Джули Гарат
Уговорен брак (7)

Седма глава

Мислите бързо се редуваха в главата й. Първата беше, че е сама в къщата с него, а снегът се сипеше навън и ако се вярваше на това, което бе чувала за английските зими, можеше да заседне тук дни наред.

После я осени втора мисъл: беше гладна и това вкусно ядене не биваше да се пренебрегва.

Както обикновено, практичността й надделя.

— Седни и ми разкажи. Но преди това би ли ми сипал от печеното?

Ричард я изгледа с нежност, която й се стори доста трогателна. Той бавно седна, напълни една широка чиния с агнешко и зеленчуци и й я подаде.

— Благодаря — пое я със спокойни ръце Ейми.

— Не забелязах да се разтрепериш — вметна Ричард.

— Предполагам, че щеше да си в затвора и да излежаваш присъдата си, ако се е доказало, че си виновен — отвърна тя.

— Слава Богу, не се стигна дотам.

— И така, кого си убил?

Ейми си взе от месото, сдъвка го и примижа от удоволствие — стори й се много вкусно.

— Един мъж, с когото се биех.

— Заради жена? — поруменя тя.

— По дяволите, не! Казах ти, че бях боксьор на младини.

— Значи е било законно?

— Убийството никога не е законно, Ейми.

— Май не се изразих правилно. Исках да кажа, че не е било предумишлено убийство, нали?

— Бях полудял. Той ми подметна нещо грубо точно преди мача по адрес на момичето, за което щях да се женя. Не биваше да излизам на ринга. Човек не трябва да мрази противника си. Боксът е спорт и рингът не е място, където можеш да излееш омразата си.

— Разкажи ми за момичето.

Ричард се навъси.

— Лизи ми обясни, че си вдовец. Ако те боли да говориш за нея…

— Аз бях този, който предложи да нямаме тайни — усмихна се бледо той. — И Грейс не е тайна. Почина преди десет години.

Ейми остави вилицата си и престана да се храни.

— Ти си я обичал.

Не беше въпрос, а констатация — по изражението на лицето му го бе разбрала.

— Да. Обожавах я.

— Тя как реагира на това, че си убил човек?

— Накара ме да престана да се боксирам. Заплаши ме, че няма да се омъжи за мен, ако не се откажа. Всъщност, аз щях да го направя и без друго.

— Добър боксьор ли беше?

— Страшно добър.

— Съжаляваш ли, че си се отказал?

Ричард направи гримаса.

— Не, сега не. Осъзнах, че един ден навярно щях да срещна някого, който е по-добър от мен. И тъй като съм чувал за ужасните неща, които се случват на боксьорите, сметнах, че съм се отървал щастливо. Това ме накара да осъзная колко е ценен човешкият живот. Тогава се заклех, че никога, никога няма да вдигна ръка срещу когото и да било, независимо какво ми е сторил.

— Не мога да си представя, че на някого му се харесва да се бие.

— Но ти си боец — подразни я той. — Като те гледам само как се бориш с чичо си Джиф, а и с мен!

— Това е различно — използвам разума си, а не юмруците.

— А сега разумът не ти ли подсказва да се отървеш от Ричард Бодън?

Ейми се замисли върху думите му за няколко секунди.

— Бих искала да е толкова просто. Харесвам те, Ричард, но няма да ме принудят да направя толкова важна стъпка като женитбата нито заради теб, нито заради чичо си Джиф, а и със сигурност не, заради „Уайдеил Хол“.

— Имаш ли си някого в Америка?

Спомени за Кип нахлуха в съзнанието й като рояк пчели: Кип я учи да кара велосипед, когато бе малка; Кип, седнал до нея в планетариума „Хайдън“; Кип я води на симфоничен концерт в Бостън; Кип й купува домашно приготвен сладолед на „Масачузетс авеню“; Кип в униформата на американската армия; Кип заминава за Англия…

— Не… — успя да отговори съвсем честно, — няма никой в живота ми.

— А имало ли е?

Ейми се загледа в чинията си, но апетитът й вече бе изчезнал. Все пак се насили да изяде порцията си.

— Ейми? — подкани я Ричард. — Чакам отговор.

— Всъщност, нямаш никакво право да ми задаваш такива въпроси, нали? — вдигна глава тя и го изгледа гневно.

— Не искам да отварям стари рани, а просто да узная дали пътят е чист.

— Чист за какво?

— Чист за мен, за да се опитам да те опозная — отвърна й спокойно Ричард.

— Ти си като онова проклето куче с кокала, Ричард Бодън. Знаеш го, нали?

Ейми отмести чинията си, облегна се на стола и пъхна ръце в джобовете на черните си джинси.

— Ейми, искам да се оженя за теб — изрече бавно и отчетливо той.

Тя вдигна поглед към тавана и измънка:

— Аз не те обичам. Никога няма да те обичам. Не мога да те обичам.

— Откъде знаеш това?

Ейми предчувстваше, че следващите няколко минути ще бъдат мъчителни за нея.

— Кип Уелдън по закон беше мой брат — започна тя. — Казах ти, че бях осиновена от Кейт и Марти Уелдън. Марти е по-малкият брат на чичо Джиф.

Ричард кимна и преплете пръстите на ръцете си.

— Зная всичко това. Но Кип Уелдън не е бил твой кръвен брат, а само син на Кейт и Марти.

— Да, така е. Но фактът, че бяхме отгледани почти заедно, ме възпря да му разкрия какви са истинските ми чувства.

— Влюбила си се в него, така ли?

Прозвуча й толкова обикновено, толкова банално: „Влюбила си се в него…“

— Казваш го така, като че ли съм претърпяла някаква лека злополука! — разгорещи се Ейми. — Нещо като падане от колело или във вода!

— Влюбването води до почти същите последици — изрече невъзмутимо Ричард. — Когато паднеш от велосипед се удряш, когато паднеш във водата, си мислиш, че ще се удавиш. Съдейки от моя личен опит, любовта боли и любовта те кара да потъваш понякога.

— Да! Точно така, нали? Болка и потъване. Но кога престава да боли? И кога изплуваш отново?

— Постепенно се примиряваш и с едното, и с другото.

Ейми извади ръце от джобовете си и се удари с юмрук по гърдите отляво.

— Все още ме боли, обаче! — извика поруменяла. — След повече от две проклети години все още ме боли, че никога не му казах. А сега е мъртъв. И става още по-лошо от факта, че… че…

Тя замлъкна. Бе казала много повече, отколкото възнамеряваше, пък и осъзна, че Ричард бе преживял същото. Сигурно знаеше, как се чувства човек в такова положени, въпреки че бе имал ма разположение десет години „да се примири“.

Той се приведе и й протегна ръка през масата. Ейми дори не се помръдна.

— Хайде — подкани я Ричард. — Сложи ръка в моята.

— Защо? — погледна го навъсено тя и се сви на стола.

— Просто го направи!

Ейми неохотно постави ръката си в дланта му.

— Окей. А сега какво?

Ръката му се уви около нейната.

— Какво чувстваш? — попита я.

— А ти какво имаш предвид?

— Просто ми кажи. Държа ръката ти. Какво чувстваш?

— Физически или психически?

— Физически.

Ейми прие играта, защото за нея това бе игра. Не означаваше нищо да държи ръката й така. Отдавна бе преминала фазата на романтичното тийнейджърско стискане на ръцете.

— Топла е… и силна, и загрубяла ръка. Работиш с ръцете си. Това чувствам — ръка на работник. Жилава. Голяма… Колко точки печеля дотук?

— Забрави да кажеш „жива“. А аз съм точно това, Ейми, жив. А Кип Уелдън е мъртъв.

Тя освободи ръката си.

— Да — изрече злощастно. — Но и дори да беше жив, пак нямаше да ме иска. Запознал се е с едно момиче тук, в Англия… И то забременяло от него, докато аз линеех в Америка и потъвах в златни сънища.

— Както казах, любовта боли — напомни й Ричард.

— Зная. Зная също, че никога няма да мога да се влюби в друг. Затова казах, че никога няма да те обикна. Няма да позволя да се случи отново, разбираш ли? Сега съм по-мъдра.

— Разбирам как се чувстваш.

— Нима?!

— Добре. Не ми вярвай. Но аз също имам своите притеснения.

Чувството й за хумор се прояви.

— Твърде си разумен, за да имаш притеснения.

— Ако бях разумен, нямаше да убия онзи мъж, Ейми.

— Това е различно. Било е чиста случайност. Нещастен случай.

— Ако бях разумен, Грейс нямаше да забременее. Ако не беше бременна, кръвното й налягане нямаше да се променя така. Днес може би щяха да я спасят, но преди десет години нямаха необходима техника за точна диагноза и тя получи тежък инсулт.

— Ричард, съжалявам… — промълви Ейми, макар да съзнаваше, че всякакви думи са излишни.

— Всичко е наред. Десет години са много време и аз изплувах на повърхността, след като бях потънал. Но трябва да знаеш едно нещо, Ейми. Въпреки че възнамерявам да се оженя за теб, не искам да имаме деца. Не бих могъл да преживея същото отново.

— Тогава всичко свършва, преди да е започнало — засмя се тя нервно. — Защото аз обожавам децата, Ричард. В Бостън щях да започна работа с деца, която се надявах, че ще е за цял живот. Завършила съм специално колеж за учителка. Очаква ме добра работа — да преподавам на най-малките. И ако някога се омъжа, ще искам да имам мои собствени деца — поне четири.

— Тогава, аз не съм мъжът за теб — облегна се назад Ричард и впери очи в нея с тъжна усмивка.

— Не съм си и помисляла, че си.

Ейми стана и започна да прибира чиниите и приборите. Той скочи на крака.

— Остави ги! Не трябва да правиш това.

— Винаги помагам на Лизи при миенето на съдовете в „Уайдеил Хол“ — отвърна Ейми и тръгна към мивката.

— Не! — сложи ръка на рамото й Ричард и я спря.

— Не ми заповядвай какво да правя! — процеди тя.

— Не ти заповядвам. Просто имам машина за миене на чинии.

Ейми остави съдовете и се почувства глупаво.

— Би трябвало да се досетя, нали си толкова съвременен — засмя се тя. — Ричард, никога не съм срещала друг като теб през целия си живот…

Обърна се към него, като все още се смееше, и всичко се случи за миг.

Ричард я хвана за раменете и тъмнокосата му глава се наведе надолу. Остана изненадана, когато въз коравите му устни се сляха с нейните в страстна целувка. Притисна се до него от страх да не се подкосят краката й и от силата му, а после продължи да се притиска, защото й хареса допирът на тялото му до нейното.

Ейми изведнъж проумя, че това витаеше във въздуха през цялата вечер. Приятна тръпка стопли слабините й. Отдавна не бе позволявала на никого волности със себе си — и никога преди, като сега. Разбира се, бе ходила на срещи, от време на време й се бе случвала по някоя целувчица в тъмнината, но никога не бе стигала толкова далеч.

Устните й се прилепиха още по-плътно към неговите. Притвори очи и усети как дланите му се плъзгат по гърба й. Беше възбуден. Чувстваше го. Обсипваше с целувки лицето й, шията, ушите, преди да се върне отново към устните й.

Ейми се отдаде на удоволствието от това, което ставаше. Не беше прекалено целомъдрена, но беше девствена. И възнамеряваше да си остане такава. Нямаше начин да загуби самоконтрол. Знаеше съвсем точно какво прави.

Ричард също. След известно време нежно притегли главата й към рамото си и започна да я гали, допрял устни до косата й. Тялото му бе напрегнато. Ейми не смееше да шавне.

Постепенно той започна да се успокоява и й прошепна тихо:

— Време е да те закарам у вас.

— Да… — отвърна тя, някак доволна, че не й се извини за случилото се.

Откъснаха се бавно един от друг. Ейми прокара пръсти през косата си, вперила очи в лицето му. Беше сдържан и спокоен.

— Започваш да изплуваш на повърхността?

— Да. Предполагам…

„Но тук любовта няма никаква роля“ — осъзна тя.