Джули Гарат
Уговорен брак (5)

Пета глава

— Мое скъпо момиче, ти не знаеш какво говориш.

Усмивката на Джифърд Уелдън по време на вечерята бе така глуповато снизходителна, сякаш срещу него седеше петгодишно дете.

— Чичо Джиф, това е сериозно! — с усилие потисна раздразнението си Ейми.

Очевидно бившият й настойник си бе въобразил, че все още може да контролира живота й. Той продължи да се храни, като режеше картофите в чинията си на съвсем малки парченца.

— Но ти не можеш да се върнеш обратно в Америка. Едва си пристигнала тук.

— Не съм казала, че ще се върна веднага. Казах само, че директорът на училището ще ми пази мястото до лятната ваканция. Тогава възнамерявам да се прибера, чичо Джиф. И това е съвсем сериозно.

— Изяж си вечерята, добро момиче.

Усмивката му започваше да я вбесява. Ейми захвърли вилицата и ножа върху чинията и си пое дълбоко дъх, готова да спори с него отново. Трябваше някак си да го накара да проумее, че вече не е малко момиченце.

— Изяж си салатата, дете. И пилето е превъзходно. Ще поздравя госпожа Аберкромби за кулинарните й умения.

— Наистина си непоносим! Не можеш да ме оковеш във вериги и да ме задържиш тук!

Очите му светнаха.

— Жалко, че нямаме подземие в „Уайдеил Хол“. Можех да те хвърля в него, скъпа моя, докато се поохладиш малко.

Ейми се опита да възприеме думите му като сполучлива шега и стисна зъби.

В този момент влезе икономката.

— Пудинг? — попита тя, като ги изгледа последователно.

Ейми избухна в смях, който много приличаше на истеричен.

— О, Лизи!…

— Какво толкова казах? — скръсти ръце икономката и я изгледа начумерено.

— Пудинг.

— Не обръщай внимание на Ейми, Лизи — намеси се Уелдън. — Тя е в странно настроение.

— Чичо Джиф тъкмо заплашваше да ме заключи в подземие и точно в този момент се появяваш ти и ме питаш дали искам пудинг.

— Говориш несвързано — измърмори Лизи. — А сега, искаш ли захаросан джинджифил или не?

— Би било чудесно, Лизи — отвърна вместо Ейми Джиф Уелдън с противно сладникав глас. — И трябва да ти направя комплимент за вечерята…

— Пиле. Съвсем обикновено пиле — процеди Лизи. — И не си мисли, че можеш да ме спечелиш на своя страна с ласкателствата си. Жените имат права, Джиф Уелдън. Не са длъжни да понасят покровителственото поведение на работодателите си.

— Ти си много повече от прислуга, Лизи, и добре го знаеш.

— Даваш ми заплата! — тросна се икономката. — И аз се трудя за теб. Ясно ли е?!

Ейми стана и започна да прибира масата. Възрастната жена я спря с жест.

— Седни, момиче!

— Аз не искам пудинг, Лизи. Ще дойда в кухнята да измия съдовете.

— Това не е твоя работа!

— Никога ли не си чувала за разделяне на задълженията? — засмя се Ейми и понесе няколко чинии към кухнята.

— С какво си го разгневила? — попита я Лизи, щом двете останаха сами.

— Казах му, че ще се върна в Щатите след няколко месеца. Изглежда е останал с впечатлението, че ще остана тук завинаги.

— Лош ход.

Икономката отиде до старомодното огнище и изсипа остатъците от чиниите в огъня. Пилешките кости зацвърчаха.

— И защо трябваше да правиш това? Не знаеш ли, че иска да останеш тук за постоянно?

— Не мога. В Бостън ме чака работа.

— Той е възрастен човек. Не можеш ли да го прикоткаш малко.

— Какво, по дяволите, означава „да го прикоткам“?

— Да го поглезиш! Да го оставиш да прави, каквото си поиска.

— С цената на моя живот? — поклати глава Ейми.

— Неговият живот е почти към края си, момиче.

Ейми се извърна рязко от мивката и около нея се разхвърча пяна.

— Лизи, не трябва да говориш такива неща!

— Защо тогава си мислиш, че ти писах?

— Когато прочетох писмото ти, си помислих, че чичо Джиф е на смъртно легло. Но той не е. Лизи той ли те накара да ми го изпратиш? За да ме върне тук?

— Не, той не знае, че съм ти писала. Смята, че си пристигнала във ваканция по собствено желание.

— Доста непочтено от твоя страна, Лизи!

— Не споменавай отново, госпожице, за връщане в Щатите.

— Ако искаш да знаеш, идеята да кажа на чичо Джиф бе на Ричард Бодън.

Лизи я изгледа продължително с присвити очи.

— Не ти трябваше много време да тръгнеш след него, нали?

— Беше в параклиса. Не съм тръгнала на лов за мъже, за Бога!

Икономката размаха пръст.

— Предупредих те да не използваш изрази като „за Бога“ тук!

Ейми зае предизвикателна поза.

— Ричард Бодън не ми се кара за изразите, които използвам. И Ричард Бодън повтаря „по дяволите“ толкова често, колкото и аз.

— Ричард Бодън се вписва в представите ти за добри маниери, така ли, госпожице учителке?

— Нямам нищо против него! — отвърна Ейми и отново се зае да мие чиниите, разплисквайки вода наоколо.

Чу Лизи да излиза от кухнята и стъпките й по дългия каменен коридор заглъхнаха към трапезарията.

— Защо не ядем всички тук — попита я, когато тя се върна, — тримата? По-уютно е, отколкото тази мрачна, обкована с дъски трапезария.

— Обкована с дъски? Това е ламперия, момичето ми. Внимавай господарят да не те чуе, че я наричаш „обкована с дъски“.

— Тъмна и зловеща, с отвратителни синкави петна — потрепери Ейми.

— Синкавите петна са от влагата. Ричард Бодън твърди, че ни трябва добра изолация. Очевидно, когато „Уайдеил Хол“ е строен преди около триста години, не са знаели за тези неща.

— Не трябва да се храниш сама, Лизи.

— Аз съм прислуга, госпожице Ейми.

— Не ме наричай, госпожице Ейми, за Бога! Мразя това, наистина!

— Каза отново „за Бога“, момиче!

— Имам чувството, че съм се върнала в Средните векове — намуси се Ейми. — Можеш ли да престанеш да ми правиш забележки, че ругая от време на време?

Лизи сви костеливите си рамена.

— Предполагам, че не.

Тя взе чиста кърпа и започна да подсушава чиниите и приборите.

— И така! Какво мислиш за него? За Ричард Бодън? — попита лукаво.

— О, „мъжът от камък“… — отвърна загадъчно Ейми.

— И ти имаш едно въображение!

Икономката подреди чиниите без никакво усилие на най-горния рафт в бюфета и изсумтя.

— Мъж от камък! Не трябваше да те питам.

— Хубав е. Всъщност, харесах го. Подари ми поставки за книги. Сам ги е гравирал.

— Поставки за книги?!

Лизи разпери ръце и застана насред кухнята с отворена уста.

Ейми се засмя.

— Не одобряваш ли да получавам подаръци от Ричард Бодън?

— Ами… не съм очаквала. Обикновено изглежда така свит.

— Аз пък не останах с такова впечатление. Лизи, кажи ми какво е станало със съпругата му?

— Починала е. Отдавна, през осемдесетте. Някакво усложнение по време на бременността.

— Бременност! По дяволите! Не ми е идвало на ума за деца. Той няма, нали?

— Не. Щяло да им бъде първото, ако Грейс и детето били оживели. Веднъж ми показа нейна снимка.

Ейми присви очи.

— Значи вие с Ричард сте в добри отношения, така ли?

— Би могло да се каже…

Лизи съсредоточено изтриваше приборите и ги подреждаше в едно чекмедже.

— О, хайде, Лизи! Разкажи ми за него. Трябва ли да измъквам с ченгел всяка дума от устата ти?

— Не зная повече — вдигна рамене възрастната жена. — Понякога се отбива на чаша чай, когато работи в параклиса.

— Мога ли да го поканя на вечеря?

— Защо не. Изглежда, започваш да се държиш като господарка тук, американска госпожице.

— Какво се опитваш да намекнеш?

— Задаваш твърде много въпроси. Това намеквам.

Лизи затвори с трясък чекмеджето и закачи кърпата на стената.

— Сега, ако не възразяваш, си отивам в стаята, за да гледам „Коронейшън стрийт“. Нещо против?

— „Коронейшън Стрийт“? Това да не е някой от онези блудкави филми за кралицата?

— Ела и виж сама, госпожице Всезнайке — отвърна сухо икономката. — Мисля, че ще ти хареса.

— Така ли?

— Да! Някои от героите са точно като теб — пъхат си носовете в работите на другите, независимо на каква цена. Но кой знае, може пък да научиш нещо ново.

 

 

Джифърд Уелдън се съгласи Ричард Бодън да дойде на вечеря, но каза, че той лично ще му отправел поканата. Ейми остана разочарована. Надяваше се, че ще може да му телефонира, но чичо й не искаше и да чуе за това.

— Не е твоя работа, момичето ми. Редно е аз като домакин да се свържа с него.

— Но нали аз ще бъда домакинята?

— Ти, Ейми, си моя гостенка.

Джиф Уелдън бе категоричен и нямаше смисъл да се спори с него. Ейми осъзна, че наистина не бе нищо повече от гостенка, дори и да наследеше един ден „Уайдеил Хол“.

Снегът заваля две седмици преди Коледа. Загледана през прозореца на спалнята си в студеното и безрадостно утро, Ейми потрепери и си представи с носталгия централното им отопление в Бостън. Облече набързо първите неща, които намери в двукрилия старинен гардероб: черно поло, черни джинси и вълнен пуловер на червени райета. Реши, че бе задължително да си обуе ботуши, след като възнамеряваше да излезе на дълга разходка. Всъщност, тя правеше това всеки ден през седмица, откакто бе пристигнала в имението. Обхождаше цели мили пеш, за ужас на Лизи Аберкромби и чичо си Джиф.

След като закуси сама в кухнята, защото Лизи бе заета с двете жени, които идваха от селото, за да чистят, тръгна към просторния хол. Зърна чичо си да влиза в своя кабинет в края на студения каменен коридор от другата страна на хола, но реши да не го безпокои.

Загледа се в портрета на Барбара Уелдън над камината и присви рамене.

— Е, Барби, старо момиче — промърмори, — изглежда компанията ми не е включена в разписанието на никого тази сутрин. Предполагам, че ще изкача онази малка планина ей там, а?

— С кого си въобразяваш, че говориш?

Ейми се завъртя рязко. Лизи Аберкромби винаги вдигаше шум, когато се приближаваше, а сега се бе появила така тихо — като че ли от нищото.

— По дяволите, Лизи! Изплаши ме.

Вниманието на Ейми бе привлечено от странните пухкави розови пантофки на краката й.

— Какво, за Бога, си обула?

— Пантофки, не виждаш ли!

— Обикновено те чувам, като идваш.

— Днес съм измръзнала.

— О! Разбирам.

— А и надзиравам онези двете от Хоукууд. Оставила съм ги да работят в различни крила на къщата. Щом са заедно, започват да клюкарстват и не вършат нищо. Ако нося пантофи, мога да пропълзя до тях и да ги хвана, че мързелуват.

— Искаш ли да ти помогна, Лизи?

— Това ли питаше и госпожата там горе? — кимна многозначително икономката към портрета на Барбара Уелдън.

— Какво е станало с нея, Лизи?

Ейми отново впери очи в картината, която винаги я бе очаровала.

— Заминала си е. Или поне това съм чула. Било е, преди да дойда тук.

— Но защо? Защо си е тръгнала?

Лизи сви рамене.

— Как бих могла да зная?

— Скандал ли е станал?

Ейми някак инстинктивно усещаше, че Лизи криеше нещо.

— Виж какво, развели са се. Какво повече ти трябва да знаеш?

— Но той сигурно я е обичал. Все още държи портрета й тук.

— Любов! Любовта не означава нищо.

— Е, винаги съм знаела, че не си най-непоправимата романтичка на света, но…

— Какво „но“, госпожице Ейми? Любовта е просто начин на природата да подскаже на тялото, че хормоните му са наред. Това е любовта. За вас младите всичко е много примамливо, но идва време, когато човек се събужда за действителността и признава, че любовта не е и наполовина толкова забавна, колкото я представят.

— Тя изглежда доста самотна там горе, Лизи.

— Е, и? Самотна е? Това достатъчно основателно ли е да започнеш да говориш на една картина?

— Казвах й, че възнамерявам да изкача планината.

— Каква планина?

— Аспен Тор. Големият хълм на север от „Уайдеил Хол“.

— Зная кой хълм е Аспен Тор, момиче. Не е необходимо да ми обясняваш.

— Той така ме очароваше през няколкото месеца, докато живеех тук като дете. Обожавах да го наблюдавам покрит със сняг. Когато заминах за Америка, си обещах, че ако някога се върна отново, ще го изкача.

— Ти си напълно, абсолютно си луда! Защо ти е да правиш това? — сложи Лизи свитите си юмруци на кръста.

Ейми си бе измислила теория за тази нейната поза. Предполагаше, че така икономката можеше да заема повече място от обикновено и следователно хората й обръщаха по-голямо внимание.

— Искам да го изкача, защото е там. Не е ли това причината, поради която повечето от хората изкачват планините?

— Е, няма да избяга. Ще продължи да бъде там и когато времето се оправи. Но този хълм едва ли може да се нарече планина. Стигала съм до върха много пъти.

— Искам да поснимам малко.

— Фотографии?

Ейми прихна.

— Мили Боже! Какво по дяволите е това „фотографии“?

— Снимки. Така ги наричахме, когато бях малка.

— Говоря за видеофилм, Лизи.

— Видео?

— Да! Видео! Малка черна кутия, каквато ние нямаме в „Уайдеил Хол“.

— Тогава какъв е смисълът да снимаш видеофилм, щом не можем да видим резултата?

— Ще купя видеокасетофон. Можем да го вържем към малкия ти телевизор, нали?

— О, не!

— Защо пък не?

Лизи размаха заплашително пръст.

— Няма да закачаш нищо електрическо към телевизорчето ми, госпожице Ейми. Не искам нещо новоизлюпено да го взриви.

— О, Лизи! Толкова си старомодна. Нищо няма да взриви твоето телевизорче, за Бога.

— Нещата се взривяват, откакто ти пристигна, дете. Виж само как се държиш — първо с чичо си, а после и с мен. Вие американците сигурно не се славите с особена тактичност, нали?

Ейми направи ледена физиономия и изрече бавно:

— Ти си измисли предлог, за да ме извикаш тук Лизи. Очаквах чичо Джиф да е прикован на легло, а какво заварих? Сприхав стар човек, който изглежда не се тревожи и не се притеснява за никого и за нищо, освен за „скъпоценната“ си къща — това заварих. И докато сме на тази тема, ще ми кажеш ли честно, защо ме помоли да дойда?

— Не би ме разбрала — вирна нос Лизи и се престори на обидена.

— Лизи! Искам отговор! Не съм дете. Не можеш да ми нареждаш: „Направи това, направи онова“ — и да очакваш да се подчинявам на заповедите ти без никакви въпроси.

Ейми заобиколи икономката и тръгна към стълбището. На първото стъпало се спря и повтори:

— Лизи! Трябва да получа отговор!

Лизи Аберкромби я погледна в очите.

— Мислиш, че съм луда, нали?

— Започвам да мисля, че лудата съм аз — да прекося Атлантическия океан с такава бързина, заради едно нищо.

Обикновено бледото лице на Лизи бе силно поруменяло.

— Някога имаше и господин Аберкромби — изрече тя най-после.

— Какво общо има това?

— Сънувах сън…

— Всички сънуваме, Лизи.

— Не и такъв. Този беше лош. Истински. И не беше първият, разбираш ли?

Ейми започна да губи търпение.

— Лизи, какво по дяволите, става тук?!

— Изживявахме тежък период — аз и господин Аберкромби. Казваше се Том, между другото…

— И кога беше това?

Икономката направи гримаса.

— Преди години. Двадесет… или двадесет и две, кой да ти ги брои след толкова време.

— И?…

— Сънувах, че бях понесена от вихрушка в някакъв тунел. Покрай мен профучаваха влакове със сто мили в час и тогава, точно когато зърнах светлина в края на тунела, пред мен се изпречи тухлена стена и го затвори. И аз се ударих право в нея.

Ейми забеляза ужаса в очите й и каза по-нежно:

— Всички сънуваме подобни сънища, Лизи.

— На следващия ден Том се хвърли на един железопътен мост точно пред експреса…

— Господи! — промълви Ейми и се отпусна на стъпалото.

— Преди два месеца сънувах друг сън…

Ейми усети как кръвта й се смразява.

— Този път беше малкият каменен мост на реката — продължи някак безизразно Лизи. — Ти беше малко момиченце и тичаше откъм къщата на Дънкан Уорд. Вилнееше страховита буря и ти изглеждаше уплашена. Нали знаеш как е в сънищата, госпожице Ейми — искаш да помогнеш, но си закован на едно място, неспособен да се помръднеш…

Ейми кимна и изрече хрипливо:

— Продължавай, Лизи. Разкажи ми края.

— Точно когато стигна реката и понечи да стъпиш на моста, той бе отнесен от водната стихия. Остана там… Стоеше на единия бряг на реката, а Джифърд Уелдън се смееше безумно на другия.

— И какво стана? — потрепери Ейми.

— Онзи проклет ангел Гейбриъл… — почти изхлипа Лизи. — Онзи, по който Ричард Бодън така се е вманиачил… Той внезапно се появи. Като че ли изплува от придошлата река. Оживял, но загадъчен — не какъвто е в действителност, просто голямо парче алабастър. Първо погледна към теб и протегна ръце. Аз се опитах да изкрещя, да те предупредя да не отиваш към него. Но не можех да отроня нито думичка. И ти му подаде ръка, но… Но той като че ли промени решението си и се обърна към чичо ти. Чичо ти ей така си стоеше на брега, когато крилата на ангела го прегърнаха… И тогава се събудих…

Ейми имаше усещането, че по гръбнака й се стича разтопен лед. Скочи на крака и се втурна към Лизи. Двете се прегърнаха и останаха безмълвни така няколко минути.

— Какво означава това, Лизи? — прошепна най-сетне Ейми.

— Господ знае, не и аз. Всичко, което зная, е, че изпитвах същото чувство, както когато моят Том умря.

— И казваш, че се е случвало и преди… преди съпругът ти да почине?

— Много пъти. И винаги със същия резултат.

— Смърт? О, Господи, Лизи, плашиш ме!

— Правилно ли постъпих, като ти писах, дете? — погледна я в очите икономката.

Ейми кимна сковано.

— Лизи, излизам. Разбираш ли? Отивам до Аспен Тор. Трябва ми време да поразмисля…

— Бъди изключително внимателна покрай тази река…