Джули Гарат
Уговорен брак (16)

Шестнадесета глава

— Истинска лудост е — да изминеш целия този път до Линкълншайър, когато дори телефонът не отговаря!

Ричард трудно се владееше, осъзнал, че досега не бе срещал друга жена с такива налудничави идеи. Не бе виждал Ейми в подобно настроение — притихнала, с огромна мъка в погледа.

Опита се да анализира ситуацията и стигна до заключението, че тя вече не бе същата, откакто бе разговаряла с Лизи Аберкромби преди половин час. Не се бе опитала да поднови прекъснатия им разговор — пък и той не си спомняше къде бяха спрели точно. Телефонът бе сложил край на обсъждането на тяхното бъдеще.

Съжаляваше, че се наложи той да й разкрие тази тайна. Оттогава бе така мълчалива и Ричард предположи, че това се дължи повече на факта, че е била измамена от стария човек, отколкото, че Джиф Уелдън е гей!

— Добре, какво предлагаш тогава?

Брадичката й не бе повдигната предизвикателно, както обикновено, когато се обърна от прозореца, за да го погледне.

Той потисна желанието си да прекоси стаята и да я придърпа в обятията си, за да я утеши.

— Предлагам да обядваме около дванадесет и после да се обадиш отново на този проклет човек, за да провериш дали не се е върнал при зелките си.

Устните й се изкривиха в лека усмивка.

— Джейн Уийвър каза, че притежавал цели полета със зеле, а не просто „няколко зелки“.

— Е, все трябва да се върне вкъщи по някое време, ако има толкова голям бизнес. Не може да не отговаря на телефона вечно.

— И какво ще правим до обяд? — Погледът й обходи стаята. — Тук всичко е подредено, огънят е запален.

— Да се разходим — предложи Ричард. — Разходката ще разсее облаците над главите ни. Защо не си вземеш видеокамерата на брега днес?

Гласът му бе престорено весел.

— Лизи вероятно ще иска да узнае какво представлява това място…

— Забрави — прекъсна го тя. — В „Уайдеил Хол“ няма на какво да се пусне филм.

— Донеси го вкъщи тогава. Винаги съм искал да бъда един от тези, които досаждат на приятелите си с глупави снимки от ваканциите им, а ти?

— О, Ричард…

За секунда игривите пламъчета се появиха в очите й, после отново погледът й угасна. Ейми сви рамене и се съгласи да отидат на брега.

Вятърът духаше откъм сушата на югоизток. Все още беше много студено. Ейми засне малкото бунгало отвън, после някои от другите малки къщички и две красиви каравани. След това, като се покатери върху изпъкналата скална ивица, тя насочи камерата към Ричард. Той се засмя и отиде до нея.

— Искаш ли един път ти да бъдеш на фокус, а не зад обектива?

Ейми му подаде камерата.

— Използвал ли си друг път подобно нещо?

Погледна го предизвикателно. Този път бе вързала косата си на опашка с тънка морскосиня панделка, преди да излезе, а вечният й жълт шал бе увит няколко пъти около шията й.

Сърцето му затуптя като лудо. Добре, че Ейми не знаеше какво въздействие имаше върху него, когато го погледнеше така. Беше му трудно да се концентрира във визьора на камерата.

— Разбира се. Не всички в Дербишайър живеем в каменната ера. Хайде, прави нещо. Лизи ще бъде разочарована, ако само стоиш там и се усмихваш.

— Искаш развлечение?

Той кимна и отново погледна през визьора.

— Да застана на ръцете си, може би? Или да тичам на място?

— Страхотно… По дяволите!

Изведнъж Ричард я загуби от кадъра и като вдигна глава, установи, че се спуска надолу към морето.

— Хей! — извика след нея. — Тъкмо започвах да свиквам с фокуса.

— Ричард! — започна да му маха с ръка Ейми. — Ричард! Ела тук! Ричард, онези деца отново…

Дотича до него, сграбчи ръката му и го повлече по чакълестия бряг, като се подхлъзваше и олюляваше.

— Господи, Ричард, те са в лодка или нещо подобно! И вятърът ги отнася навътре в морето…

— По дяволите! — измърмори той и пъхна камерата в ръцете й. — Ето! Вземи и това.

Извади мобифона от джоба си и й го даде.

— Обади се на бреговата охрана! — нареди й. — Позвъни на 999! Ще видя какво мога да направя.

— Ричард… — дочу я да крещи след него, докато тичаше към децата, които започнаха да изпадат в паника, забелязали, че са се отдалечили доста от сушата, и че няма начин да се върнат.

В движение съблече якето си. После, като подскачаше от един крак на друг, се освободи от обувките и чорапите си. След това захвърли дебелия си пуловер и джинсите. Когато остана само по слип, се гмурна във вълните и ледената вода секна дъха му.

— Дръжте се! — изкрещя, размахвайки ръце към децата. — Не се плашете!

Почувства, че мускулите му се сковават от студа. „Господи! Само да не се схвана!“ — помоли се мислено.

Някъде зад гърба си отново дочу Ейми да крещи името му. Надяваше се, че е извикала бреговата охрана, защото в този момент се съмняваше, че ще се справи сам, когато цялото му тяло се превръщаше в лед и го обземаше страшна вцепененост.

За миг потъна под водата. Изплува на повърхността, но бе загубил ориентация. Задържа се над вълните и с поглед откри децата. Сега бе по-близо до тях.

Продължи да плува сред ледената вода. Стори му се, че са изминали часове, но вероятно само след няколко минути успя да улови въжето, което висеше от лодката.

Децата бяха напълно облечени. Осъзна колко опасно би било това за тях, ако паднеха в морето. Бяха се изправили, пищяха и му махаха. Гумената лодка се издигаше над вълните и се люшкаше застрашително насам-натам.

Той мина отстрани, хвана я здраво и извика на децата:

— Седнете! Легнете! Просто стойте мирно!

— Искам при мама… — ридаеше момченцето.

— Седнете! И двамата! Направете, каквото ви казвам! И свалете тези ботуши!

Момченцето сграбчи сестричката си, повали я на дъното на лодката и изхлузи ботушите й.

— Добро дете — измърмори Ричард и обърна глава към брега.

Беше толкова далече. Онова жълто петънце на чакълестия бряг сигурно бе Ейми. Мобилизира всичките си сили и заплува, влачейки лодката зад себе си.

Няколко пъти потъна под водата. Вятърът виеше над вълните, връхлиташе го и го връщаше отново назад в морето. Болката в дробовете му бе непоносима, но Ричард не откъсваше очи от жълтия шал. И тогава започна да му се вие свят, всичко започна да му се вижда двойно, после тройно… четворно…

Стисна зъби. Мислеше си единствено как да върне децата невредими до брега. Дочу вой на сирена, после викове и се досети, че сигурно е наближил сушата. След това видя някакви хора да газят из водата, да поемат лодката и инстинктивно усети, че може да пусне въжето…

Лежеше във водата. Вече не се интересуваше от студа и от вцепенението, което го обземаше. Някакви ръце го влачеха под пепелявото небе — и после нещо вълнено, мокро и пропито с вода го докосна по лицето. Зърна жълто. „Това нейно проклето жълто!“ Опита се да се засмее, но зъбите му изтракаха от студ.

Лицето й, скъпото й малко личице, пребледняло от уплаха, му бе някак непознато без обичайното си весело, самоуверено изражение. Сивите й очи бяха ужасени, не гледаха закачливо и дяволито, както винаги. Никога не я бе виждал такава преди — призрачно бледа. И какво бе направила с косата си — висеше мокра и разчорлена. Беше впила пръсти в раменете му, задържайки главата му над повърхността, докато силни мъже го изнасяха на брега.

Изблъскаха Ейми настрани и един медицински екип от някаква линейка почти го задуши с голямо червено одеяло. Но Ричард категорично отказа да го откарат в болницата.

 

 

Ейми го въведе в малкото бунгало, както бе наметнат с одеялото. Някой внесе дрехите му, събрани от плажа, и после останаха сами.

— Чувствам се като идиот в този вид — измърмори Ричард, застанал на килимчето пред камината.

Тя не бе изрекла нито думичка — нито във водата, самата тя мокра до кръста, докато поддържаше главата му, нито на брега. Не бе проговорила и в линейката, която ги докара до бунгалото.

— Добре ли си, Ейми?

Ейми продължаваше да стои до вратата.

— Да… — кимна тя.

— Хей, предполага се, че би трябвало аз да съм в шок — пошегува се Ричард.

— Ричард! — прошепна тя. — О, Ричард…

Той се усмихна, хвана одеялото с една ръка, а другата протегна към нея.

— Не гледай така трагично. Децата са добре. След като са се измъкнали от водата, за тях това ще си остане страхотно приключение.

— Можеше да загинеш…

Лицето й все още бе бледо и изплашено.

— Видях те да се скриваш под водата…

— Върнах се обаче.

— Не се шегувай с това!

Ейми като че ли изведнъж се оживи.

— За Бога, Ричард… — повиши почти истерично глас.

Изтича към него, все още с мокрото си палто и подгизнал шал, прегърна го и го притисна силно към себе си. Тялото й трепереше цялото.

Той допря устни до косата й и прошепна нежно:

— Ейми… Ейми.

И изведнъж проумя защо бе така измъчена. Кип Уелдън се бе удавил и днешният инцидент в морето сигурно бе събудил отново страшните й спомени. Притвори очи и я притисна силно към себе си, докато престана да трепери. Главата й остана прилепнала към рамото му и Ейми не направи опит да се отдръпне от него.

Внимателно, за да не я обезпокои, Ричард развърза жълтия шал от шията й и го пусна на пода.

— Цялата си мокра. Не трябваше да влизаш във водата.

— Трябваше. Ти беше там… — вдигна лице Ейми.

Той успя да разкопчее палтото й и да го съблече — то също падна до шала в краката й.

— Ще хванеш пневмония с тези дрехи. Приличаш на мокра кокошка.

Ейми се засмя.

— Винаги намираш такива хубави думи!

— Хайде. Съблечи се.

Очите й потърсиха неговите.

— Не искам да се откъсвам от теб.

— Естествено е. Предполагам, че това отново ти е напомнило всичко?

— Напомнило ми е какво? — изгледа го озадачено Ейми.

— Смъртта на Кип Уелдън.

— Ти сигурно се шегуваш?!

— Ейми, разбирам какво трябва да си преживяла.

— Ти разбираш?! — процеди гневно тя, отдръпна се и тръгна към стъпалата. — Нямаш ни най-малка представа. Наистина нямаш ни най-малка представа, нали?!

— Ейми, върни се! Не тръгвай! Не искам да оставаш сама със спомените, които моето потъване е породило у теб!

— Дори не съм си и помислила за него! — извика през рамо Ейми. — Кип Уелдън бе последният човек, за когото мислех там. Беше ти, Ричард. Ти! Не разбираш ли?

— Ейми… — поклати глава той, смутен от реакцията й.

Тя отвори с трясък вратата.

— Мислех си, че ще те загубя. Изчезваше под водата толкова много пъти… И ако нещо бе станало с теб, какво щеше да остане за мен?

По бузите й започнаха да се стичат сълзи, но Ейми сякаш не ги забелязваше.

Гледаше го втренчено и довърши съкрушено:

— Обичам те, Ричард Бодън. Но теб не те е грижа, нали? Ти ме виждаш като застраховка срещу скапания ти заем за възстановяване на „Уайдеил Хол“ и това е всичко, което означавам за теб!

— Ейми… не… — изтръгна се само от гърлото на Ричард.

Стори му се, че умира и се възнася в рая — Ейми му бе признала, че го обича.

Брадичката й се вирна предизвикателно.

— Добре — изрече тя надменно. — Ще бъда застраховката ти. Ще се омъжа за теб. По всяко време — където и да е. Посочи деня. Иди при чичо ми и уговорете нещата. Това е, което искаш, нали? И това е единственият ти начин, за да притежаваш „Уайдеил Хол“! Купчина камъни — добави саркастично. — Купчина камъни за „мъж от камък“.

— Ейми… Ейми…

Ричард не вярваше на ушите си. Не можеше да повярва, че тя го приема по друг начин, освен като приятел. Опита се да изрече подходящите думи, но преди да успее, Ейми се разрида.

После излезе от стаята, хлопна вратата след себе си и той чу стъпките й по стъпалата, докато тичаше към спалнята си. Хлопна се друга врата и малкото бунгало потрепери.

Ричард остана като замаян няколко секунди, после захвърли червеното одеяло върху дивана и се наведе да вземе джинсите си. Погледна ги бавно, после вдигна глава към тавана и си представи Ейми сама в стаята и обляна в сълзи, защото се бе страхувала, че ще го загуби.

Решително захвърли джинсите си към отсрещната стена.

„Времето за колебание свърши!“ — каза си, прекоси с едри крачки стаята, отвори вратата и хукна нагоре по стълбите.