Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (19)

Глава осемнайсета

Стенният часовник в приземния етаж на Белия дом удари 10,00 часа. За извънредно, импровизирано съвещание пристигаха шефовете на важни институции и някои от заместниците им. Такива заседания обикновено се правят, когато е налице извънредна ситуация и някъде по света трябва да се палят или гасят пожари. Именно така се раждат и важните политически решения и държавни доктрини.

Скоротечните събития изискват мигновена реакция. Необходимият консенсус се ражда най-леко в свободната атмосфера на спешно свикани форуми на високо държавно ниво, невъзпрепятствани от охлювна бюрокрация, правителствено политиканстване и безкрайното философстване и подсигуряване на плашливи експерти по това и онова. Успехът при високопоставените чиновници се мери и изразява само с едно умение: не е номерът пред шефа — било президента, било негов заместник — да изложиш проблемите, номерът е бързо да предложиш решение. И така: на подобни импровизирани срещи в Белия дом или околната сграда, където са кабинетите на изпълнителните екипи, светкавично се раждат и коват най-добрите решения.

Около махагоновата маса бяха подредени осем стола, пред всеки бе поставен бележник. Отляво до стената бе голямото канапе в розова дамаска, над него красива маслена картина, вдясно — последната използвана от президента Рузвелт ситуационна карта. Оттук Рузвелт бе ръководил американската политика и следил военните действия по време на Втората световна война. Отдолу на картата бе написана датата: 3 април 1945 година. Само седмица по-късно президентът бе починал. През последвалите години служилото доста време като таен команден център на правителството помещение бе затворено и превърнато в нещо като склад. Обаче по време на сегашния президентски мандат тази голяма стая без прозорци бе отново отворена, основно почистена и използвана най-активно. Атмосферата тук безсъмнено създаваше усещане за важни исторически моменти и решения и бе някак тържествена.

На единия край на масата бе седнал Ричард Ланкастър и внимателно оглеждаше присъстващите. След малко се обърна към тях:

— Не съм запознат с дневния ред. Както предполагам и вие, получих спешна покана, зная, че е налице важна информация, която поставя сериозни проблеми за решаване, само че не разполагам с много факти.

Директорът на АНС Корели се обади пръв, като гледаше Ланкастър право в очите.

— Мисля си, че именно вие сте в най-добрата позиция да прецените важността на случилото се. Той е осъществил контакта с вас.

Ланкастър спокойно издържа на погледа.

— Той ли? Извинете ме, не разбирам.

Бе пътувал през нощта от Брюксел за Вашингтон, бе доста изморен и това си личеше по лицето му, макар и да се бе избръснал набързо.

Мортон Кълър, първият помощник на Корели, размени погледи с шефа си. Косата му бе сресана право назад, зализана с гел, сиво-сините му очи гледаха пронизително иззад очилата с дебели стъкла.

— Говорим за Никълъс Брайсън, сър. За срещата, която сте имали с него в Брюксел.

— Брайсън, да — повтори името Ланкастър с безизразно лице. — Знаете ли кой е той?

— Естествено — отвърна Кълър. — Точно както и очаквахме. Типично в неговия стил, знаете. Отговаря на служебния му портрет. Винаги търси връзка на върха. Опита ли се да ви изнудва? Употреби ли заплахи?

— Съвсем не бе така — възрази Ланкастър.

— Но въпреки всичко вие се съгласихте да се срещнете с него.

— Вижте, всеки участник в обществения живот си изработва защитни рефлекси, средства, подходи. Налице са цели преториански гвардии от чиновници, пресаташета и други функционери. Той премина през този вид инстанции с помощта на измама. Но ми привлече вниманието с информацията, която имаше. За нещо, за което малцина от нас изобщо са чували.

— Но разбрахте ли какво иска от нас?

Ланкастър замълча, помисли и каза:

— Той ми говори за Управлението.

— На което би трябвало да е лоялен — обади се директорът на ЦРУ Джеймс Ексъм.

— Точно обратното. Описа ми Управлението като глобална заплаха. Бе удивен, че не вземаме ефикасни мерки срещу тази институция. Говореше за различните й измамнически прийоми, за тайнствената й наднационална структура. Вярно е, че тези му твърдения прозвучаха доста не на място, поне повечето от тях. И все пак…

— Какво все пак? — подкани го Ексъм.

— Честно казано, известна част от казаното бе доста смислено. И до голяма степен ме разтревожи.

— Вижте, сър, той е истински майстор в тази насока — обади се Кълър отново. — Обучаван е специално. Голям майстор и истински гений в областта на манипулацията.

— Вие, изглежда, знаете доста за него — заядливо подхвърли Ланкастър. — Защо тогава не ме информирате както се полага?

— Нали точно това целим — добави Корели и кимна към две непознати лица в стаята. — Това са господата Терънс Мартин и Гордън Уолънстайн от специалната смесена разузнавателна група, която съставихме по повод създалата се ситуация. Поканих ги тук, за да информират всички присъстващи.

Терънс Мартин бе висок и видимо въздържан човек на около 35 години. Приличаше много на бивш военен, издаваше го стегнатата, изпружена стойка, в акцента му личеше типичният за Мейн изговор.

— Никълъс Брайсън е син на Джордж Брайсън, покойник, генерал от армията на САЩ. Генералът служи в 42-ри мотострелкови батальон в Северна Корея, по-късно — във Виетнам, по време на първата фаза на войната. Има множество най-високи бойни отличия. Служебните доклади в личното му досие са пълни с похвали последователно през цялата му кариера. Никълъс е единственият наследник, 42-годишен е. На млади години Джордж Брайсън пътува много и служи на ротационен принцип в задграничните ни гарнизони. Съпругата му Нина Брайсън е съвършена пианистка, преподавател по музика. По характер — тиха, неконфликтна. Навсякъде пътува със съпруга си. Младият Никълъс е живял в повече от двайсет различни страни; за даден период само в течение на четири години семейството живее в осем държави. Най-дълги са престоите във Висбаден, Банкок, Маракеш, Мадрид, Рияд, Тайпе, отново Мадрид и Окинава.

— Звучи ми като рецепта за изолация от родината — подхвърли Ланкастър. — Човек лесно може да се изгуби в подобен калейдоскоп от култури. И да се затвори в себе си, в някаква си черупка, да се отчужди от хората…

— Само че именно тук нещата стават много интересни учтиво се намеси Гордън Уолънстайн.

Бе червенокос, с леко румено и набръчкано лице и недотам елегантни дрехи. Външният вид често лъже, така бе и при него. Академичен преподавател с докторат в Бъркли и огромен опит в най-новите поколения техники на психологическо профилиране — тази бе причината Уолънстайн да привлече вниманието на кадровиците от американската разузнавателна общност.

— Става дума за дете, което непрекъснато е трябвало да се приспособява към нова обстановка. Веднъж установен някъде, той трябва да изкоренява всичко старо, с което е свикнал до този момент, и да гради отново. И така безспирно през най-крехките години на човешкия живот, именно когато се създава характерът. И въпреки всичко при всяко ново назначение на бащата малкият Никълъс за кратко време и по най-съвършен начин усвоява поредната култура, обичаите, езика. Извън армейската база, отделно от американското присъствие. Може би най-вече от контакта с домашната прислуга. Четири месеца след пристигането в Банкок осемгодишният Никълъс вече говори чудесен тайландски без акцент. Малко след преместването на семейството в Хановер никой от немските му съученици не може вече да познае, че той е американец. Същото става в Италия. В Китай, арабските страни, дори и с езика на баските, за Бога. И не само официалния език, който чува по радиото, но и местни диалекти — онова, което се говори на улицата, на игрищата. Сякаш е роден там и никога не е напускал даденото място. Той е като сюнгер, човек хамелеон със забележителната дарба да се слива с местното обкръжение.

— Проверили сме успеха му през тези години. Почти навсякъде е бил пръв или сред първите в класа — намеси се Терънс Мартин и раздаде направената справка на хората около масата. — Изключителна интелигентност, отличен атлет. Няма нищо ненормално в развитието му, но постиженията във всички области са просто невероятни.

Мартин кимна към Уолънстайн да продължи.

— Приспособимостта е много чудноват феномен — започна почна последният. — Специалистите употребяват особен термин, нарича се „кодово превключване“ — когато индивидът е многоезичен и без усилие минава от един на друг език, мисли и говори на него, сякаш му е роден. Но далеч по-трудно се създава качеството да приемеш дадена стойностна система, след това да я „складираш“, така да се каже, в съзнанието си, да приемеш нова и така нататък. Трудното идва, когато ги превключваш и тогава нека зададем въпроса: къде е границата между приспособимостта и загубата на идентичността? Ние сме убедени, че след смъртта на родителите си Брайсън се променя — тогава той е на 15 години. Веднъж, щом като по насилствен път са прекъснати здравите връзки с ценностната система на родителите, синът остава податлив на всякакви чужди влияния. Типичната за възрастта бунтарщина, направлявана и манипулирана от чужди на нашите интереси, го превръща в особено опасна личност. Говорим за човек с хиляди лица. За индивид, може би култивирал в себе си ненавист към институциите, които до този момент са управлявали живота му. Бащата е прекарал целия си живот в служба на родината. И на известно надрационално ниво, може би дори подсъзнателно, Никълъс хвърля вината върху най-авторитетната от тези институции — правителството на САЩ. Говорим за човек, когото не бихме искали да имаме за неприятел.

— За съжаление, не разполагаме с лукса да избираме неприятелите си — сухо се намеси Мартин.

— Но в дадения случай той избира нас — продължи Уолънстайн, сякаш не бе чул забележката на колегата си. — И пред нас застава индивид, чиято изключителна адаптивност спрямо всякакви обстоятелства може би граничи с нещо като мултипленно разстройство на личността. Честно казано, в момента направо спекулирам с термина. Но лично аз и моите помощници от екипа все повече се уверяваме, че именно множествеността е ключът към Никълъс Брайсън. Имаме си работа не с човек със стабилни навици и постоянни личностни характеристики. Нека се опитам да ви дам един по-образен термин, като например „едночленен консорциум“. Това може би ще даде известна представа какво имам предвид…

— Изключително важно е, господа, да разберете какво иска да каже г-н Уолънстайн — намеси се Мартин. — Цялата получена и обработена информация говори само за едно: че Брайсън е превърнат в особено опасен инструмент. Знаем за службата му в организация, която някои източници наричат Управлението. Знаем един от оперативните му псевдоними — Колридж. Знаем, че е бил обучаван в специална програма…

Ланкастър го прекъсна нетърпеливо:

— Вече ви казах, той самият ми говори за въпросното Управление и твърдеше, че се опитва да го унищожи.

— Класически дезинформационен подход — обади се Корели. — При всички случаи именно той е от Управлението.

Терънс Мартин отвори голям жълт плик, извади комплект снимки и ги раздаде на присъстващите.

— Сателитни снимки: някои не са особено качествени, но други са. Нека ви насоча вниманието към снимката с номер 34–12-А.

На нея ясно се виждаше Брайсън, застанал на борда на огромен контейнеровоз.

— С помощта на спектроскопия сме установили, че Брайсън държи кварцов контейнер, съдържащ т.нар. червен живак. Тази субстанция е изключително силен и опасен експлозив. Руска разработка. Страшна поразителна сила.

— Горките жертви — подметна Корели. — Именно този експлозив е използван в множество терористични атентати.

— Снимка 34–12-Б е по-мътна, но мисля, че ще различите съдържанието. Образът е от камера за външно наблюдение на жп гарата в Лил. И на кадъра пак е Брайсън.

Мартин показа още една въздушна снимка, която показваше разрушения влак някъде на десет мили от Лил. Сцената бе тягостна — разкъсани, разкривени релси, преобърнати вагони — като разхвърлени и изпочупени детски играчки.

— Нашите анализи отново доказват причинителя — червен живак.

На следващата фотография Брайсън бе в Женева.

— При внимателно оглеждане забелязвате същия човек в тълпата, ето тук — обясни Мартин, като размаха снимката, на която главата на Ник бе оградена в червено кръгче.

— Предполагахме, че в някои от женевските банки има скрити средства — рече Мортън Кълър. — Но се оказа, че той е целял нещо съвсем друго. Съобщиха ни само преди няколко часа.

— И когато бе съобщено за употребата на боен антракс… Именно в района на старите квартали, където е сниман. Вероятно е имал и съучастници, но е твърде възможно те да не са знаели какво съдържат контейнерите. Брайсън е организаторът, това поне е ясно.

Ланкастър се облегна на стола. Изглеждаше загрижен.

— Е, какво искате да докажете?

— Както и да го сучем и да го въртим, нещата са повече от ясни. Вашият човек Брайсън е инструмент на глобалния тероризъм — изтърси Корели.

— Това са общи приказки. Кой стои зад Брайсън, питам? — настоятелно попита Ланкастър и огледа лицата около масата.

— Труден въпрос, а? — обади се Ексъм с измамния си мек южняшки говор. — По този въпрос с Джон сме на различни мнения.

Джон Корели погледна към Мартин и кратко кимна с глава.

— Лично аз съм тук в качеството на извършил различни проверки следовател — каза Мартин. — Но не бих се въздържал да дам и препоръка, ако не възразявате. Колкото и страшен да е Брайсън, той едва ли действа сам. Затова препоръчвам да бъде проследен с всичките ни налични ресурси. Той ще ни отведе при другите. Схемата е да проследим стършела до гнездото, тогава да го ударим и унищожим. Стършелово гнездо се гори най-лесно с бензинова лампа, ако се досещате за какво намеквам — и лицето на Мартин се разкриви в нещо като усмивка.

— Хората на Джон предлагат да изчакаме, за да научим повече — с любезен глас каза Ексъм, взе в ръка снимката на взривения „Евростар“ и я размаха около себе си. — Ето го моят отговор! Изключително опасно е да се туткаме още и още!

Сега гласът му стана рязък, гневен и той извика:

— Извинете ме, но тук да не е научен семинар! Не можем да си позволяваме повече кланици на невинни хора, докато момчетата от АНС решават кръстословици. И ви казвам, че по този въпрос с президента сме на едно и също мнение!

— Но вижте, при всички случаи Брайсън ще ни отведе до истинската конспирация… — започна Корели.

— Хайде стига, бе! — ядно изпухтя Ексъм. — Десет отвесно, дванайсет водоравно. Пет букви, започва с Е… Вижте, колеги, високо уважавам компетентността и работата ви, но вие и вашите експертни екипи забравяте едно много просто нещо. Време няма! Няма!

Ланкастър се обърна към Кълър.

— А вие какво ще препоръчате?

— Ексъм е прав — рече последният тежко. — Но нека да уточня. Трябва незабавно да заловим Брайсън. И ако задържането му представлява някаква трудност — ще го отстраним. Нека изпратим групата „Алфа“ и я инструктираме както подобава. Не ги изпращаме да задържат човек, който дължи книги на местната библиотека, а човек, отговорен за масови убийства, убиец, който сто на сто крои още и по-големи игри. Докато той е жив и на свобода, никой от нас няма право да почива.

Ланкастър се помести на стола, изкашля се с неудобство.

— Групата „Алфа“, казвате, а? Нали такава ужким не съществуваше?

— Вярно, не съществува — отвърна Кълър. — Но само официално…

Ланкастър постави ръце на масата, пак огледа присъстващите.

— Чуйте ме сега мен. Искам да знам доколко сте сигурни в анализа си. Защото в тази стая аз съм единственият, който лично се е срещал и говорил с Брайсън. Лице в лице. И трябва да ви кажа, че впечатленията ми са съвсем различни от вашите. Не така го усетих аз този човек, не така… Направи ми впечатление на личност с чувство за чест.

Ланкастър замълча, другите също. Сетне добави:

— Но пък трябва да си призная, че в миналото са успявали да ме заблудят…

— Да изпратим „Алфа“ незабавно — настоя Кълър и се огледа.

Околните закимаха с глава един по един. Всеки си бе казал думата, оформяше се консенсус. Всички отлично разбираха за какво става дума. „Алфа“ бе екип от убийци, еднакво добри и като снайперисти, и в ръкопашен бой, просто непобедими като колектив. Веднъж изпратени по следите на някой, това означаваше сигурна смъртна присъда.

— Боже мой — въздъхна Ланкастър. — Жив или мъртъв. Все едно се намираме в някогашния Див запад.

— Отлично разбираме чувствата ви, сър — подхвърли Кълър и в гласа му пролича ирония. — Но няма друг начин… На карта е заложен животът на прекалено много хора. Ще ви кажа и още нещо, сър. Ако бе сметнал за нужно, сега вие щяхте да бъдете мъртъв. Такъв човек е Брайсън, да. И ако питате мен, още не е късно да се опита.

Ланкастър го погледна, кимна замислено.

— Подобно решение не бива да се взема по лековат начин. Възможно е моята преценка да е неточна поради личната ми среща с този човек. И все пак ми е трудно…

— Правилно постъпвате, сър — бързо рече Кълър. — Много правилно. Дори се моля дано не сме закъснели…