Джули Гарат
Уговорен брак (23)

Двадесет и трета глава

Марк Пауъл затвори телефона и остана загледан мрачно в пространството. Трепна, когато усети ръката на майка си върху рамото си.

— Човекът добре ли е, синко?

Той кимна.

— Да. Говорих с икономката в „Уайдеил Хол“. Очевидно ме обвинява за това, което се случи. Бях глупак, мамо. Не трябваше да се бия с него…

— Ако някой има вина, това съм аз.

Барбара Пауъл въздъхна дълбоко и закуцука към прозореца на малката си къща. Марк се изправи изморено.

— Не казвай това. Разбира се, че не си виновна. Нямаше как да знаеш, че възнамерявам да открия кой е истинският ми баща.

Тя му обърна гръб.

— Не могат да те обвиняват, че си искал да разбереш. И двамата нямаме приятни спомени от Дерек Пауъл, нали?

— Не, мамо. Той ти отрови живота.

— Аз обаче трябваше да предвидя, че някой ден ще поискаш да научиш повече за Джиф Уелдън.

Барбара вдигна ръце примирено.

— Но бях твърде сломена, за да ти говоря за него. Сега разбираш, нали, Марк?

— Да, мамо. Разбирам. Никой не би искал да признае, че е бил измамен от такъв негодник.

Тя поклати глава.

— Не! Не беше това. Държах се не по-добре от курва, сине. Толкова много исках да имам бебе. И се чувствах измамена. Но сега знаеш истината. Толкова хора пострадаха заради мен…

— Само един, мамо. Един мъж… Господ знае, какво ми стана. Но когато онова момиче…

— Ейми Уелдън?

Марк кимна.

— Когато започна да ми намеква, че може би ще съм заемел мястото на любовника на стария…

Той преглътна болезнено.

— Мамо! Повдига ми се от всичко в „Уайдеил Хол“. Вече нищо няма значение за мен. А когато отидох там за пръв път, бях решил, че ще взема всичко за теб — къщата и парите на стария. Само че открих, че няма какво да се вземе. Ейми ще се омъжва за този Бодън, защото е богат и може да възстанови старата къща. Мамо, не издържам да гледам как Джифърд Уелдън манипулира всичките тези хора!

— И мен също ме манипулира, Марк. Не го забравяй, моля те!

— Не съм го забравил. Никога няма да го забравя, няма да му простя!

— Ейми Уелдън изглежда е приятно момиче. Тя сигурно е преживяла същия шок като теб, когато е открила истината за връзката на чичо си, и че ти си му син — наблегна Барбара на последните си думи.

— Може би.

— И какво те притеснява?

— Нещо, което икономката ми каза — Ейми била заминала за Линкълншайър.

— Във ваканция?

Барбара Уелдън бавно се придвижи до стола и седна с изкривено от болка лице.

— Мамо, толкова ли ти е зле артритът пак?

— Не повече от обикновено — успя да се усмихне тя. — Ще сложиш ли чайника на печката, скъпи?

Марк отиде до кухнята и след малко се върна с две порцеланови чаши, които постави на масата пред нея.

— Сложих две лъжички чай в чайника, добре ли е?

— Да. Достатъчно е. Водата ще заври бързо.

Той потърси погледа й.

— Не отидох да търся Джифърд Уелдън от алчност, разбираш ли?

— Да, разбирам — кимна майка му.

Марк приклекна до нея и взе ръцете й в своите.

— „Уайдеил Хол“ по право е мой — мой и твой. Всъщност, повече твой, отколкото мой.

Тя се засмя тихо.

— Какво ще правя с такава къща — хамбар?

— Ще я продадеш. За друго не става. Старият ти дължи някакво обезщетение.

— Не, момчето ми. Джифърд Уелдън не ми дължи нищо. Той ми хвърли спасителен пояс, когато родителите ми починаха и бях оставена на произвола на съдбата. Затова не мога да го мразя напълно. Просто ми се иска да бе постъпил честно с мен. Можех да отида в „Уайдеил Хол“ и без да съм му съпруга. Търсел е икономка, но се е почувствал задължен да ми предложи брак. Не е толкова лош човек, Марк.

— Той е егоист и деспот! Оженил се е за теб, защото е сметнал, че една съпруга ще му придаде тежест и авторитет.

— Все пак има и добри черти. Нито един човек не е напълно лош.

— Използва хората…

— О, това ли било? Ние всички понякога не използваме ли някого?

Марк я изгледа навъсено и се изправи.

— Мамо, трябва да се обадя по телефона.

— Обади се, сине. Ти плащаш сметките. Не е необходимо да ми искаш позволение.

— До Лондон — на Катрин…

— Харесвам гласа на твоята Катрин. Доведи я да ме види някой ден.

Барбара чу, че водата в чайника е завряла, и се надигна с усилие.

— Мамо, аз мога да направя това… — предложи Марк.

Тя махна с ръка.

— Остани тук и говори с Катрин. Напълно съм в състояние да приготвя две чаши чай.

 

 

Тревогата на Катрин Блейк бе искрена.

— Ейми Уелдън е заминала при Роджър Клейбърн?! Марк, какво точно научи от госпожа Аберкромби?

— Ами, позвъних, за да поговоря с Ейми и да я попитам как е годеникът й, но икономката ми каза, че била заминала за Линкълншайър, при това сама.

— Но това може и да не означава нищо. Тя не би могла да знае за Роджър и мен, нали?

— Защо тогава е отишла там? Катрин, причиних достатъчно неприятности на това момиче. Не ми харесва мисълта, че си търси белята, а съдейки по това, което си ми разказвала за Роджър Клейбърн, проблемите със сигурност няма да й се разминат.

— Той е зъл…

Катрин усети ледени тръпки да полазват по тялото й.

— Опита се да ме убие, Марк.

— Е, може би Ейми Уелдън няма да се опита да те открие чрез него.

— Казваш това, но мислиш точно обратното. Затова ми позвъни, нали?

— По дяволите! Не зная. Нищо не можем да направим. Но тя е упорита. Влезе ли й муха в главата, няма начин да я спреш.

— И какво предлагаш? — попита Катрин.

— Можем да я последваме.

— Говори разумно, Марк. Ти си в Шотландия, аз в Лондон, а Ейми Уелдън сигурно вече е изминала половината път до Линкълншайър!

— Не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме да я пребие до смърт, както е направил с теб.

— Той ме преби, защото се отказах от годежа ни. Няма причина да стори зло на Ейми.

— Права си, разбира се. Може би не трябва да предприемаме нищо.

— Да. Мисля, че така ще е най-добре.

Мозъкът на Катрин обаче работеше бързо. Знаеше от личен опит на какво бе способен Роджър Клейбърн. Затова бе напуснала родния си край. Той можеше да бъде и чаровен, но този чар бе измамен…

— Ще ти кажа какво ще направя, Катрин — прекъсна мислите й гласът на Марк. — Ще се обадя на икономката в „Уайдеил Хол“ отново утре. Очаквала Ейми да се върне следобед. Ако момичето си е вкъщи, значи няма за какво да се тревожим. Но ако не…

— Да — отвърна разсеяно Катрин, — ако не се е върнала, тогава е време да започнем да се тревожим.

Когато затвори апарата, тя се облегна в стола си, загледана в малката си дъщеричка, която си играеше с някакви кубчета на пода.

Разговорът й с Марк целеше да го успокои и да го накара да остане в Шотландия. Но със сърцето си чувстваше, че не биваше да пренебрегва фактите.

Ейми Уелдън бе пускала обяви за „Кити“, опитвайки се да се свърже с нея. И „Кити“ поне досега не бе отвърнала на молбите й. Катрин съзнаваше, че трябва да действа, и то бързо. Ейми можеше да изпадне в голяма опасност, ако не предприемеше нещо. Само името на Кип Уелдън бе в състояние да пусне на воля всички зли сили, дремещи у Роджър.

Катрин чу вратата на апартамента да се отключва и скочи. Сестра й се прибираше. Нямаше време за губене, добре че винаги можеше да разчита на Сю да се погрижи за момиченцето!

 

 

Денят бе прекрасен за шофиране, за разлика от миналия път, когато бе валяло почти непрекъснато. Беше ранна вечер и слънцето бе паднало ниско на запад. Живите плетове бяха побелели от цветове, а въздухът беше изпълнен с аромата им.

Ейми си помисли колко хубаво би било, ако току-що се бяха оженили с Ричард и отиваха на меден месец в някое усамотено кътче.

Август все пак не бе толкова далече, а и за да можеха да пристигнат Кейт и Марти от Америка, те трябваше да бъдат предупредени по-отрано. Заслужаваше си обаче чакането, след като това й даваше малко допълнително време, за да издири тази неуловима Кити. Беше убедена, че е попаднала на вярната следа. Кити бе била приятелка на Роджър Клейбърн и негова годеница. Навъсеният мъж се бе променил като по чудо и се бе съгласил да разговаря с нея.

Настроените й се повиши и от факта, че след два или три дни щяха да изпишат Ричард от болницата. Всичко се нареждаше като по ноти!

Пристигна в хотела около седем и половина, позвъни на Лизи, че е пътувала благополучно, и в девет си легна.

Утрешният й ден щеше да е напрегнат.

 

 

В „Уайдеил Хол“ телефонът иззвъня отново, точно когато Лизи отиваше в стаята си.

Забърза към апарата, мърморейки под носа си:

— Кой ли може да е по това никое време?

И тъкмо когато вдигна слушалката, старинният часовник удари десет часа.

— Здравей, Лизи. Ейми там ли е?

Краката на икономката се подкосиха.

— Ричард Бодън?

— Разбира се. Не познаваш ли гласа ми тази вечер?

— Не е тук…

Лизи започна трескаво да разсъждава: „Той ще иска да узнае къде е годеницата му. Защо му казах, че не е тук! Защо не го излъгах, че момичето вече е заспало?!“

— Не е там?

Лизи се окашля, печелейки време, докато се опитваше да измисли нещо, което поне да е наполовина истина.

— Страхувам се, че не е… Нямаш късмет. Как си, Ричард? По-добре, надявам се. Тежко ли ти е там?

— Престани да ме забаламосваш, Лизи! Какво става? Къде е Ейми?

— Ами… излезе…

— Излязла?

— Да…

— Твърде много ли ще ти дойде, ако те попитам къде?

— Ами… в някакъв хотел. Вероятно вечеря.

— Сама?

— О, не зная.

Лизи се усмихна — това поне не беше лъжа. Ричард въздъхна в другия край на линията.

— Окей, тогава ще й оставя съобщение.

— Да. Няма да е лошо.

— Ще й предадеш ли, че ще ме изпишат от болницата утре. Дали ще може да дойде да ме вземе? Имат много спешни случаи и тъй като аз вече съм добре, ще ме пуснат.

Лизи преглътна мъчително.

— Изписват те? Изписват те от болницата?

— В десет сутринта. И нямам търпение да се прибера вкъщи. Ще й предадеш, нали, Лизи?

— О, да, разбира се…

— Благодаря, Лизи.

Гласът на Ричард бе леко поразтревожен.

— Сигурна ли си, че Ейми е добре? Доста е късно, за да бъде навън…

— Разбира се, че е добре.

Лизи вече започваше да се паникьосва. Искаше й се единствено той да затвори телефона, за да може да позвъни на Ейми и да й съобщи новината, която при други обстоятелства сигурно щеше да я ощастливи.

И когато той най-сетне затвори, икономката остана няколко минути заслушана в тиктакането на старинния стенен часовник в ъгъла. После въздъхна дълбоко и започна да избира номера на мобифона на Ричард.

Ейми се събуди от писукането на мобифона, надигна се в леглото и го взе от нощното шкафче. Сърцето й заби лудо. Никой не би й позвънил от „Уайдеил Хол“ по това време на нощта, ако не беше нещо спешно.

— Ричард… О, Ричард… Моля те, Господи, нека да не са лоши новини за него! — промълви тя и цялата настръхна, докато поднасяше слушалката към ухото си.

— Лизи! — извика, като чу гласа на икономката.

— Хей, просто ме изслушай. Той се прибира вкъщи утре. Току-що ми се обади и аз трябваше да го излъжа — да, да го излъжа, госпожичке, заради теб. Какво, по дяволите, можех да му кажа? Питам те, ще направиш ли същото заради мен? А сега всички ни забърка в тази каша. И само защото си науми да заминаваш, Господ знае къде, посред нощ. Слушаш ли ме? Защото трябваше! Върни се незабавно тук, момиче, и си обяснявай сама нещата, защото аз със сигурност няма да съм тук утре в десет часа. Не разчитай на мен. Разбра ли?

— Лизи! За какво, по дяволите, говориш?

— За Ричард Бодън, за него говоря. Нали знаеш старата поговорка: „О, каква тънка паяжина си плетем, когато за пръв път на лъжи се отдадем…“ Е, аз повече няма да те прикривам. Просто се върни тук утре сутринта — това е всичко, което трябва да ти кажа, момиче!

— Не мога, Лизи! Не и сега, когато съм толкова близо до разгадаването на истината за Кити.

— Не можеш ли!? — изкрещя Лизи отсреща.

— Успокой се и ми разкажи защо ще го изписват толкова скоро от болницата?

— Заради някакви спешни случаи. Нямали легла.

— Добре, а сега ме изслушай. Изпрати Джон Греъм да вземе Ричард от болницата, Лизи.

— И какво да му кажа, а, момиче? Кажи ми какво да му кажа?

— Ще му се обадя вкъщи. В колко ще го пуснат?

— В десет! — отговори кисело Лизи и Ейми си представи как е сложила ръце на хълбоците си.

— Виж, бих му позвънила и сега, но е много късно. Не се тревожи, Лизи. Ще му се обадя точно в десет и половина утре сутринта, обещавам. Нека само Джон Греъм да го закара у тях дотогава. Няма да ти се наложи да му обясняваш нищо. Честно, няма.

— Ще има да даваш много обяснения, госпожичке! — процеди икономката.

Ейми се засмя.

— Ще поема отговорността. Ричард ще ме разбере. Няма да се разсърди.

— Ще бъде бесен. Ако знаеше къде си сега, щеше да загуби ума си от тревоги — като мен сега.

— Вече съм голямо момиче, Лизи. Прекосих Атлантическия океан сама. Забрави ли?

— Не искам повече да те слушам. Отивам да си легна. А ти по-добре се прибери вкъщи колкото е възможно по-бързо. Лека нощ!

Лизи затвори и Ейми остави мобифона на нощното шкафче отново, като се усмихваше в тъмнината. Ричард се прибираше вкъщи. И след по-малко от двадесет и четири часа той щеше да бъде само неин. Всичко започваше да се нарежда както трябваше. Тя се сгуши под одеялото и се прозя.

Утрешният ден щеше да е хубав за нея — беше сигурна!