Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (24)

Глава двайсет и трета

Брайсън замръзна, затаил дъх. Съзнанието му притъпено, сякаш най-неочаквано мълния го бе поразила и изтрила мислите от главата му, за да го лиши от всякакъв разум. Боже мой! Лудост някаква, лишена от логика. С мъка потисна желанието си да изреве с все сила.

Тед Уолър!

Генадий Росовски!

Големият манипулатор, великият господар на черната магия, превърнал целия му живот в безкрайна и немислима измама.

Стисна подхвърления му пистолет, усети грапавата дръжка и тя сякаш се превърна в част от ръката му. Първата му реакция бе да го насочи към човека, който току-що му бе дал оръжието и с един изстрел да убие Тед Уолър… Но това съвсем няма да бъде достатъчна отплата!

Такова решение няма да отговори на въпросите, които го измъчваха най-много, нито ще уталожи жаждата му за мъст, за кърваво отмъщение срещу използвачите и манипулаторите, които бяха превърнали в лъжа дори и живота му. И все пак се прицели в Уолър, в лицето на стария си ментор и началник, обзет от дива ярост, същевременно тръпнещ да получи отговор на въпросите си. А те бяха толкова много!

Автоматично от устата му се изплъзна една-единствена реплика, измъчена и напрегната:

— Кой си ти?

С палеца спусна предпазителя и натисна спусъка, с което пистолетът превключи на автоматична стрелба. Сега може да пусне десетина бързи куршума в главата на Уолър и да свали този лъжец от високия балкон. Но пък Уолър — блестящият стрелец Уолър — не бе насочил към него собственото си оръжие, а просто си стоеше там — загадъчно усмихнат пълен мъж, който неочаквано предложи:

— Хайде да поиграем на старата игра „Истина-лъжа“, а?

— Да ти го начукам — извика яростно Брайсън и гласът му просто се разтрепера от гняв. — Истинското ти име е Генадий Росовски!

— Истина — отвърна Уолър с безизразно лице.

— Учил си в Московския институт за чужди езици.

— Истина — сега старият му учител се усмихна. — Правильно. Отлично.

— Ти си от ГРУ.

— Хм, истина, но не съвсем. Времето е погрешно. Бях.

Без да се усети, Брайсън се развика:

— Минало! Майната ти! И всичко е било измами и лъжи! Глупости и небивалици за това как ще спасим света! А ти през цялото време си работил за противника!

— Лъжа — високо и ясно отвърна Уолър.

— Ти пак лъжеш, копеле гадно! Стига с тези лъжи!

— Истина.

— Да те отнесат мътните, Росовски, защо си тук?

— С риск да прозвуча в стила на генерал Дзай ще кажа: когато ученикът е готов и узрял, тогава се появява и учителят.

— Я стига с тази будистка алабалистика-софистика!

Тогава и двамата чуха приближаващите се стъпки, металния звън на оръжие. В склада влязоха двойка войници с насочени автоматични карабини. Брайсън стреля незабавно и ясно чу, че и Уолър стреля отгоре и встрани. Двамата китайци захлупиха лица на бетонния под. Брайсън пусна на пода подхвърления преди малко от Уолър пистолет и откачи автомата от мъртвото тяло на Анг У, за да го насочи към вратата. Очакваше още войници, но никой не се появи.

Тогава взе и пистолета от ръката на китаеца и го набута в джоба на смешното си сако. Откачи два от ножовете заедно с каниите и ги натика в колана на панталона — там, където бе скрито алумин-ванадиевото острие. Но сега имаше далеч по-ефективно оръжие.

— Ела насам! — извика му отгоре Уолър, сетне тръгна по опасващия склада балкон. — Давай, защото сградата е обкръжена!

— Къде отиваш? — извика след него Брайсън.

— Някои хора са си направили домашното — отвърна бившият му началник. — Хайде, Ник, последвай ме!

Какъв избор имаше? Който и да бе Уолър, каквато и роля да играеше, складът сигурно наистина бе заобиколен. Навън стопроцентово имаше доста войници. Дори и да имаше друг изход, той пак щеше да го отведе при тях. Закатери се по висящата на стената метална стълба и тъкмо навреме да забележи как пълният Уолър-Росовски се хвана за водеща нагоре вътрешна стълба. Все пак от двамата по-бързият бе Брайсън и той скъси разстоянието по балкона, но пълният и вече възрастен Уолър го удиви — тичаше нагоре със скорост и някаква особена грация, която Ник бе забелязвал и в миналото.

— Оттук и на покрива — посочи с глава Уолър. — Единственият изход.

— На покрива?

— Нямаме друга възможност. Те всеки момент ще влязат с цялата си стрелкова сила. Още една свързваща стълба, сетне товарния асансьор, който е ужасно бавен.

Вече стигаха третото ниво, Уолър дишаше тежко, а отдолу долитаха гласове, кънтяха стъпките на тичащи хора.

— Дявол да го вземе. Да не бях ял толкова много снощи — изпъшка Уолър. — Ти мини напред.

Брайсън го задмина и скоро се изкачи до най-горния етаж, прекоси късо коридорче и се озова на обширно открито пространство — всъщност паркинг — високо на покрива на сградата. Вече бе тъмно, но отлично виждаше цялата площ, джип до джип, десетки и десетки бронетранспортьори и танкове.

Какво да прави сега? Какво имаше предвид Уолър? Да скачат от тук ли? Или да прескочат широката няколко метра бездна между този и следващия склад?

— Изгори мостовете, мостовете… — пъхтеше тежко Уолър, който се появи десетина секунди след него.

Брайсън незабавно разбра какво иска да каже бившият му началник и ментор. Да спре преследвачите им, да им блокира пътя. Но как? С какво?

Тук имаше бойни превозни средства колкото си искаш, стотици, може би дори хиляди. Изтича до най-близкия джип, опита вратата — беше заключена. Мамка му! Следващата! Също! Нямаше време за експерименти… Огледа се отново, сетне извади единия от взетите ножове и бързо разпра брезентовия покрив на най-близката машина, провря ръка в дупката и отвори вратата. Ключът за запалване си бе на мястото и как не! Би било отчаяна логистична дивотия да скриеш ключовете на стотиците машини в подобен паркинг. Влезе, запали двигателя и рязко потегли към входа на стълбището. Даде газ и насочи предницата в отвора. Чу се звън на счупени фарове, радиаторът протече, но колата слезе до първата площадка и там вече се заклещи в тясното пространство, а предните гуми със свистене започнаха да изпускат въздуха. Не бе кой знае колко сериозно препятствие, но все пак… Излезе от задната врата и се огледа. Трябваше да измисли нещо по-трудно за преодоляване. Хвърли поглед към Уолър — седеше встрани с напрегнат израз на лицето и бързо говореше с мобилния си телефон.

Брайсън огледа задниците на транспортьорите. Ами да! Петдесетгалонен варел, качен на специални повдигачи. Натисна ръчката — нямаше ток, по дяволите! Сетне забеляза ръчното задвижване — малко кормило с ръчка. Завъртя го бързо и тясната платформа свали варела до нивото на покрива. Брайсън го събори и затъркаля помежду бойните машини — към стълбището, като в движение развиваше металната тапа. Бензинът мигом потече, като мокреше бетонния терен и гумите на околните джипове… но и надолу по стълбището, в чието подножие вече кънтяха стъпките на тичащите към покрива войници.

Няма време! Бензиновите изпарения ужасно смърдяха. Дръпна рязко вратовръзката си и я свали. Потопи я в локвата бензин под варела и напъха края в отвора на тапата. Големият метален съд се бе вече изпразнил, но бензиновите пари във вътрешността му бяха предостатъчни за онова, което бе намислил. Пропорцията въздух-изпарения едва ли бе идеалната, но от стар опит знаеше, че ще свърши работа.

Щракна златната запалка на Джайлс Хескът-Хейуд и импровизираният фитил пламна. Сетне с все сила тласна варела по наклона на стълбите към задницата на заклещения джип, извърна се и хукна, колкото му държат краката.

Експлозията зад гърба му бе оглушителна. Стълбището се превърна в пламтящ, смъртоносен капан.

Проследил действията му от разстояние, Уолър също затича след него. След няколко секунди се чу втора, още по-мощна експлозия — бе се възпламенил бензиновият резервоар на джипа. Лумнаха високи, ослепителни пламъци, примесени с гъст, черен дим. Двамата се спряха на безопасно разстояние и се извърнаха, потни и мръсни, с оцветени в медночервено от огъня лица.

— Добра работа — рече Уолър и погледна към небето.

Откъм стълбището долитаха писъците на обгорените китайски войници, но след секунда ги заглуши силен, виещ шум. Някъде наблизо ревеше мощният двигател на хеликоптер — скоро се появи и бойната машина — с броня, зелена на жълтокафеникави петна.

Откъде бе дошла? Хеликоптерът увисна точно над тях, сетне бавно се спусна, след като пилотът избра празно място сред наредените на покрива джипове.

— Какво става, по дяволите? — тревожно попита Брайсън.

Хеликоптерът се оказа „Ей Ейч-64 Апачи“ с ярки маркировки на армията на САЩ и официални кодови номера на опашката.

Уолър не отговори, но затича към него, а Ник след кратко колебание го последва. Пилотът бе облечен в армейски комбинезон, типичната дреха на американските летци. По дяволите, какво ставаше тук? Ако Управлението е оръдие на ГРУ, как Уолър бе успял да осигури американски боен хеликоптер? Но защо пък не? Нали централата бе действала в САЩ години наред…

В същия миг стигналият кабината Уолър се извърна. Брайсън ясно видя изписаната в очите му тревога. Извика нещо, но Ник не можа да го чуе. Когато се обърна, от платформата на товарния асансьор вече излизаха рояк войници. Бяха на не повече от трийсетина метра, откъм тяхната страна на покрива и далеч от горящото стълбище. Ник се хвърли нагоре и се хвана за дръжките на вратата, вече влизаше, когато куршумът го парна в гърба отдясно и в гръдния кош. Болката бе силна, изгаряща. Ник изрева, краката му поддадоха, но Уолър го сграбчи с двете ръце и го вкара в кабината, а пилотът вдигна машината. Бързо набраха височина, а роякът хора долу постепенно заприлича на групичка оловни войничета на фона на червеникавите пламъци и черния пушек.

Болеше адски неприятно — сигурно бе засегнат нерв. Усещаше, че губи кръв, виеше му се свят и нещата някак си се отдалечиха. Някъде от разстояние чуваше думите на Уолър:

— … боен хеликоптер… няма да се осмелят да ни свалят… международен инцидент… генерал Дзай не е толкова наивен…

Гласът на Уолър се засилваше и губеше, сякаш го чуваше при лоша радиовръзка, а Брайсън чувстваше ужасен студ, след което го заливаха горещи вълни и отново замръзваше…

Чу незавършени, откъслечни фрази:

— … си Ники?… първа помощ… комплект… болница на летището в Хонконг… доста време до там… не искам да рискуваме…

Сетне гласът стана по-ясен:

— … през XVIII век лекарите определено са попаднали на нещо много точно. Кръвопускането върши работа, ако, разбира се, не се злоупотребява с него…

Брайсън припадаше и идваше на себе си, потънал в унес сред безкрайна галерия от образи и звуци… много звуци и истински калейдоскоп от цветове. Сетне усети, че хеликоптерът каца, нечии ръце го понесоха нанякъде, стори му се, че е на носилка.

Носеха го към висока, модерна сграда, влязоха в дълъг, хладен коридор. Сетне над него се наведоха фигури в бели престилки, някаква жена в бяло започна да го съблича, обърнаха го по гръб и се заеха с раната. Отново усети остра болка, пред очите му проблясна гореща бяла светлина, сетне бавно, много бавно започна да се губи в настъпващата тъма. Упойка, спасителна упойка и сън.

* * *

— Истината ли да ти кажа? Добре де — искам този тип да си плати, разбираш ли ме — да го осъдим!

Адам Паркър се бе възбудил, запалил и пет пари не даваше какво ще каже дългогодишният му адвокат Джоъл Таненбоум. Бяха се срещнали за обед в „Патрун“ — моден и скъп ресторант на „Изток-47“. Тук готвеха вкусни гозби с телешко, а бордото бе превъзходно. Стените бяха облечени в тъмна тапицерия, а по нея висяха скъпи картини и гравюри. Паркър бе резервирал отделна стая, поръчал хавански пури и коктейли на конвейер. Обичайно се гордееше с прекрасната си физическа форма, но дойдеше ли в Манхатън, веднага се насочваше към този тип места — остатъци от отминали епохи със склонност към угаждане и излишък — където ядеше на корем.

Таненбоум се мръщеше над чифт котлети и го слушаше внимателно. Бе завършил право в Колумбийския университет, сега завеждаше отдела за свързаните с тъжби и жалби дела в корпоративната фирма „Суорт & Бартелм“, но под изисканата му външност, елегантните костюми, принадлежността към правния хайлайф и скъпите клубове си оставаше старият уличен боец от Бронкс — същото бедно, търпяло лишения и заредено с амбиции мършаво момче от еврейския квартал.

— Слушай, Адам, хора като въпросния никога не си плащат, тях не можеш ги осъди. Те винаги са в състояние да схрускат някой като теб на закуска. Извинявай, но не виждам смисъл да се заблуждаваме. Нали знаеш вица за мишока, дето искал да изчука слоницата? Повярвай ми, едва ли ще ти е приятно да се катериш по слонски гръб…

— Не, ти слушай, Джоъл! Забрави ги тези номера. Двамата сме правили и по-големи работи. Какво толкова искам от теб? Да задвижиш няколко процедури, да осигуриш съдебните разпореждания. И толкова. Останалото само ще си дойде.

— Моля, използвай точни думи!

— Значи искам да им се забрани да смесват данните на „ИнфоМед“ с получените от други информационни ресурси. Това е клауза от подписаните конфиденциални споразумения и те трябва да се спазват — нали затова сме ги съставяли?

Онзи тип нарушава тези документи и ние имаме доказателства за това. Искам да си получи наказанието. По съдебен път. А как ще го формулираш там в правните документи ти си знаеш по-добре от мен. Ето това искам!

— Адам, ти си голям наивник.

— Знам, знам, искам само да заведеш дело. Това е. От къде на къде ще си затварям очите за неговите безобразия и с мълчанието си ще го улеснявам, а? Кажи ми защо? Той и неговите копои си мислят, че могат да ме глътнат ей така — хам!, ама така ще се задавят, че ще ме помнят дълго време.

— Слушай, Адам, слоницата дори няма да те забележи, толкова си дребен. Онзи човек си има цели армии от адвокати, юристи, юридически съветници, каквото си поискаш! За пет минути ще ликвидират цялата дандания.

— Не могат за пет минути да заобиколят законите на страната. Намираме се в САЩ.

— Добре тогава — ще го направят за десет.

— Каквото и да стане, аз съм насреща. Но не съм съгласен да си мълча и да им се подлагам!

— Ти сега какво мислиш — че ще ме трогнеш ли с тази наивна поетика?

— Като се има предвид размерът на хонорара ти, защо не? — засмя се Паркър.

— Адам, Адам, познаваме се от… кажи откога се познаваме? Има най-малко петнайсет години, нали? Ти ми беше кум…

— Вашият брак и осем месеца не издържа. Трябваше да ми върнеш подаръка.

— О, ти какво си мислиш? — на свой ред се засмя Таненбоум. — Някои хора наистина си поискаха подаръците.

— Да се върнем на темата, Джоъл.

— Добре тогава. Адам, ти си задник, досадник — арогантно, нафукано копеле, всезнайко. Без капка разсъдливост, скромност и реализъм относно собствените си възможности. Човек, който не се учи от грешките. Може би затова си напреднал в твоя бизнес. Обаче сега няма да ти се размине. С това, дето си го намислил, ти просто излизаш от твоята състезателна група и влизаш в далеч по-горна лига.

— Да ти го начукам.

— Добре. Само че не забравяй: аз съм адвокатът, онзи, който обикновено го начуква на хората. Затова ти казвам — движи се в твоята категория, Адам. Съревновавай се с равните на теб.

— Това ли са те учили в Колумбийския университет, а, Джоъл? В правния факултет?

— Де да ме бяха учили. Виж сега, за това, което си намислил, ти нямаш нужда от мен. Поканил си ме тук, защото имаш нужда от правен съвет. Затова чуй какво ще ти кажа. Всяка юридическа фирма, която има поне малко авторитет в САЩ, е свързана по някакъв начин със „Систематикс“ или с някой от клоновете й. Огледай се. Какво ще видиш? Навсякъде са хората на „Систематикс“, те получават пай от всяка голяма сделка, от всеки голям бизнес, от всяко голямо начинание. Това е положението, Адам.

— Те да не си мислят, че са нещо като „Стандарт ойл“ в областта на информацията, а? — разпени се Паркър.

— Изобщо не се и опитвай да правиш някакви исторически аналогии, Адам, ще сбъркаш. В сравнение със „Систематикс“ „Стандарт ойл“ е като мишката пред слона. Някой да се опитва да им се репчи? Никой! Само ти. Прав си обаче за друго — животът не е почтена игра. Дори и шибаното министерство на правосъдието е като някакъв филиал на „Систематикс“. Компанията, която си намразил, си има пипала абсолютно навсякъде.

— Будалкаш ме.

— Кълна се в майчината си памет.

— Майка ти няма памет.

— Няма защо да си играем на думи, Адам. Аз съм прав, каквото и да казваш, каквото и да мислиш. Те нали купиха твоята компания? Ти си получи парите. Сега се правиш на три и половина. Само се чуй!

— Тц, ти ме чуй! Те ще съжаляват, че се ебават с Адам Паркър! Ще се каят! Щом като не желаеш да уредиш формалностите, ще си намеря друг. Вярно е, че им взех парите, но така или иначе друг избор нямах. Те ме принудиха. И съвсем не по арабийския начин.

— Адам, моля те! Не бива да се опълчваш на тези хора.

Ти поне ме познаваш отлично. Не съм човек, който лесно се плаши. Но тази корпорация… тя не действа по определените правила. Тя си има свои собствени. И това ме стряска, чуваш ли, Адам?

Паркър допи мартинито и махна на келнера да донесе следващото.

— Виж какво, Джоъл, може да съм задник и всезнайко, но не съм и дупедавец — самонадеяно заяви той. — Запомни сега какво ти казвам: тези мухльовци от „Систематикс“ ще ме запомнят. Ще ги науча аз тях…

 

 

— Заповядайте, г-н Паркър. Подредили сме ви обичайния апартамент — любезно рече администраторът, когато привечер Адам Паркър се появи в хотела „Сейнт Мориц“.

Познаваше си човека. Паркър много обичаше да му помнят вкусовете и предпочитанията. А си имаше и необичайни такива и дойдеше ли в Манхатън, обичаше да ги задоволява. Още рано тази сутрин се бе обадил на мадам Севиню, а тя му бе обещала „две от най-младите, най-новите и най-хубавите ни момичета“. Мадам не рекламираше стоката си никъде. Клиенти й бяха най-богати и влиятелни мъже, обикновено от по-далечни краища на САЩ. А неин клиент можеше да стане само специално представен от проверени хора човек. Тя гарантираше пълна дискретност, очакваше същото и от онези, които посещават заведението й. Момичетата знаеха отлично, че всяка недискретна проява може да им струва много, че дори и живота. Знаеха и още нещо — а то бе още по-силен стимул, — че при перфектно спазване на поставените от мадам условия за не повече от две години могат да си спестят значителна сума пари и да се оттеглят от занаята. Мадам разполагаше и с личен лекар на постоянна заплата, които редовно преглеждаше момичетата и им правеше задължителните кръвни и други изследвания, за да гарантира перфектно здраве и хигиена. Момичетата спортуваха задължително, изпълняваха определени програми упражнения и спазваха най-стриктна диета, с което поддържаха тела и физика, на които биха могли да завидят и най-елитните гимнастички. Освен това, преди да изпрати което и да е момиче при клиента, мадам Севиню го проверяваше лично. И ако сметнеше за нужно, нареждаше да се промени гримът, цветът на пудрата, бельото или нещо друго, да се лакират ноктите, да се употребят специални парфюми на най-интимни места и прочие приумици и професионални трикове, които мадам бе усъвършенствала през дългогодишната си кариера.

— Наистина е много трудно една жена да бъде естествено красива — дълбокомислено казваше тя. — Истинската красота се придобива с труд и умения.

Точно в 10 часа от фоайето на „Сейнт Мориц“ се обадиха на Паркър, че има посещение. Облечен в бяла роба и приятно възбуден, той си бе полегнал в луксозния апартамент и с нетърпение очакваше момичетата. Напълно си бе заслужил удоволствието — след цялото това напрежение около некоректността на „Систематикс“. Отдавна не бе идвал в Ню Йорк, отдавна не бе ползвал услугите на мадам C. С нея го бе запознал колега в бизнеса — стар и много богат производител на полупроводници, който му бе дал и първите инструкции как да се държи.

— Мадам обича да й кажеш направо какво точно искаш — няма никакъв смисъл да увърташ и да говориш по заобиколен начин. Тя си разбира от работата и ще ти прати курви по вкус — да правят всичко, което си пожелаеш.

А Паркър имаше богато въображение и ламтеше за най-различни удоволствия, които по-възрастната му и недодялана в сексуално отношение жена едва ли би могла да разбере, още повече да оцени.

Ето, на вратата се почука.

— Казвам се Ивет, на ваши услуги — игриво заяви високата, прекрасна като статуя брюнетка и го изгледа многообещаващо.

— Аз съм Ева — обади се гъвкавата блондинка и затвори вратата. — Вие харесва?

— Много ви харесвам и двете — задъхано рече Паркър и жадно преглътна. — Но мадам С. ми каза, че праща Ивет и Ерика?

— Ерика се разболее — отвърна Ева — и изпраща мен с много съжаление. Ние като сестри. Аз мисли, че вие няма разочарова.

— Няма, няма — отново преглътна възбуденият Паркър и с нетърпение се загледа в плоското сиво куфарче в ръката Ивет. — Да ви поръчам нещо?

Двете се спогледаха и поклатиха глави.

— Ние готови да започва — отвърна Ивет.

— Моля! — плясна с ръце Паркър.

Не след дълго се видя завързан за огромното хотелско легло с черни копринени превръзки, гол и стенещ от удоволствие, докато двете момичета галеха и пляскаха настръхналата му от приятни предчувствия зачервена плът. И двете бяха извънредно опитни — наближеше ли апогеят, те незабавно променяха мястото на ласките, а пръстите им бяха едновременно гальовни и меки като коприна, но и твърди като стомана. Масажираха поред ръцете и гърдите му, Ивет ловко го възсядаше и триеше влажен чатал в корема му, галеше лицето му с гръдта си, а Ева го докосваше така, че той високо ахкаше, подвикваше, стенеше и се дърпаше, жаден да улови женската плът с ръце.

Сега Ева подготвяше сгорещения до стапяне восък. Той ухаеше невероятно възбуждащо, а когато горещите капки западаха по тялото на Паркър, последният се присви в болка, но и в незабравимо еротично усещане, вече възбуден до крайност.

— Да, да — мучеше Паркър почти обезумял. — Дааааа!

Тогава Ивет седна отгоре му разкрачена и пое пулсиращия му член в себе си. Момичетата поразхлабиха копринените връзки, Паркър успя да се изправи до седнало положение и здраво да се притисне в Ивет, докато Ева се намести зад него, започна да масажира раменете му и особено врата.

— Ето и върховното удоволствие — прошепна тя, изведнъж заговорила напълно правилен английски.

Паркър не успя и да зърне бляскавата, остра като бръснач тънка стоманена жица, която неочаквано се уви около шията му.

— Боже мой! — ахна той, а стоманата мигом преряза сухожилия, ларинкс, мускули, трахея.

Облян в кръв, Паркър рухна върху Ивет и не каза нищо повече.

Със затворени очи и увлечена в собствената си наслада, последната не разбра нищо в първите секунди. Когато отвори очи и усети, че нещо не е както трябва, видя момичето, което се бе нарекло Ева, да държи в ръце блестяща примка. Това е някоя нова играчка, но защо ли не я знам? — помисли Ивет и това бе последното нещо, което направи в живота си.

— Ти си наред, миличка — тихо прошепна Ева.