Джули Гарат
Уговорен брак (3)

Трета глава

Пътят блестеше от утринния скреж, докато Ричард Бодън караше колелото си към „Уайдеил Хол“, без да бърза. Зад седалката бе прикрепена здраво голяма платнена чанта. Тя бе доста тежка и лесно би могла да го изпрати в пропастта, ако увеличеше внезапно скоростта.

Бодън беше едър човек и го съзнаваше. „С голям кокал“ — това беше определението на майка му. Мисълта за нея го накара да се усмихне.

Отсреща се появи колона от черни коли, които бавно напредваха към него. Той удари спирачка, спусна единия си крак на земята и слезе от колелото, за да застане почтително, докато го отмине кортежът.

Върху покрива на старомодната катафалка бяха наредени венци. Мирис на хризантеми се разнесе из въздуха и Бодън почувства облекчение, щом траурната процесия се отдалечи. Тя му напомни, че е съвсем сам на света. Бе загубил първо родителите си, а после и Грейс. Напоследък полагаше големи усилия да не се замисля за миналото. Имаше толкова много работа. И днес трябваше да бъде в каменоломната и да наблюдава хората, вместо да кара велосипеда си към „Уайдеил Хол“ с надеждата да види гостенката на стария Уелдън.

Отново се качи на велосипеда. Всъщност, не трябваше да изпитва угризения, че ще отсъства от кариерата. Щяха да се справят отлично и без него един ден. Джордж Шипстоун беше добър ръководител, който можеше да контролира работниците не по-зле от самия него. Ричард докосна задния джоб на панталона си, за да се увери, че не е забравил мобифона си. Рядко ходеше някъде без него — бизнесът винаги заемаше най-важното място в мислите му.

Намали скоростта, преди да завие от шосето към тясната алея, водеща към „Уайдеил Хол“.

От комина на каменната къща на пазача се издигаше дим. Около портата се виеше жълтеникав жасмин и увисваше надолу по стената. „Има опасност зимният мраз да го попари“ — мина през ума на Ричард Бодън. Но цветята не бяха по неговата част, за разлика от мрамора. Мраморът не повяхваше и не умираше в края на всеки сезон. Той оставаше вечен… Това беше съвсем различна работа. Замисли се за ангела и за сребристо зеленикавите жилки, които минаваха през мраморните му крила. Беше истинско чудо, че пораженията са толкова леки, като се вземеше предвид, че Гейбриъл бе паднал от такава височина, когато гръмотевицата бе поразила параклиса на „Уайдеил Хол“.

По силата на навика прехвърли наум инструментите в платнената си чанта: длето, шило, телена четка, шублер, различни пили, пемза… Днес щеше да започне работа върху счупеното крило и може би щеше да се отбие до „Уайдеил Хол“ към обяд. Лизи Аберкромби винаги би намерила време да му приготви чаша чай.

Зърна познатата фигура, която идваше откъм „Уайдеил Хол“, и като отклони вниманието си от пътя, попадна в една дупка и едва не загуби равновесие.

Джифърд Уелдън крачеше бавно, добре загърнат в палтото си от туид, което се развяваше около коленете му. Ричард спря и слезе от велосипеда, когато наближи стария мъж. Уелдън вдишваше накъсано студения въздух и устните му бяха посинели. Погледът му обаче се развесели, щом заговори.

— Не е нужно да ми даваш награда, ако се досетя накъде си тръгнал, Ричард.

Бодън се усмихна широко.

— Този проклет ангел е влязъл под кожата ми.

— Вършиш чудеса в параклиса, като се имат пред вид пораженията. Благодарен съм ти…

Думите на Уелдън бяха прекъснати от пристъп на кашлица. Той притисна чиста бяла кърпичка към устата си и най-накрая успя да продължи:

— Противно време! Ще се радвам, когато се затопли.

— Изглежда няма да завали сняг до Коледа.

Ричард въобще не се интересуваше от времето. Вълнуваше го какво се бе случило предишния ден. Беше нетърпелив да научи новини за нея.

— Как е младата дама? Пристигна ли благополучно вчера?

Джиф Уелдън кимна и дори успя да се усмихне.

— Безопасно и благополучно! Но Лизи Аберкромби ми я измъкна изпод носа в мига, когато влезе в „Уайдеил Хол“, така че не успях да й подметна за плана ни.

— Има достатъчно време пред нас…

Ричард изпита леко угризение на съвестта.

— Няма да ти омръзне да чакаш, нали? — изгледа го изпитателно Уелдън.

— Не ми е по вкуса. На уговорените бракове е отминала модата заедно с викторианската епоха, Джиф.

От гърлото на Уелдън се изтръгна сух смях.

— Едва ли е това, а? Уговорен брак? Момичето дори още не те е зърнало.

— А когато го направи, мислиш ли, че ще припадне в краката ми? Не съм в първа младост.

— Само на тридесет и седем години си. А изглеждаш много по-млад. Дори нямаш посивял косъм на главата си.

— Така че тлъстата банкова сметка и като се прибави фактът, че и косата ми е все още кестенява, ме прави добра плячка? Това ли намекваш?

— Ти ми подхвърли тази идея, Ричард, а аз се надявам, че Лизи Аберкромби вече е подшушнала на Ейми за окаяното ми финансово състояние.

Лицето на възрастния мъж се изкриви и той погледна рязко към небето.

— Отново този проклет хеликоптер! Господ знае, какво толкова интересно намира около „Уайдеил Хол“. Втора седмица вече кръжи като огромен бръмбар.

Ричард Бодън също погледна към навъсеното небе.

— Късметлия! Бих искал да съм там, горе.

— Можеш да си го позволиш, ако наистина го желаеш.

— И какво бих правил с хеликоптер?

— Ще летиш, разбира се.

— Напразно пилеене на пари.

— Ти си мъдър човек, Ричард. Когато бях млад, прахосвах парите два пъти по-бързо, отколкото ги печелех. — Уелдън направи гримаса. — И така се озовах на улицата на бедните.

— Все още имаш „Уайдеил Хол“.

— Не е кой знае какво наследство за Ейми, нали? Особено, в това състояние.

Ричард се облегна тежко върху велосипеда.

— Виж, не мога да продължавам да изразходвам средства за нещо, което никога няма да притежавам. Аз съм бизнесмен, Джифърд. Трябва да зная къде точно е мястото ми. Необходима ми е някаква гаранция, ако започна да възстановявам имението, и не ме удовлетворяват дребните работи, които съм предприел в параклиса.

Възрастният мъж въздъхна и изпитото му лице се изопна и посивя. Бавно поклати глава.

— Женитба! Това е единствената гаранция, Ричард, доколкото аз виждам нещата. Ейми ще бъде твоята гаранция, защото тя ще наследи „Уайдеил Хол“. Нали когато ти предложих този план преди около месец, ти се стори, че може да се реализира.

— Преди месец тя беше от другата страна на Атлантическия океан. Сега е тук — от плът и кръв.

— И наперена, и бодлива като таралеж. И със свое собствено мнение, което не съм очаквал.

— Но още не е научила нищо за обстоятелствата, нали?

Уелдън настръхна.

— Какво имаш предвид?!

Ричард Бодън осъзна, че думите му бяха схванати погрешно.

— Джифърд, съжалявам. Нямах предвид това, което си помисли. Личният ти живот си е твоя работа. Под „обстоятелства“ имах предвид „улицата на бедните“, както сам се изрази преди малко.

Уелдън вдиша няколко пъти болезнено влажния въздух и Ричард го съжали.

— Не трябва да излизаш навън в ден като днешния.

— Имам да свърша някои неща. Дънкан ме очаква. Ще прегледаме някои сметки, а и се тревожа за него. Не е добре.

— Ами, тръгвай тогава.

Ричард Бодън си помисли, че старият трябваше да обръща повече внимание на собственото си здраве и на къщата, която имаше опасност да се срути над главата му, отколкото на стария си приятел, адвокатът Дънкан, който живееше в къщата на пазача надолу по пътя.

— Може би ще се отбия в параклиса по-късно…

— Ще работя върху Гейбриъл.

— Не можеш ли да наричаш проклетото нещо с някакво друго име?

— Старите навици трудно умират. Гейбриъл е единственият ангел, за когото някога съм чувал. Не съм ходил на неделно училище като дете. Бях прекалено зает с мечтите си да стана шампион по бокс.

Уелдън се изсмя рязко.

— Твърде зает да изпробваш юмруците си на всеки юначага, който се е изпречил на пътя ти, или поне така съм чувал. Изглежда си бил истинско страшилище някога. Но вече не си, нали?

— Младежката ми енергия трябваше да се насочи в упорита работа след смъртта на баща ми, Джифърд. Сега получавам удовлетворение от парчетата скали.

— Заслужава си, момче. Заслужава си.

— Да, Джифърд. И аз го разбрах.

 

 

Ейми с изненада откри, че бе спала добре, когато се събуди на следващата сутрин.

Лизи Аберкромби вероятно я бе чула да се движи из стаята си, защото закуската й бе готова и тиганът върху горещата печка я очакваше, щом влезе в голямата кухня с под от каменни плочи. На масата имаше обаче прибори само за един човек.

— Няма ли да закусиш с мен, Лизи? — попита Ейми.

— Закусвам в седем — отговори икономката.

— Ами чичо Джиф?

Лизи постави бекон, наденички и едно пържено яйце в затоплената чиния.

— Той никога не закусва — пие само чаша чай.

— О, да. Спомням си. Така и не разбрах защо чичо Джиф не е изгладнял рано сутрин. Като мен например.

— Вълкът не си мени нрава, детето ми — усмихна се мрачно Лизи, докато наливаше чаша силен, горещ чай.

— Не си забравила, че съм истинско прасенце на закуска.

Ейми взе вилицата и ножа и се приготви да се пребори със свинската наденичка.

— Имаш нужда да понапълнееш. Беше си същата и като дете. Все ядеше, ядеше, ядеше и не наддаваше нито килограм.

— И слава Богу! Харесва ми да съм слаба.

— Мъжете обичат жените да са малко по-закръгленички.

— Не искам мъж.

— Ще поискаш.

— Никога!

Красивото лице на Кип Уелдън все още преследваше сънищата й и Ейми побърза да смени темата.

— Къде е чичо Джиф сега. Мисля, че снощи бях доста груба с него. Трябва да му се извиня.

Лизи пристъпи до масата и скръсти ръце на гърдите си.

— Госпожице Ейми, може би вчера всички ние изрекохме неща, които не трябваше да казваме.

— Ти наистина ми подхвърли нещо доста смущаващо.

— Нещо, което не ми влиза в работата. Трябваше да си държа устата затворена.

Ейми привърши с яденето и отпи голяма глътка чай. Направи гримаса и остави чашата.

— Каква беше тази кисела физиономия, госпожице?

— Захар! Свикнала съм да е без захар. Ние винаги пием кафе…

— В страната на янките? — присви устни Лизи. — И наричаш това цивилизовано? Чаша кафе рано сутрин на празен стомах?

Ейми се засмя.

— Когато си в Рим, прави като римляните!

— Тук пием чай.

— И така, тук ще пия чай. Няма да ме отрови.

Тя стана и дръпна стола си назад.

— Предполагам, че си забравила как изглежда истинското яйце — измърмори Лизи. — В Нова Англия имат ли кокошки?

— Обикновено закусваме с палачинки.

— Палачинки! Ха! Палачинките са за последния ден на карнавала.

— Палачинки и сироп от кленов сок! Страхотно е! Аз наистина обичам да закусвам сутрин. Когато отидох да живея в Щатите, Кейт и Марти ме заведоха в една захарна фабрика близо до Мейн, за да видя как се приготвя сиропът.

Лизи започна да прибира масата и Ейми понечи да й помогне.

— Хей! Това е моя работа — предупреди я икономката. — Защо не излезеш да се поразходиш наоколо?

— Сама? Все още не си ми казала къде е чичо Джиф.

— Отиде до Дънкан Уорд. Спомена ми нещо, от което да ти настръхне косата. Щял да отвори „Уайдеил Хол“ за туристи, за да припечелел малко пари.

— Старият господин Уорд все още ли практикува като адвокат?

Лизи изсумтя.

— Адвокатите престават ли някога да бъдат адвокати? Те се раждат адвокати и умират адвокати. От тях не можеш да очакваш нищо друго, освен високопарни приказки.

— Не го харесваш, нали? — подхвърли Ейми.

— На чичо ти няма да му се понравят панталоните ти — изгледа я раздразнено възрастната жена.

— Джинсите ми? Защо пък не?

— Защото е старомоден, ето защо.

— Просто се опитваш да извърташ, за да не отговориш на въпроса ми за Дънкан Уорд.

— Не. Не го харесвам. — Лизи прибра тигана с трясък. — Дънкан Уорд не е направил нищо, за да ме накара да го харесам.

— Той все още ли живее в имението? В онази малка, уютна къща?

— Да. Без наем, както обикновено.

— Чичо Джиф би трябвало да е доволен, че има някой там. Щеше да се разруши, ако бе стояла празна през всичките тези години.

— Не съм на същото мнение — процеди икономката. — Дънкан Уорд, въпреки годините си, все още е запазил здрав разсъдъка си. Преди да се усетим, ще убеди чичо ти да превърне „Уайдеил Хол“ във ваканционен къмпинг.

— Но ти снощи спомена, че нямало пари, Лизи. Все пак трябва да се предприеме нещо.

— Той ще увещае Джиф да вземе заем от банката отново.

— Чичо Джиф не би задлъжнял…

— Не би ли? Нямам вяра на този Уорд. Ако можех само да го изритам!

— Лизи, защо просто не седнеш и не ми разкажеш какво става тук, вместо да ми правиш тези смътни намеци?

— Не е моя работа да ти разказвам. Исках само да те предупредя — отвърна икономката и започна да мие чиниите.

— Но…

— Никакво „но“, госпожице Ейми. Няма да ти кажа нищо повече, освен да бъдеш много предпазлива и разумна. Вече си голяма. Всъщност, въобразяваш си, че си пораснала и че не можеш да бъдеш манипулирана, но внимавай. Ти си добро момиче, обаче си твърде импулсивна. Зная, че би направила всичко, за да спасиш „Уайдеил Хол“, но не забравяй едно нещо: къщата е просто камъни и хоросан. А камъните не ги боли, за разлика от човешкото сърце.

— „Уайдеил Хол“ наистина означава много за мен, Лизи.

Ейми се приближи до икономката и сложи ръка върху рамото й.

— Зная, че ми мислиш доброто, но ако имението е наистина в такова окаяно състояние, както твърдиш, тогава трябва да обмислим всичко, което би могло да ни бъде от полза.

Лизи пусна гъбата в горещата вода и въздъхна.

— Понякога… — изрече бавно, — понякога е по-добре да оставим нещата такива, каквито са. Времето, госпожице Ейми, времето руши камъните. Къщата е стара. „Уайдеил Хол“ е построен през шестнадесети век. Не можеш да очакваш, че ще е вечен.

— Но аз очаквам точно това, Лизи. Разбираш ли, „Уайдеил Хол“ ме приюти, когато целият ми свят се преобърна наопаки. „Уайдеил Хол“ ме прие в каменното си сърце, когато загубих родителите си. И ако времето неумолимо руши къщата, то аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да я възстановя.

— Всичко?!

В погледа на Лизи се появи за миг странно презрение. Двете жени се изгледаха продължително, после Ейми каза спокойно:

— Да, Лизи. Наистина мисля, че бих направила всичко.

Икономката отново се обърна към мивката.

— Направи го тогава — измърмори тя. — Хайде, направи го.

— Ще говоря с чичо Джиф.

— Да. Така ще е най-добре — отвърна с облекчение Лизи.

— Мисля да отскоча до къщата на Дънкан Уорд. Бихме могли да се върнем заедно с чичо Джиф и…

— Няма да направиш подобно нещо, момиче!

Икономката сложи загрубелите си от работа костеливи ръце на кръста си и погледна заплашително.

— Защо не? — зае отбранителна позиция Ейми.

Бузите на възрастната жена почервеняха.

— Защото така! — натърти агресивно тя.

— Защото какво? Хайде — подразни я Ейми, — кажи ми поне една основателна причина да не отида при господин Дънкан Уорд и да не го попитам какво става с наследството ми.

— Само това ли те интересува, момиче? Проклетото наследство?

Ейми не можеше да повярва на ушите си.

— Разбира се, че не, Лизи! Не можеш ли да разбереш кога се шегувам?

— Тук отдавна никой не се е шегувал.

Икономката пак се обърна към мивката и усърдно започна да търка една загоряла тенджера. После подхвърли през рамо:

— Защо не се огледаш наоколо, преди да се конфронтираш с чичо си? Не мислиш ли, че е по-добре, отколкото да го причакваш пред къщата на адвоката Уорд?

— Хей, това наистина е хубава идея. Ще започна от параклиса.

— А защо не започнеш от къщата? Защо трябва да душиш около купчина камъни, обрасли с мъх?

— Защото искам да видя до каква степен е разрушен. Да разбера дали не може да се направи нещо. Ако представлява опасност за някого, ще трябва да се събори и да се изхвърлят боклуците. Не си ли съгласна с мен?

Лизи Аберкромби изтри ръцете си с една кърпа и после каза почти безизразно:

— Има и друг, който се интересува от параклиса, госпожице Ейми. Един господин Бодън. Той извършва някои възстановителни работи там.

Любопитството на Ейми се възбуди.

— Защо? Какво право има той на това?

— Приятел е на чичо ти, мъж от камък — това му дава право — отвърна рязко Лизи. — А що се отнася до първия ти въпрос, момиче, предполагам, че е влюбен в този проклет ангел Гейбриъл.

— Мъж от камък? Колко потресаващо! Така ли изглежда този господин Бодън? Изтрита, посивяла статуя? Мъж от камък! Харесва ми, Лизи. Но кой е ангелът Гейбриъл?

Лизи погледна към тавана с примирение.

— Господин Ричард Бодън е вдовец, собственик на мраморна кариера в Хатън ин дъ Деил, а Гейбриъл е ангелът, който бе поставен над олтара в стария параклис!

— По дяволите! Спомням си този ангел… — сбърчи вежди Ейми. — Но не си спомням за никакъв Бодън.

— Няма да се откажеш докато не узнаеш всички подробности, нали? — въздъхна Лизи, отиде до голямото огнище с желязна решетка и се настани на един плетен люлеещ се стол близо до благодатната топлина.

— По дяволите! Забравих за този стол…

— Непрекъснато ли трябва да ми повтаряш това „по дяволите“, госпожичке?

— Съжалявам. Хайде, Лизи. Разкажи ми повече за „мъжа от камък“.

— Не го наричай така — намръщи се възрастната жена. — Използвах просто този израз, с който съм свикнала. Той е добър, интелигентен, работи упорито.

Ейми направи гримаса.

— Досаден?

— Не, не е.

— Харесва ми шофьорът на чичо Джиф — Просто Греъм.

— Просто?

— Предупреди ме да не го наричам „господин“ и каза, че е просто Греъм.

— Бил е прав, момиче. Джиф не би останал доволен, ако фамилиарничиш с прислугата.

— Той е шофьор, за Бога, а не роб в окови!

— Както не трябва да използваш „по дяволите“, така не казвай и „за Бога“. Джиф ще те обвини в богохулство.

Ейми въздъхна дълбоко и се почувства потисната.

— Лизи, вече съм почти на двадесет и четири години. Твърде съм голяма, за да ми се напомня непрекъснато какво мога и какво не мога да говоря.

— Той все още е твой настойник.

— Не! Не е. О, не ме разбирай погрешно, Лизи. Уважавам чичо Джиф и не бих направила нещо, с което да го нараня. Но правото му да ми бъде настойник свърши, когато Кейт и Марти ме осиновиха. А това беше много отдавна. След Коледа, ако чичо Джиф държи да поостана още, ще видя дали не мога да изкарам малко пари. Учила съм за учителка, Лизи, и обичам децата — особено малките, които са толкова сладки.

— Трябват ти твои собствени деца…

Ейми избухна в смях.

— Нуждая се от свои деца, колкото от дървен крак, Лизи. Ще имам достатъчно време да помисля за съпруг и деца, когато наближа тридесетте.

— На двадесет и три е време сериозно да се замислиш за бъдещето си — строго рече икономката.

— О, Лизи! Не бъди толкова отегчителна.

— Заблуждаваш ме, нали? Виждам през теб, момичето ми. Просто ме заблуждаваш.

— Може би ще се влюбя в този загадъчен мъж от камък.

— Ха! Това ще бъде чудо, дете, макар че ще достави удоволствие на Джиф.

— Защо? — озадачи се Ейми.

Лизи се изправи рязко.

— Нямам достатъчно време да седя и да се занимавам с клюки.

Ейми също стана и хвана икономката за лакътя.

— Лизи, какво имаше предвид, като каза, че ще доставя удоволствие на чичо Джиф, ако се влюбя в мъжа от камък?

Лизи сърдито я плесна по ръката.

— Ох! Това пък за какво беше? — проплака Ейми.

— Задаваш твърде много въпроси, момиче!

Ейми очевидно нямаше намерение да се отказва.

— Добре! Ще отида и ще попитам чичо Джиф.

— Не! — почти извика Лизи и изпусна един капак от тенджера на пода.

Той издрънча и се търкулна по каменните плочи. Ейми го вдигна и наклони глава на една страна.

— Е? Сега ще ми кажеш ли?

Лизи силно поруменя.

— Той има пари. Това е всичко, което имах предвид, момиче…

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че чичо Джиф ще ме продаде срещу най-големия залог? Мили Боже! Да не живеем в средновековието!

— Никой не възнамерява да те „продава“.

Сбръчканото лице на икономката се изкриви болезнено.

— Хей! Изглеждаш притеснена. Какво толкова казах?

— Нищо…

Лизи взе капака на тенджерата от ръцете на Ейми и тръгна към мивката.

Настъпи продължително и неловко мълчание. Ейми обмисляше току-що чутото и изведнъж нещата започваха да се връзват. „Но това е абсурдно! Женитбите не се договарят вече в Англия!“

Лизи стоеше гърбом. Ейми я наблюдаваше, питайки се дали щеше да й каже нещо повече за Джиф Уелдън или за Ричард Бодън. След известно време й стана ясно, че тя няма намерение да продължи.

Тихо се приближи до нея.

— Изглежда улучих право в целта, а?

Икономката извърна глава настрани.

— Мислиш, че си предала чичо Джиф, нали?

— Не знаеш дори и половината от всичко…

— И ти няма да ми кажеш? Права ли съм?

— Не ми е работа. И без това казах повече, отколкото трябваше.

— Излизам!

Възрастната жена кимна.

— Внимавай покрай реката. Пълноводна е.

— Вече не съм малко момиче — отвърна по-меко Ейми.

 

 

Излезе на двора и се загледа в парка на „Уайдеил Хол“. Долу в ниското, река Истън се гърчеше като черна змия сред ливадите, завиваше около няколко плачещи върби, проправяше си път през тръстиките и се надсмиваше величествено над полуразрушените скални отломъци, струпани покрай нея, за да укротяват стремителния бяг на водите й, преди да достигнат до долината.

Ейми обходи с поглед старинния мост, по който бе минала преди по-малко от двадесет и четири часа. Той беше изграден от големи плоски камъни и нямаше парапет. Беше доста тесен и тя си припомни, че чичо й Джиф все се бе заричал, че ще го разшири, когато му остане време, но това така и не бе станало. Може би параклисът нямаше да е толкова опустошен, ако пожарната кола бе успяла да пристигне навреме. Ейми се намръщи, осъзнавайки колко уязвима бе къщата, изолирана напълно от цивилизацията. Този непригоден, старомоден малък мост силно ограничаваше достъпа на съвременни превозни средства до нея.

Някакво бучене я накара да вдигне глава и да се загледа в хеликоптера, който кръжеше над имението. Прикри очи с ръка, но след минута-две пръстите й започнаха да замръзват и тя ги мушна обратно в джобовете на вълненото си палто. Тръгна към горичката в полите на хълма, където се бе сгушил параклисът.

Беше свежа, хладна утрин и откъм Аспен Тор — най-високият хълм в този район — се носеха бели облаци към долината. Ейми стигна до реката и свърна към параклиса, решила, че ако случайно господин Ричард Бодън беше там, щеше го попита… Но какво по-точно щеше да го попита? Не можеше просто да отиде при него и да му каже: „Носят се слухове, че вие сте най-сериозният претендент за ръката ми, господин Бодън.“

Присви очи към голите клони на букаците и дъбовете и зърна сивата, покрита с каменни плочи, камбанария. Сърцето й подскочи от радост. Щом тази част от параклиса все още се крепеше, тогава пораженията сигурно не бяха чак толкова големи.

Когато обаче го разгледа по-добре, Ейми замръзна на мястото си. Той представляваше нещо като скелет, беше една обгорена развалина. И въпреки че основните стени все още се държаха, на мястото на изящните витражи — една от забележителностите му — сега зееха тъмни дупки.

Масивната врата бе опушена и висеше тъжно на една-единствена панта. Каменните колони и арките се бяха превърнали в купчина камъни. Покривът се бе срутил, но гредоредът му бе непокътнат, макар и целият обгорял.

От унищожителния жар на пожара оловото от покрива се бе стопило, а после се бе втвърдило в някаква безформена маса сред отломките.

Ейми си помисли, че ако беше пролет, мястото сигурно нямаше да изглежда така тъжно. Тревата щеше да е изпъстрена с нарциси, кукуряк и див зюмбюл около стволовете на вековните дървета. Килимът от диви цветя щеше да заличи свлачищата от земна маса към реката. Сега обаче всичко изглеждаше напълно запустяло и Ейми нямаше желание да се лута сред камарите от камъни и чакъл.

Тъкмо понечи да поеме обратно към „Уайдеил Хол“ и да дочака чичо си Джиф, когато едва доловимо стържене сред руините привлече вниманието й. Заслуша се — звукът се повтори. Ейми предпазливо тръгна към вратата и се вмъкна през пролуката, където колоната бе напълно разрушена. Звукът беше ритмичен — като че ли някой режеше с трион. Тя си проправи път сред изпочупените дъски — единствените останки от църковните скамейки — после спря и притаи дъх.

Стърженето идваше оттам, където някога бе била стаята на свещеника — в най-отдалечения край на параклиса.

Отново тръгна бавно по посока на шума. Тесният коридор миришеше непоносимо на мухъл. Докато се приближаваше, не се чу никакъв звук — като че ли някой бе застанал от другата страна и се ослушваше, както тя правеше от тази. Ейми се усмихна. „Сигурно е «мъжът от камък». Трябва да е той.“ Хвана дръжката от ковано желязо и я натисна.

Вратата се отвори с противно изскърцване.