрола на друга, по-голяма финансова институция, а може би й принадлежи.

— Че какво от това?

— Налице е опит нещата да се замъглят — тоест собственикът грижливо се крие.

— Е, нямате ли начин да проверите кой е тайният собственик?

Елена кимна, загледана в колонките цифри.

— Крис, повтарящият се номер трябва да е самият маршрутизиращ код. Я го пусни за проверка, то ще си излезе чий е той.

— Вече го направих, Елена — усмихна се Крис. — Принадлежи на нюйоркска фирма на име „Меридит Уотърман“.

— Боже мой — възкликна тя. — Че тя е една от най-старите и уважавани инвестиционни банки на Уолстрийт. В сравнение с нея „Морган Стенли“ и „Браун Брадърс Хариман“ изглеждат като парвенюшки банчици. Изобщо не разбирам — защо „Меридит Уотърман“ ще изнудва конгресмени и сенатори и ще ги натиска да подкрепят онзи международен договор?

— Изглежда, „Меридит Уотърман“ е само параван — намеси се Брайсън.

— Не ми се вярва.

— Възможно да е холдингова компания и прикритие, използвано от друга институция или частно лице, може би група лица — като Прометеевците, — за да маскира истинските им холдинги. Възможно ли е да открием списъка на всички минали и настоящи партньори на „Меридит Уотърман“, може би също мажоритарните собственици…?

— Изобщо не е проблем — обади се Еджкоумб. — По силата на финансовите закони и банковия надзор всички частни фирми са длъжни да предоставят за справка този тип документация. Ще я извадим от Интернет.

— Но внимавай — зад неизвестно име може да се крие някой от Прометеевците, ако не и всичките.

Еджкоумб кимна и тръгна да изпълни поръчката.

— Чакай, чакай… една секунда! Сега се сещам, че партньор на „Меридит Уотърман“ е лично Ричард Ланкастър.

— Хайде бе!

— Преди да напусне Уолстрийт и да се захване с голямата политика, той е голяма клечка в инвестиционната банкова дейност. Златното момче на „Меридит Уотърман“. Нали така си прави и големите пари.

— Ланкастър, значи? Но той… нали ми каза, че ти симпатизирал, слушал те най-внимателно, помогнал ти…

— Вярно, че беше много любезен и ме изслуша най-внимателно, като изглеждаше искрено загрижен. Е, и какво? Изслуша ме и не направи нищо.

— Казал ти е да събереш още доказателства.

— Да, подобно на Хари Дън. За да използва събраната от мен информация. Пионка на чужда воля…

— Значи смяташ, че Ричард Ланкастър може да е член на Прометей?

— Не бих го изключил стопроцентово.

Елена отново се зачете в поредната разпечатка.

— Я виж тук какво е казано: „Поемането на властта ще бъде завършено 48 часа след като англичаните ратифицират договора…“

— Кого цитираш?

— Хм… не зная. Повикването е от Вашингтон, прекарано е през стерилни канали. Неизвестен за нас събеседник се обажда на Пришников.

— Не може ли да пуснете разговора на машината за гласова идентификация?

— Възможно е, но първо трябва да чуя оригиналния запис, да преценя дали изобщо е модифициран и ако е така, ще го процесираме, а това изисква време.

— Четиридесет и осем часа… поемане на властта… от кого и на кого? Как? Наистина трябва да отлетя за Лондон, и то веднага. За кога си поръчала самолета?

Елена си погледна часовника.

— Обещаха ми за след три часа и малко.

— Късно е. Ако тръгнем с кола…?

— Не, в никакъв случай. Разстоянието е голямо. Предлагам ти да отидем направо на летището, да ги натиснем, ако трябва да се позовем на Уолър и да ги накараме да побързат.

— Добре, да отидем. А нещата се развиват точно както каза и Дмитрий Лабов.

— Кой пък е Лабов?

— Заместникът на Пришников. Той се самоуби, но преди това успя да каже нещо в смисъл, че механизмите вече били в ход, задействани. Властта щяла да бъде изцяло поета. Всичко щяло да си дойде на мястото! И добави, че оставали броени дни.

— Знаеш ли, той сигурно е говорел за крайния срок! Боже мой, Ник, ти си прав — няма никакво време!

Елена рязко се изправи и в същия миг за частица от секундата светлините в стаята примигаха.

— Какво беше това? — стресна се тя.

— Имате ли авариен генератор в сградата?

— Естествено. Как да нямаме.

— Е, току-що се включи той.

— Но той действа само когато токът спре централно — при повреда… нищо не се е случило, доколкото виждам…

— Давай! — изрева Ник и скочи на крака. — Незабавно трябва да излезем оттук!

— Какво?

— Да бягаме, Елена! Веднага! Нещо току-що стана с електромрежата… къде е най-близкият изход?

Елена се обърна, посочи наляво.

— За Бога, давай! При насилствено проникване сигурно ключовите за сградата входове-изходи автоматично се запечатват! Сто на сто това е станало!

Брайсън отвори вратата и затича по коридора. Елена се поколеба, грабна няколкото дискети от масата и хукна след него.

— Накъде? — извика той през рамо.

— Ето, оттук! — викна му тя, изпревари го и поведе.

Минаха по няколко къси коридора и внезапно се озоваха пред двойни врати с надпис „АВАРИЕН ИЗХОД“ и голям, боядисан в червено лост. Брайсън рязко го натисна, вратите се разтвориха и двамата излязоха в открит коридор. Посрещна ги тъмната нощ, лъхна студен въздух, а зад тях писна алармената инсталация.

На около два метра отпред отляво надясно се затваряше голяма и тежка решетка, която бавно пълзеше по релси. Бяха се включили автоматичните устройства.

— Давай, давай! — изкрещя Брайсън и скочи през останалия процеп, повлякъл Елена за ръка.

Успяха да се измъкнат просто последната секунда. Огледаха се — бяха на стръмния склон и недалеч от каменната вила. Самият авариен изход бе скрит в гъст храсталак.

Затичаха надолу по склона, хванати за ръка, задъхани.

— Тук някъде да има автомобил? — викна Ник.

— Имаме един с повишена проходимост, винаги стои пред входа — отвърна Елена. — Ето го там!

Бе малък лендроувър модел „Дифендър 90“ с четворно задвижване, чиято боя мътно блестеше на лунната светлина. Брайсън се вмъкна в кабината и посегна към ключа. Нямаше го в контакта. За Бога, къде ли е?

Елена се качи от другата страна и посочи с ръка.

— Виж под гумената настилка.

Брайсън светкавично затърси по пода и наистина го намери подпъхнат под гумираното подово покритие. Колата запали с рев и Брайсън я подгони по тясната алея. Колкото се може по-далеч от подземната инсталация.

— Ник, какво става? — озърташе се Елена.

Преди Брайсън да успее да си отвори устата за отговор, зад тях се чу глух бумтеж, сетне лумна ослепителен блясък в бяло, изтрещя могъща експлозия, която разтърси вътрешностите на планината. Огромна маса земя и камъни полетя във въздуха. Взривът се движеше отдолу нагоре, ечаха титанични трясъци, цялата околност се разтресе няколко пъти, ехото отекна надалеч. Лендроувърът излезе от алеята и полетя през околните храсталаци, металът на каросерията се нагорещи, а Брайсън усети, че на гърба му облегалото почти пари.

Елена с мъка се задържаше на седалката, всеки удар на шасито в неравния терен я изхвърляше нагоре и изцяло ужасена, тя изпищя:

— Боже, Ник, Господи, помогни ни! Всичко е разрушено… компютрите… Крис… Боже, Ник, гледай, гледай!

Но Брайсън нямаше време да се обръща назад. С все сила стиснал волана, той натискаше газта и зъбите му скърцаха. Трябваше да изчезнат оттук максимално бързо, нямаше и секунда за губене. Добре че големите гуми с лекота преодоляваха всички препятствия на терена — джипът наистина бе с повишена проходимост. По-бързо и все по-бързо те летяха напред, а той си мислеше само едно нещо: „Спасих Елена! Спасих я и сега тя е с мен!“

Засега.

„Боже Господи, докога?“