Джули Гарат
Уговорен брак (27)

Двадесет и седма глава

Ландровърът на Ричард бе първото нещо, което Ейми забеляза, когато излязоха от последния завой по пътя към „Уайдеил Хол“ — бе паркиран върху тревистия бряг на реката до малкия мост. Джон Греъм спря до него.

Ейми ужасена се взираше в гледката от другата страна на реката. Беше истински кошмар. Цялото западно крило на „Уайдеил Хол“ се бе срутило и планини от камъни и земна маса бяха засипали хълма надолу. Разместените основи на къщата от север и юг бяха оголени и дворът приличаше на кейк, внимателно разрязан по средата.

Джон Греъм сякаш бе изпаднал в шок. Стоеше, загледан към къщата, и клатеше глава, без да направи опит да слезе от колата.

— Сърцераздирателно… — мълвеше той. — Сърцераздирателно…

Ейми забеляза, че Ричард се отделя от групата мъже с жълти каски на главите от другия бряг на реката и изтичва през моста. Измъкна се от колата и се устреми към него.

Той протегна ръце и я пое в обятията си. Двамата останаха прегърнати така, загледани в тъжната картина, която в момента представляваше имението.

Зимната градина се бе сгромолясала надолу по хълма, декоративната морава, разположена точно над нея, сега се бе устремила застрашително към стръмния наклон, пръст и камъни продължаваха да се свличат в урвата.

В тясната част на реката се бе образувал бент от падналите скални отломъци и изкоренените дървета. Водата си пробиваше трудно път между тях. Ейми се помоли мислено да не завалят поройни дъждове, преди те да бъдат разчистени, защото нивите в долината щяха да бъдат наводнени, ако реката излезеше от коритото си.

— Къде са Лизи и чичо Джиф? — обърна се към Ричард.

— И двамата са добре! Джон Греъм ги отведе в къщата на Дънкан Уорд.

— Не са ли пострадали?

— Не. Добре са.

— Кои са онези мъже с жълтите каски, с които разговаряше, когато пристигнах?

— От една инженерно-строителна компания. Позвъних им незабавно, щом Лизи ми съобщи какво е станало.

Ейми се озърна наоколо и забеляза малък бял камион, паркиран от другата страна на моста, близо до стария параклис.

— Има ли вероятност и друга част от къщата да се срути? — попита тя, досещайки се какъв ще бъде отговорът.

Ричард кимна. Беше блед и напрегнат.

— Слава Богу, че не си била тук, когато това се е случило — каза той. — Зная колко привързана беше към зимната градина и ако си била тук… Господи! Дори не смея да си го помисля!

Ръцете му я притиснаха още по-силно.

— Хей! Аз съм добре — увери го Ейми.

Той се усмихна.

— Защо гласът ти трепери тогава?

Преди да му отговори, някакво бръмчене в слънчевото юлско небе привлече вниманието на Ейми. Тя вдигна глава и притаи дъх.

— О, не! Пак този Марк Пауъл!

— Как ли е разбрал? — намръщи се Ричард. — Едва ли са минали и два часа от срутването.

Хеликоптерът внезапно се спуска много ниско над „Уайдеил Хол“.

— Сигурно не е имал никаква представа — каза тя. — Не ме питай откъде зная, но имам чувството, че Марк Пауъл току-що изживя шок там горе.

Хеликоптерът направи кръг и се отдалечи от сцената на разрухата.

— Мисля, че си права. Мисля също, че Марк Пауъл ще се присъедини към нас не след дълго — прогнозира Ричард.

И позна. Два часа по-късно фотографът пристигна в къщата на Дънкан Уорд.

— Забелязах пушек от комина и предположих, че всички ще сте тук — заяви той.

В малката всекидневна Марк завари Джиф Уелдън, Лизи, Джон Греъм, Ейми и Ричард. Те разговаряха и пиеха чай, който икономката бе осигурила в неограничени количества.

Полицията бе отцепила цялото имение от главния път, тъй като доста хора бяха чули за срутването на голямата къща в новините по местното радио и имаше опасност да се насъберат прекалено много любопитни. Впрочем, около дузина такива вече имаше пред дома на покойния адвокат.

— Виждам, че си се завърнал с фотоапарата си — процеди Ейми ледено, когато Марк се приближи до нея.

— Нямах представа, че ще попадна на подобно нещо. Не можах да повярвам на очите си, когато погледнах надолу. Какво е станало?

— Инженерите предполагат, че е от проливните дъждове през декември. Размекнали са почвата и са стигнали до глинен слой точно под къщата. Част от стената на зимната градина бе започнала да се срутва по-рано и Ричард се притесняваше, но не сме допускали, че ще се стигне до такъв катаклизъм.

— Лоша работа — отвърна той сериозно. — И скъпа също. Особено, ако останалата част от къщата трябва да се събори.

— Добре, че никой не е пострадал. Трябва да сме благодарни поне за това.

Ейми забеляза, че лицето му почервеня.

— О! Вероятно, първо трябваше да се поинтересувам за хората… Благодаря, че ми напомни.

Тя го изгледа презрително и понечи да се отдръпне.

— Почакай… остани.

Усети ръката му върху рамото си и повдигна въпросително вежди.

— Няма за какво да оставам! Двамата с теб никога повече няма да оставаме заедно!

— Виж, съжалявам, че първата ми мисъл не беше за хората, но всички сте тук и по вас няма нито драскотина. Суматохата щеше да е много по-голяма, ако някой бе пострадал.

— Добре — направи гримаса Ейми, — но не ме задържай. Чичо Джиф е достатъчно разстроен. Надявам се с Лизи да го убедим да си полегне.

— Той е мой баща — рече тихо Марк Пауъл. — Може би и аз би трябвало да се опитам да го направя.

Тя свали ръката му от рамото си.

— Окей — съгласи се неохотно. — Направи го. Изглеждаш твърдо решен да заемеш полагащото ти се място тук, затова давай!

— Какво скъпоценно малко наследство е останало и за двама ни, нали? — засмя се той.

— За това ли мислиш в този момент?

— Ами, къщата сега е доста голяма отговорност…

В стаята изведнъж се възцари тишина и всички насочиха вниманието си към Марк Пауъл.

— Хей — каза тихо той, — аз не съм злодеят тук.

Ричард пристъпи напред.

— Сега едва ли е времето и мястото да обсъждаме нечие наследство.

— Остави го, Ричард — намеси се Джифърд Уелдън. — Момчето е младо. Не осъзнава какво приказва.

Ейми се ядоса, че чичо й вземаше страната на Марк. След предварителния оглед на имението преди около две седмици земята бе оценена приблизително на два милиона. Марк Пауъл може би бе разбрал. Имаше вероятност и самият Джифърд Уелдън да му е съобщил. Може би затова Марк се бе появил в „Уайдеил Хол“ — за да се убеди, че той е готов да го приеме за свой син.

Само едно нещо имаше значение за Ейми. Тя се отдръпна от Марк и чичо си с отвращение и излезе от стаята.

Ричард я намери в старата зимна градина на Дънкан Уорд, загледана в една леха с разцъфнали рози. Техният аромат изпълваше с чудното си ухание въздуха.

Той застана тихо зад нея и сложи ръце върху раменете й.

— Ричард! — въздъхна Ейми и облегна главата си върху гърдите му.

Чувстваше се защитена, вече не я бе грижа за „Уайдеил Хол“. Къщата не й бе дала нищо, освен тъга и болка. А днес миналото бе отмъстило и на останалите. Страхуваше се от едно-единствено нещо, макар да съзнаваше, че е неразумно.

— Ейми! — прошепна Ричард в косата й.

Тя бавно се обърна с лице към него и срещна погледа му.

— Ричард, ти получи мен, но осъзнаваш, че няма да получиш „Уайдеил Хол“ сега, нали? Чичо Джиф е решен да направи ново завещание и да остави всичко на Марк, след като знае, че му е син.

— Мислиш ли, че това има значение за мен?

— Вече си вложил доста пари в „Уайдеил Хол“.

— Понякога печелиш, понякога губиш.

— Но аз вървях в комплект с къщата, ако помниш?

— Единствено ти възприемаше нещата по този начин, Ейми. Не и аз.

Ричард й се усмихна нежно, а очите му се присвиха в ъгълчетата.

— Значи все още ме искаш? — попита направо Ейми.

— Обичам те — отвърна той. — На кого му е притрябвала такава голяма стара къща?

Зад тях някой предупредително се прокашля и двамата се обърнаха едновременно.

— Дочух разговора ви.

Джифърд Уелдън бавно се приближаваше сред спускащия се здрач на топлата юлска вечер.

— Чичо Джиф, съжалявам за къщата — рече Ейми.

Лицето му бе посивяло и сбръчкано. Приличаше на стогодишен старец.

— Не мога да се отметна от думата си.

Джифърд се спря и изгледа многозначително Ричард.

— Джентълменско споразумение, нали знаеш. Беше договорено.

Тонът на Ричард бе любезен, но твърд.

— Нямаше такова нещо, Джиф. Как би могло да има? Уговорените бракове вече не са на мода.

— Все едно, ти я взе заедно с къщата като застраховка, момчето ми.

На Ейми й се искаше да се изсмее високо, но осъзна, че чичо й бе съвършено сериозен.

Ричард я притисна плътно към себе си.

— Ейми е всичко, което искам. Освобождавам те от каквото и да било споразумение, което си въобразяваш, че сме имали, Джиф.

— Съгласна съм с Ричард — кимна Ейми.

Джиф Уелдън не откъсваше очи от двамата. Изражението му стана сурово.

— Споразумението си е споразумение! — избухна той. — И аз не мога да отменя завещанието, с което оставям всичко на Ейми.

— Не искам къщата, нито имението, нито каквото и да е… — започна Ейми.

— Не мога да се отметна от обещанието си! А и „Уайдеил Хол“ винаги е бил предназначен за теб, Ейми! — прекъсна я навъсено чичо й, обърна се и с олюляваща се походка се скри обратно в къщата.

Ейми изгледа Ричард.

— Истинска лудост! Той има син. А аз съм никоя.

— Времето не работи в полза на стария — допълни с въздишка Ричард. — И все пак съвестта му няма да му позволи да направи това, което смята за правилно.

— Ще трябва да се примири първо със съвестта си. Не може сериозно да обмисля възможността да ми остави „Уайдеил Хол“, когато има законен наследник.

— Ти наистина ли не възразяваш да загубиш всичко? Не възразяваш да се задоволиш само с мен?

— Харесвам къщата ти — засмя се Ейми. — Поне ще мога да гледам видеофилмите си там. Имаш страхотно стабилен електрически ток, господин Бодън.

 

 

Лизи и Джиф останаха в къщата на Дънкан, а Ейми се върна в Хатън ин дъ Деил с Ричард. Никой не се поинтересува къде ще отседне Марк Пауъл. Приеха просто, че се е настанил в „Хоукууд Армс“ в селото.

На следващия ден икономката взе автобуса и отиде да види Ейми.

— Ето… — измънка тя, докато седяха в прохладната кухня и пиеха кафе, — помолих строителите да изнесат някои твои лични вещи. Помислих си, че държиш особено на тези.

Лизи бръкна в обемистата си пазарска чанта на колелца и извади поставките за книги, гравирани от Ричард, дневника на Ейми и томчето със стихове.

— И не се тревожи — добави тя. — Не съм надничала в дневника ти.

Ейми се засмя.

— О, Лизи, познавам те достатъчно добре, за да ти вярвам за всичко. Както и да е, нямам тайни, а ако имах, нямаше да ги напиша.

— Не можеш да имаш вяра на никого! Най-малкото пък на свадливи старци като Джиф Уелдън.

Ейми я изгледа изпитателно.

— За какво ми намекваш?

Лизи изсумтя и вирна нос.

— Трябваше да хукне към Хоукууд снощи, нали? За да се срещне с Марк Пауъл…

— Естествено е, Лизи. Предполагам, че е доста шокиращо за него да открие толкова късно, че е станал баща.

— Разбери, госпожице Ейми, не може да се върне времето назад. Този Марк Пауъл се е нуждаел от баща, когато е бил малък, но сега вече е голям и е напълно способен да се грижи за себе си. Единственото хубаво нещо в момчето е, че то като че ли има по-разумно отношение към парите от баща си. Ами, притежава хеликоптер и мотоциклет, за който бих продала душата си, когато бях на неговите години.

— Лизи! — засмя се звънко Ейми. — Това да не е една от твоите добре пазени тайни? Ти и мотоциклет?!

Икономката направи гримаса.

— Много момчета имаха мотори, когато бях млада през петдесетте. Пък аз не си хващах лесно момчета, нали разбираш? Не и с моето лице и фигура. Затова се влюбих в мотоциклет. Мотоциклетите не се интересуват как изглеждаш и на тях може повече да се разчита, отколкото на някой сополанко с протрити дънки.

— Е, и купи ли си този мотор?

— Не! Имах толкова възможност да го купя, колкото сега онази малка къща от другата страна на улицата. Твоят Ричард така се смя с мен, когато не можах да откъсна очите си от нея при последното ми идване тук. Каза ли ти?

Ейми кимна.

— Ще трябва някъде да живееш, когато чичо Джиф вече няма де е тук, Лизи.

— Да… Всъщност, говорех ти за Джиф Уелдън, преди да се отклоня и да започна да ти разправям за въздушните си кули. Нямам доверие нито на него, нито на този негов слухтящ син — ако въобще е син на Джиф.

— Не мисля, че има голямо съмнение в това — отвърна сериозно Ейми.

Лизи помълча малко, после продължи:

— Нещо не е наред старият…

— Не е наред? Да не е болен?

— О, не. Но нещо странно се върти в главата му, ако питаш мен. Приказва разни неща.

— Какви неща?

— Мърмори непрекъснато, че бил провалил хората. А когато минах снощи покрай вратата на спалнята му, го чух да споменава името ти много пъти. Предполагам, че беше заспал и бълнуваше.

— Може би трябва да го накараш да отиде на лекар, Лизи.

Икономката въздъхна и извърна очи към тавана.

— Може и да е нищо. Вероятно, защото се тъпчем всички в тази малка къща, повече неща ми правят впечатление. В „Уайдеил Хол“ всеки си имаше стая в противоположните краища на къщата. Възможно е винаги да е бълнувал на сън. Не зная! Може би призракът на Дънкан Уорд го преследва. Това противно тясно пространство и мен ме кара да настръхвам.

— О, Лизи, не зная какво да кажа… Защо не дойдеш тук? Ричард ще те приеме с отворени обятия, защото аз не мога да сваря дори едно яйце както трябва…

— Но какво ще стане със стария тогава? Той не може да се оправи сам, а със сигурност няма да напусне нито „Уайдеил Хол“, нито къщата на Дънкан.

— Не е необходимо да оставаш през нощта там, Лизи. Нуждаеш се от сън. Защо не позволиш на Ричард да те взема вечер? На чичо Джиф не му трябва икономка по двадесет и четири часа в денонощието.

— Ще си помисля, особено ако бълнуването му не спре. Казвам ти, госпожице Ейми, започва да се отразява на нервите ми, а още не съм прекарала там и едно денонощие.

Ейми беше доста обезпокоена. С „Уайдеил Хол“ бе свързана голяма част от живота на икономката и на чичо й и разрухата на къщата очевидно им се отразяваше много неблагоприятно.