Джули Гарат
Уговорен брак (10)

Десета глава

Беше студен ясен ден в края на януари и Ейми бе застанала до прозореца на спалнята си, загледана към долината, където река Истън блестеше като сребърна змия под зимното слънце. Ейми наблюдаваше лъкатушещият път с редиците дървета покрай него, водещ от къщата на Дънкан Уорд към „Уайдеил Хол“, в очакване да зърне колата на Катрин Блейк.

След първото писмо, което бяха получили, бяха уточнени в телефонни разговори с Лондон подробностите какво точно искаше списанието, бяха потвърдени датите на посещенията и евентуалния хонорар. През по-голямата част от изминалата седмица Лизи бе надзиравала непрекъснато двете чистачки от Хоукууд, докато те търкаха, дезинфекцираха и лъскаха подовете и мебелите, докато обираха и последната паяжина в къщата, за да може „Уайдеил Хол“ да е готов за срещата си с медиите.

Ейми съзря проблясване на стъкло и иззад завоя между голите дървета се появи автомобил. Тя прекоси тичешком стаята си и се спусна надолу по стъпалата.

— Лизи! Тя идва! Видях кола…

Икономката, практична както обикновено, отвърна:

— Като пристигне, ще позвъни. Не виждам смисъл да отваряме външната врата и да нахлуе студен въздух.

— Не се ли вълнуваш, Лизи?

Ейми я прихвана през талията в изблик на ентусиазъм и я завъртя около себе си.

Лизи се освободи от нея и оправи престилката си.

— За Бога, момиче, та тя е само една репортерка!

— Но е нещо различно. „Уайдеил Хол“ ще бъде показан в списание. Той го заслужава. Такава красива старинна къща!

— А ти, госпожице, май се отегчи до смърт напоследък, а? Поправи ме, ако греша.

— О, Лизи, разбира се, че не съм отегчена. Не и от „Уайдеил Хол“. Но трябва да признаеш, че по това време на годината, с тези непрогледни нощи и къси дни, може да ти бъде малко…

— Отегчително! Да, точно и това казах току-що. Отегчена си, признай си.

— Не бих казала „отегчена“, а само малко самотна.

Катрин Блейк си имаше компания. От предната врата на малката синя спортна кола слезе някакъв мъж, докато журналистката бе все още зад волана. Ейми тръгна през двора да ги посрещне.

Спътникът на Катрин Блейк бе висок, слаб и чернокос. Когато Ейми зърна лицето му, остана поразена от блестящите му тъмни очи. Ако беше жена, с такива очи сигурно щеше да е ослепителна красавица, а той дори не бе особено симпатичен. Кожата му бе прекалено бледа, а косата твърде къса. Като че ли не си бе направил труда да се обръсне тази сутрин, а джинсите, полото и карираното му яке изглеждаха доста измачкани. Движеше се с лекота, на рамото му висеше скъп фотоапарат и оглеждаше старата къща с професионална вещина.

Катрин Блейк бе висока почти колкото Лизи Аберкромби, но докато икономката беше изпита и съсухрена, лицето на Катрин бе леко заоблено и тялото й също. Носеше права бежова пола и дълго сако в същата гама, а обувките й бяха по-скоро удобни, отколкото модерни. Беше си сложила съвсем дискретен грим.

Тя пристъпи напред и Ейми й подаде ръка.

— Вие сте госпожица Блейк нали?

— Наричайте ме Катрин.

Журналистката погледна към старинната дъбова врата на къщата, като че ли очакваше някой друг да я посрещне.

— Чичо Джиф е вътре. Студеното време не понася на дробовете му. Аз съм Ейми — Ейми Уелдън.

Катрин замръзна на мястото си.

— Какво има? — забеляза смущението й Ейми.

— Нищо… нищо — съвзе се бързо репортерката. — Вие сте американка. Не очаквах…

Ейми се засмя.

— Да, тук съм само във ваканция. Мисля, че е страхотно „Уайдеил Хол“ да бъде показан на света, така да се каже.

— Да. Надявам се, че нещата ще потръгнат — отвърна тихо Катрин. — Сигурна съм, че редакторката ми ще се заинтересува, когато види колко внушителна е старата къща.

— Довела сте и фотограф, забелязвам…

Ейми хвърли отново поглед към слабата, мрачна фигура на спътника й, който изглежда преднамерено стоеше на разстояние от тях.

Все още малко смутена, Катрин добави:

— Надявам се, не възразявате, че доведох Марк Пауъл. Срещнах го в странноприемницата на селото, където отседнах снощи. Очевидно е там от известно време. Много добър фотограф и е доста известен в Лондон — истински професионалист, а не аматьор като мен.

Вече по-спокойна, тя се обърна и извика:

— Марк, ела да се запознаеш с госпожица Уелдън.

— Наричайте ме Ейми, моля.

Мъжът не се помръдна от мястото си.

— Не ми обръщайте внимание — изрече той с шотландския си акцент. — Използвах само превоза дотук. Ако вие или чичо ви не желаете някой да се навърта наоколо, мога да се поразходя надолу покрай потока през следващите два часа.

Ейми отново си помисли, че той тенденциозно се държеше по този начин, като отказваше дори да се представи.

— Не е поток, господин Пауъл, река е. Река Истън, ако трябва да сме по-точни.

Той я изгледа заинтригуван.

— Вие не сте оттук, нали?

— Не, от Бостън съм, САЩ.

— Плюс за списанието — приятният му глас прозвуча доста саркастично. — Какво по-примамващо заглавие, Катрин? „Янки в Двора на крал Уелдън“!

Учтивото изражение на Катрин се стопи.

— Марк! Достатъчно! — скастри го тя. — Зная по-добре от теб какво обичат читателите. А те не искат подобни клишета.

— По-добре и двамата да влезете вътре — предложи Ейми, въпреки че не й се искаше да има никакви допирни точки с мъжа.

Не го хареса. Беше едновременно враждебен и високомерен.

Тръгна към просторния хол, където чакаха Лизи и чичо й Джиф. Когато представи журналистката на чичо си и икономката, се обърна и остана изненадана, че Марк Пауъл не ги бе последвал.

— Спътникът ви сигурно е тръгнал край „потока“, както и обеща — каза на Катрин с усмивка.

— И по-добре!

Усмивката на репортерката бе пресилено весела, а облекчението й — очевидно.

Ейми не преставаше да се пита дали придружителят й твърде дръзко не си бе въобразил, че присъствието му в „Уайдеил Хол“ ще се посрещне с добро око.

— Той наистина е добър фотограф — изрече Катрин, сякаш разгадала мислите й. — Един от най-известните съвременни аерофотографи.

— Аеро… — повториха като ехо Джиф Уелдън и Ейми.

Катрин кимна.

— Доколкото разбрах, има собствен хеликоптер.

Ейми погледна към чичо си, който смръщен бе присвил устни.

— Значи, това е човекът, който ни тормози седмици наред — изрече бавно той.

Стомахът на Ейми се сви странно. Нещо й подсказваше, че пристигането на Марк Пауъл днес не бе съвсем случайно, че то е било планирано, както и че за непрекъснато му кръжене над „Уайдеил Хол“ с хеликоптера е имало причина.

— Добре ли го познавате? — попита тя.

— Въобще не го познавам — отвърна Катрин. — До вчера не го бях виждала, но да си призная, името му ми беше познато, фотографските му способности са известни на хората в нашия бранш и когато ми предложи да дойде тук и да ми помогне… Ами — разпери безпомощно ръце, — какво можех да му кажа? Особено, като ме попита направо дали може да пътува с мен до „Уайдеил Хол“ тази сутрин…

— Вижте, ще ви оставя с чичо Джиф за малко. Имате да обсъждате много неща — рече Ейми.

— Ще направя по чаша хубав чай — обади се икономката.

— За мен не, Лизи.

Ейми с бързи крачки се отправи към стълбището.

— Мисля, че ще се разходя до параклиса и ще проверя дали Ричард е там.

Джиф Уелдън и Катрин Блейк тръгнаха по коридора към кабинета, говорейки си за времето. Репортерката очевидно бе допаднала на възрастния човек.

Лизи настигна Ейми и й прошепна:

— Не ми харесва този господин, който пристигна с нея.

— На мен също, Лизи. Но като че ли е решил да си почине един ден.

— Надявам се. Не ми се нрави да се навърта около къщата.

— Чичо Джиф и госпожица Блейк май имат за какво да си говорят. Едва ли ще забележат отсъствието ми за около половин час.

— Отиваш да търсиш „мъжа от камък“, така ли?

— Не съвсем, Лизи… Просто си мислех, че чичо Джиф и Катрин трябва да останат насаме, за да обсъдят как ще се представи материалът в списанието.

Икономката присви очи.

— Добре ли ти вървят нещата с господин Бодън?

Сърцето на Ейми се сви, но успя да отвърне с безгрижен тон:

— Предполагам.

— Виждала ли си го от Коледа?

— Не. А ти?

Ейми вирна предизвикателно брадичка, защото не й се искаше Лизи да подема отново глупавите си разговори за женитба.

— Не, не съм. Може би трябва да му телефонираш. Той обикновено не стои настрани от „Уайдеил Хол“ толкова дълго.

— Защо, по дяволите, трябва да му телефонирам, Лизи?!

Едрите рамене на икономката се повдигнаха.

— Може да е болен. Той живее съвсем сам в онази голяма къща в Хатън ин дъ Деил.

— Живее на главната улица в селото. Може да повика през прозореца всекиго, който минава оттам, ако е болен. Има и телефон.

— Ами ако е паднал по стъпалата и си е счупил крака.

— Е, ако е направил това по Коледа, да е умрял от глад досега. Мина почти цял месец — отвърна троснато Ейми.

— Костелива си като орех. Точно това си, госпожице!

— Да! — хукна по стъпалата тя.

— Къде отиваш?

— Да си взема палтото и шала. Излизам на разходка.

 

 

Ричард не беше в параклиса.

Ейми често си бе мислила за него през изминалите седмици. С времето обаче онези смущаващи целувки по Коледа бяха започнали да избледняват от паметта й.

Усмихна се, тръгвайки си от руините. Не бе очаквала томчето с романтична поезия, когато разопакова пакетчето на сутринта след коледната нощ. Това бе последното нещо, което предполагаше, че би могла да получи от такъв практичен човек. Сложи томчето върху поставката от алабастър на бюрото си до прозореца, но там то изглеждаше самотно, затова от едната му страна постави речник, а от другата — дневника си.

Впрочем, и така й изглеждаше самотно!

Вечер лежеше в леглото си и четеше някои от стиховете. Беше стара книга, с великолепна подвързия от кафява кожа и с позлатени букви. Вътре имаше надпис:

„Продължителната саможертва може да превърне сърцето в камък.“

И Ричард се бе подписал под думите на Уилиям Батлър Йейтс, изказани преди толкова много години.

Ейми знаеше, че посланието бе предназначено само за нея. Знаеше, че то се отнася за упоритата й вярност към паметта на Кип Уелдън. Би се заклела също, че това е и причината Ричард да не й се обади толкова дълго.

Изчакваше. Тя със сигурност нямаше да направи първата крачка за продължаване на приятелството им. Харесваха й нещата такива, каквито си бяха. Макар и вътрешно да си признаваше, че Ричард я привличаше, никога нямаше да му позволи да го узнае.

След като излезе от горичката, в която се намираше параклисът, засенчи очите си с длан и се загледа в надигащата се мъгла около билото на Аспен Тор.

— Не е особено подходящ ден за снимки — сепна я тих и леко подигравателен глас.

Ейми рязко се обърна. Марк Пауъл се бе подпрял върху ствола на едно дърво, обрасло с мъх, и я наблюдаваше.

— Откъде изникна?! — процеди тя и въпросът й прозвуча така, сякаш той беше нещо като току-що изпълзяло изпод камъните влечуго.

Марк Пауъл тръгна бавно към нея.

— Бях в гората зад параклиса, когато зърнах жълтия ти шал между дърветата.

— Аз… аз трябва да се връщам в „Уайдеил Хол“.

— Не си тръгвай.

Фотоапаратът му бе изваден от калъфа и висеше на гърдите му. Той го хвана и го вдигна към лицето си.

Ейми му обърна гръб, кипяща от гняв. „Какво си въобразява тоя, по дяволите! — изруга мислено. — Че ще му позволя да ме снима, когато на него му се прииска?“

— Завърти се!

Гласът му бе повелителен.

Ейми си тръгна, без да го погледне.

Дочу пукането на сухите съчки под краката му покрай реката, докато я следваше. Знаеше, че се опитва да я провокира, за да я принуди да се обърне.

— Срамежливи сме за фотообектива, нали? — подхвърли й, като я наближи.

— Разкарай се!

— Не искаш ли да се видиш като господарка на имението на хубава снимка в средата на списанието?

— Не! Аз не съм господарката на имението!

— Чух, че ще станеш някой ден.

Ейми ускори крачките си.

— Хей — извика й Пауъл. — Би ли поговорила с мен?

— Прибери първо тази фотокамера!

Чу го да закопчава кожения калъф.

— Добре — промърмори фотографът, — сега вече си в безопасност.

Тя се спря до един дънер, вероятно повален преди много години, стъпи върху него и го изгледа отвисоко.

— Кралицата разглежда своето владение — подхвърли присмехулно Марк Пауъл.

— Защо ме ненавиждаш? — попита Ейми.

По бледите му бузи избиха червеникави петънца.

— Кой е казал, че те ненавиждам?

Той пъхна ръце в джобовете на карираното си яке и се втренчи в нея.

Ейми почувства превъзходството си над него — бе го смутила, ако въобще бе възможно де се смути такъв арогантен тип.

— Имаш предубеждения. А аз не харесвам мъже с предубеждения към жените.

— Предпочиташ сладникавите, които ти правят комплименти през цялото време, нали?

— Предпочитам мъжете, които са истински — тросна се тя, като вече все по-трудно се владееше.

— И аз не спадам към тази категория?

— Не те познавам. Но се надявам, че това, което виждам, не е истинската ти същност. Ако пък е така, струва ми се, че наистина имаш голям проблем.

— Ау, каква малка психоаналитичка си, госпожице Уелдън!

— Обичам да си мисля, че умея добре да преценявам човешката природа, това е всичко.

— Отдалечаваме се от темата обаче.

Той отиде до брега на реката и остана загледан във водата, която се носеше към долината. После попита небрежно през рамо:

— Задълго ли си тук в Англия?

Тя скочи от ствола и се приближи до него.

— Предполагам, за около два месеца.

— Значи си на почивка?

— Нещо подобно. Не съм се връщала тук от дванадесет години.

— В Бостън сигурно е много различно.

— Да. Познаваш ли Бостън?

— Само през фокуса на фотообектива.

Марк Пауъл се обърна и се усмихна, но черните му очи останаха сериозни и преценяващи. Усмивката не стигна до тях.

Нещо в тези очи изнервяше Ейми. Като че ли го бе познавала отпреди, но в друг живот…

— Изпратиха ме да направя книга със снимки за Новия Свят преди година и половина — добави той.

— За Америка?! — изненада се Ейми.

— Ммм. Не е обичайното ми амплоа. Банално. Старото и новото. Знаеш тези неща — две снимки на една страница. Едната правена преди сто години, другата — съвременна, цветна на същото място.

— Струва ми се интересно, господин Пауъл, и не съвсем банално.

— Не е необходимо да използваш мозъка си за тази работа обаче.

— Разбирам. А ти обожаваш предизвикателствата, нали?

— Добрият фотограф е артист.

— Аз предпочитам видеото — най-безцеремонно заяви Ейми.

— О! Така ли? — презрително изсумтя Марк.

Иронията му я разгневи отново.

— Пак ще те попитам — защо ме ненавиждаш?

— Горкото малко, богато момиче. Не мога да понасям жени, които седят със скръстени ръце и берат плодовете на другите. Които никога не си помръдват дори и пръста да си помогнат сами.

— Изгуби ме за събеседник — процеди Ейми и тръгна към „Уайдеил Хол“. — Не знаеш нищо за мен и въпреки всичко сипеш глупави твърдения.

— Окей, ти ще наследиш всичко това, когато старият умре, нали?

— Предполагам. Включително и плесена — допълни многозначително тя.

— Все пак, местенцето е страхотно — гора, един Господ знае колко акра пасища и къща — мечта. Но дори най-добре скроените планове и така нататък, и така нататък…

Ейми се спря и се обърна.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш?

Марк ритна една туфа заледена трева и я изгледа продължително.

— Никога не можем да сме сто процента сигурни в този живот, нали, госпожице Уелдън?

 

 

Ричард Бодън мина бавно по моста с ландровъра си и се отправи към стария параклис. Пътят се стесняваше много преди да стигне до полуразрушената постройка и той паркира под дърветата на една поляна.

Излезе от колата и веднага го лъхна свежият студен въздух. Загледа се в далечината към Аспен Тор, чийто връх бе забулен от тъмен облак. После погледна към долината и до бързата река зърна някакво ярко цветно петно.

Усмихна се. Не беше виждал отдавна Ейми, но този жълт шал би трябвало да е нейният.

Сви ръце на тръба до устата си и извика:

— Ейми! Еймии!

Беше твърде далече, за да види изражението на лицето й, но тя се обърна рязко, позна го и му махна. После тръгна към него.

Ричард забеляза, че с нея имаше още някой, който я последва. „Мъж?“ Намръщи се и присви очи, за да го разгледа по-добре. Не беше Джиф Уелдън. Този стъпваше твърде леко. Освен това, Джиф Уелдън никога не би облякъл такова крещящо яке на бели и червени карета.

Ейми взе тичешком последните стотина метра. Бузите й бяха поруменели, а жълтият шал се развяваше зад нея.

Мъжът намали темпото си, като измина най-стръмна част от пътеката покрай реката едва-едва.

— Ричард! — изрече задъхано Ейми, когато се приближи на няколко крачки. — Ричард! Напоследък си доста рядък посетител тук.

Тя се спря, пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се усмихна приветливо. Изглеждаше доволна, че го вижда.

Непринудената й сърдечна усмивка стопли сърцето му. Беше му трудно да стои настрани през изминалите седмици, но бе необходимо. Посланието му в книгата беше недвусмислено. Призракът на Кип Уелдън трябваше да се погребе и забрави напълно, преди да започнат нещо по-сериозно от лек флирт.

Ричард се чудеше кой ли бе тъмнокосият млад мъж, който се бе подпрял на едно дърво и си играеше с фотоапарата. Мрачният му поглед не се откъсваше от Ейми. На Ричард не му хареса начинът, по който я гледаше — почти опипващо.

Големите му ръце се свиха в юмруци. Беше се чувствал така веднъж и преди — но докъде бе стигнал! Потисна с усилие порива си да смачка това цинично изражение върху лицето на непознатия. „Никой няма право да се взира така в Ейми, като че ли я притежава. Кой, по дяволите, е този тип?!“

Насили се да изрече почти равнодушно:

— Не знаех, че не си сама, Ейми. Иначе нямаше да ти се обадя.

Тя погледна бегло мъжа до дървото и отметна глава.

— От Коледа насам се случиха разни неща в „Уайдеил Хол“, Ричард. Дълга история. А това е Марк Пауъл, фотограф.

Мъжът потвърди обяснението й с една-единствена дума, отправена към Ричард:

— Здравей.

Ейми побърза да ги представи по етикета.

— Господин Пауъл — Ричард Бодън.

Ричард почувства известно облекчение, че тя не назовава другия с малкото му име. Първоначалното му раздразнение започна да се стопява.

— Фотограф? Трябва да е интересна работа ти. Може би, би искал да надзърнеш в параклиса?

— Бях вече там и заснех почти цял филм.

Шотландският му акцент не можеше да се сбърка, но мъжът бе очевидно добре образован.

Ейми си пое дъх, преди да изрече троснато:

— Не си ми казвал, че си направил това!

— Имаш пред вид, че не съм искал позволение? — отвърна й Пауъл нагло.

Ейми нямаше намерение да си навлича неприятности. Демонстративно му обърна гръб, извади едната си ръка от джоба и я сложи върху рамото на Ричард.

— Ще влезеш ли вътре? — попита го. — Ако е така, ще дойда с теб, а господин Пауъл може да се върне и сам в „Уайдеил Хол“.

Ричард кимна на фотографа и я поведе към параклиса. Когато влязоха, той запали малката печка и придърпа един стол и за Ейми.

— Заповядай, седни. Днес е студено.

Тя се доближи до прозорчето.

— Надявам се, че е разбрал намека и си е отишъл — каза неспокойно.

Ричард съблече зеленото си непромокаемо яке и го хвърли върху един кашон в ъгъла. От печката бавно започна да се разнася топлина. Той запретна ръкавите на дебелия си пуловер в цвят каки и махна найлона, с който бе завит ангелът.

— Искаш ли да ми обясниш защо той е тук?

Ейми започна да му разказа подробно за събитията в „Уайдеил Хол“, откакто не се бяха виждали.

— И всичко това е станало съвсем неочаквано? Никой никога досега не е потърсил Джиф Уелдън, за да пише за имението му?

Тя поклати глава.

— Беше напълно изненадан от писмото.

— Странно! — намръщи се Ричард. — Още по-странното е, че този господин Пауъл обикаля тук с хеликоптера си седмици наред. Не мислиш ли?

— Но репортерката изглежда истинска. А и списанието „Дайъри“ със сигурност съществува. Доста е популярно и може да се намери по всички павилиони.

— Къде е тази Катрин Блейк сега?

Ейми се загледа в ангела.

— В къщата е. Разговаря с чичо Джиф.

— Джиф видял ли е нещо от парите на списанието?

— Ще му платят петстотин лири при подписване на договора, а останалите петстотин при публикуването на материала.

— Може би не трябва да се тревожим, в такъв случай.

— Е, смея да се надявам — засмя се тя. — Обикновено съм доста доверчива, но сега… не зная.

Смехът й заглъхна и Ейми се намръщи.

— Ричард, струва ми се, че нещо не е съвсем наред. Може би заради фотографа. Нещо не мога да го разбера. Всичко, което казва, ми звучи като въпрос. Побиват ме тръпки от него… Лизи също не го хареса.

— И аз трябва да призная, че не ми изглежда като най-приятелски настроеното същество на два крака.

Ричард се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си.

— Тези очи… черни като нощта — потрепери тя. — Правят го да изглежда зъл като скункс понякога… а иначе са наистина красиви.

— Да не би да се опитваш да ме накараш да ревнувам? „Красиви“ ли каза?

— По дяволите, Ричард! Не мислиш, че хлътвам по него, нали?

— „По дяволите“, надявам се, не — имитира я той иронично.

— Марк никога не се смее. Не и като теб.

Изражението на лицето й стана по-нежно, Ейми го изгледа и наклони глава на една страна.

— Струва ми се, че го познавам отнякъде — рече замислено.

— Много хора имат прилика с някой друг.

— Кълна се, че съм го виждала и преди. Или пък някого, който прилича на него…

— Вероятно в града — ходила си няколко пъти в Хатън.

— Може би. А и той е посещавал Бостън. Каза ми, че е бил в Америка преди година и половина.

— Виждаш ли. Няма нищо застрашително в него.

Беше все още доста студено в малката стая на параклиса и Ричард забеляза, че Ейми трепери.

— Но той знае всичко за мен, Ричард. Дори знае, че ще наследя „Уайдеил Хол“ някой ден.

— Това не е кой знае каква тайна, Ейми.

Ричард се приближи до нея, хвана ръцете й и я погледна в очите.

— Чичо ти ми каза преди около година, че е написал завещанието си. Оставя всичко на теб. И Дънкан Уорд сигурно знае за това завещание. Предполагам, че като адвокат, вероятно той го е оформил. И Лизи знае, и навярно Джон Греъм — шофьорът. Не разбираш ли? Всеки би могъл да предостави тази информация на Марк Пауъл.

Ейми поклати глава и издърпа ръцете си от дланите му.

— Нещо не проумявам. Той… той е непознат тук. Непознат за всички в „Уайдеил Хол“ и все пак ми каза нещо доста смущаващо, Ричард. Каза, че никога не можем да сме сто процента сигурни за нищо. Сякаш се опитваше да ме сплаши. Като че ли знаеше някак си, че аз никога няма да наследя „Уайдеил Хол“.

— Ейми! Моят съвет е да престанеш да му обръщаш внимание.

— Лесно ти е да го кажеш…

— Ейми, ти трябва да забравиш думите му. Струва ми се, че е човек, който обича да раздвижва духовете, само заради самата идея да го направи.

— На мен ми прозвуча като заплаха — упорстваше тя. — Чудя се обаче, защо един непознат би искал да ме види лишена от наследство?

 

 

Ейми продължаваше да мисли за Марк Пауъл, докато изкачваше хълма към къщата около обяд. Забеляза, че малката синя кола я нямаше в двора. Надяваше се, че и фотографът си бе тръгнал, и че никога повече нямаше да се върне.

Икономката я посрещна с бодър вид.

— Срещата с журналистката даде нов смисъл в живота на чичо ти — рече й. — Тази млада и привлекателна жена го омая с вниманието си.

— Катрин Блейк е наистина приятна.

Ейми съблече палтото си и го метна върху един стол в кухнята.

Лизи се приведе и започна да вади печени картофи от фурната. На масата бяха сервирани чинии и прибори за двама.

— Джиф ще обядва навън — рече през рамо икономката. — Госпожица Блейк го натовари в онази малка кола и го отведе на обяд в „Хоукууд Армс“.

— Така ли?! — изненада се Ейми. — И той как реагира?

— С възторг.

Лизи се изправи и отнесе горещите картофи на масата.

— Лизи Аберкромби, подиграваш ми се — засмя се Ейми.

Лицето на икономката остана сериозно.

— Представяш ли си, Джифърд Уелдън да приеме принудително „платото на орача“?

— Какво пък е това?

— Ръжен хляб, бучка сирене, салата и туршия.

— Е, може би, заради хубаво личице на Катрин.

Икономката я изгледа някак странно и повдигна вежди.

— Не мисля така, госпожице Ейми. Наистина, не мисля така!

 

 

„Уайдеил Хол“ бе построен на няколко нива, съобразно естествения наклон на хълма. Имаше разклонения с по няколко стъпала, водещи към различни стаи и широки площадки с прозорци, от които се разкриваше панорамна гледка към Дербишайър. Градините бяха подредени по същия принцип — в поредица от тераси, поддържани от ниски каменни стени с перила. Всяка градина се свързваше със следващата с широки каменни стъпала. Хълмът над имението бе гъсто залесен — предимно с вечнозелени дървета, образуващи огромен полукръг, който като че ли обгръщаше „Уайдеил“ и околностите му със зелена мантия и зиме, и лете.

Ейми обичаше най-много зимната градина. Тя беше уединена и се достигаше до нея само по една пътека, обрасла с тисови дървета. Цветните лехи тук бяха оградени от каменни бордюри, оформящи малки калдъръмени алеи между гергините и хризантемите. От времето, което бе прекарала тук като дете, си спомняше жълтите нарциси под декоративните дървета, както и розовите храсти с пурпурни цветове и меки като кадифе листенца. Днес всичко бе голо — от земята се подаваха само няколко зелени връхчета, вероятно нарциси и зюмбюли.

Следобедното слънце не топлеше особено, но Ейми не си взе палтото и шала. Предпочете да си облече дебел вълнен пуловер, панталони и ботуши, за да може да поработи. Преди да тръгне за градината, се вгледа в отражението си в дългото огледало на гардероба в спалнята. „Приятелите ми в Бостън едва ли биха ме познали“ — помисли си с усмивка. Никога преди не бе изглеждала така „пасторално“. Този пуловер с обърната яка обаче, като че ли не бе съвсем подходящ за работа в градината. Наведе се леко и яката му се докосна до брадичката и бузите й. Наистина не бе най-удачният избор за градинарска дейност, но времето напредваше и скоро дневната светлина щеше да се стопи. Отиде до тоалетната масичка и видя кутията от лакирана черупка на костенурка. Всеки ден изтриваше праха от нея, поглеждаше брошката, която чичо Джиф й бе подарил, и после я затваряше. Сега я откачи от лъскавата атлазена подложка и я вдигна към яката на пуловера си. Пурпурният аметист с формата на магарешки бодил прилепна върху белия й пуловер и Ейми импулсивно закопча брошката върху яката.

Наведе се отново. Този път яката не падаше. Чичо й Джиф едва ли би погледнал с добро око на факта, че използва подаръка му за такава цел, но това пък й спести неудобството да иска от Лизи безопасна игла или да се рови сама из чекмеджетата на икономката.

Събра изсъхналите хризантеми и ги струпа в ъгъла на градината, където обикновено палеха огън, за да изгорят плевелите. Беше доволна, че вършеше нещо полезно, защото в „Уайдеил Хол“ отдавна нямаше градинари. Джон Греъм обикновено извършваше плевенето и подрязваше живия плет. Лизи пък му помагаше, когато й останеше време.

Ейми работеше методично, като започна от най-ниското ниво. Изскубна увехналите цветя и ги отнесе до мястото, където щеше да ги изгори. После се зае с розовите храсти, но почти загуби равновесие, когато една от стените на малките тераси се разклати под краката й. Огледа се наоколо и установи, че почвата се бе слегнала около каменната основа. Отстъпи назад и разгледа цялата стена. Реши да поиска мнението на шофьора какво може да се направи, за да се предпазят розите. Проправи си внимателно път назад към алеята между бодливите храсти. Като огледа още веднъж градината, се ужаси от всеобщата разруха. Лизи бе права, че времето разяждаше дори камъните в „Уайдеил Хол“. Старата къща и градините й бяха оставени твърде дълго без грижи.

 

 

Марк Пауъл стоя в сянката на тисовите дървета повече от пет минути, преди тя да го забележи. Впрочем, Ейми едва ли щеше да го види, ако не бе дочула тихото изщракване на фотоапарата му, докато я снимаше.

Погледът, който му отправи, бе красноречив.

— Виновен! — призна си Марк. — Прости ми. Не можах да устоя на изкушението да те снимам поне веднъж.

Тя свали ръкавиците си, захвърли ги върху една декоративна каменна пейка и газейки кал до глезените, се отправи бързо към него.

— Би ли се чупил оттук, господин Пауъл? — изсъска в лицето му. — Нямаш абсолютно никакво право да се навърташ и да шпионираш наоколо!

Смехът на фотографа прозвуча някак изкуствено.

— Исках да направя само една-две снимки, за Бога…

— Не ме интересува какво си искал. Навлязъл си в частна собственост, затова се разкарай. Хайде, тръгвай си! Ти си един противен нахалник! Първо ни шпионираш от въздуха, а после се прокрадваш тук, като се преструваш, че помагаш на Катрин Блейк…

— Нямаш представа…

Марк Пауъл замлъкна, забелязвайки брошката й. Гневът вземаше връх над него и той с усилие си наложи да не протегне ръка и да не изтръгне бижуто от яката й. Не беше нейна, за да я носи. Нямаше въобще право да я притежава. Но не можеше да й го каже. Не можеше да й каже, че откакто се помнеше, една избледняла снимка на млада жена с тази брошка стоеше на тоалетната масичка на майка му. Че тази млада жена беше неговата майка…

— Нямам представа, а? Нямам представа, за какво, господин Пауъл?

Сложила ръце на кръста си, Ейми го гледаше упорито. Той откъсна поглед от брошката и тихо рече:

— В твоите очи съм лош, нали?

— Ти просто слухтиш наоколо. Не обичам такива хора!

— Не правя нищо нередно.

Един златист кичур коса падна на челото й и Ейми нервно го отметна назад.

— Нямаш право да бъдеш тук! Промъкна се и сега можеш да изпълзиш обратно навън, нали?

— Почакай минутка.

Гласът на Марк беше спокоен. Гордееше се, че никога не крещеше, нито викаше. Умееше да сдържа емоциите си. Днес обаче имаше чувството, че ще започне да реве срещу Ейми — да й втълпи, че има пълно право да бъде тук. При това, много по-голямо право от нейното. Искаше светът да разбере — не само Ейми — че той е син на Джифърд Уелдън. Най-много от всичко искаше старият да го узнае. Това трябваше да го нарани, научавайки, че през всичките тези години е имал син и не е подозирал за съществуването му. Макар и малко, това щеше да е възмездието за всички страдания, на които бе подложил Барбара Уелдън.

— Защо да почакам? Кажи ми, защо да правя това? — отпусна ръце Ейми.

Изведнъж тя му се стори много изтощена и уязвима. Лицето й бе изцапано с кал, дрехите й — прашни. Повехнали листа и сухи стръкчета трева бяха полепнали по пуловера й. „Уайдеил Хол“ очевидно означава нещо за нея — проумя Марк. — Не би била тук по това време и в такъв неугледен вид, ако не милееше за старото имение.

Почти бе готов да й признае истината, но някак разбра, че сега не може да го направи. Все пак трябваше да каже нещо.

— Какъв интерес има онзи човек от параклиса към „Уайдеил Хол“?

Ейми бе изненадана от въпроса му.

— Ричард извършва някои възстановителни работи в параклиса. Има вероятност да се заеме с много повече неща и в къщата…

— Защо ще иска да прави това? Няма никакви основателни причини, нали?

Без много-много да се замисля, тя изрече:

— Ако се омъжа за него…

— Ако какво? — остана като гръмнат Марк Пауъл. — Господи! Та той е твърде стар за теб.

Ейми повдигна рамене.

— Не е твоя работа. А между другото, какво общо има тук възрастта?

— Ти си луда… — присви очи и се замисли Марк. — Но той е в изгодна позиция — този Ричард Бодън. Пипва момичето и къщата едновременно само с един удар. Това ли е идеята му?

— Господин Пауъл, мисля, че трябва да си вървиш.

— Не отговори на въпроса ми!

В черните му очи гореше враждебност.

— Няма какво да ти отговарям. Не съм длъжна да ти искам позволение за постъпките си.

— Не, но може би първо трябва да си зададеш няколко въпроса, преди да се впуснеш стремглаво в брак по сметка.

— Не зная какво имаш предвид! — изгледа го свирепо Ейми.

— Мисля, че много добре знаеш, какво имам предвид. Мисля, че трябва да се запиташ дузина пъти дали сериозно възнамеряваш да се омъжиш за него — дали той иска теб или старата къща.

Тя го изгледа още по-свирепо и Марк разбра, че думите му са попаднали в целта.

Но Ейми очевидно нямаше намерение да спори с него.

— Моля те, върви си!

— С удоволствие…

Марк Пауъл не се осмели да добави нищо повече, макар че имаше толкова много неща, които трябваше да си кажат. „Дали ще има някакво значение за нея — запита се, — ако знаеше, че аз съм син на стария Уелдън? Дали ще се стигне до брак, ако тя нямаше никакво наследство? По дяволите! Ейми е симпатично момиче, с бъдеще. А възнамерява да се обвърже с мъж, почти два пъти по-възрастен от нея!“ Искаше му се да я сграбчи, да я разтърси и да я вразуми. Искаше всичко да се разбере, да каже и на нея, и на света, че „Уайдеил Хол“ по право му принадлежеше! Но как би могъл? Какво право имаше да измъкне всичко от нея точно под носа й — всичко, което й е било обещано?

Не можеше да я гледа повече в очите. Със стиснати устни и един последен поглед се обърна, а после, когато стигна до пътеката с тисовите дървета, започна да тича. Знаеше, че двамата трябваше да стоят на безопасно разстояние, докато обмисли следващата си стъпка.