Джули Гарат
Уговорен брак (14)

Четиринадесета глава

Ейми хареса спалнята си с изглед към високия скалист бряг, зад който се виждаше само къс море. Ричард бе избрал втората спалня за себе си — с прозорец, обърнат към градината на бунгалото.

Докато миеха чиниите от закуската в бедно мебелираната кухня, той попита:

— В колко часа е първата ти среща? Нали тя беше с началника на пожарникарите, извикани при катастрофата?

— Да. Казва се Рупърт Боуни. В два следобед, а в три и половина трябва да се срещна с пенсионираната учителка, която живее наблизо и е изтичала да види дали не може да помогне с нещо, когато е чула удара.

— А тази вечер?

Ейми се намръщи.

— С едно момиче, което работи в бар, очевидно често посещаван от Кип и останалите момчета. Във вестника се споменава бегло за нея като „случаен наблюдател“. Какво ли означава това? Подозрително е „случайни наблюдатели“ да се навъртат наоколо в студена и дъждовна нощ на такова безлюдно място, нали?

— Да, изглежда странно.

Ричард преметна кърпата, с която изтриваше приборите, през рамо.

— Това ли е всичко? Свършихме ли? Никога не съм предполагал, че само от варени яйца и препечени филийки ще се натрупат толкова много неща за миене.

— Приключихме.

— Какво възнамеряваш да правиш тогава тази сутрин?

— Да се поразходя по английския бряг.

— Звучи добре, но при този хаплив мартенски вятър, който е на път да се превърне във виелица…

— Страхуваш ли се от студа?

Той се засмя.

— Да се страхувам ли? Та аз работя на открито и в най-студените зимни дни, при това, в най-мрачната част на Дербишайър! За мен тук е истински рай, особено като си помисля за задушаващия прах в каменоломната.

— Добре! Ще се разхождаме покрай брега цялата сутрин, за да могат дробовете ти да се напълнят с малко чист въздух. Горкият стар, трудолюбив човечец!

— Пропусни „стар“ — изръмжа Ричард.

Ейми изтича нагоре по стъпалата, за да си вземе палтото и шала.

— Ставам ли така? — надникна през вратата му на връщане.

Той я изгледа преценяващо, докато закопчаваше ципа на коженото си яке.

— Какво би правила без този жълт шал? — подметна й иронично.

— Обичам жълтия цвят. Хайде, муден господинчо — подкани го Ейми и извади ръкавиците си от джобовете.

— А те защо не са жълти?

— И жълти ръкавици ще бъде малко множко, нали? Лизи ми ги оплете. Черните са по-практични — поне така твърди тя. Но я накарах да избродира тези малки оранжеви цветя, за да ги поосвежи малко. Харесват ли ти?

— Харесвам всичко по теб.

— Не се занасяй! Тук сме по работа.

— Окей — отвърна примирено Ричард.

Навън ги връхлетя силният вятър. Ейми остана без дъх, докато изкачи стръмния бряг. Алеята се стесняваше и преминаваше в тясна неравна пътека.

— По дяволите! — изруга Ейми. — Трябваше да си вържа косата. Не носиш ли вратовръзка или нещо друго, което бих могла да взема назаем?

— По принцип не си слагам вратовръзка, когато съм в отпуска.

— Тогава ще трябва да се примиря с тази коса в очите ми.

Тя събра разрошените си кичури и ги хвана на тила си с една ръка.

— Не можеш да ходиш с ръце на тила си цяла сутрин.

Ричард извади от джоба си стар, олющен шивашки метър.

— Виж! Това може би ще успее да задържи косата ти. Използвах го да измервам Гейбриъл, когато работех върху него в стария параклис.

— Хей! Страхотно е, Ричард!

Ейми протегна ръка към него и вятърът отново разпиля кичурите й.

— По дяволите! Каква стихия!

Той се засмя.

— Хвани косата си и я задръж, а аз ще я вържа.

— Добре! Представям си как изглеждам.

— Прекрасна гледка за зажаднели очи — прошепна Ричард до ухото й, докато връзваше косата й.

Ейми почувства леки тръпки по гърба си, когато ръцете му докоснаха врата й. Щеше да е толкова лесно да се отпусне назад и да позволи на тези огромни длани да я притиснат. Лесно бе също да забрави всичко за Кип и Кити — и за обещанието си пред Кейт Уелдън. Нямаше да бъде лесно да се примири със себе си обаче, ако стореше това. Не беше момиче, което не държи на думата си.

Застави се да устои на копнежа, който Ричард пораждаше в нея, обърна се и изрече попресилено весело:

— Благодаря за услугата, но си спести комплиментите. Целта на това пътуване не е прелюдия към нещо романтично.

— Разбирам го съвършено добре — изрече тържествено той.

— Не си сериозен, господин Бодън.

Ейми отметна глава и тръгна към бурните вълни, които се пенеха и се разбиваха на едри пръски по брега.

— Хайде да се поразходим. Доста е студено да се стои на едно място.

— Много си зиморничава. Май не ти е по вкуса мразовит мартенски ден по английското крайбрежие.

— Имаме много по-страшни зими в Бостън.

— Това, мое скъпо момиче, е английска пролет, а не зима.

— Имам странно предчувствие, Ричард… За тази жена, с която трябва да се срещна довечера — призна си тя.

— Искаш ли да дойда с теб? Уговорили сте се да се видите в някакъв бар, нали?

— Може би няма да иска да говори, ако сме двама.

Ричард повдигна едрите си рамене.

— Е, ти можеш да влезеш сама, а аз ще те последвам и ще седна на някоя маса близо до вас.

— Малко е подличко, не намираш ли?

— Ако ще се чувстваш по-добре, какво значение има?

— Просто съм глупава, предполагам. И все пак се чувствам някак си… развълнувана. Знаеш какво имам предвид…

— Зная едно нещо — изрече бавно той, докато вървяха по брега. — Зная, че започваш да преодоляваш увлечението си по Кип Уелдън, Ейми.

Ейми се спря и се замисли.

— Предполагам, че наистина е това. Увлечение. Не любов. Трябва нещо повече от преклонение пред геройска постъпка, за да се стигне до любов, нали?

— Вероятно — проточено отвърна Ричард.

— Подиграваш ми се. Извини се! Нямаш право да се присмиваш на американския ми акцент, господин Бодън.

— Обожавам американския ти акцент, госпожице Уелдън.

— Ричард! Недей!

Ейми се почувства неловко. Тонът му накара сърцето й да учести своя ритъм. Започваше да си мисли, че трябваше да дойде в Норфолк сама. Не се препоръчваше близост с този внушителен мъж, когато трябваше да се върши работа, да се реши тежък проблем. Налагаше се да се вземе в ръце и да се стегне, да се посвети на предстоящата задача.

Ричард се загледа някъде зад нея и тя проследи погледа му. На чакълестата плажна ивица две деца ритаха пъстра топка, която вятърът отнасяше в най-различни посоки. Лицето на Ричард бе смекчило чертите си, докато ги наблюдаваше.

— Обичаш децата, нали? Трябва да имаш свои деца. Ще бъдеш страхотен баща — рече му Ейми.

Той трепна.

— Не! Никога няма да имам деца. Казвал съм ти го и преди.

— В какво е пречката?

— Пречката е тяхното раждане. Нямаше да имам нищо против, ако се разнасяха от щъркели, но никога не бих допуснал съзнателно да подложа жена на мъките да ражда.

— Може би не е чак такъв ад, както си мислиш.

— Загубих Грейс по този начин. Забрави ли?

— Мисля, че ти си този, който позволява саможертвата да превърне сърцето ти в камък. Не, аз.

Този път лицето му се изкриви от болка — болката от спомените.

— О, Ейми! — простена той и изведнъж раменете му хлътнаха, а погледът му загуби обичайния си блясък.

— Съжалявам, Ричард. Трябваше да го кажа. Мисля, че се познаваме достатъчно добре, за да си говорим за такива неща, нали?

Ричард извърна глава към морето и вятърът разпиля гъстата му тъмна коса. Прииска й се да протегне ръка и да го помилва, но помежду им имаше бездънна пропаст. За да бъде преодоляна, трябваше да се направи твърде голям компромис, на който и двамата не бяха склонни.

— Все още ли я обичаш? — попита Ейми. — Още ли обичаш Грейс?

Той размаха сърдито ръце.

— Какъв е този въпрос?!

— Лесен. Но може би трябва да се поразтърсиш в сърцето си малко повече, преди да отговориш. Въпросите никога не са трудни — за разлика от отговорите.

Ейми се обърна и тръгна обратно към бунгалото.

 

 

От първата си среща с началника на пожарникарите тя не научи нищо повече от това, което бе прочела във вестниците предишния ден. Беше разочарована. Всичко, което той й каза, бяха сухи, голи факти.

Времето било ужасно в нощта на катастрофата. Американската армия често използвала това шосе. Били открити следи от машинно масло по него, което би могло да е причина за поднасянето на шестнадесеттонния транспортьор, когато е наближил моста над реката. Все пак никога нямало да се разбере със сигурност дали проливният дъжд, маслото по пътя, човешка грешка или Божие провидение е превърнало едно просто подхлъзване в такава трагедия.

— Говорил ли е някой някога с вас за Кип Уелдън? — попита го Ейми. — За младежа, чието тяло не бе намерено в реката?

Той поклати глава.

— Не си спомням.

— Ако е имало подобно, нещо щяхте да си го спомните, нали? А чувал ли сте за едно момиче? Момиче на име Кити?

— Никога не съм чувал за нея.

Пенсионираната учителка също не й помогна много. Беше приятна възрастна дама. Когато Ейми й зададе същия въпрос, тя присви устни и каза:

— Имаше една жена там. Спомням си я много добре.

— Разкажете ми…

— Съвсем обикновена млада жена, скъпа. Човек не би искал да има нещо общо с нея, сигурна съм. Работела в „Бриклеърс Армс“, близо до Скегнес. Беше обаче много далече от този район. Да се чудиш какво правеше сама на тъмно, безлюдно шосе в подобна нощ, нали?

 

 

Ейми се върна в бунгалото късно следобед, като паркира внимателно до малката алея.

Ричард излезе да я посрещне.

— Справи ли се с ландровъра? — подвикна й.

— Без проблеми, след като ми показа, че е същото, както да караш обикновена кола. Предполагам, че скоростите са ме притеснявали малко.

Той се засмя.

— При нормално шофиране не ти трябват десет предни скорости. Използвам ги при пресечена местност, нали помниш?

— Умирам от глад! Какво имаме за ядене?

Ейми влезе и сбърчи нос от апетитната миризма, която се носеше от кухнята.

— Съблечи си палтото и сядай на масата. Цял следобед се трудя около фурната. И тъй като съм човек, който обикновено измъква от фризера основното си ядене всяка вечер, Господ само знае, какво ли ще представляват надениците в касерол.

— Приготвил си наденици в касерол?!

Тя бързо свали палтото си, захвърли го във всекидневната и се втурна към кухнята. Ричард я последва.

— Купих надениците вчера. В бюфета намерих подправка за касерол. Приличаше на сос от печено, когато я разбърках с малко вода, но спазих инструкциите и ми се струва, че е добре.

— Има ли някакви зеленчуци?

— Печени картофи. Лесно се приготвят.

— Звучи ми страхотно.

— Мога ли да сервирам?

Ейми кимна нетърпеливо.

Докато се хранеха, тя му разказа за пропиляното си време.

— Може би момичето, с което ще се видиш тази вечер, ще ти каже повече — опита се да я обнадежди Ричард.

Тя въздъхна.

— Надявам се. Едва ли може да е по-лоша от мъжа, който ми затвори телефона вчера.

— Онзи Роджър Клейбърн, нали?

— Ммм. Чудя се какво крие. Държа се така грубо, когато му телефонирах. Каза ми да го оставя намира и че не било почтено да се ровя в миналото.

— Струва ми се странно. Обясни ли му какво търсиш?

— Да, попитах го дали знае нещо за момиче на име Кити и той ме прати по дяволите.

— Този трябва да го задраскаш от списъка си за евентуални срещи тогава.

— Предполагам… Не искам да наранявам хората.

 

 

Джейн Уийвър беше проститутка. Съмняваше се, че на четиридесет години нещо щеше да се промени, макар и вече да не бе в занаята. Харесваше мъжете и се разбираше добре с тях. Начинът й на живот й допадаше и тя не съжаляваше за нищо, което бе сторила досега. Мъжете бяха добри с нея. Бяха й платили за приличен дом и добър стандарт на живот, затова нямаше за какво да се оплаква. Те получаваха това, за което си плащаха, и тя им махаше за сбогом без съжаление.

Забеляза момичето, когато то влезе в препълнения бар и се озърна с любопитство. Изглеждаше добре. Не беше „класическа красавица“ — може би носът й бе твърде остър и косата й имаше нужда от лека подстрижка, но беше стройна, с дълги крака, с прилепнали по бедрата панталони и черно вталено сако.

Когато погледът на момичето се спря върху нея, Джейн й махна с ръка за поздрав. Поведе я към единственото тихо ъгълче в заведението — до камината, където пламтеше буен огън.

— Вие сте госпожица Уийвър?

Акцентът не можеше да се сбърка — същият, който бе чула вчера по телефона.

Джейн кимна и се усмихна.

— Седни, скъпа. Иначе някой ще помисли стола свободен и ще го вземе. Тук е препълнено. Твърде е пренаселено за дискретен разговор на четири очи. Може би трябва да се преместим?

Ейми седна.

— Не, тук е хубаво и топло.

Тя съблече шикозното си сако и остана по копринена сребриста блуза.

Начервените устни на Джейн се присвиха.

— Не много жени могат да си позволят да носят черно и кафяво и да изглеждат така добре като теб, скъпа.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита Ейми.

Джейн Уийвър само погледна към бармана и кимна, преди една от сервитьорките да дойде за поръчката им.

— Аз черпя, окей?

— За мен само портокалов сок. С кола съм.

— Два пъти — разпореди се Джейн.

— И вие ли ще шофирате? — попита я Ейми.

— Аз ли? Не! — Джейн отметна чернокосата си глава назад и се засмя. — Живея тук, скъпа. Заведението е мое.

— Винаги ли е толкова пълно?

— Почти винаги. В началото идваха да видят мен. Сега знаят, че получават изискано обслужване за парите си и отлична кухня. Това е най-доброто заведение в този район.

— Въобще не познавам Норфолк.

— Затова се нуждаеш от мен, предполагам. Няма повече да го усуквам. Знам, че искаш да узнаеш какво се случи в онази нощ преди две години.

— Да. Трябва да узная какво е станало. Трябва да намеря един човек, нали разбирате. Някой, свързан с едно от момчетата, които загинаха.

— Кип Уелдън! Да — каза ми по телефона.

— Познавахте ли го?

— О, да. Познавах Кип. Беше по-сериозен от другите млади американци, но знаеше как да прекарва добре времето си.

— Знаете ли какво точно се случи през онази нощ?

— Да, аз бях там. Бях в транспортьора, а не трябваше да бъда. Никой не знае за това. Разчитам на дискретността ти да го запазиш в тайна. Онези момчета умряха. Не искам роднините им да узнаят, че са нарушили военните разпоредби, като са взели пътник през онази нощ.

— Вие… вие сте била техен пътник?

— Може и така да се каже. Това е всичко, което трябва да знаеш, скъпа.

— Била сте с някого от мъжете?

Джейн се изсмя сухо.

— Точно така — бях с един от мъжете, но това не беше Кип Уелдън. Кип не беше такова момче. Той държеше само на една жена. Не кръшкаше.

— Не е нужно да щадите чувствата ми.

— Не го правя. Казвам ти истината. Кип се интересуваше единствено от Кити.

Джейн изгледа продължително и настойчиво Ейми — лицето й бе бледо, но тя беше спокойна.

— Кажете ми всичко, което трябва да зная!

— Няма много за разказване. Попаднахме на масло или нещо хлъзгаво по пътя. Момчетата се смееха и се шегуваха. Мат, този, с когото бях, рече…

— Кажете ми! Моля ви! Искам да узная и най-малките подробности за тези последни мигове.

— Когато се подхлъзнахме, Мат каза, че се надявал следващото пътуване да бъде също така вълнуващо… Виж, дете, съвсем не се гордея с това, което направих, но…

— Няма значение, наистина. Аз не съм съдия или съдебен заседател, госпожице Уийвър. Просто се вълнувам за Кип и за онова момиче — Кити.

— Не зная пълното й име. Не се интересувах от Кип, разбираш ли? Той беше едно от момчетата, но не и човек, който пилее парите си за такива като мен.

— Само за Кити, така ли? — успя да се усмихне Ейми.

Джейн Уийвър се приведе напред.

— Мисля, че щяха да се женят — Кип и Кити. Той ми показа нейна снимка през онази нощ. Беше хубава. Почтена. Висока. Тъмнокоса. Имаше приятно лице — с меки черти, позаоблено. Беше добре сложена, но доста висока…

— По дяволите!

Ейми изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да се строполи на пода.

Джейн тъкмо се канеше да извади чантата си и да й покаже снимката, която Кип Уелдън й бе дал секунди преди транспортьорът да се поднесе и да полети в бездната, но се отказа.

— Хей! Разстроих ли те?

Ейми я погледна виновно и изтри с длан сълзите от очите си.

— Съжалявам… че ви притесних…

— Не, скъпа. Ако искаш, си поплачи хубаво. Никой няма да те види тук в това ъгълче.

— Няма да се размекна, обещавам. Но е толкова хубаво да говоря с някого, който е бил с Кип. Ще ми се само да го бяхте попитала за фамилията на Кити. Просто искам да я открия.

— Не беше толкова лесно, разбираш ли? Връзката на Кип и Кити…

Ейми вдигна рязко глава.

— Какво имате предвид?!

— Кити е била сгодена за друг.

— О, не!

— Страхувам се, че е така. Затова никой не знаеше истинското й име. Кип разправяше, че била наплашена до смърт от бившия си годеник, макар всичко между тях да било свършило няколко месеца, преди да се е запознала с него. Наистина се е страхувала от другия. Няколко пъти я е пребивал от бой и едва се е отървал от присъда и затвор. Това обаче не го е спряло, продължил е да я преследва.

— Затова ли Кип е пазел в тайна самоличността й? За да не разбере бившият й годеник, че се среща с друг, и да й причини още повече неприятности?

— Така изглежда.

Джейн Уийвър извади изискана табакера и я отвори.

— Пушиш ли?

Ейми поклати глава.

— Непрекъснато се натъквам на каменни стени, когато се опитам да открия името й.

— Е, предполагам, че има начин.

— Да открия коя е Кити?

— О, да, скъпа. Това, което знам, е името на човека, за когото е била сгодена. Човекът, който я е тероризирал.

— Знаете? Името му?

— Щях да бъда много предпазлива на твое място, обаче. Не казвай на никого, че не съм те предупредила. Мисля, че може да бъде много опасен.

— Но аз трябва да узная истината, госпожице Уийвър. Моля ви, кажете ми името му. Ще преобърна земята, за да открия Кити.

— Добре, тогава. Но не забравяй да внимаваш с него, момиче. И не отивай на среща в тъмна нощ в някой бар, както направи с мен. Вие американците сте доста доверчиви. Кип Уелдън също беше такъв — и виж каква беда го сполетя.

— Просто ми кажете името на мъжа, за когото Кити е била сгодена. Умолявам ви…

— Добре. Добре. Ще ти го дам. Ще го запомниш ли или да ти го запиша? Мога да ти дам и адреса му. Фермер е. Отглежда зеле — огромни площи със зеле. И живее на не повече от двадесет мили оттук.

— Ще го запомня! Кажете ми го.

Ейми бе стиснала ръба на масата така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Кажете ми! За Бога, моля ви, кажете ми името му…

Очите на Джейн Уийвър се присвиха.

— Добре. Ти го искаше — името му е Роджър Клейбърн и живее в Хейпни Енд.