Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (21)

Глава двайсета

Това внезапно самоубийство се превръщаше в сериозна пречка за плановете на Брайсън. От друга страна, въпреки връзките си с Пришников самият Лабов не бе убиец, а бизнесмен, може би корумпиран и безчестен, безмилостен към противниците си, но негови оръжия бяха само телефонът и факсът. Затова не бе нужно да се пролива и неговата кръв. На всичкото отгоре видно бе, че нещата ще се усложнят и времето за изпълнение неминуемо ще се удължи.

Шофьорът ще дойде в съзнание вероятно до час, час и нещо. Едва ли ще си спомни точно какво е станало, по-скоро ще е като болен, със замъглено съзнание, влошено зрение. Ще усети водката по дрехите си, ще намери бутилката на седалката и най-важното — ще констатира липсата на поверения му пътник. Тогава ще изпадне в паника и най-вероятно ще се обади по телефона в дома на Лабов. Значи трябва да направят нещо спешно преди това. Така разсъждаваше Брайсън, а Тарнаполский се съгласи с него.

В портфейла на Лабов намериха домашния му телефон; Юрий взе неговия мобифон и се обади на съпругата му.

— Госпожа Лабова, извинете ме за безпокойството — рече той с угодническия тон на подчинен служител. — Обажда ви се Саша от офиса на г-н Лабов. Той нареди да ви уведомя, че му се налага малко да закъснее, в момента разговаря по спешност с Франция и няма как да ви се обади лично, но ви изпраща извиненията си.

И като премина почти в шепот, Тарнаполский изобретателно въздъхна и добави:

— А да ви кажа и нещо, което много моля да си остане само между нас: така сигурно е по-добре, защото пък неговият шофьор отново посяга към бутилката, знаете. Тази вечер ще трябва да го отстраня и да премина към резервния вариант. Ох, такива работи, знаете. Приятна вечер и отново моля да ме извините.

И веднага затвори, за да не даде възможност на съпругата да зададе въпроси. Обяснението бе добро — подобни закъснения бяха част от ежедневието на Лабов. Когато (и ако) шофьорът се обади с уплашен и развълнуван глас, госпожата ще реагира с гняв и възмущение и ще побърза да му натрие сол на главата.

Този аспект бе уреден, но самоубийството бе неприятност, за която тутакси трябваше да вземат мерки. А нямаха голям избор. Юрий категорично отказа да се обади в офисите на „Нортек“ — всички разговори се записваха автоматично, а той не искаше гласът му да фигурира като веществено доказателство в нечия архива. Трябваше да импровизират и отново Тарнаполский поднесе добра идея. Да подхвърлят изобличителни предмети по джобовете и куфарчето на Лабов: кутийка скъпи презервативи, купче членски карти за московски нощни заведения, където за богати клиенти се осигуряват всякакви сексуални удоволствия, и още нещо, което надминаваше всичко по изобретателност: полупразна туба с лекарство за по-безобидните венерически заболявания. Както винаги Тарнаполский разполагаше с нужните за целта неща или пък бе в състояние да ги осигури достатъчно бързо след съответен телефонен разговор. Е, мнозина ще кажат, че подобни забежки не са типични за почтения, трудолюбив Лабов, но пък именно хората като него биха прибягнали до крайност като самоубийство при положение, че са затънали в някаква свързана със сексуални удоволствия беля. А в Москва, както каза Тарнаполский, къркането и сексът са напълно нормални пороци.

 

 

Сега започваше битка срещу времето. Срещу времето и срещу вероятността по един или друг начин Пришников да разбере, че в „Нортек“ има проникване. Брайсън знаеше, че стане ли това, нещата ще се усложнят неимоверно, може би дори ще станат неспасяеми. Някой по-съвестен милиционер може да огледа по-внимателно колата с упоения шофьор и да се обади в централата на „Нортек“; съпругата на Лабов може по един или друг повод да позвъни в офисите. Рисковете бяха огромни, а Пришников бе достатъчно могъщ, за да реагира мълниеносно. На всяка цена Брайсън трябваше да изчезне от Русия час по-скоро.

Тарнаполский го откара с аудито си на летище Внуково, на около 30 км югозападно от Москва. Караше бясно, стигнаха за кратко време. Летището обслужва вътрешни линии до всички краища на страната, но най-вече южните. Юрий бе успял да му уреди незабавен частен чартърен полет за Баку с легендата, че приятелят му — бизнесмен — има спешни финансови интереси в Азербайджан. Не бе обяснявал кой знае колко подробно, но бе намекнал, че в една фабрика има профсъюзни вълнения, а директорът е взет като заложник. Естествено всичко експресно се заплаща на по-високи тарифи, но Брайсън разполагаше с пари. Трябваше да се плати подкуп и на митническите власти, за да не забавят полета с дежурните си бюрократични трикове. Още една кръгла сума.

— Юрий — попита Брайсън още в колата, — какво според теб може да цели Пришников?

— Питаш във връзка с Ювелира, нали, приятелю?

— Да. Помня, че беше много наясно с китайските игри, нали си работил и в отдела за Китай на КГБ? Какво може да спечели Пришников от съюз с генерал Дзай?

— Къде ли не съм работил… но нали чу какво каза самият Лабов? Правителствата вече не важат. Големият бизнес определя правилата. Ако си на мястото на амбициозен титан като Пришников и желаеш да контролираш половината от световните пазари, едва ли ще намериш по-точен партньор от човек като Ювелира. Той е член на армейския генерален щаб, всъщност именно той превърна армията в мощен икономически механизъм, дори в нещо като групировка. Именно той движи всички икономически игри.

— Като например?

— Китайските военни контролират учудващо огромна мрежа от предприятия, с взаимно преплитащ се бизнес, при това интегрирани на вертикален принцип. Като започнем от автомобилни фабрики до авиолинии, от областта на фармацевтиката до телекомуникациите. Освен това разполагат с огромни недвижими имоти — хотели в цяла Азия, сред които и една истинска перла — пекинския „Палъс“. Притежават и повечето от китайските летища.

— Аз пък защо съм чувал, че правителството посегнало върху военните и се опитвало да ограничи властта им? Световните агенции бяха съобщили, че китайският премиер издал указ, с който нарежда военните да предадат имотите си на държавата.

— Е, да, Пекин се опита да направи това, но закъсня — изпуснаха духа от бутилката, както казвате вие, американците. Или по-добре да употребим класиката, а? Кутията на Пандора, приятелю мой, да — Пандора! Много закъсня правителството в Китай — армията е вече най-могъщата сила в страната.

— Защо се говореше тогава за непрекъснати съкращения на военните бюджети?

— Ами да, така е — презрително изпуфтя Тарнаполский. — Орязват им парите, а военните продават няколкостотин броя оръжия за масово унищожение на този-онзи из Третия свят, вземат си милиончетата и това е. Гаражна разпродажба, както казвате вие в Америка. Сетне си набавят продаденото и в текущия арсенал няма никакъв проблем. Драги ми Колридж, така наречената Китайска народна освободителна армия е толкова могъща в икономическо отношение, че просто си нямаш представа. Вече са усетили и огромната стратегическа важност на телекомуникациите. Те си правят и си пускат спътници, владеят най-голямата телекомуникационна компания, работят в сътрудничество със западните гиганти — „Моторола“, „Куолком“, „Систематикс“, „Нортел“ и другите: развиват и създават огромни телекомни мрежи и информационни системи. И кой е истинският господар на всичко това, нека да не го наричаме собственик, макар че практически си е именно такъв? Кой? Ювелира. Нашият стар познат.

Спряха направо на пистата. Там вече ги чакаше малка машина — „Як-112“, с един двигател, четириместна. Наистина малък самолет, може би най-малкият в бизнеса. Тарнаполский забеляза изненадата по лицето на Брайсън и веднага каза:

— Повярвай, приятелю, за толкова кратко време само това успях да осигуря. Имат и доста по-големи машини — якове, антонов, но всичко е в разход.

— Ще ми свърши работа, Юрий. Благодаря. Задължен съм ти.

— Хайде сега, нека го наречем бизнесменски жест…

В същия миг се чу писък на форсиран докрай двигател и свистене на гуми. Извърнали изненадани физиономии в посока на шума, двамата зърнаха бързо приближаващ се джип, черен, лъскав. Летеше към тях стремително, закова недалеч, а от него изскочиха трима в черни маски, черни кевларени бронежилетки с автомати. Командоси!

— Кои са тези, по дяволите? — изпъшка Юрий.

— Прикрий се! — викна Брайсън и приклекна зад аудито. — Мамка му! Не сме въоръжени!

Тарнаполский вече трескаво бъркаше под шофьорската седалка, откъдето изтегли метално чекмедже с няколко оръжия и резервни пълнители. Подаде на Брайсън деветмилиметров автоматичен „Макаров“, извади още автомат „Калашников“, тип „Бизон“, оръжието на Спецназ — бившите съветски части със специално предназначение.

По предното стъкло на аудито вече чаткаха куршуми, то побеля, но издържа — беше поне частично бронирано.

— Колата бронирана ли е? — викна Ник на Юрий.

— Лекият вариант — ниво първо. Стой зад вратите.

Брайсън разбра и кимна. Многопластова броня, вероятно сплави плюс плексиглас — добра защита.

Куршумите отново засвириха над главите им. През стъклото се виждаха застаналите в поза за стрелба командоси.

— Ето ти специален подарък от Пришников — процеди Тарнаполский през стиснати зъби.

— Вероятно съпругата се е обадила? — подхвърли Брайсън и веднага се замисли.

А откъде знаеха къде да изпратят командосите? Може би отговорът бе съвсем прост: най-бързият път извън Русия е въздушният. Значи трябва да се покрият летищата. Всеки, дръзнал да убие първия помощник на Пришников, незабавно ще хукне към някое от тях. Сигурно имаха екипи на всяко възможно летище. Такива има няколко около Москва, но само две са лицензирани за частни самолети. Къде са ангажирани частни самолети за незабавно излитане? Еди-къде си… не бе трудно да се проверят подобни неща, особено за човек с огромните ресурси на Пришников.

Тарнаполский се подаде иззад вратата за секунда и пусна дълъг откос.

— Йоб твою мать! — изрева към хората в черно и пак се прикри.

Единият се свлече на земята.

— Не си забравил занаята, Юрий — усмихна се Брайсън.

В същия миг предното стъкло се пръсна, за трети път обстреляно от командосите. Брайсън се надигна и стреля няколко пъти, Юрий последва примера му, като се възползва от прикритието. Още един рухна на земята, но третият внезапно изчезна. Къде бе отишъл?

Двамата внимателно огледаха терена пред себе си. Осветено бе само черното покритие на пистата, но не и околните поля с рядка растителност, където вероятно в засада бе залегнал третият командос.

Така започна тази игра на котка и мишка, на живот и смърт и тя се оказа последната за Юрий Иванович Тарнаполский, бивш офицер от КГБ и другар по съдба на Брайсън.

Хората на Пришников очевидно бяха отлично обучени да се прикриват и стрелят из засада въпреки първоначалното им самоубийствено позьорство. На няколко пъти Брайсън и Тарнаполский стреляха по мяркащи се сенки, но все неуспешно и когато Ник забеляза червеното кръгче да лази по главата на приятеля му, бе вече прекалено късно. Все пак извика силно:

— Залегни, Юрий!

В следващата десета от секундата излезлият изневиделица иззад колесника на самолета командос пръсна главата на Юрий. Това донякъде даде възможност на самия Ник да стреля няколко пъти бързо и да повали неприятеля, но другарят му бе вече мъртъв.

Така или иначе нямаше време за друго, освен да притича до самолета. Вероятно други хора бяха вече алармирани и на път за Внуково. Единственият шанс за спасение бе да излети сам, без пилота, който междувременно бе изчезнал някъде.

Скочи на крилото, оттам влезе в пилотската кабинка, бързо закопча коланите, дръпна плексигласовия капак, затвори очи. Сега какво?

Да вдигне машината във въздуха не бе проблем, имаше достатъчно опит и умения за това от миналото. Но как щеше да се оправи с навигацията в руското въздушно пространство, след като нямаше разрешение за излитане, не знаеше дали бива да се обади на кулата, какво да поиска от диспечерите? Но пък имаше ли избор? Да остане на земята означаваше само едно: да попадне в ръцете на Пришников.

Дълбоко пое въздух, сложи шлемофона и включи запалването. Двигателят мигновено завъртя. Прегледа уредите пред себе си, бавно потегли към края на пистата.

Но не можеше да мине без контролната кула. Излитане без разрешение на диспечера не бе само рисковано или да кажем фатално, то би било прието от компетентните власти като провокация и съответно санкционирано. Бог само знае какви мерки имаха руснаците за подобни случаи.

Включи микрофона и заговори на английски — езика, използван от въздушните диспечери в цял свят.

— Внуково-кула, Яковлев-112 Рос-Тран три девет девет, еф като фокстрот моли разрешение за излитане. Номер едно за писта номер три, незабавно излитане. Дестинация Баку. Повтарям — Баку.

Отговорът прозвуча след две секунди, с леки пукания, но иначе кристално ясен:

— Что? Не разбрах. Моля, повторете. Моля, повторете.

— Рос-Тран три девет девет еф като фокстрот моли разрешение за излитане за Баку. Готов за излитане от Внуково три.

— Рос-Тран три девет девет, нямате депозиран летателен план! Чувате ли ме, Рос-Тран три девет девет?

Боже мой, няма никакво време! Брайсън продължи да импровизира:

— Внуково-кула, Рос-Тран три девет девет еф рулира. Моля, разрешете излитане, таван десет хиляди. Моля, осигурете коридор двеста и петдесет десет минути след излитане…

— Рос-Тран, повтарям, задръжте на място. Останете на място! Нямате разрешение за излитане.

— Внуково-кула, слушайте, дявол ви взел: полетът е спешен, обстановката критична — водя високопоставени лица от „Нортек“ на крайно необходимо посещение в Баку! — заговори Брайсън и сега гласът му придоби нужната арогантност и настойчивост.

— Летателният план е при вас, къде гледате! Получили сте го преди часове. Имате серийния ми номер, обадете се на Дмитрий Лабов, той ще ви потвърди и не ме бавете повече!

— Рос-Тран, повтарям, незабавно…

— Г-н Пришников лично ли да ви се обади, задници такива! Това ли искате, а? Пречите му да си свърши спешната работа и не знам какво ще стане, ако… Я слушай, кой си ти там, другарю диспечер, я веднага си кажи името и номера?

Нужният ефект бе мигновено постигнат. След кратка пауза гласът неохотно склони:

— Добре, добре, летете. Но на ваша си отговорност.

Брайсън освободи спирачките, продължи към края на пистата и малко по-късно самолетът излетя.