Джули Гарат
Уговорен брак (4)

Четвърта глава

Той не се обърна, докато го наблюдаваше, застанала на прага.

Алабастровият ангел бе сложен легнал върху нещо като пейка и мъжът се бе надвесил над него, опитвайки се да измери едно крайче от крилото му. В едната си ръка държеше шублер, а в другата молив.

— Ела и седни, Джифърд — измърмори той. — Сложил съм ти стол близо до печката — кимна леко към ъгъла на малката стая.

Мъж от камък, точно такъв беше. Чувството за хумор на Ейми надделя.

— Наричали са ме как ли не — проточено изрече тя, — но никога не са ме бъркали с мъж, надхвърлил шестдесетте.

Ричард Бодън вдигна рязко глава.

— Проклятие!

Съсредоточеността му изчезна, моливът се изплъзна от пръстите му и се търкулна на пода.

— Надявам се, Гейбриъл ще ви прости това специално подбрано възклицание — подхвърли Ейми, докато затваряше вратата.

Пристъпи напред и протегна ръка.

— Аз съм Ейми Уелдън. А вие, доколкото разбирам, сте господин Бодън.

Приличаше й на човек, току-що ударен по главата с дървен чук, който всеки момент ще загуби съзнание.

— Изглежда ви оказвам някакво особено въздействие. Права ли съм?

Ейми направи още няколко крачки към него с протегната ръка.

— Да разбирам ли, че англичаните казват по този начин „здравей“ или би трябвало да бъде студено и кратко като „Как сте?“

Той се оживи и голямата му ръка стисна нейната.

— По дяволите! Съжалявам. Просто не ви очаквах.

— Трябваше ли да си определя час за среща, за да ви видя? — иронизира го Ейми.

— По дяволите! По дяволите, не!

— Госпожа Аберкромби ми се кара, когато използвам изрази като „по дяволите“. Мислех си, че съм единственият човек в Англия, който казва „по дяволите“, а сега откривам и свой съмишленик — засмя се тя, застана до пейката и се загледа в ангела. — Какво правите на Гейбриъл?

Вдигна поглед към лицето на Ричард Бодън. Това, което видя, й хареса — волева брадичка, спокойни кафяви очи, добре изразени черти. „Значи това е мъжът, който възнамерява да се ожени за мен…“

Реши да не подхваща този въпрос. Поне засега…

— Ами…

Той като че ли бе стъписан от присъствието й, но бързо си възвърна самообладанието.

— Чичо ви не ви ли е казал? Опитвам се да поправя крилата му. Едното се е отчупило по време на пожара. Изглаждам го и го дълбая отново, но част от него се е загубила, затова го сравнявам с другото. Вижте… Тъкмо измервах колко голямо е липсващото парче, когато се появихте.

— Как ще свалите крилото?

— С плоско длето. Не искам да рискувам да повредя тази страна. Тя е сравнително запазена.

Гласът му бе приятно мек. Говореше като добре образован човек.

— Може ли да го докосна?

— Разбира се.

Ричард понечи да отстъпи назад, за да й направи място, но импулсивна както винаги, Ейми не го изчака и ръката й се допря до неговата.

Лекото боцкане в пръстите й напомни за времето, когато Кейт решеше косата й. Тя се наелектризираше и полепваше по четката. „Заредена си с електричество, скъпа — казваше й Кейт Уелдън. — Това означава, че съм те хранила правилно през всички тези години. Пращиш от здраве.“

Ейми се засмя.

— Извинявайте. Предполагам, че съм предозирала витамините си.

В погледа на Ричард проблеснаха весели пламъчета. Тя установи, че имаше изразителни очи — нещо, което не се срещаше у много мъже. И много мъже не биха разговаряли с нея така непринудено, без да се стараят на всяка цена да я впечатлят. Беше освежаваща промяна да говори с човек като Ричард Бодън. И трябваше да си признае, че той нямаше нищо общо с представите й за него — а това пък бе окуражаваща мисъл!

Ейми погали крилото на ангела.

— Топло е. Предполагах, че ще е студено. Винаги съм си мислила, че мраморът е студен.

— Това е алабастър — поясни той. — Той е по-мек и е много по-лесно да се обработва.

— О, така ли?

Ейми наклони глава и го изгледа. Беше висок над метър и осемдесет. Караше я да се чувства малка и женствена. На устните й импулсивно се появи усмивка.

— Харесвате алабастъра, нали?

— Как се досетихте, мис? — иронизира я Ричард.

— Говорите за него като за жена — отговори сериозно тя.

Забеляза в очите му бдителност.

— Не ми обръщайте внимание. Аз съм майсторка на нетактични забележки, господин Бодън.

— Можем ли да забравим „господин“? Иска ми се да вярвам, че бихме могли да станем приятели и да си говорим на „ти“.

— Как те наричат приятелите ти? Ричард? Рики?

— А как биха ме наричали в Щатите? — засмя се той.

Ейми се замисли няколко секунди.

— Боди, предполагам. Хубаво, силно име, нали?

— Искаш ли да ме наричаш така?

Тя поклати глава и направи гримаса.

— Чичо Джиф ще получи удар. Как те нарича той?

— Ричард в повечето случаи. Понякога „момчето ми“…

— Боже Господи! — избухна в смях Ейми.

— Зная. Зная. Едва ли „момчето ми“ е най-подходящото обръщение — доста отдавна съм скъсал с детството си.

— Не си толкова стар, Ричард.

Тя изведнъж стана сериозна. Винаги се бе гордяла, че умее да преценява добре характерите на хората. Сега бе убедена, че у Ричард Бодън имаше нещо, което никога нямаше да му позволи напълно „да порасне“.

— Днес щях да намина покрай „Уайдеил Хол“ да ти се представя — каза той.

Ейми му хвърли лукав поглед.

— В такъв случай, значи съм ти спестила доста усилия. Горкият човечец. Можеш ли наистина да изкачиш този стръмен хълм?

Непринуденият му смях отекна сред старите каменни стени. Беше истински. Хареса й.

— Някой вече ти е говорил за мен, нали? Знаеше и името ми.

Ричард се наведе да вземе молива, който бе изпуснал на пода преди малко.

— Лизи Аберкромби. Предполагам, че старият Гейбриъл е бил доста зле?

Погледите им се срещнаха над алабастровата статуя.

— Отчупен нос, няколко драскотини и тази повреда на крилото, но все пак е имал късмет. По някаква случайност е паднал назад през прозореца, като по този начин е избегнал силния огън.

— Какво ще правиш с него? Едва ли би могъл да стои сред целия този безпорядък?

Той започна да измерва отново малкия детайл на крилото.

— Ще възстановя параклиса в свободното си време.

— Казваш го така, като че ли е работа за пет минути.

— Ще ми трябва помощ, разбира се, но момчетата от кариерата няма да имат нищо против малко извънредна работа.

— Ще им платиш, за да дойдат тук?! — възкликна Ейми.

— Дал съм си това обещание — сви рамене Ричард. — Както и да е, на човек му трябва хоби. И тъй като досега не съм имал, параклисът ми стана хоби.

— Как се запозна с чичо Джиф? — полюбопитства тя.

— Аз съм каменар, Ейми. Продавам гипс за строителни цели и търгувам също с местния камък, от който е построен и „Уайдеил Хол“. Чичо ти ме помоли да направя оценка на някои възстановителни работи в имението. Не зная дали си забелязала, но…

— Къщата се разпада! — прекъсна го Ейми. — Да. Лизи Аберкромби ми каза.

— Джифърд искаше да се поправи западното крило, но то трябва и да се укрепи. Не е никак безопасно.

Тя кимна мълчаливо.

— Това бе само върхът на айсберга — продължи Ричард. — Когато видях в какво състояние е „Уайдеил хол“, посъветвах чичо ти да предприеме по-съществен ремонт, вместо да се занимава със западното крило. В края на краищата, то може да бъде съборено, без това да окаже пагубно въздействие върху къщата. Не разбрах защо Джифърд искаше да хвърля пари за нещо, което очевидно не може да се поправи.

— Колко ще струва ремонтът на „Уайдеил Хол“?

Той се загледа в ангела и присви устни.

— Приблизително ли да ти кажа в стотици хиляди или искаш по-точно?

— Пфу! — пъхна ръце в джобовете си Ейми. — Значи наистина е сериозно?

— Ще огледаме къщата отново. С Джифърд, разбира се, ако искаш. Ще ти направя списък какво трябва да се направи. Можеш естествено да поискаш и друга, независима оценка.

Тя поклати глава.

— Не смятам, че ми трябва друга. Предполагам, че мога да ти се доверя, господин Бодън.

Ричард понечи отново да се заеме с крилото на ангела, но се сети нещо и остави инструментите.

— По дяволите! Бях забравил. Имам нещо за теб. Щях да го донеса в къщата днес следобед и да го оставя на Лизи Аберкромби.

— За мен?! — изненада се Ейми.

— Малък подарък по случай завръщането ти у дома. Ако го приемеш, разбира се.

— О, господин Бодън, колко мило!

„Това опит да ме подкупи ли беше?“ — запита се тя и изпита вина заради тази мисъл. Не й приличаше на човек, който би прибягнал до хитрости. Досега бе бил много внимателен с нея и много откровен.

Гласът му прозвуча сериозно.

— Предпочитам да ме наричаш Боди, отколкото господин Бодън, Ейми.

— Ричард би било по-учтиво, не мислиш ли? — отговори малко смутено Ейми.

— Някак си няма да бъде естествено за теб, нали?

„Има невероятна интуиция“ — осъзна тя и се засмя.

— Не! Ако трябва да съм напълно откровена, няма. Напомня ми за по-голям брат.

— Не ми се нрави мисълта да ти бъда по-голям брат.

В плътния му глас прозвучаха шеговити нотки.

— Боди би ме подмладило с години. Тренирах бокс, когато бях млад. Ако те познавах тогава, щях да излизам на ринга като „Големият Страшен Боди“! Как го намираш?

— Щяло е да ти подхожда — усмихна се Ейми.

Той се загледа в нея за няколко секунди, замислен дълбоко. После рязко се обърна и отиде до нишата в ъгъла, където малка тумбеста черна печка разпръскваше повече дим, отколкото топлина. Взе един найлонов плик, върна се и внимателно й го подаде над Гейбриъл.

— Погледни го. Кажи ми, ако ти харесва. Ако не, мога да ти направя нещо друго.

Ейми надникна в плика.

— Мрамор! Не… не ми казвай… Алабастър, нали?

Тя пъхна ръка вътре и докосна предметите със странна форма.

— Топли са като крилото на Гейбриъл — усмихна се. — Какво е това? Всъщност, вътре има две парчета алабастър. За какво служат?

— Нещо като подставки за книги. Предположих, че след като си щяла да бъдеш учителка в САЩ, сигурно обичаш да четеш. Дай! Ще ги извадя.

Ейми остави найлоновия плик встрани и пое едната подставка от ръката му. Дъхът й секна, докато я разглеждаше. На противоположната й страна бяха гравирани миниатюрни личица на деца от всички раси. Малките щастливи личица бяха преплетени, а естественият цвят на алабастъра бе използван умело, за да се постигнат светлите и тъмни оттенъци на кожата им. Ейми не бе виждала нещо, по-красиво изработено. Свенливо и съвсем не с обичайния си наперен вид тя изрече:

— Никога не ми е било подарявано нещо толкова прекрасно, през целия ми живот…

Ричард прекъсна с жест благодарностите й.

— Надявах се, че ще ти харесат. Впрочем, гравирах тези лица, като си мислех, че може би ще ти напомнят за децата, на които си щяла да преподаваш в училище. Джифърд ми каза, че си се била отказала от работата си, за да дойдеш тук…

— Ти си гравирал това?!

— Ами, защо не, след като изкарвам прехраната си с камъни.

Тя спонтанно докосна грубия му, вълнен пуловер.

— В Щатите можеш да натрупаш истинско състояние с този талант!

— Това е просто хоби! — отвърна Ричард, вперил поглед в ръката й.

Ейми се почувства доста глуповато. Държеше се така фамилиарно с него, но й се струваше съвсем естествено да го направи… и беше съвсем непреднамерено. Изненада се от себе си. Отдръпна ръката си, мушна я в джоба на палтото си и я сви в юмрук.

„По дяволите, каква глупачка съм! — помисли си. — Той може би се опитва да ме прилъже с разни подаръчета, за да смекчи съпротивата ми и да ме направи по-податлива… Може би е съчинил пред чичо Джиф някоя сълзлива история, че се нуждае от съпруга, която да се грижи за него на старини. Да! Този Боди лесно не би се разделил с парите си, а чичо Джиф ще изпадне в отчаяние, че не е успял да направи необходимия ремонт в «Уайдеил Хол». Впрочем, не би ли било съвсем логично Боди да му предложи сливане?“

Представи си разговора на двамата и техния заговор: Брак с Ейми, стари приятелю, Джифърд, а в замяна парите ми за „Уайдеил Хол“; „Каква прекрасна идея, момчето ми. Ейми вече е почти на двадесет и четири. Време е да се задоми“.

— Хей, Ейми, какво толкова се замисли?

Тя се сепна и вдигна рязко глава. Бяха застанали съвсем близко един до друг. Усети, че бузите й пламнаха. „Дали не съм се издала с нещо?!“ Помоли се, Ричард да не бе успял да прочете мислите й и смутено започна да се отдръпва назад към вратата.

— Аз… аз трябва да се връщам.

— Беше удоволствие да се запозная с теб. — Не направи опит да я задържи той. — И не забравяй поставките за книги. Надявам се, че ще ти бъдат полезни.

„Полезни! Та те са просто изящни!“ — мина й през ума. Съмняваше се дали въобще щеше да се осмели да ги използва. Усмихна му се, наведе се, взе найлоновия плик и го притисна до гърдите си.

— Благодаря за жеста.

— Можеш ли да намериш обратния път до вкъщи?

— Разбира се. В училище спечелих награда по ориентиране.

— Ела пак.

Ейми кимна. Искаше й се да остане още, но трябваше да спазва благоприличие.

— Всеки ден ли си тук?

— За съжаление, не. Трябва да ръководя бизнеса си — каменоломната в Хатън ин дъ Деил. Обикновено успявам да идвам тук само през уикенда.

— Тогава сигурно няма да те видя през следващите дни.

— По всяка вероятност е така.

Тя изпита някакво необяснимо разочарование. Харесваше й да разговаря с Ричард Бодън. Имаше усещането, че можеше да й стане добър приятел, ако разбира се, искаше само приятелство от него…

Отвори вратата и пристъпи в тесния коридор. После се спря и се обърна.

— Между другото, може би трябва да ти кажа нещо още в началото.

— Така ли? — напрегна се Ричард.

— Вероятно си разбрал от чичо Джиф, че съм отказала предложение за работата в едно бостънско училище.

— Ами, да. Джифърд каза, че…

Ейми го прекъсна рязко.

— Ще ми пазят мястото шест месеца. Нямам намерение да оставам в Англия. Тук съм само на посещение и нищо повече.

— Тогава може би трябва да изясниш това с чичо си Джиф — отвърна много спокойно той.

— Прав си — засмя се Ейми и допълни замислено: — Още сега ще го направя.