Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (10)

Глава девета

— Не гледай! — предупреди я Ник шепнешком, като продължаваше да оглежда противника през визьора. — Не се обръщай! Имаме си работа с класическа триадна формация.

— На какво разстояние са? — попита тя, също така тихо, напрегнато, в същото време приятно усмихната.

Външният ефект от тази двойственост бе доста чудноват.

— Двайсетина метра, двайсет и пет. Равнобедрен триъгълник. Три часа от теб — руса жена с блейзер, тупирана коса, прекалено големи слънчеви очила. Шест часа — едър брадат мъж в черни свещенически дрехи. Девет часа — висок, жилав мъж на около четиридесет години, смугъл, тъмна риза, къси ръкави, тъмен панталон. Всички са с бинокли, сто на сто носят оръжие. Е?

— Разбрах — кратко отвърна тя.

— Върхът на триъгълника е лидерът. Чакат неговия сигнал. Сега ще ти се ухиля, ужким ти показвам нещо, и ще ти дам камерата. Кажи ми, щом ги засечеш.

Той размаха ръка към портала на катедралата — същински любител кинематографист и запалено започна да й обяснява нещо, като й подаде камерата.

— Джонас — изведнъж рече тя остро, — ризата ти! Боже мой, колко кръв!

— Добре съм — отвърна той кратко. — За съжаление това ни е издало.

Тя насили усмивка на лицето си, странна и съвсем не на място, изкикоти се по момичешки. И отново ефектът от тази актьорска игра бе чудноват и някак си тъжен. Но завъртя камерата, сякаш оглежда катедралата от различни ъгли, и след секунди рече:

— Русата — раз, брадатия — два, по-младия в тъмно — да.

— Бърза си — одобрително каза Ник и продължи представлението. — Мисля, че ще се опитат да избегнат случилото се при бариерите. Очевидно и пет пари не дават за пострадали случайни минувачи, но при всички случаи предпочитат излишна кръв да няма. Ако не за друго, то поне заради политическите последици. Иначе досега да са ме гръмнали.

— А може би не са абсолютно сигурни, че си ти — възрази тя.

— Може и да не са били сигурни, но то е било преди няколко минути. Сегашното им поведение говори, че вече са сигурни. Защото заемат позиции.

— Не разбирам — кои са те? Ти, изглежда, знаеш доста за тях. Те не са просто безименни преследвачи — ти май познаваш някои от тях, нали?

— Познавам ги — потвърди Брайсън. — И методите също. И как работят.

— И как работят?

— Чел съм им работните инструкции — мъгливо отвърна той, защото не искаше да влиза в подробности.

— Щом ги познаваш, значи знаеш също какъв тип рискове са готови да поемат. Говориш за политически последици — значи имаш предвид правителствени агенти, нали? Американци или руснаци?

— Мисля, че думата транснационални е най-точна в случая. Нито са руснаци, нито американци, нито французи, нито испанци — просто професионална организация, която действа там, където има определено място, стимул, на подземно ниво, където държавните граници са съвсем невалидни. Работи с правителства, но не и за тях. Внимавай! Изглежда, изчакват нещо… Предвид дистанцията се готвят да минимализират огневата грешка. Но ако направя внезапни и неочаквани движения или хукна да бягам, ще започнат да стрелят, без да ги е грижа за евентуални излишни жертви.

Около тях гъмжеше от туристи, поклонници и всякакви други хора, общо взето, блъсканицата бе доста голяма. Брайсън заговори:

— Сега искам да заковеш жената, но вади оръжието много внимателно, защото сто на сто наблюдават всяко твое движение. Вероятно не знаят коя си, но щом си с мен, за тях това е напълно достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Смятат те за съучастник, ако не и за пряк помощник.

— Супер — изпъшка Лейла, сетне се усмихна дяволито.

— Съжалявам, искрено съжалявам, не съм те молил да се намесваш.

— Зная. Аз съм си взела решението.

— Виж, докато сме прикрити от околните, можеш незабележимо да движиш ръце от кръста надолу. Вдигнеш ли ги по-нагоре и ще те засекат.

Тя кимна.

— Извадиш ли пистолета, дай знак.

Лейла отново кимна. Ник забеляза, че бърка в голямата си плетена чанта.

— Готово — прошепна тя.

— Сега с лявата ръка вдигаш твоя фотоапарат и се готвиш да ме снимаш — катедралата да е зад мен. Застани така, че да хванеш и русата. Не бързай — ти си фотограф любител и не си опитна с тази техника. Не прави резки движения, не се дръж като професионалист.

Тя вдигна фотоапарата към лицето си, присви едното око.

— Добре, сега се включвам и аз — ти ме снимаш и аз също. Щом си поставя камерата пред лицето, ти се направи на ядосана — развалям ти позата. Със замах махаш фотоапарата от лицето — това движение е неочаквано и те ще се объркат и загубят фокуса на вниманието си. Сетне се мериш и отнасяш русата.

— От това разстояние ли? — запита тя с недоверие.

— Ти си отличен стрелец. Ще се справиш, по-добра от теб не съм виждал. Сигурен съм. Но не прави опит за втори изстрел, веднага залягай.

— Ами ти? Какво ще правиш?

— Ще неутрализирам брадатия.

— Ами третия?

— Не можем да отстраним и тримата, това е гадният номер в този тип формация.

Тя отново се усмихна и веднага вдигна фотоапарата към лицето си.

Брайсън се ухили и също поднесе камерата към очите си, докато в същото време ръката му неуловимо се стрелна назад, за да извади беретата от колана на панталона на кръста. Усети, че ръцете му треперят, а дишането му се ускори.

През визьора видя, че мнимият брадат свещенослужител сваля бинокъла. Какво пък означаваше това сега? Решават да задържат огъня, но защо? Да не би внезапно да са се загрижили за десетките хора, които могат да пострадат за едното нищо? Глупости. Но така или иначе с Лейла си бяха спечелили малко време.

Да, но…

Внезапно брадатият разклати китка — на пръв поглед напълно невинен жест на човек, който желае да възстанови затрудненото си кръвообращение. Но не — това бе сигнал за другите. Сигнал, даден преди Брайсън да го бе очаквал. Не!

Нямаха никакво време.

Сега или никога!

Захвърли камерата и опъна ръка, за да изпрати три бързи последователни изстрела точно над рамото на Лейла.

В същия миг тя последва примера му и нейният 45-калибров магнум започна да плюе олово.

Последва истинска какофония от изстрели и писъци. Преди да се хвърли на земята, Брайсън зърна брадатия да пада, очевидно зле ранен. Лейла залегна до него, наоколо хората се заблъскаха, млада блондинка падна назад, някой наблизо изрева, ударен от случаен куршум.

— Уцелих я — прошепна Лейла и се превъртя странично. — Видях я да пада…

Тълпата се мяташе, хората не знаеха накъде да бягат, ехтяха викове, но стрелба повече не се чу. Двама бяха извън строя, може би завинаги, но третият — Паоло от Сивидале бе някъде наблизо и ги дебнеше, вероятно и брат му Николо, а сигурно имаше и други.

В лудата блъсканица Брайсън и Лейла се изправиха с мъка и побягнаха наляво. Но колко може да тича човек в истинско меле от хора? Над главите на околните Ник забеляза тясна, павирана с обли камъни уличка и се насочи към нея. Бе широка колкото да мине обикновена лека кола, сградите бяха стари, каменни, с малки дворчета. Започваше от площада с права отсечка, сетне завиваше нанякъде. Познаваше този вид градски алеи — те се вият и кръстосват, като образуват истински лабиринт от проходи. Тук можеха временно да се скрият от преследвачите.

А раната на рамото се обаждаше все по-силно, ръката му изтръпваше, гъста, гореща кръв избиваше през ризата. Но Ник напрягаше воля и тичаше в нужната посока, Лейла го следваше без особени усилия. Стъпките им закънтяха по пустата уличка, очите им трескаво търсеха магазин, някой стар дюкян или отворено дворче, където да намерят убежище. Не след дълго забелязаха стара църква, разположена помежду две още по-стари постройки. За беля бе заключена, на тежката дървена врата бе поставен написан на ръка надпис — „Затворено поради ремонт“. В този истински център на църкви и катедрали по-малките Божи домове привличат и по-малко туристи, затова са и по-занемарени, помисли Брайсън. Но тази определено щеше да им свърши работа.

Стигнаха до нея. Брайсън сграби масивната желязна дръжка и здраво я разтресе.

— По-тихо, за Бога! — разтревожена се обади Лейла. — Само колко шум… давай, хайде!

Дишаше тежко, гърдите й подскачаха под пуловера, лицето й бе почервеняло. Някъде далече назад заехтяха стъпки.

Брайсън премълча и отново с все сила дръпна вратата. Катинарът не бе голям, при това бе силно ръждясал и изведнъж поддаде с кух пукот. Никой не разбива църкви в този град на вярващите, ключалките и катинарите по техните врати са нещо чисто символично.

Ник отвори двойната порта и се мушна в мрачното преддверие. Лейла бързо го последва и затвори след себе си. Единствената светлина тук идваше от малките прашни прозорчета високо в стената отляво. Миришеше на мухъл и влага. Въздухът бе леден. Брайсън се огледа и се облегна на хладната каменна стена. Сърцето му биеше лудо от усилието, чувстваше слабост, а болката в рамото му не го оставяше на мира. Лейла тръгна напред да огледа за евентуално скрити входове или подходящо скривалище.

След малко Ник успя да се посъвземе и се върна към вратата. Имаше опасност разбитият катинар да привлече нечие внимание. Или трябваше да го махне, или да го затвори, ужким е здрав. Понечи да отвори, но се заслуша за съмнителни шумове.

Да, някой тичаше насам. Сетне чу глас. Но езикът не бе испански, нито онова местно наречие, което говореха контрабандистите. Ник замръзна на място, сетне тихо приклекна и залепи ухо на цепнатината между портите.

Езикът му бе далечно познат.

— Niccolo, о crodevi di velu viodut! Ju par che strade ca. Cumo o controli, tu continue a cjala la plaza!

Сега го разпозна. „Мисля, че го видях, Николо! — бе извикал гласът. — Надолу по улицата. Ще ида да проверя. Ти наблюдавай площада!“

Бе стар, почти отмиращ език на име friuliano. Не бе го чувал години наред. Според някои специалисти бе древен италиански диалект, според други — напълно самостоятелен език. Говореха го в североизточния край на Италия недалеч от словенската граница, и то само неголям брой местни селяни.

Брайсън имаше лингвистични дарби и през детските си и младежките години бе научил много чужди езици, местни диалекти и произношения, а сетне в университета бе разширил това си богатство, което по-късно — в множество трудни ситуации — се бе превърнало в инструмент за оцеляване. Фриулиано бе понаучил преди десетина години, когато бе наел двамата братя Паоло и Николо Санджовани от далечните планини над Сивидале — родени ловци, превърнали се в още по-умели убийци. Налагаше се да го говори, за да може да следи изкъсо братята, да разбира онова, което те говореха помежду си.

Да. Този отвън бе Паоло, оцелял в престрелката на площада. Бе говорил на брат си. Тези двамата бяха отлични следотърсачи и никога не бяха проваляли поставена задача. Нямаше да е лесно да избягат от тях, но пък Ник реши, че няма нужда да бягат.

Чу приближаващите се стъпки на Лейла и й прошепна:

— Лейла, моля, намери ми въже или някаква жица!

— Въже ли?

— Да, и то бързо! Трябва да има врата към олтара или към жилището на свещеника, към някой шкаф. Моля те, потърси!

Тя кимна с разбиране и безшумно побягна към вътрешността на църквата.

Брайсън бързо се изправи, открехна вратата и извика няколко думи на фриулиано. Освен глава имаше и ухо за езиците и знаеше, че за дума-две поне ще докара произношението. На всичкото отгоре заговори гърлено в опит максимално да наподоби тембъра на самия Паоло. Мимикрията се получи неочаквано добре — това бе и един от талантите му като агент и оперативен практик. Няколко изречени набързо приказки, леко изкривени от църковната акустика и чути от разстояние, ще прозвучат на Паоло като гласа на собствения му брат.

— Хей, Паоло, бързо ела! Хванах го — повален е!

Отговорът дойде незабавно:

— Къде си?

— В старата църква, виж счупения катинар…

Брайсън пусна портата и стиснал беретата в ръка, залепи гръб на стената до нея. Отвън стъпките се доближиха, сетне спряха, прозвуча гласът на Паоло:

— Николо!?

— Тук съм! Влизай! — извика Брайсън, заглушил глас в ръкава на ризата.

Кратко колебание и вратата се открехна, сетне се отвори широко. В нахлулата светлина Брайсън ясно видя смуглото лице, стройната, жилеста фигура и ситните черни къдри на ниско подстриганата коса. Паоло присви очи, лицето му придоби още по-свирепо изражение. Пристъпи внимателно и се огледа, с приготвено за стрелба оръжие. Брайсън се хвърли и го блъсна с цяло тяло, в същото време с дясната ръка му нанесе отсечен саблен удар в гърлото. Идеята не бе да го убие, а да го зашемети. Паоло изкрещя от болка и изненада; в същия миг Ник го удари в главата със стиснатия в лявата ръка пистолет.

Италианецът се свлече на пода безжизнен. Брайсън бе сигурен, че ще бъде в безсъзнание поне десетина минути, че и повече. Взе му пистолета и незабавно го претърси за друго скрито оръжие. Той лично бе обучавал братята Санджовани на различни видове бой и тактика и отлично знаеше, че ще има такова, досещаше се и къде може да бъде. На левия прасец, пристегнат в кобур — втори пистолет, в кания на колана — зъбат рибарски нож, остър като бръснач.

Междувременно Лейла се върна със сноп електрокабел с дебела изолация; жицата не бе идеална, но щеше да свърши работа. С Ник бързо овързаха краката и ръцете на Паоло. Възлите бяха умело направени — колкото повече се движиш, толкова повече те стягат. Отнесоха италианеца в една ниша в северната част на църквата. Тук беше съвсем тъмно, но очите им бяха вече привикнали.

— Забележителен екземпляр — с клинична безизразност подхвърли Лейла. — Силен и гъвкав като пружина.

— И двамата с брат си са природно надарени атлети. Изключителни във физическо отношение, издръжливи като животни, забележителни ловци и следотърсачи. Притежават вродените умения, инстинктите и силата на диви котки. И са точно толкова безмилостни.

— За теб ли са работили?

— Да, в миналото. Няколко по-леки, но приоритетни задачи и една много важна операция в Русия.

Тя го погледна въпросително и вдигна вежди. Ник реши, че няма какво повече да мълчи. След всичко, което досега бе направила за него…

— Има един руски комплекс — институт в Колцово, Новосибирск, нарича се „Вектор“. Към средата на осемдесетте години в разузнавателните кръгове в САЩ плъзнаха слухове, че там се занимават не с традиционна научноизследователска работа, а с разработка и производство на биологично оръжие.

— Чувала съм — антракс, едра шарка, чума — в оръжеен формат. Имаше слухове също…

— Според руснак — прекъсна я Ник, — който потърси убежище в САЩ към края на 80-те години — а той бе самият заместник-шеф на съветската програма за биооръжие — още тогава руснаците са имали насочени ракети за пръв удар с такъв тип оръжие срещу американски градове. Техническото разузнаване не знаеше почти нищо за комплекса, освен информацията за група ниски постройки, обградени с бодлива мрежа, по която тече ток, и пазени от въоръжена охрана. Със същата информация разполагаха и другите големи американски централи — ЦРУ и АНС. Без конкретни доказателства не желаеха да вземат мерки нито САЩ, нито другите правителства от НАТО. Типично за бюрократите от държавния апарат и ръководствата на разузнавателните служби. Е, тогава ме изпратиха на една доста рискована операция — трябваше да проникна там. С тази работа не искаше да се заеме никоя разузнавателна организация, освен моите работодатели. Наложи се да си събера екип от „специалисти“, включително и тези две момчета. Задачата, както казах, бе много сложна: работодателите ми искаха качествени снимки на сградите, техниката, най-вече резервоари, ферментационни инсталации за вируси и ваксини, лаборатории и прочие. Но най-важното — настояваха за истински проби от биологичните разработки.

— Боже мой! Твоите работодатели… но ти каза, че никоя разузнавателна организация не искала да се заеме… А ЦРУ не направи ли…

Брайсън сви рамене, вдигна ръце.

— Хайде да оставим тази тема. Засега.

И в същото време си помисли: „Че какво толкова? Какъв е смисълът да крия тези неща?“

— Както и да е, взех братята да ми пробиват път — да се оправят с охраната, нощните часови и прочие. Те са незаменими за такива задачи — усмихна се тъжно Ник.

— Е, какво стана?

— Свършихме работа. Сдобихме се с всичко, което ми бе поръчано.

Докато чакаха Паоло да се свести, Лейла се върна при вратата и успя да пооправи катинара — поне да няма вид на разбит. Брайсън остана при италианеца; след около двайсетина минути той се размърда, клепачите му потрепнаха, изпъшка тежко и изведнъж отвори очи и се огледа, макар че видимо погледът му бе нефокусиран.

— Доста време мина от Новосибирск — рече му тихо Брайсън. — Но аз винаги съм си знаел, че вие от лоялност и хабер си нямате. Къде е брат ти?

Очите на Паоло се разшириха, опита се да раздвижи ръце, жицата се впи в плътта му.

— Колридж! Ах, копеле такова!

Сетне изсъска още нещо през стиснати зъби. Брайсън с усмивка преведе на Лейла:

— Казва, че имало стара фриулианска поговорка за прасето. Гледат го като нещо много ценно, хранят го, поят го, задоволяват всичките му нужди. Докато дойде часът, когато му теглят ножа.

— Кой обаче е прасето? — също с усмивка попита Лейла. — Той самият или ти?

Брайсън извърна глава към италианеца.

— Сега с теб ще поиграем на една игричка. Нарича се кажи ми истината или си поеми последствията. Едното или другото — по твой избор. Започваме с най-лесния въпрос: къде е брат ти?

— Никога няма да ти кажа!

— Е, ти току-що ми отговори — Николо е тук с теб. Там, на площада, за малко да ме ликвидирате. Така ли се отплащате за щедростта на стария си шеф?

— Още не си ме довършил, тепърва ще видиш ти… — изрева Паоло с кървясали очи и се замята на пода.

— Да, така е — рече Брайсън, все още усмихнат. — Но и аз тепърва започвам… Кой те нае?

Италианецът се изхрачи шумно, част от слюнката попадна върху Брайсъновото лице.

— Да ти го начукам! — извика на английски — един от малкото изрази, които знаеше.

Ник изтри лицето си с края на ръкава.

— Ще те питам още веднъж и ако не получа точен отговор — оперативната дума е ИСТИНАТА, Паоло, ИСТИНАТА, ще се наложи да използвам ей това — спокойно каза Ник и му показа беретата.

Лейла се приближи и заговори приглушено:

— Ще се върна на вратата да пазя. Тези викове могат да привлекат някого.

— Добра идея — кимна Брайсън.

— Хайде, убий ме, де! — подразни го италианецът на родния си език. — Не ми пука. Но има още много други хора. МНОГО! А брат ми с удоволствие ще те накълца на парчета. Лично ще те нареже, да ти… Това ще е неговият подарък за мен…

— О, нямам никакво намерение да те убивам — рече Ник. — Ти си храбър мъж, аз съм те гледал как заставаш лице в лице със смъртта. Тя не те плаши, затова си и много добър в нашата работа.

Паоло присви очи. Тези приказки бяха прекалено подозрителни. Какво ли цели тази американска лисица? Отново напрегна железните си мускули, но те не бяха достатъчни да скъсат метална жица. Освен това възлите се затегнаха още повече. Кофти работа.

— Не — продължи Брайсън коварно любезно. — Вместо да те убивам, ще ти отнема единственото, което значи нещо за теб. Способността да ловуваш — любимия си глиган… или онези нещастни хорица, нарочени за мишени от лъжците, които управляват тайните механизми на правителствата.

Направи пауза и сетне допря дулото на пистолета до лявата колянна капачка на Паоло.

— Загубата на едното коляно няма да те спре съвсем. Не и с модерните протези, които се правят днес. Но пък няма да можеш да тичаш както преди. Ако загубиш и двете колена, направо ще ти се разкаже играта. Ще ти бъде отнета прехраната, Паоло, нали?

Лицето на убиеца побеля като сняг.

— Мръсен предател — изсъска той.

— Така ли ти казаха? Че съм предател? И кого съм предал?

Паоло го изгледа предизвикателно, раздвижи устни, но думи не излязоха.

— Тогава те питам за последно. И помисли много добре, преди да откажеш или да се опиташ да излъжеш. Кой те нае? За кого работиш?

— Да ти го начукам!

Брайсън натисна спусъка. Паоло изрева диво и се загърчи в агония, кръвта обагри панталона му. В най-добрия случай капачката бе раздробена — вече няма да ходи на лов за животни и хора. Забълва псувни.

Внезапно откъм вратата се чу трясък, последван от викове. Задавено крещеше мъжки глас, отговори му женско възклицание. Брайсън скочи — какво ставаше? Затича в посока на гласовете и в полумрака зърна две борещи се фигури. Едната би трябвало да бъде Лейла, а другата? Насочи пистолета и викна:

— Предай се или си мъртъв!

— Готово — обади се Лейла. — Копелето е много яко.

Ник въздъхна с облекчение и се приближи. Беше Николо — на пода, с извити на гърба ръце. На врата му висеше хлабава примка, която Лейла бе използвала, за да го омаломощи при влизането. Бе успяла почти да го задуши и сега на кожата личеше тънка алена ивица — там, където жицата се бе врязала в плътта. Бе имала преимуществото на изненадата, а, разбира се, и големия си опит: бе измайсторила истинска гарота и я бе използвала с максимален резултат. След това бе извила ръцете му и ги бе завързала — също с жица, но краката му бяха свободни и сега той лежеше, риташе и се опитваше да се изправи със скок.

Брайсън мигом го възседна и му изкара въздуха, а Лейла завърза и краката. Николо зарева като намушкан бик. От другата страна на църквата ехтеше и гласът на брат му.

— За Бога, стига вече! — с омерзение рече Ник и съдра парче от ризата на италианеца, за да го напъха в устата му. Оказа се, че при жицата, очевидно приготвена за смяна на някоя черковна инсталация, Лейла бе намерила и изолирбанд. След секунда тя сложи дебела лепенка върху парцала в устата на Николо, сетне направи същото и с Паоло.

Проснати един до друг, след малко братята гледаха Брайсън с вбесени, пълни с кръв очи и мучаха приглушено.

— Брат ти току-що пострада много лошо — подхвърли Брайсън на Николо и махна с беретата. — Но както чуваш, все още е жив. Затова пък няма да може да върви.

Николо изду дробове в напразен опит да извика и почервеня още повече. Разтърси тяло безпомощно в някакво подобие на животински гняв и предизвикателство.

— Виж сега, стари ми приятелю, ще опростя нещата максимално, за да не ти е трудно — продължи Ник. — Искам да ми кажеш кой ви нае. Ще разкажеш всичко, както е станало. Предаденото ти устно досие, кодовете, контактите и процедурите. Всичко. Щом махна парцала, започваш да говориш. И без трикове. Изобщо не си мисли да лъжеш или преиначаваш, защото брат ти вече ми изпя доста неща. Ако нещата не се потвърдят, значи той ме е лъгал. Тогава ще го убия. Защото от всичко най мразя лъжата. Ясно ли ти е?

Николо трескаво закима и с широко отворени очи се взря в лицето на Ник. Заплахата видимо действаше. Брайсън бе напипал единственото му уязвимо място.

Паоло заръмжа нещо и заподскача като риба на сухо, но Брайсън не му обърна внимание.

— Ето я партньорката ми ей тук. Щом й намигна и ще му тегли куршума на Паоло. Ясно ли е?

Николо закима още по-енергично.

— Добре тогава. Давай — рече Ник и рязко отдели лепенката.

По кожата остана широка червена следа, видимо силно болезнена. Брайсън извади парцала.

— Сега, ако ще ме лъжеш, помоли се на Господа Бога да лъжеш точно същото както и брат ти. Иначе се превръщаш в негов убиец — все едно ти си дръпнал спусъка. Загряваш ли?

— Да — изпъшка Николо.

— На твое място лично аз бих казал истината. По-добри ще са ви шансовете от всякаква гледна точка. И още нещо! Помни, че зная къде живее семейството ви. Как е леля Мария? А майка ти Алма — още ли държи онзи пансион, дето и купихте?

Очите на Николо изпъкнаха, сякаш ще изскочат, наляха се с кръв.

— Ще говоря истината! Истината! — изрева той на фриулиански.

— Добре, давай — щом си наясно как стоят нещата — съгласи се Ник.

— Но не знаем кой ни е наел! Процедурите са същите, както когато работехме за теб. Ние сме най-долу във веригата — хора за всичко — същите товарни животни както преди. Нищо важно не ни се казва!

Брайсън замислено поклати глава.

— Виж сега, ти не работиш във вакуум, приятелю мой. Знаеш го, както и аз. Дори и да работиш на сляпо, пак имаш някакъв контакт. И той има име, макар и то да е фалшиво. Няма начин да не подочуеш нещо, да не посъбереш странична информация, да свържеш едно друго. Може би не са ти казали ЗАЩО трябва да свършиш дадена задача, но винаги ти се казва КАК да я свършиш. А от тези неща се подразбират толкова много други…

— Казах ти вече. Не знаем кои са работодателите ни!

Брайсън помълча, сетне повиши тон, в който звучеше потисната ярост.

— Ти работеше в екип, имаше екипен лидер, той ти даваше указания. Хората говорят. Отлично знаеш кой те е наел!

Той вдигна глава към Лейла, мръдна с ръка.

— Недей! — изпищя Николо.

— Брат ти…

— И брат ми нищо не знае. Каквото и да ти е казал, той наистина не знаеше. Ние сме наемници, плаща ни се в наличност…

— Езикът! — рязко подхвърли Брайсън.

— Какво? Ккккакъв език? — заекна Николо.

— Нали бяхте в екип, какво се правиш на шут! На какъв език говореха?

— На различни езици — веднага отвърна Николо с опулени очи.

— Ами лидерът?

— Руски! — отчаяно викна италианецът. — Той е РУСНАК!

— КГБ или ГРУ?

— Нищо не знаем за такива неща!

— Познаваш лица! — кипна Ник. — Лейла!

Лейла пристъпи напред и махна с пистолета, влизайки в играта.

— По-добре да сложа заглушителя, а? — попита тя с делови глас.

— Не, недейте, моля ви! — с все сила викна Николо. — Питайте! Всичко ще ви кажа!

— Ще ти дам само още шейсет секунди — отсече Брайсън. — После, ако не чуя нужното, край. Да, Лейла, наистина е по-добре със заглушител.

Наведе се над Николо и добави:

— Наели са те да ме убиеш, защото ме познаваш — виждал си лицето ми.

Николо кимна и затвори очи.

— Но знаят, че си работил за мен в миналото, а никой не наема човек да убие стар работодател, без да му даде причина. Независимо от това, че при вас двамата и така не може Да се разчита на никаква лоялност. Значи ти казаха, че съм предател, а?

— Да.

— Предател на кого? На чия кауза?

— Казаха ми, че си предавал и продавал имена на агенти.

Че всички като нас двамата ще бъдат издирени, идентифицирани и ликвидирани.

— От кого?

— От врага… не зная, не ми казаха.

— И ти им повярва.

— Защо да не им повярвам?

— Имаше ли награда за издирването ми или работите на парче?

— Награда имаше.

— Колко?

— Два милиона.

— Долари или лирети?

— Долари. Два милиона долара.

— Поласкан съм. Значи ти и братчето щяхте да се оттеглите в планините и да си ловувате до насита. Но с наградата винаги има проблем. Тя е индивидуална и не предразполага към координация. Всеки иска да си я спечели сам. Лоша стратегия, вашата. Получава се разнобой. Брадатият ли ви беше лидер?

— Да.

— Той ли говореше руски?

— Да.

— Знаеш ли му името?

— Не са ни го казвали. Но чух някой да го нарича Милюков. Освен това го познавам по лице. И той е като нас. Наемат го за поръчка.

— На свободна практика, а?

— Чух да казват, че работел за някакъв си… как го нарекоха — плутократ, да, плутократ — руски барон. Някой от тайните сили зад Кремъл. Много богат човек, имал голяма сила, организации — конгломерат, — с които тайно ръководел Русия.

— Пришников ли?

В очите на италианеца проблясна някакъв спомен.

— Да, да — може би да.

Пришников. Анатолий Пришников. Основател и председател на гигантския и загадъчен руски консорциум „Нортек“. Невероятно богат и влиятелен. Наистина огромна задкулисна сила. Сърцето на Брайсън заби силно. Защо и от къде на къде Пришников ще праща хора да ликвидират Брайсън?

ЗАЩО?

Единственото логично обяснение би било, че Пришников контролира Управлението или е свързан с хора, които го контролират. Нали Хари Дън твърдеше, че то е основано и управлявано от малка група гении на съветското ГРУ — т.нар. шахматисти.

Управлението не е част от американското правителство и никога не е било… Всичко е една отлично изпипана измама още от началото. Проникване на вражеска агентура у нас — на наша земя — нещо подобно бе казал Дън по време на дългия им разговор.

Сетне, след края на студената война, когато съветските разузнавателни централи западат, контролът на Управлението минава в други ръце. Част от агентите са отстранени, други ликвидирани…

Него самият първо го бяха изиграли, сетне отстранили.

Ами Елена? Тя просто изчезна, но какво би могло да означава това? Била е отделена от него против волята й — нарочно и по заповед? Дали това обяснява нещата? Защото шефовете са искали да ги разделят по една или друга причина? Защото и двамата знаят множество неща, които, събрани заедно…

Сега имаме причини да мислим, че Управлението действа отново — бе казал Дън. По една или друга причина старите ви шефове натрупват оръжие… цял арсенал… една възможност е да се канят да дестабилизират обстановката в глобален мащаб… Струва ни се, че създават проблеми и напрежение в Южните Балкани, макар че истинската им цел май е на друго място.

Истинската цел е на друго място…

Обобщения, мъгливи твърдения, неясна логика. Мисълта остава неизяснена и несигурна. Човек трябва да борави с факти, а в дадения случай те са прекалено малко.

Първи факт: екип убийци от оперативни работници на Управлението — сегашни или бивши — се опитват да го ликвидират.

Защо? Охраната на Калаканис установява, че той работи под прикритие (някакво прикритие!) на кораба и има враждебни намерения; тогава решава, че саботьорът трябва да бъде убит. Обаче цялата организация на преследвачите му тук — в Сантяго де Компостела — е прекалено добра и силна, за да бъде просто реакция от появата му на „Испанска армада“.

Втори факт: братята Санджовани определено са наети да го убият още преди той да се е появил на „Испанска армада“. Шефовете на Управлението са го заковали като рисков фактор още преди това. Но как и защо?

Трети факт: лидерът на екипа убийци е човек на Анатолий Пришников — изключително богато частно лице. Следва, че Пришников би трябвало да е един от хората, контролиращи Управлението, но защо пък едно частно лице, колкото и заможно да е то, ще ръководи нелегална разузнавателна централа? Значи ли това, че тя е била „приватизирана“?

 

 

Още нещо: не е ли възможно Управлението по-късно да е минало в чужди ръце, а тази операция да е била координирана и ръководена от Пришников? Като същевременно Управлението се е превърнало в частна армия на този най-могъщ и най-потаен руски богаташ?

В същия миг му хрумна нещо друго.

— Твърдиш, че в екипа се говорели различни езици — обърна се Брайсън към Николо. — Например френски?

— Да, но…

— Какво но? Кой говореше френски?

— Русата.

— Русокосата с тупираната коса на площада?

— Да.

— Какво криеш за нея?

— Защо да крия? Нищо не крия.

— Слушай, Николо, става доста интересно. Защото брат ти бе по-разговорлив по този въпрос.

Блъфът бе елементарен, но подхвърлен с огромна доза сигурност и апломб, следователно убедителен.

— Да, доста по-словоохотлив. А може би си е измислил нещичко, за да украси историята, а? Затова ли криеш?

— Не, не! Не зная какво ти е казал — ние само подочухме туй-онуй. Дребни неща, едно тук, друго — там. Може би имена.

— Имена? Може би?

— Ами чух я да говори на френски на друг агент… той после отиде на кораба, оня, който се взриви. „Испанска армада“. Агентът бе французин, опитваше се да сключи сделка с гърка.

— Сделка казваш, а?

— Този французин… той беше двоен агент. Така ги чух да говорят по-късно.

Брайсън си припомни дългокосия, елегантен французин в столовата на Калаканис. Познаваше го отдавна — работеше за най-богатия и влиятелен френски търговец на оръжие Жак Арно. Дали и той не е бил привлечен на работа в Управлението или работеше в сътрудничество с тях, или поръчково — еднократно? Дали пък крайнодесният Арно не е свързан с Управлението? Какво би означавало това? Ами например да е в съюз с най-богатия и могъщ руснак…

Още едно вероятно заключение: двама могъщи бизнесмени — един в Русия и друг във Франция — контролират Управлението и го използват да подстрекават и насърчават тероризма в целия свят. Тогава каква е истинската им цел?

 

 

Оставиха братята здраво завързани и със запушени уста в църквата. Брайсън помоли Лейла, която очевидно имаше медицински умения, да превърже раздробеното коляно на Паоло.

— Защо си толкова милосърден към човек, който се опита да те убие? — попита го после Лейла.

— За него това е просто бизнес — сви рамене Ник.

— Не така работим в Мосад — възрази тя. — Ако дадено лице се опита да те убие и се провали, ти никога не го оставяш жив. Това е желязно правило. Никой не го нарушава.

— Моите правила са малко по-различни — уклончиво рече той.

Нощта прекараха в малко, безлично хотелче в покрайнините на Сантяго де Компостела, където тя внимателно проми и отново превърза раната му. В съседство бе открила аптека, от нея бе купила още материали, антибиотици, антибактериален препарат. Работеше бързо, с умението на вещ и практикувал медицински работник.

Докато работеше, забеляза дългия, вече гладък белег в долната част на корема — възпоменание от Тунис и Абу. Бе лекуван от много добър хирург, свързан с Управлението с договор. Старата рана вече не болеше при лошо време, както преди, но споменът бе траен и не по-малко травматизиращ.

— Сувенир от стар приятел — усмихна й се Ник, когато забеляза въпросителния й поглед.

Отвън проливният дъжд плющеше по обраслите с мъх и трева каменни плочки.

— От такава рана се умира.

— Добри специалисти се грижиха за мен.

— Доста белези носиш — коментира тя, като постави пръст на друга стара рана на гърба — по-малка, с назъбени краища. — Ами тази?

— Още един сувенир — засмя се той.

Получил го бе в Непал от опасен противник на име Анг У, бивш офицер от китайската армия. Замисли се и онези дни се върнаха с кристална яснота. За кого ли беше работил тогава? По чии заповеди и за чия кауза? Вероятно си е бил същата пионка в същата мръсна игра, която все още не разбираше.

Толкова много кръв пролята, толкова много хора погубени. И за какво? Ами неговият собствен живот? Той какво струва днес? Или в миналото? Колкото повече научаваше, толкова по-малко разбираше. Представи си родителите си и старата къща — последния път, когато ги бе видял живи. Вярно ли бе, че са убити по поръчка на мозъците зад Управлението? Ами Тед Уолър? Човекът, когото бе обичал, от когото се бе възхищавал — повече от всичко друго на света. Внезапно го обзе черен гняв.

Отново сякаш чу думите на Николо, с които той бе определил своята и тази на брат си роли: „товарни животни“, мулета — ами да! Самият той — Ник Брайсън — да не беше нещо по-различно? Оръдие, инструмент на чужда воля, муле! Пионка в служба на загадъчни и нечисти игри с неизвестни правила. Играчка в ръцете на сенчести сили.

Седналата на ръба на леглото Лейла стана и отиде до банята. Върна се с чаша вода, няколко капсулки и нареди:

— Изпий тези антибиотици.

В съзнанието му мигом блясна познат сигнал. Старата подозрителност. Какви са тези хапове, които му дава тази жена? Може да го отрови като едното нищо. И веднага се обади по-рационален глас: „Ако е искала да те убие, досега е имала десетки възможности. А и защо бе рискувала собствения си живот, за да спаси твоя?“

Пое чашата и хаповете и ги глътна.

— За какво се замисли? Телом си тук, духом те няма — усмихна се спътничката му. — Пак ли спомени?

Брайсън я изгледа, кимна. Красива жена, повече от чаровна. Намира се в една стая сам с нея. Вярно, тя спи на леглото, той на канапето, но какво от това? Не му се бе случвало от годините на раздялата с Елена. Възможности се бяха представяли многократно и в миналото, и сега. Мислел си бе дали да не протегне ръка към нея? Но по някаква си неясна причина се бе въздържал. Сам се наказваше за случилото се със съпругата му.

Какво бе направил?

Целият им съвместен живот ли бе някаква режисирана и ръководена от Уолър пиеса?

И изведнъж си спомни за онзи случай. Единственият, абсолютно единственият път, когато я бе излъгал. Бе употребил лъжа, за да я предпази. Просто бе скрил нещо. Уолър ужасно обичаше да цитира Блейк^[1]: „Лъжата засяга онова, което не минава през окото.“

Но Брайсън тогава не бе пожелал тя да види, да разбере онова, което той всъщност бе направил за нея.

Сега се взря в миналото, за да възпроизведе онази вечер в Букурещ, която бе запазил в тайна от нея.

И все пак, каква е истината? Къде е тя?

Въпреки цялата си параноя и жестокост подземният свят на разузнаването и тъмните игри е малък, съвсем малък и новините се разпространяват бързо. От напълно сигурни контакти Брайсън бе научил, че екип от бивши агенти на Секуритате предлага много сериозни пари за информация къде може да бъде намерен Андрей Петреску — математикът и специалист по криптология, предал революцията, като издал кодовете на Чаушескувото правителство. Мнозина от тайните румънски служби бяха жестоко озлобени от преврата, който бе свалил техния патрон и фактически и тях самите от така желаната и доходна власт. Не бяха в състояние нито да забравят, нито да простят на „виновниците и предателите“ и бяха настървени да ги гонят до дупка, независимо от цената и времето, което ще бъде нужно за това. Имаха и списък на „предателите“, а в него Петреску бе на първо място. Сметките трябваше да бъдат разчистени, възмездието — раздадено.

Чрез междинна връзка в Букурещ Брайсън си бе нагласил среща с шефа на този екип, бивш номер две в ръководството на Секуритате. Прикритието на Ник бе добро, бившият агент не знаеше кой всъщност е той, но го смяташе за достоверен и надежден източник, разполагащ с нужната информация. За срещата се бяха разбрали предварително: и двамата идват сами.

За Брайсън тя бе нещо лично; бе подготвил операцията си без знанието на Управлението. Подобна среща не би била одобрена от шефовете му, тя си беше и извън общопризнатите правила, а възможните усложнения биха били прекалено сериозни. Но пък трябваше да прикрие този си контакт във времето: това бе особено важно за Елена, следователно и за него самия. Затова уведоми главната квартира, че след завършването на тогавашната си операция в Мадрид желае да ползва добре заслужена, но пък кратка ваканция в Барселона. Просто един дълъг уикенд. Разрешение му бе дадено без проблеми — отдавна не бе ползвал отпуска. Всъщност действаше в пряко нарушение на всички служебни правила, но нямаше друг избор. Все някой трябваше да свърши тази работа. И си купи самолетни билети под име, което не фигурираше в базата данни на Управлението.

Естествено, и на Елена не каза какво смята да прави. Именно тук измамата бе най-голяма, защото тя никога не би се съгласила той да се среща с потенциалните убийци на баща й. Не само би намерила подобен контакт за опасен за съпруга й, но отдавна му бе дала да се разбере, че не желае той лично да се занимава с охраната на родителите й. Това бе въпрос, подробно уреден с Управлението. От всичко най-много Елена се боеше да не загуби едновременно и родители, и съпруг. И го бе предупредила да не се приближава до „гнездото на осите“, както наричаше групировките от бивши членове на Секуритате. Ако зависеше от самата нея, Ник никога не би уредил подобна среща. А до този момент бе уважавал желанието й. Но сега му се бе паднал просто пратен от Бога случай и не биваше да го пропуска.

Срещнаха се в тъмен, подземен бар. Както бе обещал, бе дошъл сам, но предварително бе уредил някои неща: бе платил подкупи на неколцина, бе поискал услуги от други стари познати.

— Значи имате информация за семейство Петреску? — бе попитал генерал-майор Раду Драган, когато Брайсън бе седнал до него в сепарето.

Драган не знаеше нищо за него, но Ник си бе направил домашното и по редица канали бе получил нужното. Помнеше, че Елена бе споменала името на генерала онази вечер, когато семейството бе на път да избяга от Румъния, за да изплаши алчния полицай. Тя знаеше и името, и телефонния номер на Драган, тъй като той бе човекът, поръчал на баща й да разработи кодовете. Следователно предателството на Андрей Петреску бе за самия Драган лична обида, а и отговорност.

— Наистина имам — бе отвърнал Брайсън. — Но първо искам да обсъдим условията.

— С удоволствие ще обсъдим условията, както ги наричате, но първо да видим с какво разполагате — бе отвърнал Драган, здрав като канара мъж с жълтеникаво лице.

— Добре. Ето ви и информацията — и Ник бе хвърлил през масата лист хартия.

— Но това… Това… тези имена…

— … са имената на абсолютно всеки член на вашето семейство, кръвни и по силата на брака, заедно с адресите на домовете и телефонните номера. Вие сте взел изключително сериозни мерки, за да предпазите всички близки и обичани от вас хора. Значи ще разберете с какви връзки и ресурси разполагам, за да получа тази информация. Освен това ще си дадете сметка колко лесно ще бъде за мен и моите колеги да стигнем до всеки един от тях. Та дори и отново да ги скриете.

Драган бе избухнал в люти реплики.

— Хей, не си играй с мен! Кой си ти? И знаеш ли кой към аз? Как се осмеляваш да ме плашиш тук, на мой терен?

— Просто искам да съм сигурен, че незабавно ще отзовете убийците си от онова семейство.

— И си мислиш, че като си купил някой мой човек и вече си всесилен, а?

— Говорите глупости. Никой ваш човек не знае тези адреси. Дори и най-довереният ви помощник знае само няколко дребни факта. Повярвайте ми — моята информация идва от много високо и надеждно място. Правете чистки, убивайте сътрудници, за мен това е без значение. Сега обаче ме слушайте внимателно. Ако вие или който и да е от вашите копои, или техен приближен и прочие главорези, докосне и косъм от косата на семейство Петреску, вашите близки си отиват завинаги.

— Махай се оттук! Вън! Какво си мислиш ти с тези заплахи, а?

— Давам ви последна възможност да отзовете убийците си. Още сега и тук — ледено бе отвърнал Брайсън и си бе погледнал часовника. — Имате седем минути за изпълнение. Ясно ли е?

— И какво ще стане, ако…

— Умира първият от най-обичните ви.

Драган се бе изсмял и си бе налял бира.

— Губиш ми времето, левак нещастен. Хората ми са тук наоколо и само чакат знак от мен. Ще те изядат жив, преди да си се помръднал. Камо ли да звъниш по телефона…

— Всъщност времето си го губите самият вие. Чакате да се обадя по телефона, така ли? Няма нужда. Моят контакт е в същия този миг в къща на улица „Викторией“ с пистолет, опрян в главата на една жена на име Думитра.

Жълтеникавото лице на Драган пребледня.

— Да, да — за нея говоря, за вашата любовница, стриптизьорката от „Секси Клъб“ на „13 септември“. Тя е номер едно, все пак се е задържала при вас вече няколко години, значи държите на нея. Вярно, моят човек чака да се обадя. Но ако не се обадя… вижте, минутите вече са пет и като изтекат, той просто натиска спусъка и изчезва. Всъщност трябва да се молите Богу моят телефон да работи, а и неговият също, защото иначе…

Драган бе направил опит отново да заплашва, но Ник бе зърнал страха в очите му.

— Отменете присъдата над Петреску и тя ще живее, иначе за смъртта й ще бъдете отговорен вие. Ето, използвайте моя телефон, ако не носите вашия. И побързайте, ако желаете да се чуя с моя човек навреме.

Драган се бе оказал твърдоглав и муден. Бе се направил, че не вярва, и четирите минути бяха изтекли бързо.

Една минута преди края на срока Ник бе набрал нужния номер:

— Не. Драган отказва да отмени заповедта. Да, действаш според уговорката. Дай телефона на Думитра да се чуе за последен път със своя коравосърдечен любовник.

В секундата, когато отсреща жената бе запищяла отчаяно, бе подал телефона на Драган. Последният бе изкривил уста, а лицето му бе заиграло.

— Времето свърши — бе рекъл Ник.

— Ти си подкупил кучката. Не зная колко си платил, но едва ли е било много за тази евтина кур…

Изстрелът бе отекнал през мембраната, последван от писък. И още един изстрел, сетне тишина.

— За толкова добра актриса ли я смятате? — Ник се бе изправил и бе прибрал телефона си. — Инат и липса на реализъм току-що отнеха живота на любовницата ви. Много е лесно да се провери дали лъжа.

Самият Брайсън вече започваше да се отвращава от собствения си метод, но нямаше друг начин да се справи с положението.

— Моят списък обхваща 46 имена. Те ще бъдат екзекутирани поред, едно по едно всеки Божи ден, докато не отмените заповедта за Петреску. Ако нещо им се случи междувременно, ще дам заповед за масова екзекуция.

И Ник си бе излязъл от заведението. Никога повече не бе срещнал Драган. Но много скоро бе получил нужното потвърждение от съответните контакти. Драган бе отменил заповедта.

Естествено, нищо не бе казал нито на Елена, нито на Уолър. След завръщането у дома Елена го бе разпитвала как е прекарал в Барселона. Обичайно за тях по онова време бе да не проявяват любопитство за работата на другия. До онзи миг тя никога не го бе питала за пътуванията му. Но този път се бе вгледала в лицето му и му бе задала прекалено много въпроси. Той умееше да лъже добре — убедително и гладко. За Бога, тя ревнува ли или какво? Сигурно си мисли, че той има скрити любовници по света. За пръв път наистина бе усетил нотка на ревност в гласа й и това още повече бе засилило чувството му за вина. Да, ужасно му се бе искало тогава да й каже цялата истина. Цялата.

Но дали той самият знаеше истината?

 

 

— Нищо не зная за теб — рече той на Лейла и се изправи, за да отиде на канапето. — Освен това, че ми спаси живота, и то няколко пъти през последните дванайсет часа.

— Сега трябва да почиваш — отвърна тя.

Бе облякла долнището на сив анцуг и прекалено широка мъжка фланелка, която въпреки това пак подчертаваше високите й гърди. Седна на ръба на кревата, подгъна крака под себе си и скръсти ръце.

— Ще говорим утре сутринта.

Ник усети, че тя отбягва въпросите и премълча, но след малко не издържа.

— Работиш за Мосад, а, изглежда, си родена в долината Бекаа, защото имаш арабски акцент. Израелка ли си или ливанка?

— Нито едното, нито другото. Майка ми е ливанка, баща ми бе израелец — отвърна тя тихо и сведе очи.

— Значи баща ти е починал?

— Убиха го. Беше атлет, прекрасен атлет, но го застреляха палестински терористи на Олимпийските игри в Мюнхен.

Брайсън кимна.

— Това беше през 1972 година. Ти трябва да си била съвсем малка?

— Някъде на две години — отговори тя и лицето й поруменя.

— Значи не го помниш.

— Помня го. Майка ми не можа да го прежали и говореше за него като за жив човек. И го запази такъв в паметта ни. Непрекъснато ми разказваше за него, показваше ми снимки.

— Значи си израснала с много омраза спрямо палестинците, а?

— Не. Палестинците са свестни хора. Те са прокудени, без родина, без държава. Ненавиждам фанатиците, които избиват невинни хора в името на възвишени идеи. Все едно дали говорим за „Черния септември“ или фракцията „Червена армия“. Все едно дали са израелци или араби. Мразя екстремното в хората, от какъвто и цвят или раса да са те. Бях още момиче, когато се омъжих за едно момче — заедно служехме в израелската армия. Казваше се Ярон. Много се обичахме, както само много младите могат да се любят. Сетне го убиха в Ливан и тогава реших да работя за Мосад. За да се боря с фанатиците.

— И не смяташ Мосад за група фанатици?

— Вярно, повечето от тях са такива. Някои са, други не. Аз работя само на поръчка с тях и си избирам задачите. Така съм сигурна, че винаги действам в името на кауза, в която вярвам. Досега съм отказвала някои поръчки.

— Трябва да имат много високо мнение за теб, за да ти дават подобна свобода.

Тя скромно наведе глава.

— Знаят ми силните страни, връзките, уменията. Може би пък само аз съм достатъчно наивна, че да поемам определени задачи.

— А защо прие тази, свързана с „Испанска армада“?

— Защо пък не? — изгледа го тя с изненада. — Защото именно там фанатиците купуват оръжието, с което избиват жертвите си. Мосад имаше определена информация, че „Националният фронт на Джихад“ складира оръжие, което взема оттам. Два месеца бяха необходими, за да ме внедрят в тази операция.

— Значи ако не се бях появил аз, още щеше да си там?

— Може би. Ами ти? Каза, че си от ЦРУ, но не си, нали?

— Защо мислиш така?

Лейла докосна носа си с върха на показалеца и се усмихна.

— Защото нещо ми намирисва.

— Какво точно? — попита Ник и също се усмихна.

— Ами не съм съвсем сигурна какво точно, но имам предвид преследвачите, твоите врагове. Тези екипи наемни убийци не действат по стандартните начини. Може би си на свободна практика като мен или си от някоя голяма централа. Но не и ЦРУ, така ми се струва.

— Не съм — призна той. — Не точно от ЦРУ. Но сега работя за тях.

— На парче?

— Повече или по-малко.

— Но си бил в тази професия дълго време. Само белезите по тялото ти са достатъчни да съм сигурна в това.

— Вярно е. Дълго време. Но ме принудиха да напусна. Сега са ме наели за една последна задача.

— Която е…

Брайсън се поколеба. Дали да й каже? Поне част от истината?

— В известен смисъл е контраразузнавателна мисия.

— В известен смисъл… не точно… дрънкаш ги едни и ти. Ако не искаш да ми кажеш, добре. Утре сутринта всеки ще си хване своя самолет и повече я се видим, я не — говореше с известно напрежение и ноздрите й леко се разшириха. — Всеки ще се прибере и ще седне да пише неизбежния си доклад. А там ще изложим каквото сме подразбрали един за друг и това ще е всичко. „Фирмите“ ще направят някои справки, ще отправят запитвания, сетне нещата ще отшумят.

Някъде в архивите на Мосад за ЦРУ ще влязат още някои данни и обратното. Капка в морето.

— Лейла, не мисли, че съм неблагодарник…

— Ама не си, разбира се — прекъсна го тя. — Изобщо не ми е нужна благодарността ти. Ти въобще не ме познаваш. Аз следвам своите интереси, напълно егоистично при това. И двамата вървим по следите на продадено оръжие — ти по твоята, аз по моята. Те ще ни изведат на различни места. Е, на места пътищата се пресичат, затова сме и заедно. В момента. Но ми е ясно едно: тези, които те желаят мъртъв, не са маргинални играчи. Те имат достъп до първокласна информация и вероятно на правителствено ниво.

Брайсън кимна — тя имаше право.

— Виж сега, съжалявам, но няма да те лъжа. Нали слушах разпита в църквата. Ако исках да те будалкам, нямаше да ти го кажа, но ето на — съобщавам ти го.

— Но ти не знаеш онзи диалект!

— Ех, Боже мой, нали си печен и опитен агент. Езика не знам, но имена разбирам, а имена определено бяха споменати. Например Пришников. Че кой не знае това име? Ами Жак Арно? Вярно, че е по-малко известен, но той е снабдител на много от враговете на Израел. Кой подклажда конфликтите в Близкия изток и същевременно се обогатява невероятно? Зная го кой е и го ненавиждам. Може би един ден ще се добера до него.

— Ти пък за какво говориш сега?

— Човек не знае докъде ще го доведе следата. Но зная, че един от хората на Арно беше на кораба. В дадения случай той пък продаваше оръжие на Калаканис.

— Онзи дългокосият, с двуредния костюм ли?

— Същият. Представи се с името Жан-Марк Бертран. При това често пътува до Шантили.

— Шантили ли?

— Така се казва местността, където се намира замъкът на Арно. Той живее там, приема гости, урежда разкошни приеми.

Лейла стана и отиде в банята. Чу се плисък на вода. Когато след малко се върна с кърпа в ръка, лицето й бе мокро — бе си измила грима. Сега чертите й бяха направо изящни — правилен, силен, но деликатен нос, пълни устни и красиви големи кафяви очи — топли и проницателни, интелигентни и закачливи.

— Кажи ми какво още знаеш за Жак Арно? — попита я Брайсън.

— Куп неща за света, в който се движи. Мосад го наблюдава от доста време. Била съм му гостенка няколко пъти.

— И с какво прикритие?

— Например търговско аташе към израелското посолство в Париж. Пост, който предразполага към съответното уважение, защото човекът на него има определено влияние. Жак Арно няма никакви скрупули. Той с готовност продава и на Израел, и на враговете му.

— Можеш ли да ме заведеш при него, как мислиш?

Лейла отметна покривката на леглото, извърна се и го изгледа внимателно, сетне поклати глава.

— Не смятам, че е добра идея.

— И защо не?

— Защото повече не мога да рискувам — ще компрометирам операцията си съвсем.

— Но нали каза, че вървим по същите следи?

— Не съм твърдяла такова нещо. Казах само, че ти имаш твоята, аз — моята, а на места пътищата се пресичат. Съвсем различно нещо.

— И твоята следа не води към Арно, така ли?

— Не съм сигурна, напълно е възможно — отвърна тя. — Но може и да не води.

— Във всеки случай няма да е лошо да се отбиеш до Шантили, а?

— За да те заведа теб, така ли? — засмя се тя.

— Е, очевидно това ми е идеята. След като вече имаш дипломатически контакти в неговите среди. Това ще улесни и моя достъп.

— Предпочитам да работя соло.

— Красива и извънредно чаровна жена като теб — сама сред обществото? Не изисква ли етикетът да бъдеш съпроводена от кавалер?

— Благодаря за комплимента — зачерви се тя. — Но това за кавалера го забрави.

— Е, опитвам се да те навия. Моля те, Лейла.

— Не подбираш методите много-много, а?

— Ами в нашата работа…

Тя се усмихна, отново поклати глава.

— Тел Авив никога няма да разреши.

— Няма да ги питаш.

Тя се поколеба, наведе очи.

— Слушай, ако се съглася… Казвам ако — то ще бъде само временен ангажимент, от който мога да се откажа всеки момент. Така става ли?

— Само ме вкарай в замъка и после ме забрави, ако искаш. И още нещо: защо Мосад следи Жак Арно?

Тя го изгледа с изненада — отговорът бе толкова прост, че човек с неговия опит не биваше да пита.

— Не знаеш, а? Защото през последната година Арно се превърна в доставчик номер едно на всички големи световни терористични организации. Именно затова ми стана още по-интересно, когато на кораба онези двамата се появиха заедно — твоят човек Дженрет и агентът на Арно — Жан-Марк Бертран. Допуснах, че американецът Дженрет купува за терористите. Сетне бях извънредно изненадана да видя и срещата му с теб. Признавам си, че цялата вечер си задавах въпроса ти какъв си и защо си дошъл.

Брайсън наведе глава и се замисли. Мозъкът му заработи бързо. Значи Дженрет, агент на Управлението — познат му като Ванс Гифърд, — бе дошъл на борда заедно с агента на Арно. Арно продава — Управлението купува. Дали по линията на същата логика може да се допусне, че Управлението спонсорира тероризъм в глобален мащаб?

— За мен е жизненоважно да стигна до Жак Арно — рече Ник много тихо.

Тя се усмихна, поклати глава.

— Напълно възможно е да не постигнем нищо — нито ти, нито аз. Същевременно това е най-малката ни грижа. Тези хора са изключително опасни, те не се шегуват и не се спират пред нищо.

— Цял живот съм поемал подобни рискове — възрази Брайсън. — Още един? Голяма работа. При това имам само този шанс.

 

 

Екипът наемници стигна до братята не след дълго — докато методично претърсваха всички улички, радиално излизащи от катедралния площад на Сантяго де Компостела. Чистачите трябваше да си свършат работата. След като бяха изпуснали мишената и това бе недвусмислено потвърдено, длъжни бяха да приберат мъртвите и да намерят липсващите членове. Труповете бяха натоварени на предварително подготвени превозни средства без отличителни знаци и отнесени в местна морга, чиито шефове бяха също купени. Там щяха да изготвят фалшиви документи и да заровят телата в немаркирани гробове. Всички засегнати, включително близките роднини, щяха да получат много щедро обезщетение. На въпроси не се отговаря — такива са стандартните процедурни решения.

Когато тази работа бе свършена — ранените и убитите прибрани, остана да намерят липсващите двама братя — селяни някъде от Северозападна Италия. Първоначалният оглед на съседните улици не доведе до нищо; при повторно търсене един от екипа чу приглушени викове. Благодарение на мощните си бели дробове Николо бе успял да охлаби парцала в устата си. Иначе двамата бяха яко овързани.

— Исусе Христе, къде се бавихте толкова? — задъхано завика Николо, когато колегите му извадиха парцала от устата. — За малко да пукнем тук! Паоло е загубил много кръв!

— Такива грешки са неприемливи — рече новият шеф на екипа и извади пистолет. — Слабите връзки трябва да се изрязват.

Стреля два пъти в главата на Николо, сетне се извърна към Паоло. Той лежеше в локва кръв, присвит, бял и треперещ и знаеше какво го очаква. Прие двата куршума, без да мигне.