Джули Гарат
Уговорен брак (21)

Двадесет и първа глава

Представляваха малка тъжна групичка в чакалнята на болницата — Ейми, Лизи Аберкромби, Джон Греъм и Марк.

Всяка секунда се струваше цяла вечност на Ейми, докато очакваха новини за Ричард. Сълзите й бяха пресъхнали. Лизи седеше до нея и стискаше ръката й. Останалите се опитваха да водят някакъв разговор, но всеки път, когато се дочуеха стъпки по коридора, в стаята настъпваше напрегнато мълчание.

Марк Пауъл бе неспокоен и непрекъснато сновеше от прозореца до стената и обратно.

Джон Греъм му предложи да се поразходят около болницата. Беше студена пролетна вечер, но навън все още бе светло.

— Добра идея — изрече Лизи, като хвърли злобен поглед към Марк.

Щом останаха сами, тя попита Ейми:

— Какво въобще прави този фотограф тук? Ако не беше той…

— Недей, Лизи. Не обвинявай Марк. Мисля, че и двамата с Ричард изпитваха удоволствие от схватката… докато Гейбриъл не падна. Марк се опита да отмести Ричард, но…

Гласът на Ейми секна нещастно и тя потърси носната си кърпичка.

— Този проклет ангел! И след толкова труд над него! — измърмори икономката.

Ейми се усмихна бледо.

— Гейбриъл вероятно се е опитал да ги спре да не се бият заради мен — прошепна съкрушено.

Лизи седна върху ниския диван и впери поглед в нея.

— Ти наистина го обичаш, нали?

Ейми също я изгледа дълго и настойчиво.

— Съмнявала ли се някога?

— Мислех си, че просто си се поддала на плановете на чичо си. В края на краищата, няма друг начин да се спаси „Уайдеил Хол“, нали? Парите на Ричард са необходими — неотложно.

— Може би така е било в началото. Даже се шегувах с теб, когато разбрах за налудничавия заговор между Ричард и чичо Джиф…

— Да, госпожице Ейми, така беше. — Лизи поклати сивата си фризирана глава. — Не допусках, че наистина ще решиш да се омъжиш за него. После обаче приятелството ти с Ричард Бодън сякаш стана нещо съвсем естествено. Ти не го намрази, както някои момичета биха направили. Искам да кажа, беше доста глупаво Джиф да си въобрази, че ще те принуди да се омъжиш по този начин… особено в днешно време.

— Мисля, че се влюбих в Ричард от първия миг, когато го видях. О, Лизи, той е най-добрият, най-прекрасният мъж, когото съм срещала…

Ейми се разрида и се изправи на крака.

— Не издържам да чакам повече! Трябва да узная какво става.

Отвори врата и хукна като в мъгла по коридора. Блъсна се в нещо бяло и две ръце я задържаха. Вдигна очи и разпозна лекаря, който бе приел Ричард в болницата.

— Ричард… къде е той? Как е? — промълви. — Чакаме тук от часове и никой не ни казва нищо…

— Добре е. Хайде да се върнем в чакалнята и ще ви кажа всичко, което зная.

— Лъжете! Не е добре, нали? Просто ме заблуждавате, за да ме успокоите!

— Докторе! За Бога, позволете й да го види. Ще се побърка от притеснение! — чу гласа на Лизи зад себе си.

— Окей. Елате с мен. Много е отпаднал обаче. Не си спомня какво се е случило, но ще се оправи. Ще трябва да остане тук един-два дни.

— В съзнание ли е…

Ейми почувства световъртеж и залитна леко. Лизи я сграбчи, за да я задържи да не се строполи.

— Хей! Внимавай.

Тя сложи длан на челото си.

— Добре съм, Лизи. Тази седмица ми прилошава няколко пъти. Може би съм пипнала грип или нещо подобно… Наистина ли ще мога да го видя? — обърна се отново към лекаря.

— Да, наистина.

Лизи ги придружи до вратата на стаята и остана в коридора.

— Няма трайни увреждания — рече докторът на Ейми, преди да влязат. — Но една почти прерязана вена на рамото на господин Бодън ни попритесни. С нея се заехме спешно. Това ще ни отнеме по-дълго време, но ще видите, че утре ще изглежда значително по-добре. Има късмет, че физиката му е отлична.

 

 

Когато часовникът удари десет, Джиф Уелдън се вбеси. Нямаше причина всички да се втурнат към болницата, защото Ричард бил паднал от някаква си стълба. Поне така му бе обяснила Лизи, но като познаваше склонността й да преувеличава, се съмняваше, че на Ричард едва ли му има нещо повече от цицина на главата.

Седеше в просторния хол, когато пристигнаха. Беше гладен и сърдит.

— Знаете ли колко е часът? — кимна многозначително към старинния часовник.

— Лягай си, дете — обърна се Лизи към Ейми. — Аз ще се оправя с него. Свикнала съм с настроенията му.

Думите на икономката го разгневиха още повече.

— Може да остане! — изрева той. — А ти по-добре си намери прилично извинение. Нито съм ял, нито пил нещо, откакто излязох с този фотограф сутринта!

Лизи въздъхна, съблече палтото си и като го преметна върху ръката си, тръгна към кухнята.

— Ще ти приготвя сандвич и какао — рече му през рамо.

— Мъжът се нуждае от ядене. От истинско ядене!

— Добре, но няма да го получиш. Ще ти се наложи да се задоволиш със сандвич. Днес не ми е до глезотии.

Ейми се приближи до чичо си.

— Ричард претърпя тежка злополука — рече му тихо.

— Злополука! Подутина на главата! Къде бяхте? Искам да зная — мръщеше се той.

— В болницата.

— Пфу!

Той я отблъсна от себе си и Ейми се олюля.

— Хей! Достатъчно!

Лизи застана пред него и размаха заплашително пръст.

— Остави момичето на мира! Изживя доста тревоги.

Но Джиф Уелдън бе прекарал дълги часове в лошо настроение и очевидно нямаше намерение да миряса.

— Заедно сте в този заговор! — изрева отново той. — Търсите си само претекст, за да се измъкнете и да се забавлявате!

— Чичо Джиф, не видя ли линейката?! — изхлипа Ейми.

— Нищо не съм видял! Нищо!

— А не чу ли сирената?

Тя почти се разплака, но това не го трогна. Всички щяха да плачат не след дълго, защото бе решил, че няма да им се размине поведението тази вечер. И имаха наглостта да му задават въпроси! Това бе неговата къща и нямаха право да му задават никакви въпроси. Нямаха право да излизат и да го оставят сам.

— Можеше да ми потрябва колата — изръмжа навъсено. — И какво щях да правя? Да обикалям из имението и да търся Джон Греъм — така ли? Да търся мъж, тръгнал на разходка с вас. Да се забавлявате, нали?

— Чичо Джиф! О, чичо Джиф! Как можеш да си помислиш подобно нещо?!

По бузите на Ейми се стичаха сълзи и Лизи понечи да я прегърне.

— Аз се нуждая от внимание! — изкрещя й Джифърд Уелдън и се удари по гърдите с юмрук. — Аз, жено! Ти си прислужницата — не помниш ли? Ти си тази, която получава заповедите. И не го забравяй!

— Старче! — изсъска Лизи и поведе Ейми към стъпалата. — Отдръпни се от пътя ми!

— Уволнена си! Махай се от къщата ми, Лизи Аберкромби!

— С удоволствие! — изкрещя в отговор икономката. — Дай ми само пет минути да събера багажа си.

 

 

Когато влязоха спалнята, Лизи отведе Ейми да седне на леглото, после се върна до вратата и я залости.

— За всеки случай, да не нахълта старият мечок — промърмори. — До гуша ми дойде от него. Казвам ти, госпожице Ейми. До гуша ми дойде от променливите му настроения и след като се ожениш, ще си потърся друго място.

Ейми беше пребледняла като платно.

— Лизи, никога не съм го виждала такъв…

— Казах ти какъв беше онзи ден, нали? И става все по-лош. Сега пък се нахвърли и върху теб, но аз няма да му позволя да те тормози. Привикнала съм с капризите му, но не е необходимо и ти да свикваш.

— Ами ако му кажем истината за боя между Ричард и Марк в параклиса…

— Не. Това ще го обърка още повече. Пък и в момента Марк е любимецът на Джиф.

— Лизи, седни. Искам да ти разкажа какво узнах от Марк днес. Не желая да го научиш от друг — ще бъде прекалено голям шок за теб.

Лизи приседна на ръба на леглото.

— Хайде, давай. Нищо повече в тази къща не може да ме шокира, обещавам ти.

— Мисля, че точно това ще те ужаси, Лизи. Марк Пауъл е син на чичо Джиф.

 

 

Едва успя да й разкаже всичко, когато на вратата се почука.

— Ейми! Ейми!

— О, не! Чичо Джиф отново! — простена тя.

Странна слабост обхвана тялото й. Предстоящата сцена вече й идваше твърде много. Събитията от днешния ден й бяха предостатъчни и едва ли можеше да понесе още. Виенето на свят я притесняваше.

— Махай се! — извика Лизи.

— Искам да кажа нещо на кръщелницата си. Трябва ли да искам позволение за това, жено! — заудря отново по вратата Уелдън.

Ейми се изправи и прекоси стаята.

— Недей му отваря — предупреди я Лизи. — Ще започне всичко отначало!

— Вероятно ще продължи да тропа цяла нощ.

Ейми въздъхна примирено и дръпна резето.

— Какво има, чичо Джиф?

— Забравих… — измърмори той някак неловко. — Търсиха те по телефона. Около седем часа.

— Кейт и Марти?

— Не.

За момент той я изгледа с празен поглед и добави:

— Някакъв мъж. Робърт някой си…

— Не познавам никакъв Робърт — отвърна Ейми.

— Записах го…

Джифърд Уелдън порови в джоба си и извади едно листче.

— Даде име и телефонен номер, да го потърсиш. Нямало да звъни повече. Ако ти трябвал, щяла си да го потърсиш.

Той й подаде листчето, после рязко се обърна и тръгна по коридора.

Ейми затвори вратата. Листчето беше доста омачкано. Изглади го, докато се връщаше при Лизи. Застана под ярката електрическа крушка над леглото си и го погледна — на него беше изписано името на Роджър Клейбърн и телефонния му номер. Стаята отново се завъртя около нея и тя имаше чувството, че главата й ще се пръсне.

Ушите й започнаха да бучат все по-силно и по-силно и накрая пред очите й притъмня.