Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Prometheus Deception, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлозар Николов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- VaCo (2013 г.)
- Корекция
- ultimat (2013 г.)
- Допълнителна корекция
- SaSho (2014)
Издание:
Робърт Лъдлъм. Измамата Прометей
Американска. Първо издание
Редактор: Йоана Томова
Коректор: Станка Митрополитска
Технически редактор: Стефка Иванова
Художник: Боян Филчев
ИК „Прозорец“, София, 2000
ISBN: 954–528–213–4
История
- — Добавяне
- — Корекция от SaSho
Глава трийсет и първа
Успяха да си вземат апартамент в Олимпийския хотел на Сиатъл, един от най-претъпканите в града и за щастие много удобно разположен недалеч от междущатското шосе №5. Там, в голямата блъсканица, щяха да се загубят много по-лесно сред тълпата, евентуално да избягнат разпознаване. Извадиха късмет и с друго — в хотела имаше колкото душа им иска компютърна техника, комуникационни връзки, интернет услуги, карти и указателна литература за туристи.
Напрежението обаче вече си казваше думата. Бяха пренапрегнати, целеустремени към невроцентъра на мрачната организация, известна с името Прометей — мястото на тазвечерната среща на нейните шефове. Казаното от Дън се потвърждаваше и от редица други косвени фактори. Например всички даващи под наем лимузини агенции и фирми бяха обявили, че услугите им са „изчерпани“ поради голямо мероприятие същата вечер. Повечето дискретно отказваха конкретна информация, но един от собствениците не можа да се въздържи и с гордост каза, че е дал кола под наем лично на гост на Грегсън Манинг и сякаш мед му капеше от устата, докато споменаваше името. На сиатълското летище „Такома“ непрекъснато кацаха чартърни машини, всички ВИП изходи бяха завардени от частни охранители. И никой не разкриваше имената на пристигащите посетители. Мерките за сигурност бяха почти безпрецедентни.
Същото можеше да се каже и за секретността, обвила името и живота на самия Манинг. За него бяха писали няколко журналисти, получили внимателно редактирани съобщения за печата с факти за битието му, и това бе всичко. Веднъж публикувани, нищо повече не се бе промъкнало по страниците на вестниците или в шоутата на електронните медии. Все едно нищо не се знаеше за този човек.
Все пак късметът им проработи — успяха да научат повече неща за прочутото имение на Манинг на брега на езерото извън Сиатъл. Наричаха го „цифрова крепост“ и „умна къща“, защото беше претъпкано с електроника — защитна и функционална, а то бе повече от вила в конвенционалния смисъл на тази дума, всъщност истинска резиденция на много богат човек. Построяването му бе отнело години и журналистите бяха писали какви ли не типични за папараците небивалици. В началото Манинг се бе опитал да спре репортерските набези и като не бе успял, бе прехвърлил акцента на контрола върху написаното. Тук напълно бе успял: описваха владението му с нотки на прехласнато възхищение, поместваха дълги материали в специализирани издания като „Аркитекчъръл дайджест“ и „Хаус енд гардън“, електронните медии излъчваха репортажи, големи статии със снимки бяха излезли и в меродавни източници като „Ню Йорк таймс мегъзин“ и „Уолстрийт джърнъл“.
Освен снимките тук-таме се бяха промъкнали недоизпипани и непълни планове на имението, но те позволиха на Елена и Брайсън да получат представа за мястото, разположението и приблизителната употреба на някои от помещенията. По-голямата част от този футуристичен имот на стойност сто милиона долара бе скрит в скатовете на околната хълмиста местност и практически бе под земята. Имаше закрит басейн, тенискорт, киносалон, конферентни зали, гимнастически салон и различни спортно-развлекателни инсталации за боулинг, стрелба, баскетбол, голф. Голямата морава пред къщата бе точно на езерния бряг заедно с два малки дока с лодки и моторници — това Брайсън не пропусна да забележи, а точно под нея бе построен гигантски подземен паркинг.
Според него обаче най-интересната характеристика на дома бе електрониката — цялата необятна по предназначението си цифрова техника бе включена в мрежа и можеше да се управлява както на място, така и от разстояние — например от сиатълската централа на „Систематикс“. Редица съоръжения бяха програмирани пък да служат на различни прищевки на обитатели и гости: посетителите получават електронни модули във формата на карти — в тях хората от поддръжката залагат вкусовете и предпочитанията на съответното лице: от изкуство и музика до осветление и температура. Картите изпращат сигнали до стотици реагиращи незабавно сензори. Така например в определените за даден гост помещения температурата, музиката и осветлението се променят по негов вкус.
По стените висят плоски екрани, оформени като картини — те показват забележителни произведения на изкуството, извиквани от бази данни с някъде около 200 милиона образа. Манинг се бе сдобил тихомълком с права върху повечето от тях. В една статия пишеше, че посетителят получава именно онова, за което жадува душата му: било руски икони, било Ван Гог, Пикасо, Моне, Кандински и т.н. Качеството на възпроизвеждане било толкова високо, че не си сигурен какво виждаш — оригинал или електронен образ.
Брайсън четеше подобните писания с усмивка, но веднага забеляза, че липсва най-същественото — никъде нямаше и дума за сигурността и охраната. Е, намери дежурните приказки за скрити навсякъде камери (дори и в каменните стени), както и спекулации, че посетителските модули не били само да служат на вкусове и прищевки, а непрестанно предавали сигнали за местонахождението на носителите, което можело да бъде определено с точност до 15 см плюс или минус. Всички тези системи се наблюдавали и от централите на „Систематикс“. Няма нищо чудно, мрачно помисли Брайсън.
Този Манинг разполага с власт, по-голяма от президентската.
— Не би било лошо да се доберем до оригиналните планове — замислен рече Ник, след като двамата с Елена бяха прочели цял куп статии по темата, взети от хотелската библиотека или изтеглени от Интернет.
— Сигурно е невъзможно.
— Предполага се, че строителят е оставил копия от плановете си в хранилището на градския съвет. Така е по закон, пък и го пише тук — отбеляза Брайсън. — Едва се побрали в цели седем чекмеджета. Но съм почти сигурен, че са вече „изгубени“. Хора като Манинг няма да оставят такава деликатна информация на произвола на съдбата. Пък архитектът за нещастие живее и работи в Скотсдейл, Аризона. Предполагам, че оригиналите са в него, но нямаме време да летим чак до Аризона. Така че трябва да минем без тях или да измислим нещо друго…
— Никълъс — остро рече Елена, — какво пак си намислил?
— Трябва да вляза на всяка цена. Без това няма да стане. Там е центърът на техния заговор. И единственият начин да го спрем, е на място, със свидетелска фактология, директни улики.
— За каква свидетелска фактология говориш, Ник?
— Лично да видя членовете, лицата им, да науча имената на онези, за които не знаем. Снимки, видео, аудиоинформация — за такива неща говоря. Повече светлина в мрака. Това е единственият начин.
— Виж, Ник, сигурно е по-лесно да се влезе във „Форт Нокс“, отколкото в резиденцията на Манинг!
— Е, да — в някои отношения по-лесно, в други пък — по-трудно.
— Но най-вече — по-опасно!
— Е, без опасност не може. Никъде не дават наготово. Пък сега го няма и Управлението да ни даде гръб. Трябва да разчитаме на себе си.
— Нужен ни е Тед Уолър, Ник!
— Как да го открия къде е? Нали опитах: системата канали все още работи, кодирани съобщения се приемат с потвърждение, че ще бъдат предадени на съответния човек. Но досега той не ни е потърсил, нали?
— Ако е жив, сто на сто ще се обади.
— Е, добре де, поне знае как да ни намери.
— Но ти да се опитваш да влезеш в онова имение сам…
— Трудно ще бъде, Елена, но имаме шанс — особено с твоя помощ и с компютърните ти умения. Нали чете, че сигурността в имението се контролира и местно, и от централата на „Систематикс“?
— Но това нищо не помага — вероятно централата я охраняват още по-строго.
— Безсъмнено — кимна Ник. — Обаче уязвимото място е във връзката. Как са свързани двете звена?
— Сто на сто са използвали най-сигурните методи.
— Е, кои са те?
— Оптични влакна, кабели, дълбоко под земята. Физическа връзка между имението и централата.
— Не можем ли да се включим към нея?
Елена го погледна и по лицето й бавно се разля усмивка.
— Никълъс, почти всички специалисти твърдят, че е невъзможно.
— А ти?
— Аз смятам, че може…
— Как?
— Преди няколко години в Управлението разработихме методика.
— Познаваш ли я добре?
— Естествено. Ще трябват някои по-специални материали, но не е нещо, което да го няма в големите компютърни магазини.
Брайсън поривисто я прегърна и целуна.
— Супер! И аз имам някои идеи за покупки, ще трябва да установя и наблюдение над имението. Но първо трябва да се обадя в Калифорния.
— На кого?
— На компания в Пало Алто, с която съм имал работа под чуждо име, като агент на Управлението. Основана е от руски емигрант на име Виктор Шевченко, истински гений в областта на оптиката. Имаше договор с Пентагона и въпреки това успяваше да продава рядка техника на черно, разни секретни компоненти и прочие. Така се и запознахме. По време на едно организирано от мен ужилване налетях на него, но не го предадох на властите, реших, че ще е много по-полезен като помощник, а може и да ни доведе до по-едри риби. Той запомни моя жест с благодарност и сега е време… да върне услугата. Той е един от малцината, които могат да ми осигурят онова, от което се нуждая. Но трябва да позвъня веднага, за да има време да ми го достави като самолетна пратка.
През следващите няколко часа Брайсън зае удобни позиции и дълго време наблюдава вилата на Манинг с помощта на мощен бинокъл. Движеше се в националния горски резерват около имението, което се простираше поне на пет акра. От другата му страна — противната на езерото — имаше още една постройка, доста по-скромна, с прилежащ имот на около акър и половина. Охраната бе извънредно добре организирана, по всички правила на изкуството, мерките за сигурност — много добри, това бе повече от явно. Оградата от метална мрежа бе висока поне два метра и половина, а в самата жица бяха вплетени оптични сензори за натиск. В основата бе положен дебел и дълбок пласт бетон и тези два фактора изключваха прехвърляне отгоре или прокопаване на проход отдолу. В същото време пред самата ограда в почвата бяха заровени сензори за допир и светлина — върху тях бе невъзможно да се стъпи или мине, без да се включат алармените системи. И още: районът се следеше с окачени на специални прътове камери. Не, от тук бе изключено да проникне човек.
Но всяка система за сигурност си има слаби места.
На първо място това бе околната гора, в която сега се криеше самият Брайсън. На второ — езерото, което според него бе идеалната за проникване среда.
Върна се при взетия под наем джип, за всеки случай скрит далеч от най-близкия път. Излезе на него и потегли бавно. Тогава забеляза малък бял микробус, който видимо отиваше към портите на имението. На каросерията бяха изписани думите „Фантастична храна!“. Безсъмнено доставчици на хранителни продукти за вечерното пиршество. За секунда зърна и хората в кабината.
Току-що се бе представила още една възможност…
Малко време оставаше, а имаше да прави покупки, да свърши още някои неща. Без трудност намери магазин за спортни стоки, където се продаваха планинарски и алпинистки екипи. Бе голям и добре зареден; оказа се, че снабдява и местните ловци и рибари, което пък бе добре дошло — нямаше да се налага да търси още един магазин. Но така или иначе леководолазна техника трябваше да търси на друго място. В справочника „Жълти страници“ намери адреса на магазин за промишлени стоки, където имаше свързани с охрана и безопасност на труда материали: за строителни фирми, за телефонни компании, чистачи на прозорци на високи сгради и тям подобни. В него си намери точно онова, което търсеше: портативна електрическа лебедка в лек алуминиев кожух и самоприбиращо се въже — с акумулаторно задвижване, напълно обезшумена; руло галванизиран стоманен кабел; седло за направляемо спускане и центробежен спирачен механизъм.
В магазин за асансьорна техника пък откри друго нещо, от което имаше нужда; отби се и в склад за военни излишъци, където получи добър съвет — отпратиха го в едно съседно стрелбище и там си купи оръжие срещу налични пари. Продавачът с разбиране изруга шибаните закони за оръжието, които пречат на нормалния мъж да си купи играчка за развлечение, без да чака изискваното от закона дълго време — особено пък когато отива на излет с цел да се позабавлява малко.
Батерии и звънчева жица си купи в първия железарски магазин по пътя. Оказа се по-лесно да намери добър магазин за театрални стоки отколкото очакваше. На „Норт Феървю авеню“ имаше голям магазин за сценична и филмова техника, материали, костюми и прочие на име „Холивуд театрикъл съплай“. Там му казаха, че в района често се снимат филми и холивудските студии и продуценти отдавна са си осигурили местен доставчик.
Оставаше само едно-единствено и труднонамираемо нещо: строго секретен компонент — машина за военни цели. Виктор Шевченко, откривателят на виртуалния катоден осцилатор, се съгласи да му услужи, но доста неохотно. Брайсън го увери, че не го заплашва нито един свързан с вътрешната сигурност на страната закон. Сетне се успокои, дори стана абсолютно любезен — 50 000 долара отидоха в банковата му сметка на Каймановите острови.
Когато накрая Брайсън се върна в хотела, Елена вече бе направила своите покупки. На първо място бе заредила в компютъра си топографска карта на националния горски резерват около имението на Манинг за геологопроучвателни цели.
Ник разказа за наблюдението си около вилата и тя попита:
— Няма ли да е много по-лесно да влезеш като доставчик на храни или дори като продавач на цветя?
— Не мисля, че е по-добро решение. Доста разсъждавах и стигнах до заключението, че цветарите ги придружават навсякъде, сетне ги изпровождат до вратата. Дори да приемем, че се представя за такъв или вляза с истински продавачи, пак ще бъде абсолютно невъзможно да избягам от охраната и да се скрия в къщата, без да се вдигне голям шум. А тогава ще ме хванат.
— А доставчиците — може би те остават до края на сервирането?
— Виж, с тях има повече шансове, но пък те са до един проверени, проучени хора, фотографирани, с предварително снети отпечатъци на пръстите. Охраната си знае работата. При влизане само им издават електронни пропуски — това го пишат журналистите. Няма да мога да мина за такъв. Наел съм лодка, само с нея ще мога да се добера до брега.
— Ами сетне какво ще правиш — нали на моравата ще има охрана?
— Безсъмнено. Но от видяното оставам с впечатление, че там тя е най-слаба. Сега ти ми кажи какво научи за връзката между вилата и „Систематикс“?
— Ще ми трябва голяма кола, може и закрит камион — отвърна тя.
В околностите на Сиатъл американското министерство на селското стопанство разполага с гаражи, където сиатълските държавни лесничеи си държат служебните автомобили и техниката. Там има и незакрити паркинги, а на единия от тях обичайно се намират няколко боядисани в зелено малки закрити камиони, маркирани с лесничейската емблема — борово дърво. Охрана практически няма, мерки за сигурност — също.
Брайсън откара облечената в зелена риза и панталони Елена в гората по периметъра на имота на Манинг. Купиха ги от магазина за армейски излишъци — нямаше време да търсят по-близко до лесничейските униформи облекло.
До започване на операцията оставаха четири часа. Ник бе насрочил началото за 21 часа.
Сега двамата се движеха сред дърветата покрай оградата, като внимаваха със сензорите и камерите. Елена търсеше мястото, където би трябвало да минава оптичният кабел.
Сигурна бе, че е някъде там. Вилата бе на около три мили разстояние от централата на „Систематикс“. По време на строежа й строителният предприемач бе подал официална молба до министерството на земеделието за разрешение за изкопни работи и полагане на кабел. Молбата не бе тайна, тя можеше да се намери в компютрите на градския съвет и в нея имаше една интересна подробност. Споменаваше се и необходимостта от инсталиране на оптически усилвател, нужен за стабилизиране на сигнала, който на големи разстояния обикновено отслабва.
А Елена възнамеряваше да се включи именно към този усилвател, който в известен смисъл прилича и на разпределителна кутия. Оттам вече щеше да има достъп до компютрите, всъщност и до цялата мрежа на електронната връзка. Тази работа бе за добри специалисти, но Елена не се плашеше от нея.
Въпросът бе: къде минава кабелът?
Внезапно й хрумна добра идея: набра номера на предприемача, който знаеше от данните в молбата. Същият, който бе полагал кабела.
— Г-н Манзанели ли е? Здравейте, казвам се Надя и съм от държавната геологическа инспекция. Работим в резервата и вземаме почвени проби, знаете — за киселинност, и желаем да вземем мерки да не би случайно да прекъснем оптическия кабел…
След още няколко обяснения тя посочи къде точно „работи“ групата й, а предприемачът възкликна:
— Боже мой, хайде сега! Никой ли там не помни скандала, дето направи вашата служба заради едно изкопче на държавна земя?
— Съжалявам, сър, но аз не съм в течение на…
— Проклетата ви лесничейска служба не искаше да даде разрешение и г-н Манинг предложи да им кихне половин милион в зелено за нови насаждения и материали. Ама не, пак не стана и трябваше да градим надземна връзка по оградата.
— О, сър, ужасно съжалявам, че се е наложило да го правите… сигурна съм, че новият началник щеше да реши въпроса много бързо в полза на…
— Слушай, момиче, ти дори не знаеш колко пари плаща Манинг само за данъци имот!
— Не, сър, но съм щастлива, че няма опасност да прекъснем някоя от линиите му. Ако го видите, просто му предайте, че ние от геологическата инспекция високо ценим онова, което прави за нацията!
Прекъсна връзката и се усмихна на Брайсън.
— Току-що си спестихме поне тричасова работа.
Някъде малко след четири часа следобед телефонът на Ник иззвъня. Обаждаха му се от летищната товарна служба да съобщят, че на негово име е пристигнала пратка. Но имало проблем — не могат да я прехвърлят с транспорт до Сиатъл по-рано от следващата утрин.
— Сигурно се шегувате! — развика се Ник. — Тази техника ми е нужна за подобряване на качеството на лабораторните проби още тази вечер! Имам да изпълнявам договор за 60 хиляди долара, а вие се майтапите…
— Съжалявам, сър, така се е получило, но ако междувременно можем да направим нещо друго за вас…
Минути преди шест часа Брайсън влезе с взет под наем закрит камион в складовите помещения на летище „Такома“ — Сиатъл. Натовариха тежащата около 500 кг машина с електроповдигачи, а присъстващите чиновници се извиниха няколко пъти.
Мина още един час, докато откара камиона до мястото в гъстата гора, където го очакваше Елена. Спря на стотина метра от зеления лесничейски автомобил и паркира камиона с товарната платформа към мрежестата ограда — достатъчно далеч, че да не го засекат камерите. Отвори вратата на платформата и издърпа машината, насочи я към имота на Манинг. Дебелите дървета, листата и храстите не бяха проблем. Точно обратното — гарантираха прикритие на изобретението на руския учен.
Сетне нарами раница, в която имаше малки обли дискове, на всеки от тях монтиран детонатор, който избухва при получен сигнал от радиопредавател. Тръгна по оградата, като на всеки 60 метра прехвърляше по един зад нея. Пазеше се самият той да е далеч от камерите. Дисковете не бяха проблем — хората от охраната нямаше да засекат на мониторите си нищо повече от светкавично прелитнало мъгливо петънце, същото, каквото би оставила птичка или едро насекомо.
Седнала в задната част на лесничейския автомобил, Елена съсредоточено настройваше инструментите си. Лаптопът бе вече свързан с оптическия усилвател посредством покрит с листа и трева кабел, който влизаше в самия му кожух. Бързо се бе ориентирала в мрежата и сега можеше да подслушва и да получава образ от различни сектори на вилата. Бе си осигурила нужния софтуер, някои от програмите бяха купени готови, други бе съставила самата тя. Веднъж влязла в мрежата, тя първо бе „опипала“ системата, за да провери защитите и възможните „дупки“ в нея. Сетне бе внесла неочаквано голямо количество данни, за да създаде буферно натоварване, и тогава бе включила програма за засичане на функциите на контролираните компютърно системи за сигурност. Други софтуерни продукти бяха започнали да следят целия трафик — изпращан и получаван, трети — да съставят карта на мрежовата организация.
След известно време вече „владееше кутията“, както казват хакерите, макар и самата тя да не бе хакер. Но пък през годините на напрегната работа в Управлението бе успяла да се запознае с методите и техниките им, както всеки добър агент познава работата на крадеца с взлом.
Набраният дългогодишен опит даваше своите плодове. Тя бе в системата.
* * *
Междувременно Брайсън се движеше по езерото в четириметрова алуминиева рибарска лодка с извънборден двигател, обезшумен, четирийсет коня, марка „Евинруд“. Шумът бе минимален, помагаха леките вълни и веещият откъм резиденцията вятър. След малко забеляза яркооранжевите бариерни понтони, маркиращи защитеното водно пространство около имота на Манинг — недалеч пред доковете и предната морава. Теоретично погледнато, той би могъл да ги „щурмува“, но бе редно да приеме, дори и без да знае със сигурност, че охраната ги е подсигурила със сигнални устройства.
Вече виждаше имението, осветено с ослепителни тела и декоративни лампички. Постройката не изглеждаше чак толкова голяма, дори на пръв поглед бе направо скромна, но Брайсън знаеше, че важната й част е под земята. Пусна котва, лодката можеше да му потрябва по-късно: един от вариантите за изтегляне включваше и нея. Ако изобщо извади късмет да излезе оттук все пак…
На Елена бе казал, че планът му гарантира безопасно излизане от „обекта“, но всъщност това не бе истина. Питаше се дали тя го е разбрала? Но нещата от живота са такива: или ще спечели и ще оцелее, или ще загуби и ще го убият. Среден път няма.
Бързо започна да натъкмява донесената екипировка.
Макар че бе решил да носи минимално количество тежест, знаеше, че може да се натъкне на неочаквани, непредвидени препятствия. Затова му бяха необходими някои „помагала“. Много тъжно би било да го спре някоя по-сложна ключалка само защото не си е донесъл нужния инструмент. Носеше и различни оръжия, естествено, всички грижливо опаковани в найлон и непромокаеми калъфи. Някои леки дрехи за смяна — ако се наложи. И радиостанция телефон: приемник, предавател, обезопасена срещу подслушване.
Обади се на Елена.
— Как върви?
— Добре — гласът й бе спокоен, силен, в него звучеше оптимизъм. — Очите са отворени.
Това значеше, че е успяла да влезе в системата на видеонаблюдението.
— С какво качество?
— Има съвсем чисти райони, други не толкова.
— Кои са вторите?
— Лични, гости и подобните им. Наблюдават се местно.
Казваше му, че необщите помещения във вилата са недостъпни за „Систематикс“ и могат да се следят само от самата нея. Изглежда, Манинг все пак държеше на някаква тайна и условия за интимност.
— Жалко.
— Така е. Но има и добри новини. Влязох в архива и записните устройства.
Това пък значеше, че тя може да заменя текущия образ на мониторите със стар запис. Това бе голямо постижение. Осигуряваше му невидимост.
— Чудесно! Но изчакай да завърша стадий едно. Окей, ще се обадя след малко.
Бе в леко черно трико от номекс — с него възнамеряваше да действа във вилата. Но то не бе непромокаемо, затова облече леководолазен костюм, отгоре сложи жилетката тип командос с множество джобове и отделения, където бяха десетките му „помагала“ и инструменти. Стана му нетърпимо горещо, но знаеше, че езерната вода скоро ще го охлади. Закачи по себе си всичко необходимо, колан за тежест, надуваем компенсатор-плаваемост, сложи маската, опипа коланите, коленичи на борда и леко се преметна през него.
Лек плясък и хладната вода го обгърна. Огледа се, ориентира се и бавно започна да потъва; водата ставаше по-мътна и леко кална. На дълбочина около 18 метра виждаше само на около пет. Това не бе хубаво — налагаше се да напредва бавно и внимателно.
Насочи се към брега, като се ослушваше. Отлично познаваше типичния, басов тон на хидроакустичните търсачи. Но засега не долавяше нищо съмнително. От една страна, това бе успокоително, от друга — опъваше нервите с непредсказуемостта си. Тук трябва да има защита — нямаше начин Манинг да е пропуснал подводната сигурност.
И тогава ги видя.
На няколко метра пред него, леко трептящи във водата, сякаш нарисувани — мрежи.
Но не обикновени мрежи, не. Подводни алармени бариери. С вплетени в тях оптични влакна в определени оптимални формации, за да осигуряват максимална защита срещу проникване и да подават незабавен алармен сигнал. Най-просто казано, електронно контролирани сензори на базата на оптичен кабел. Много висока технология, използвана от военните.
Нарича се „Аквамеш“, досети се Брайсън — закачат я на поредица специални шамандури и я връзват за дъното с помощта на тежести. Не може да мине през нея, не може да я разкъса или пререже, без да включи алармените устройства. Изпусна още въздух, за да може да стои изправен на дъното, и внимателно приближи, за да я огледа по-добре. Бе попадал на нещо подобно в Шри Ланка. Знаеше още, че често явление са мнимите тревоги — водата почти винаги се движи, съществуват невидими, но силни подводни течения — може да откъснат някоя от тежестите, има едри риби и други подводни същества — достатъчно тежки при сблъсък да вдигнат тревога, раците са в състояние да прережат някое звено. И още много, много други възможности. Системата не бе чак толкова съвършена, макар че бе доволно сложна и скъпа.
От друга страна, не може да си позволи този риск. Тази вечер охраната щеше да внимава особено много, нямаше начин да не е така. Ще обърнат внимание и на най-дребния сигнал.
Усети, че дишането му се ускорява — може би резултат от напрежението и стреса. Получаваше неприятното усещане, че се задъхва, че въздухът в дробовете му не стига. Затвори очи, наложи си да нормализира дишането. След малко го постигна.
От друга страна, знаеше, че този вид мрежи са повече за лодки и подводни устройства, не толкова за леководолази.
Приклекна и огледа тежестите, които държаха мрежата към дъното. То бе тинесто, с меки, кални утайки, пръстите му с лекота потънаха в тях. Започна да копае с длани като с малки лопати. Тинята се вдигна нагоре и замъти водата още повече. Бързо и с неочаквана лекота издълба немалка яма под мрежата. Разшири я и след малко успя да се провре през нея, като се гърчеше и извиваше досущ като риба. Движението му предизвика малки шокови вълни, които тръгнаха нагоре, но едва ли щяха да задвижат алармите — цялата вода в езерото се движеше в общ ритъм.
Вече бе от другата страна на мрежата — на територията на Манинг. Ослуша се отново. Дали ще усети сонарите? Но нямаше нищо.
Ами ако бърка?
Ако съм сбъркал, рече си той, много скоро всичко ще се разбере. Да си напъва ума сега едва ли има полза. Заплава напред и скоро стигна струпаните на дъното бетонни опорни структури — точно под единия от двата пристана, покрити с мъх и водорасли. Тръгна по дъното да заобиколи дока в посока към хангара за лодки. Водата постепенно ставаше все по-плитка — повърхността вече бе на не повече от 60 см над главата му. Изпусна въздуха окончателно и направи още няколко стъпки напред, за да подаде глава внимателно над водата. Намираше се точно под дока. Свали маската, огледа се най-предпазливо — нямаше хора, нищо подозрително. Откопча коланите, свали апарата, грижливо ги положи на една от доковите подпорни греди. Може би щеше да ги използва пак.
Ако има късмет.
Хвана се за ръба на пристана и леко се покачи на него.
Сега между него и вилата бе хангарът — пречеше му на видимостта, но го и прикриваше. На моравата бе сравнително тъмно, огряваше я само отразена от околните сгради слаба вторична светлина. Седнал на края на дока, свали жилетката и започна да съблича леководолазния костюм. Сетне извади оръжия и инструменти от непромокаемите калъфи, за да ги подготви за действие, и отново сложи жилетката — този път направо върху трикото. Разстоянието до хангара премина с лазене, сетне се изправи. Извади пистолет и пристъпи напред — хангарът бе пуст. Тръгна към моравата.
Дотук добре! Но важното тепърва предстоеше, трябваше да събере цялата си изобретателност и воля. Измъкна черна плетена маска и си я сложи. От друг джоб извади монокулярно устройство за нощно виждане — тип „Метаскоуп“, което засича и инфрачервена светлина, и го постави на дясното око.
И веднага забеляза лъчите.
Те кръстосваха моравата нашир и надлъж — лъчеви сензори за движение, най-вероятно свързани с инфрачервени камери. Пресечеш ли зелената площ, неминуемо ще прекосиш лъч, че и два или три и ще включиш алармената система.
Но имаше и добра новина: лъчите минаваха успоредно на земята и на височина не по-ниско от 90 см — за да не се задействат алармите от по-дребни животни, с каквито гъмжеше околната природа.
Ами ако има кучета?
Напълно възможно. Сигурно имаше кучета пазачи, макар че досега не бе чул лай.
Нагласи монокуляра грижливо и тръгна на четири крака — ръце и колене — да прекоси моравата. Тогава чу ръмженето и косата му настръхна.
Бе ниско, като предупреждение. Огледа се бързо и ги видя — три едри кучета, застанали в сенките по периферията на зелената площ. Не домашни питомци, а добермани с издължени муцуни, обучени, свирепи.
Чак стомахът го сви. Боже Господи!
Те се втурнаха към него с отворена паст, с искрящи в мрака зъби, с прави крака, галопиращи досущ като коне, ръмжащи, лаещи — истински зверове. На четирийсетина метра и все по-близо! Измъкна бързо пистолет и в бърза поредица изстреля няколко стрелички. Оръжието изкиха четири-пет пъти, два от носителите на мощно упойващо вещество излетяха далеч от целта, но другите три попаднаха точно в мишените: двете предни кучета паднаха почти веднага, третото продължи още няколко метра, но краката му се подгънаха и то тежко се свлече на тревата. Стреличките действат светкавично — практически те са спринцовки-куршуми, съдържащи десет кубически сантиметра нервно-мускулен препарат с транквилизиращо действие на базата на фентанил.
Брайсън започна да се поти тежко и неволно се разтрепери целият. Беше подготвен за подобно препятствие, затова и носеше това често използвано от служители на зоопаркове и ветеринари оръжие, наречено „дартгън“. И въпреки всичко за малко не го бяха спипали на място. Представи си кучетата върху него: острите зъби на гърлото или в слабините. За известно време остана легнал по корем, застинал в очакване, готов. Може би имат още от тези зверове, нещо като втора вълна? Лаят може би е привлякъл вниманието на охраната? Но Ник отлично знаеше, че и кучета пазачи често вдигат фалшива тревога. Когато лаят им утихне, охраната приема, че не е имало нищо сериозно, и обръща вниманието си към други неща.
Така лежа неподвижен поне 30–40 секунди, черното му облекло и маската почти слети с околния полумрак. Може би други кучета нямаше, но така или иначе времето му бе кът. Знаеше, че някъде наоколо трябва да има покрити с решетки вентилационни отвори — основно изискване за подземни гаражи, регламентирано в строителния закон. Нали големият подземен паркинг бе точно под моравата — бе чел всичко написано за него. В една от статиите се споменаваше за спорове с държавните инспектори относно устройството на гаража, наречен от журналистите „Пещерата с прилепите“, в който се влизаше през вкопаната в хълмистия терен задна част на къщата. Споровете били именно за вентилацията на огромното подземно помещение и под натиска на закона и пресата Манинг отстъпил и се съгласил на моравата да бъдат пробити умело прикрити вентилационни шахти.
Сега Ник отново запълзя по моравата, като избра лявата посока, накъдето го водеше интуицията. Като внимаваше да не докосне лъчите, той обходи поне една четвърт от тревната площ и чак тогава усети лекия наклон към къщата. А след малко напипа и метала на решетка. Легна встрани и затърси евентуални болтове, готов да ги развива — носеше си всичко нужно за целта. Оказа се, че решетката е просто набита в рамката, и след няколко опита с подходящо тънко длето тя бавно излезе.
Отворът бе достатъчен, макар и възтесен. Но какво е разстоянието до долу? Стените на шахтата бяха гладки, бетонни, нямаше нищо, за което да се хване. Бе се надявал да има нещо по тях, но не би; все пак дългогодишният опит го бе подготвил и за най-лошото. Само така можеше да разчита на успех. Хубаво поне, че самата рамка на върха бе стоманена. Внимателно погледна надолу, но не видя инфрачервени лъчи. Слава тебе, Господи! Свали монокуляра и го прибра, извади радиостанцията и повика Елена.
— Влизам. Премини към ефектите. Запалване — фаза едно.