Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (8)

Глава седма

Брайсън я гледаше втренчено.

— Хайде, мърдайте! — викна тя нервно. — Отдавна да съм ви пречукала, ако исках. Всички преимущества са на моя страна, нощното виждане — също.

— Да, но вече не — сурово рече Ник и подхвърли пистолета на дланта си.

— Наизуст го зная този кораб. Ако искате да стоим тук и да си играем като децата, добре. Но сега и на мен ми се налага да изчезвам. Калаканис разполага с още много хора и вече сигурно проверяват навсякъде. Вижте!

И тя посочи към тавана, където се въртеше черното око на камера.

— По-голямата част от съда се наблюдава по този начин, но не и цялата. Затова хайде да изчезваме — ако ли не, стойте си тук и умирайте. Изборът си е ваш!

И без повече думи тя хукна по пътечката към къса метална стълба, водеща към люк на тавана. Жената се изкачи и го отвори с лекота, сетне му махна с ръка да я последва.

Брайсън се колеба не повече от секунда. Какъв ти избор! Коя беше тази, за кого работеше, защо бе тук? Въпроси, въпроси.

Очевидно не бе истинска стюардеса. Е, тогава?

Изкатери се през люка и отново попита:

— Какво търсите тук…?

— ТИХО! — изсъска тя. — Тук вече звукът се носи надалеч.

Затвори люка след него и го залости с голямо желязно резе. Шумът от генераторите остана нейде отзад, съвсем приглушен.

— За наш късмет, корабът е проектиран да издържа на пиратски нападения. Всички коридори и пасажи се заключват.

Брайсън я изгледа, за миг забравил за опасността — тя бе забележително красива.

— Права сте — рече тежко след малко. — Избор точно сега нямам, но по-добре ми кажете какво става тук?

Тя го изгледа с удивление.

— Аз пък нямам време за дълги обяснения. Но и аз съм на кораба под прикритие. Следя оръжейни трансфери, целящи да върнат развитието на Израел в каменния век.

О, Мосад! Но акцентът бе левантински, от долината Бекаа. Хм, нещо не се получаваше. Може ли агент на Мосад да бъде ливанец? Не му се вярваше.

Тя наведе глава, заслушана в някакъв недоловим за Ник шум.

— Хайде, оттук — рече тя и тръгна по друга стълба, също водеща нагоре.

Последва я до площадка и до нов люк, който ги допусна до тъмен и дълъг коридор. Краят му не се виждаше. Сигурно минава по дължината на целия кораб, помисли Брайсън. Нямаше вид на често използван.

— Хайде! — прошепна жената и хукна наляво.

Брайсън затича след нея; наложи се да увеличи темпото — тя бягаше леко като сърна. Ник се удиви — неуморим, подскачащ стил и абсолютно безшумен! Опита се да го имитира, защото разбра, че тя се старае да избегне вибрациите — те рано или късно неминуемо ще привлекат нечие внимание.

За минута пробягаха няколкостотин метра в тъмния тунел, сетне на Брайсън му се стори, че зад себе си долавя приглушен шум. Извърна глава, усети движението на някакви сенки. Преди още да успее да й каже, тя внезапно спря и залепи гръб към стената, точно до заварено стоманено ребро. И Ник направи същото на отсрещната стена, но със значително закъснение.

Почти веднага някой зад тях започна да стреля. Зачаткаха автоматични откоси, засвириха рикошети. Като обърна глава в посока на стрелбата, Ник забеляза святкащото дуло на оръжието — беше може би лека картечница някъде на края на тунела; тялото на стрелеца бе в сянка, почти незабележимо.

Той спираше и стреляше, сетне прибягваше към тях и отново откриваше огън.

Жената забеляза люк на покрива и се опита да го отвори. Напразно.

— По дяволите! — изруга тя. — Залепено е от боята… Давайте след мен!

И излезе от прикритието, за да хукне самоубийствено, както се стори на Ник, по коридора. Убиецът зад тях спря и се опита да подобри качеството на огъня. Сега Ник видя оръжието му — беше узи. Без да се колебае, Брайсън стреля в преследвача — един път, два… на третия ударникът чукна на празно. Край на патроните.

Но онзи се свлече на земята, до него оръжието изтропа с металически звук. Брайсън реши, че е мъртъв.

Жената се обърна и за миг прецени случилото се. Погледна Ник с нещо като мимолетна благодарност, но замълча. Брайсън затича и я догони.

За момента бяха в безопасност. Тя търсеше нещо по стената вдясно и след малко го намери — по средата на двойка носещи колони. Бе отвор, колкото да мине човек, а над него имаше напречен лост. Жената се хвана за лоста с две ръце и сръчно скочи в дупката с краката напред. Брайсън повтори упражнението доста по-несръчно — не че бе в по-лоша физическа форма, а просто не познаваше кораба като нея — и се намери в подобно на куб помещение с нисък таван. Тук бе пълен мрак — единствената светлина, ако можеше да бъде наречена така, идваше от отвора, през който бяха влезли. След като очите му привикнаха с мрака, видя, че на отсрещната стена зее подобна дупка, водеща в същия тип помещение, последвано от същото, и така, докъдето стигаше погледът му. Може би до самия край на кораба. Жената не се обърна, а скочи в отвора както и преди — с ръце на лоста, и се скри в мрака. Ник направи същото и щом стъпи до нея, тя прошепна:

— Шшшт, слушайте!

Някъде далеч отзад тупуркаха стъпки. Изглежда от тунела, откъдето бяха дошли самите те, но и нейде отгоре също. Приближаваха се поне пет-шест души.

— Сигурно са намерили убития — заговори тя бързо, приглушено. — От което са разбрали, че сте въоръжен, че вероятно стреляте добре, професионално.

Говореше английски отлично, само акцентът я издаваше леко.

— Макар че това е очевидно, нали? Щом сте оцелели досега. Знаят още, че не сте — впрочем, че не сме — далеч. Имате ли друго оръжие?

— Откъде? — поклати глава той. — А на това свършиха патроните.

— Лошо — замисли се тя. — И без това са много повече от нас. Имат сили да организират масова потеря, да претърсят всеки коридор, всяко ъгълче. А и както виждате, разполагат с най-сериозно оръжие.

— На кораба има оръжие колкото искате — отбеляза Ник. — На какво разстояние сме от кутийките?

— Какви кутийки?

— Ами контейнерите.

Зъбите й се мярнаха в полумрака в нещо като усмивка.

— О, да. Не сме много далеч. Но не зная къде какво има.

— Е, ще се наложи да потърсим. Ще трябва ли да се връщаме в онзи коридор?

— Не. Недалеч от тук ще излезем на пряк път. Знам едни люкове — те са на пода. Но по кой от тях е най-краткият път и как ще се спуснем без светлина, представа си нямам.

Брайсън бръкна в джоба, извади кутия кибрит. Запали клечка и малкото помещение се озари от мижава кехлибарена светлина. Пристъпи към следващия отвор, течението загаси клечката и той запали друга.

Минаха през още две помещения по същия начин и стигнаха до люковете. Отпред вървеше тя и Ник сметна за правилно да й даде кибрита.

— Ето тук. Сега внимателно… има метална стълба.

И потъна в една от тъмните дупки. В същия миг гласовете на преследвачите прозвучаха съвсем близо, лъчът на мощен фенер проблясна през отворите в стената и за малко да освети Ник. Той веднага залегна и като змия се шмугна в дупката. Но лъчът упорито продължаваше да се върти из тясното горно помещение. Странно нещо — алармите продължаваха да вият, но ушите му някак си привикнаха с тази натрапчива дандания и Брайсън започна да долавя и различни други, странични шумове.

Сега затаи дъх и изобщо спря да диша. Лъчът обиколи помещението още веднъж и се спря на отвора. Бяха ги засекли! Сърцето му заби така силно, че ушите му забучаха. Сетне лъчът се отмести и след малко съвсем изчезна. Тежки стъпки забумтяха някъде наблизо и нечий глас каза:

— Тук няма никой!

Ник изчака минута преди да започне да слиза. Видя му се цяла вечност. Сетне опипа с ръце и крака всичко наоколо и бавно тръгна надолу. Струваше му се, че е минал поне хиляда стъпала, но всъщност бяха далеч по-малко. Накрая стъпи на нещо като под и там го чакаше русокосата. Имаха само една възможност — да продължат по тесен и нисък хоризонтален тунел, който миришеше гадно на отпадъчна вода. Тук в никакъв случай не можеха да се движат изправени. Някъде далече, доста далече се чуваше тропот и гласове, но думи не можеха да различат. Жената тръгна отпред на четири крака и Ник я последва в същия стил. След малко тунелът зави вляво и ги доведе до друга вертикална стълба, този път водеща нагоре. След около двадесетина стъпала излязоха в коридор. Спътничката на Ник запали клечка и освети стените — бяха ръждиви и доста високи. След около минутка и двамата разбраха, че всъщност се намират по средата на два контейнера. Тук видимо имаше много от тях, подредени в безкрайни редици.

Жената приклекна и запали следващата клечка, за да прочете надписа в подножието на най-близкия. „Стийл Ийгл 105, 107, 111…“ — зачете тя тихо.

— Ножове — позна Ник. — Четете нататък…

— „Омега текнолъджийс“ — прошепна тя на ръба на следващия.

— Бойни електронни компоненти. Не ни вършат работа. За Бога, тук има всичко!

— „Марк-12 Ай Еф Еф Крипто“…

— Системи за транспондери. Давайте нататък…

Междувременно той клекна до контейнера от другата страна и на далечната мижава светлина от нейната клечка се опита да прочете надписа.

— Май тук има нещичко за нас — прошепна той високо, зарадван.

— „Екс Ем 84 — шок гранати, несмъртоносни. Подходящи за психологическа атака“. Предпочитам нещо смъртоносно, но на харизан кон зъбите не се гледат — рече той по-скоро на себе си.

Тя четеше надписа на друг контейнер.

— „Ей Ен/Пи Ес Си-11 СКАМП“.

— Радиостанции — не вършат работа. Давайте нататък.

— Това пък какво е? „АНФАТДС“?

— Артилерийски системи за данни — без тях!

— „АН/ПРС-132 СОНФРАД“?

— Високочестотни радиостанции за специални задачи. Тц.

— „Тадиран“…

Той я прекъсна.

— Израелски производител на телекомуникационна и електронна техника. Ваш — роден. И него не можем да използваме.

Брайсън извади късмет с по-следващия контейнер от неговата страна. Там имаше гранати тип Ем-76 и Ем-25 — за разпръскване на демонстрации и полицейски контрол на големи маси хора.

— Ето и за нас… — усмихна се Ник. — Точно от каквото имаме нужда. Сега, вие да знаете как се отварят тези неща?

— Нещо като лост, да разкъсаме печатите и хермоопаковката. Те не са заключени, само защитени от влага.

И наистина въпросният контейнер се предаде съвсем лесно. Сетне разбиха и друг. Свалиха фолиото и другите предпазни опаковки и отвориха вратите безпроблемно. Вътре Прецизно бяха подредени дървени сандъци с гранати и други материали. Истинска Аладинова пещера, само че оръжейна. Че и кевларени жилетки и какво ли още не!

След десетина минути се бяха въоръжили до зъби. Прочетоха внимателно всички указания за боравене с взривните материали, за да не стане някоя беля, и започнаха да тъпчат оръжието по специалните джобове и закачалки на жилетките. Намериха кобури, ранички, други неща завързаха просто с най-обикновени ремъци, които също извадиха от контейнера.

Сложиха си и кевларени каски с прозрачни лицеви протектори.

Внезапно нещо много силно изтрещя точно над тях. Сетне се чу още един трясък, трети… Метал заскърца срещу метал. Брайсън се вмъкна в тясното пространство между два контейнера и махна на русокосата да дойде при него.

Някъде над тях се откри цепнатина, а през нея веднага блясна силна светлина. Отворът се разшири, появиха се четирима от горилите на Калаканис с мощни фенери, а зад тях се тълпяха още доста хора и дори от неудобната позиция, в която се бе прикрил, Брайсън забеляза, че до един са тежковъоръжени.

За Бога! Знаеше, че сблъсъкът е неизбежен, но защо толкова бързо и защо именно тук? Трябваше му още малко време да формулира стратегия, да координира действията с безименната русокоса жена, която се бе съюзила с него по някаква си засега неизвестна му причина.

Насочи нагоре българския автомат „Калашников АК-47“, като мислено изреждаше възможностите. Да открие огън оттук и сега бе все едно сам да ги уведоми за местоположението си. Все пак онези горе не можеха да бъдат стопроцентово сигурни, че двамата с русокосата са тук.

Сетне забеляза изоставените от него и жената оръжия, разхвърлени на стоманения под на пътечката между контейнерите. Те бяха сами по себе си доказателство, че преследвачите им правилно са преценили къде да ги търсят. Или са тук, или са били тук преди малко. Проста работа.

Добре, но защо онези не стрелят?

Знаеше едно златно правило: когато врагът е по-многоброен, нападай пръв! Инстинкти и интуиция му подсказваха да открие огън и порази колкото може повече от противниците, без да мисли повече, че ще издаде къде се намира.

Насочи калашника, нагласи оптическия мерник и натисна спусъка. Първият изстрел бе успешен — чу се вик на болка и един от войниците на Калаканис политна надолу и се строполи на недалечната метална рампа. На челото му зееше дупка.

Брайсън отстъпи в теснината помежду големите сандъци и се сниши. Очакваше масов залп и барабанен огън.

Но нищо не последва!

Отгоре долетя някаква остра команда, мъжете се отдръпнаха леко и насочиха оръжие, но не откриха огън.

Защо става така, по дяволите?

Озадачен, но не и уплашен, Брайсън се подаде и пусна два бързи единични изстрела. Още един човек полетя надолу, друг изрева силно, но се задържа горе.

Сега Ник разбра: имат заповед да не стрелят, за да не повредят съдържанието на контейнерите. Повечето от тях съдържаха леснозапалима техника и експлозиви. Е, не всички, но достатъчно голяма част. Скъпа и прескъпа стока на Калаканис. Един случаен куршум може да взриви сандък с бомби или пластичен експлозив и да задейства верижна реакция, която като нищо ще потопи кораба.

Значи няма да се осмелят да стрелят, докато те двамата се крият между сандъците. А в мига, когато той или тя се опитат да се измъкнат, вероятно ще ги повали куршумът на снайперист. Значи тук са в безопасност, но изход няма, а и противникът го знае отлично. Горе ще изчакат, докато на тях — долу — им издържат нервите.

Свали автомата и се огледа. Жената бе приклекнала на около пет метра от него и го гледаше — изчакваше какво ще реши. Брайсън посочи с палец първо вляво, сетне вдясно и я погледна в очите. Въпросът бе: откъде ще намерим изход?

Отговорът дойде незабавно с поредица бързи жестове. Единственият изход бе да се измъкнат от контейнерите и да хванат обратния път — по който бяха дошли. Дявол да го вземе! Нямаше друго решение, освен да излязат на открито и да се изложат на куршумите. Брайсън се потупа в гърдите, с което й каза: аз тръгвам пръв. Сетне й посочи другия си автомат — бе узи, лицензионна южноафриканска направа. В същото време започна да се промъква към отвореното пространство, залепил гръб на единия контейнер, насочил узито нагоре. Тя тръгна след него. Натоварени с оръжие, колкото можеха да носят, те се насочиха към единствения изход.

Бавно излязоха на откритото и свиха вдясно, без да отделят гърбове от големите метални сандъци. Мощните светлини отгоре ги заслепяваха — блестяха право в очите им; горните стрелци ги следяха с насочено оръжие, неколцина от тях започнаха да нервничат и да менят позициите си в търсене на по-добър прицел. Всеки момент Ник очакваше куршума на някой снайперист — друг едва ли щеше да стреля.

Тогава вдигна калашника нагоре и свали предпазителя. В същия миг зад тях се чу трополене. От люка — същия, през който бяха дошли — излизаше цяла група преследвачи! Те бяха съвсем наблизо и можеха да стрелят със значително по-голяма точност и без да рискуват стоката в контейнерите. Пътят им назад бе отрязан, бяха в капан. Заобиколени. Без изход.

Зачатка картечен откос. Бе жената, скочила помежду два контейнера и намерила временно прикритие. Чуха се викове, писъци, неколцина от приближаващите се строполиха на пода — ранени или мъртви. Брайсън се възползва от суматохата и извади бризантна бомба, дръпна й иглата и я хвърли към една от горните групи. Те ревнаха в хор и се разпиляха, дребните късчета шрапнел се разлетяха и неколцина паднаха. Нещо остро се удари в протектора му, но, слава Богу, безрезултатно!

Русокосата пусна втори дълъг откос срещу излезлите от люка хора, които се разгърнаха във верига с насочени напред пистолети. Ник хвърли втора бомба нагоре. Тя избухна по-рано, но нанесе не по-малко поражения. Сетне и той откри огън с узито срещу напредващите към тях. Двама паднаха, други двама, облечени с бронирани жилетки, продължиха да вървят към тях. Брайсън стреля отново — тези куршуми бяха достатъчно мощни, че просто да ги свалят на земята. Уцели последния, който все още бе на крака, в гърлото и го уби на място.

— Насам! — извика жената.

Брайсън я зърна да върви назад между контейнерите — към неосветеното. Изглежда, имаше нещо наум. Може би друг изход? Трябваше да й се довери — друга възможност просто нямаше. Изстреля два преградни откоса и притича през осветеното пространство, за да я догони. Тичаше и продължаваше да стреля напосоки и лудешката. Но тази тактика се оказа успешна. Стигна непокътнат в прохода точно навреме, за да я види как се мушка в най-тясната пролука между два поставени съвсем близо един до друг сандъка.

След себе си теглеше нещо продълговато, видимо тежко, опаковано в брезент.

Разпозна оръжието и преди да я последва, хвърли назад още една граната. Пак напосоки, към онези, които бяха се изправили.

Ама тази жена е луда! Къде е помъкнала това огромно стрелково оръжие, та то ще ги забави! — трескаво мислеше Ник, но се тътреше на четири крака след нея.

— Я го дайте на мен! — прошепна след минутка.

— Благодаря!

Той успя да го метне на рамо и някак си да го задържи там. Междувременно тя стигна метална стълба, водеща към долната рампа — също натъпкана с контейнери. Тук осветлението работеше.

Слязоха по нея и тръгнаха по тесните проходи между тукашните метални сандъци. Преследвачите вървяха след тях, като пазеха известна дистанция и, изглежда, се бяха разделили на малки групички. Накъде вървеше спътничката му? И защо й беше това тежко дяволско оръжие?

Тя избираше пътя на зигзаг, всъщност следваше някаква много сложна начупена линия. Тук бе истински лабиринт. Контейнерите бяха разположени на общо осем нива под главната палуба и нейните люкове. Бог само знаеше колко общо редици има тук или на другите нива, помисли си Ник и се досети: тя се опитва да заблуди хората на Калаканис. Самият той бе вече напълно загубил ориентация — къде ли се намираха? Тя обаче се движеше целенасочено и бодро, като че знаеше къде отива, а той покорно вървеше подире й, натоварен с тази грамада, че и с другото си оръжие.

По едно време стигнаха до вертикален тунел, в който бе монтирана стълба. Тя се заизкачва по нея, като че бе на разходка — бе във върхова физическа форма, а Ник започна да се запъхтява: все пак носеше поне двайсетина допълнителни килограма товари. След около петнайсетина метра стълбата ги доведе до врата и тъмен, хоризонтален тунел, достатъчно висок, че да вървят изправени. Тя го изчака да мине и заключи вратата с две тежки резета.

Този е доста дълъг — рече тя, — но веднъж като го минем, стигаме на палуба 02 и оттам може би…

Не довърши, а се обърна и затича с дълги, пъргави крачки. Ник се опита да направи същото и почти успя.

Внезапно осветлението угасна и някой откри огън. Брайсън се закова на място и по стар навик се хвърли на земята, жената също. Но преди това нещо силно го удари в гърдите.

Бе куршум, който кевларената жилетка успя да спре, но ударът го запрати в стената и оттам той се свлече на земята, почти останал без дъх. Стрелбата бе точна, прекалено точна, за да бъде нещо друго, освен със снайпер с нощно виждане. Ник тихо изруга — в отворените от тях контейнери имаше прекалено много неща, но не и точно това. Но пък жената нали имаше?

Сякаш прочела мислите му, тя се обади:

— По дяволите, аз някъде изпуснах очилата!

Зад тях се чуха стъпки. Който и да бе преследвачът, той не тичаше, а вървеше бодро, целенасочено и най-вече спокойно. Човек, който вижда в тъмното, сякаш мишената му е на стрелбището и посред бял ден. И върви със самоуверена походка на убиец, който няма никакво съмнение, че ще довърши жертвата си.

— Не мърдайте! — изсъска Брайсън и лежешком успя да свали узито от другото си рамо.

Пусна дълъг откос напосоки, но без всякакъв успех — онзи продължаваше да крачи напред.

В левия джоб на якето имаше още ръчни гранати, сред тях газови и димни — тип М651-ЦеЕс. Това ще е грешка, помисли си Ник. Защото в затвореното пространство ще пострадат и те. При това гадният пиротехничен пушек няма да спре техниката за нощно виждане, тя върши работа и при димни завеси. Но имаше и още една — друг, по-особен тип. Може би тя ще им помогне?

Нямаше време да обяснява на жената какво смята да направи. Просто бе набутал по джобовете онова, което бяха намерили из сандъците. Налагаше се да й каже, без убиеца (или убийците) да разбере.

Хайде, не се бави повече!

Намери я в джоба си — разпозна я по необичайната форма и гладката повърхност. Измъкна иглата, преброи до 8 и я хвърли в посоката, откъдето идваше самоувереният убиец.

Експлозията бе кратка и ослепителна — фосфорно бяла, и тя освети преследвача като в кадър на светкавица. Брайсън го видя — наместил автоматичното си оръжие в свивката на ръката, той изненадано се стресна и почти подскочи. Светлината мигом изчезна, а въздухът наоколо се изпълни с лютив горещ дим. Онзи отсреща бе изненадан и смутен, Брайсън, макар и заслепен, използва момента, грабна дългото и тежко желязо и се хвърли напред, като викна на спътничката си на арабски:

— Бягайте! Право напред! Сега той не ни вижда!

Гранатата бе американско производство — димна, тип М76. След детонация тя освобождава плътна димна завеса, наситена с портативни парченца медно фолио — те са като горещи снежинки, които падат към земята извънредно бавно. Използват бомбата за маскировка и я считат за високо-технично оръжие със специфично предназначение — да блокира пътя на инфрачервените лъчи на термообразните системи. В дадения случай горещите метални частици пречат на нощните устройства да уловят топлината на човешкото тяло. Сега въздухът бе пълен с гореща метализирана мъгла — в монокулярите на убиеца се виждаше само гъст облак на точици.

Брайсън летеше напред, жената току пред него. Когато преследвачът им успя да се окопити и да открие яростен огън, те двамата бяха вече доста далеч.

В лудешкия бяг Ник усети ръката й по едно време — опитваше се да го спре. Бяха стигнали до края на коридора и до люк, през който тя го преведе. Сетне го задърпа по една стълба, докато той възстанови зрението си и започна да различава стъпалата и кръглите обръчи около нея. Зад тях преследвачът стреляше гневно, напосоки. Сетне огънят внезапно спря.

Свършил е патроните — ехидно помисли Брайсън. Ще трябва да презарежда. Но дали ще има време?

Жената отвори друг люк и внезапно в лицето му лъхна студен въздух. Той отвори уста и жадно загълта този истински дар Божи. Вече виждаше нормално — намираха се на открито, на малка площадка на дясната част на палубата. Спътничката му затвори люка и намести външните резета.

Облачното небе бе тъмно и беззвездно, но изглеждаше светло в сравнение с мрака в корабния търбух. Бяха на палуба 02 — едно ниво над главната. Алармите бяха изключени. Заобиколиха няколко купа гресирани стоманени въжета, навити като кълба дебели змии, и тръгнаха към фалшборда. Тя клекна и освободи ключалките на една от висилките на спасителните лодки. Рамото на малкия кран се изви навън, на него висеше лодка с външен двигател. Бе дълга около 9 метра, оказа се тип „Магна Мърин“ — една от най-бързите моторници. Имаха късмет — този модел се използва и за патрулни цели.

Двамата се качиха в люлеещата се застрашително лодка; жената освободи спирачната система, въжетата се развиха светкавично и моторницата плясна във водата. Русокосата запали двигателя без проблеми и седна на кормилото, чу се мощен рев и Брайсън усети как политат встрани от огромното корабно туловище. Носът се вдигна, трябваше незабавно да седне; с мъка задържа дългото и тежко оръжие, което героично бе влачил по целия съд. В брезента бяха опаковани чифт ракетни самонасочващи се снаряди „Стингър“. Жената видимо имаше опит с лодки; за броени секунди моторницата разви около 60 мили в час. Корабът на Калаканис, извисен като огромен черен небостъргач над тях, оставаше все по-назад, застрашителен и злокобен.

Ревът на мотора, изглежда, веднага бе привлякъл вниманието на охраната, няколко ракети разцъфнаха в мрачното небе, по палубите се появиха множество хора, насочили картечници, автомати и снайпер карабини, които бълваха огън. Но напразно — Брайсън и русокосата бяха извън техния обсег.

Бяха се измъкнали. Дали? Брайсън забеляза, че на средната палуба неколцина мъже теглят ракетни установки. Готвеха се с ракетен огън направо да ги издухат от водата! А в същия миг чу и рева на друг двигател. Голям патрулен катер тип „Бостън Уейлър“, клас „Виджилънт“, с големи картечници на борда вече заобикаляше кърмата на „Испанска армада“ и се насочваше към тях. Нямаше нищо общо с испанската брегова охрана, вероятно бе на Калаканис.

Този съд направо летеше към тях, а картечниците му не преставаха да стрелят. Жената мълчеше и се опитваше да изкара от тяхната моторница каквото бе възможно: бе увеличила оборотите до край, вероятно бе достигнала и максималната скорост. Лодката безсъмнено бе една от най-бързите в своя клас, но преследващото ги чудовище бе просто доста по-мощно.

Отиваха към брега, но едва ли щяха да спечелят съревнованието. Патрулният катер бързо скъсяваше дистанцията и те вече почти бяха в неговия обсег на огъня. Може би бе въпрос на секунди… Водата зад тях кипеше от градушката куршуми. А на палубата на „Испанска армада“ установките бяха готови за стрелба. Кой щеше да ги довърши пръв? Ракетите безсъмнено имаха много голям радиус на действие. Не беше проблем да ги уцелят.

— Пусни снаряд! — викна русокосата. — Стреляй, преди те да са ни довършили!

Слава Богу, че ги бяха мъкнали тези стингъри. Брайсън вече бе поставил първия на рамо и присвил едното око, се взираше в мерника. Стингърът разполага със свръхмодерен софтуер, вграден за изключителна точност с помощта на пасивен инфрачервен търсач. Налице бе и основното изискване за минимална дистанция от поне 200 метра.

Брайсън закова целта, отмени въпроса на ракетната програма „Приятел или враг?“ и включи механизма.

Звуковият тон се включи — това значеше, че снарядът е прихванал целта и я следи.

Ник натисна спусъка.

Експлозията бе силна, още повече, че бяха на лодка, откатът повали Брайсън на седалката и той си удари лакътя, ракетният мотор изрева, оръжието полетя, изстрелващата тръба цопна във водата.

Термонасочващата се ракета описа плавна дъга към катера, като остави след себе си дълга димна опашка, подобна на драсканица с неясен почерк по небето. След секунда катерът се превърна в огнено кълбо. Взривът бе титаничен, отдели се огромен сернодимен облак. Ехото се понесе надалеч, а океанът побесня: гигантски вълни подгониха моторницата, която отчаяно летеше към брега.

Корабните сирени нададоха тъжен, протяжен вой. Последваха ги остри свирки — няколко кратки поредици, сетне една дълга. Жената се бе извърнала и гледаше към мястото, където се бе намирал катерът, със занемяло изражение и потрес. Лицето на Брайсън пламтеше от настигналата ги топлинна вълна. Но нямаше никакво време за губене и без да се бави, той насочи инфрачервения мерник на втория стингър към средната палуба на „Испанска армада“. След като електрониката забибипка, с туптящо сърце Ник натисна спусъка.

На тъмния небесен фон не бе трудно да се проследи пътят на ракетата; тя потрепна на няколко пъти, като сама коригира посоката и се насочи към самото корабно сърце.

Вторият взрив бе ужасяващ и трагично импозантен като зрелище. Нещо могъщо изтрещя в корабния търбух и сетне експлозията тръгна навън. Огромни части от съда полетяха на всички страни сред облаци катранен дим и вторични взривове. Огромни пламъци зализаха небето, изтрещя трета експлозия, четвърта и така…

Започнаха да избухват контейнерите — един по един. Небето почервеня в огнените езици и сякаш се нажежи, навсякъде летяха отломки, трясъците бяха трудно поносими. Черно корабно гориво като алена кръв полази по водната повърхност, а скоро след това също пламна. Районът потъна в гъст дим и огньове; вълни се замятаха като ранени китове.

Огромният кораб на Калаканис се превърна в потъваща развалина, вече наклонена на една страна, обвита в плътна димна завеса със серен привкус.

И това бе краят на „Испанска армада“…