Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (9)

9.

Към полунощ оставихме зад гърба си веригата от хълмове. Тук-там се виждаха светлини. Знаех, че това са лагерите на заселниците. Те все още строяха колибите си и сега живееха на открито в палатки. Децата им спяха във фургоните.

Огньовете им горяха непрестанно през нощта, като че ли така тези хора се чувстваха по-сигурни.

Или пък тези огньове би трябвало да казват: ние сме тук, настанихме се по тези парцели и искаме да останем.

Да, и така можеха да се възприемат.

Продължихме да яздим надолу, на юг, оставяйки огньовете зад нас. Трябваше почти да сме стигнали малката рекичка, която беше северната граница на ранчото „Шпаниш Байт“. То бе построено върху старо испанско дарение, което бе признато от Тексас, докато щатът бе все още самостоятелна република.

Не биваше да минаваме през рекичката.

Но още преди да я достигнем, чухме, че идва стадо.

Да, нямаше съмнение. Това, което чувахме от юг бе тропот на стадо говеда, което идваше срещу нас.

Спряхме в една редица, един до друг. Трима от ездачите ми бяха отляво, другите двама — отдясно.

Конете ни пръхтяха, бяха станали неспокойни.

Защото това, което бучеше и се приближаваше към нас, не бе просто някакво малко стадо. На територията на ранчото вероятно бе събрано огромно количество добитък.

И сега стадото бе подгонено и идваше стремително към нас.

Кой беше наредил това? Кой го бе планирал и бе дал заповед? Нима ранчото отново имаше шеф? Нима Магдалена Фулер се бе върнала от Мексико?

Всъщност в момента това не беше важно. Стадото се приближаваше към нас в панически бяг. Плитката рекичка нямаше да бъде пречка за животните. И понеже едно такова стадо спира едва след двадесет или тридесет мили, отново щеше да се върне старото положение — всички говеда, които бяхме прогонили от свободните пасища, предвидени за земя на новите фермери и заселници, щяха да се върнат пак там.

А по пътя си щяха да разрушат няколкото заселнически лагера, огньовете, палатките, фургоните и полуготовите колиби.

Тази стихия носеше смърт.

О, господи, войната вече започваше и щеше да бъде безпощадна като всяка война.

Какво можехме да направим?

Питах се къде ли бяха сега групите на Дъсти Шорт и Таурус Логан. Защото и те бяха с по пет ездачи някъде на път. Само Джим Букер с хората си бяха свободни в града.

Докато все още премислях положението, отляво, т.е. от изток, се зададоха няколко галопиращи ездачи. Някой от тях изсвири сигнала и така разбрахме, че ни идва подкрепление. Сега щяхме да сме дузина.

Но как можехме да спрем едно огромно вилнеещо стадо, преди то да е връхлетяло върху заселническите лагери и да е разрушило всичко?

Бе Таурус Логан с хората си. Той спря до мен и двамата се ослушахме.

Най-сетне измърмори:

— Намират се на най-много една миля от нас. И с всяка секунда се приближават с по пет или шест ярда. Бягат и скачат като бесни. По дяволите, какво можем да направим? Как можем да ги спрем? С истински каубои би било по-възможно. Но нашите ездачи са със сигурност лоши каубои. Те разбират само от стрелба с бързи револвери. Имаш ли някаква идея, Колвър?

Засмях се нервно и му отговорих:

— Предполагах, че ще се случи подобно нещо. Бе ясно, че по този начин ще се опитат да възвърнат земите си. Само така могат да закарат всичкия си добитък по пасищата и същевременно да прогонят заселниците. Предполагах го.

— Е, и какво да правим сега, умнико?

Бе разгневен, но добре го разбирах. Чувстваше се безпомощен.

Бръкнах в джоба на седлото си и изкарах няколко експлозива, които още преди доста време бях взел от магазина и оттогава носех със себе си. Бе опасно, защото, ако някой ни бе обстрелвал и улучил с куршум джоба на седлото ми, щях да хвръкна с коня във въздуха.

Бавно започнах да ги разпределям между хората. Раздадох им и пури.

— Трябва ли да обяснявам? — попитах достатъчно високо.

Всичко бе пределно ясно.

Запалиха пурите си.

От другата страна на рекичката се зададе бушуващата черна маса. Можехме да различим всичко на лунната светлина. Тази прииждаща стихия имаше рога. А бученето и трещенето бе предизвикано от поне двадесет хиляди копита.

— Фитилите са достатъчно къси — извиках аз.

Изчакахме още няколко секунди.

После запалихме с тлеещите краища на пурите си късите фитили и хвърлихме експлозивите през рекичката.

В следващата секунда щеше да стане лошо. Горките животни!

Но ако не бяхме сторили това, ако ги бяхме оставили да преминат като стихия, тогава щяха да загинат много хора.

Така щеше да стане. Бяхме във война.

А говедата се приближаваха като вражеска армия, която щеше да унищожи всичко, което се изпречи на пътя й.

Как по друг начин бихме могли да ги спрем? Може би нямаше да успеем дори с експлозивите.

Това, което искахме да направим, бе един отчаян опит.

Но отговорни за всичко бяха онези негодници и техният бос, който и да беше той, които бяха подгонили огромното стадо.

Няколко секунди след като бяхме хвърлили динамита, се чуха силни експлозии. Пръст, трева, храсталаци — всичко изхвърча във въздуха и образува нещо като плътна стена.

— Още веднъж! — извиках аз през шума от бучащото стадо.

Повторихме всичко.

Не можехме да видим почти нищо, защото това, което експлозиите вдигнаха във въздуха, ни пречеше.

Но затова пък чувахме ясно, след като заглъхна грохотът от детонациите.

Стадото бучеше ужасно, изпълнено с ужас и страх, така, както сигурно биха бучали четири хиляди подивели дяволи. Поне така си мислехме при този рев на животните.

Промени се и тропотът на копитата.

Както вече казах, не можехме да видим никого, но затова пък чувахме. Отсреща, зад завесата от изхвърлена пръст, трева и храсталаци, бе същински ад.

Първите редици на говедата се обръщаха назад или поне се опитваха да сторят това, и бягаха наляво и надясно.

Но не можеха да спрат устрема на стадото и биваха поваляни и потъпкани. По този начин образуваха нещо като защитен вал, в който се блъскаха останалите. И когато нашите експлозиви избухнаха за втори път, стана още по-лошо.

Лесно можехме да си представим какво става, въпреки че не виждахме почти нищо.

Няколко дузини говеда преминаха след това през рекичката. Малко по-далече от нас, от двете ни страни, идваха малко повече, може би двеста или триста. Но основната маса от огромното стадо бе спряна. Това ни стана ясно, след като димната завеса се разсея и отново можехме да виждаме.

Отсреща цареше хаос.

Близо до потока, плътно едно върху друго лежаха повалените, разкъсани и смачкани животни. Зад тях се лутаха останалите. А най-задните редици се бяха върнали обратно или избягваха препятствието отдясно или отляво. Всички все още мучаха оглушително.

Някои животни се изправяха, но други вече не можеха.

Преглъщах толкова често, сякаш някой ме беше душил. Защото от това, което виждах, ме обхващаше ужас.

Имах чувството, че съм убиец.

По дяволите, какво бяхме сторили под моя команда?

Но какво друго можехме да направим?

Отново и отново се питах и знаех, че просто търся извинение за постъпката си, нещо, с което да успокоя съвестта си.

Но беше ясно: ако бяхме оставили тази ревяща стихия да премине през рекичката, щеше да унищожи лагера на заселниците. Щеше да има убити и ранени.

Не биваше да го допуснем.

Когато отново всичко това ми стана ясно, изпсувах от яд, но вече не се чувствах така виновен.

Беше война. Това стадо бе като вражеска армия, която трябваше да убива.

Огледах ездачите от двете си страни и разбрах, че и те бяха потресени.

Дори да бяха скитници, безделници, повече или по-малко негодници, които живееха от револверите си, това, което се бе случило тук, ги бе разтърсило.

Седяхме неподвижни в седлата си. Колкото и да бяха нервни конете им преди това, колкото и да танцуваха, пръхтяха и трудно се удържаха — сега и те бяха утихнали, като че ли случилото се бе поразило и тях.

А може би усещаха полъха на смъртта…

Чух се да викам с дрезгав глас:

— Хайде да преминем отсреща и да облекчим мъките на онези животни, които не могат да бъдат спасени. Не пестете мунициите си, те ще ви бъдат възстановени — накрая вече крещях…

Преминахме рекичката.

Това, което бяхме извършили, бе жестоко, ужасно, безмилостно.

Сега затрещяха револверите ни. На много животни трябваше да съкратим мъките. Знаехме, че рано или късно тези говеда щяха да бъдат изклани — нали затова ги отглеждаха, но всички се чувствахме като убийци. А нима човекът не е бил винаги убиец?

Отново и отново гърмяха револверите ни. Да, изстреляхме огромно количество муниции, зареждахме многократно барабаните си, поставяхме нови възпламенителни капсули на дулата си.

Стреляхме непрестанно, като от време на време обикаляхме с конете си, за да търсим онези животни, чиито мъки трябваше да облекчим.

Бе потресаващо, колко много едно върху друго бяха нападали. Телата им образуваха защитен вал.

Най-после свършихме и се събрахме.

От юг се зададоха ездачи. Идваха право към нас.

Трябваше да са хората, подгонили стадото. Не можеше да са други.

Бяха голяма група, може би толкова, колкото бяхме и ние.

Приближаваха се бавно, на широк фронт.

Ние също се разпръснахме и тръгнахме срещу тях.

Когато приближихме, наредих да спрем. Не, не трябваше да нападаме първи. Щяхме да изчакаме и да предоставим на тях решението какво да правим.

Те също спряха, отдалечени едни от други на хвърлей камък.

Беше необикновено тихо в светлата нощ.

Само високо горе в небето прелетяваха нощните ястреби и надаваха своите диви крясъци, които звучаха като дрезгави викове.

Конете ни също се бяха успокоили, поне не пръхтяха. Само от време на време изпукваше някое седло или подрънкваше шпора.

В тишината проехтя дрезгав глас:

— Добре се справихте. Имате нашето уважение! Но се намирате на земята на ранчото „Шпаниш Байт“.

— Е, и? — извиках аз и знаех, че в гласа ми има предизвикателство. — На вашата съвест, проклети убийци на добитък, лежи това клане тук. На вашата съвест, не на нашата! Искам да ви е ясно това. Още кръв ли искате да пролеете?

Не последва отговор.

За известно време всички мълчаха.

После Таурус Логан извика до мен:

— Е, хайде тогава, идвайте! Чакаме ви! Атакувайте ни, за да ви дадем добър урок, кучи синове!

Сега предизвикателството беше недвусмислено.

Огледах се на двете си страни и се запитах дали нашите ездачи действително щяха да издържат, ако групата отсреща ни нападнеше.

Не бях сигурен. Те все още седяха нащрек на конете.

А как се чувстваха там, от другата страна?

Луната пръскаше такава силна светлина, че всички предмети хвърляха сенки като през деня.

Но такива са понякога тексаските нощи.

На хълмовете в далечината зави вълк. Нима вече бе подушил мъртвите животни и викаше глутницата.

Странно, за колко неща може да си помисли човек в малкото секунди, преди да се развихри битката.

Всичко бе заложено на карта.

Щяха ли да ни нападнат? Кой беше водачът им?

Отново мислех за Магдалена Фулер.

Дали дон Естобал я е освободил и тя се е върнала от Мексико? Тя ли бе дала заповедта да се подгонят тези животни?

Или някой от водачите на групи бе поел командването и е искал да направи нещо, което би го утвърдило като достоен заместник на Бъд Уолкър.

Все някога щях да узная.

Изчаквахме. Бе една много дълга минута и някои от нас сигурно мечтаеха тя да не свършва никога. Защото, колкото дълго траеше тя, толкова дълго нямаше да се бием.

Страхувах се, че някои от нас ще се уплашат, ще обърнат конете си и ще избягат.

Знаех, че ако отсреща забележат, че фронтът ни се клати, ако някак покажем, че сме нерешителни, щяха да тръгнат…

Бе игра на нерви.

Кой имаше по-здрави нерви — те или ние?

Това бе решаващото в тази минута.

Изсъсках на двете си страни:

— Седнете спокойно на конете си! Овладейте се! Тогава те сигурно ще се откажат. Само не показвайте, че сте напълнили панталоните от страх, дори да сте го направили! Трябва да изчакаме!

И те издържаха, въпреки че някои от тях в този момент сигурно е мислил само да не изгуби заплатата си.

Бяха просто едни негодници, но издържаха.

И така, изглеждахме един силен, решителен фронт, който чакаше удара.

А отсреща се пречупиха.

Да, така стана. Явно някои от ездачите са започнали да се чувстват несигурно, защото конете им станаха неспокойни.

Водачът им се оказа не достатъчно твърд. Но нима беше грешно, че не искаше да изпрати хората си на сигурна смърт? И че по всяка вероятност и той самият се страхуваше?

Изведнъж те обърнаха конете си. Един глас извика:

— Днес ви се размина! Но някой ден със сигурност ще се бием. Скоро ще сме вече петдесет. Магдалена Фулер ще се върне. Тогава се пригответе!

Накрая гласът се бе превърнал във виене.

Да, те се бяха пречупили, бягаха. А един от тях не можа да го понесе. И ни заплаши.

Глупак!

Сега вече знаехме, че Магдалена Фулер скоро ще бъде отново тук. Може би повечето от ездачите бяха отишли в Мексико, за да я върнат. Може би отдавна знаеха къде се намира господарката им.

Значи тя все още бе при дон Естобал.

Но когато се върнеше…

Тогава вече войната щеше да избухне…

Обърнах коня си. Преминахме през поточето отново на наша територия, оставяйки мъртвите животни.

В далечината се чуваше воят на глутницата вълци, а на светлото нощно небе вече кръжаха лешоядите.