Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (1)

1.

Държах в ръцете си флош и исках да вдигна залога с още двадесет долара, когато в салона влезе момчето от пощата. Носеше писмо, което явно бе пристигнало сутринта.

Зад гърба си имах дълга нощ на игралната маса. Сега бе рано преди обяд и току-що бяхме хапнали по нещо по време на играта.

Седях с четирима изпечени играчи на кръглата маса за покер в ъгъла на салона.

Момчето се приближи до нас:

— Мистър Колвър…

— Изчезвай, момче — изсъска сърдито единият от играчите. — Или ще ти пръсна черепа.

Мъжът бе огорчен, истински ядосан. Бе загубил повече от допустимото. А и сега на масата пред него стояха над сто долара. Значи имаше право на поне малко разбиране. Затова и не обърнах внимание на думите му, а махнах с ръка към момчето и казах:

— Аз съм Трой Колвър, момче.

То ми подаде писмото и изчезна светкавично, преди недоволният играч да успее да му направи нещо.

Заложих първо още двадесет долара, оставих картите си обърнати на масата и отворих писмото.

Познах почерка. Беше на Джейн Керъдайн.

Прочетох следното.

„Ще ме обесят в Зозо. Трябва да ми помогнеш! Но побързай, Трой! Защото ако закъснееш, няма да можеш да спиш до края на живота си от кошмари!

Джейн“

Гледах втренчено редовете. Нямаше грешка. Джейн Керъдайн ме молеше за помощ. Джейн Червенокосата.

Образът й изплува пред очите ми. Виждах я, сякаш стоеше пред мен.

И отново си спомних за времето, когато бяхме заедно.

Мърморещият играч рече грубо:

— Хей, ние тук играем покер. Ще залагате ли, или излизате от играта?

Погледнах мъжа. Нервираше ме вече цяла вечер и ставаше все по-непоносим.

Изведнъж разбрах, че скоро ще трябва да му ударя един по лицето, ако не и нещо повече. Но засега исках да остана дружелюбен.

Затова казах само:

— Искам да видя.

Да, исках да привърши играта, въпреки че можех да вдигна още повече залозите.

Както се установи, моят флош бе най-високият в играта. С лявата си ръка придърпах по масата купчината пари към себе си и казах:

— Джентълмени, за мен играта приключи. Трябва да напусна Силвер. Важна и неотложна…

— Оставате тук и продължавате — прекъсна ме недоволният, враждебно настроен играч. — Не може просто да приберете парите и да изчезнете, без да сте ми дали реванш. Продължаваме, баста!

Въздъхнах, обхванат от тревожни мисли. Този глупак искаше да ме задържи и нямаше да мога да потегля към Зозо, за да помогна на Джейн да излезе от положението.

По дяволите! Джейн! Джейн! Джейн!

Имаше ли този идиот представа какво значеше тя за мен и колко голямо право имаше да иска моята помощ? Не, той нямаше никаква представа и въпреки това се опитах да бъда любезен.

— Приятел, наистина не мога да остана нито минута повече. Това писмо не ми оставя никаква друга възможност — изправих се още докато говорех.

Но и другият направи същото. Бяхме застанали един срещу друг, разделяше ни само масата.

Останалите трима играчи бързо разбраха какво ще се случи. Познавах ги — бяха мъже с опит. Двама от тях притежаваха сребърни мини в Дейвис Маунтинс. Единият бе докарал цяла композиция със стока. Защото това малко градче — казваше се Силвер — бе центърът и, така да се каже, пъпът на света тук. Оттук се снабдяваха всички мини, ранчота, ферми и всички скрити лагери с всякакъв вид стоки.

Е, ние значи стояхме един срещу друг — този каубой, който имаше навика да размахва револвери, и аз.

Да, знаех, че е ненадминат с пистолетите. Един от онези, които се смятаха за непобедими само защото не бяха срещнали по-добър.

Много от тези момчета бяха имали този късмет и това ги правеше лекомислени.

Играчът каза сурово:

— Ако не седнете и не ни дадете реванш, ще трябва да си освободите пътя за навън.

Докато говореше, бутна с крак стола зад себе си и пристъпи няколко крачки назад. Ръката му стоеше на дръжката на револвера.

Сега вече и аз се ядосах.

— Негодник — рекох бавно. — Ще се постарая да не те убия.

Свалих шапката си и сложих в нея парите от масата. С бързо движение я сложих обратно на главата си и здраво я закрепих.

Сега вече бях готов.

Заобиколих масата и се отправих към изхода. Той ме остави да направя три крачки и се обърна леко. Беше от лявата ми страна. С периферното си зрение видях как бързо посегна към дръжката на колта. Обръщайки се към него, извадих моя и стрелях.

Той бе извадил вече оръжието си, но куршумът ми го повали, преди да е успял да натисне спусъка.

Колтът му падна. Бях улучил мъжа в рамото.

Сега се клатушкаше и стенеше.

— Имаше късмет — рекох аз. — Но глупаците, пияните и децата най-често имат късмет.

Излязох.

Никой вече нямаше нищо против да направя това.

Почувствах някаква яростна горчивина в себе си. Защо в тази страна човек постоянно се натъква на глупаци, които се смятат за непобедими със своите револвери и се мислят за полубогове?

* * *

Десет минути по-късно бях вече на път. Сивият ми жребец бе добре отпочинал.

Оставих го да върви сам. До Зозо имаше някъде около осемдесет мили, ако се яздеше по преките пътеки.

Познавах тази област западно от Пекос. Между Пекос и Рио Гранде и между Санта Фе и Ел Пасо, това беше моята територия.

Да, постоянно пътувах из тези земи като играч и се наслаждавах на известна слава като стрелец.

Затова тогава не се бе получило нищо между Джейн и мен…

Но й бях длъжен.

Затова яздех към Зозо като подгонен от дявола.

По дяволите! Защо искаха да обесят Джейн?

Да обесят! Да обесят жена! Беше ли възможно? Имаха ли право? Какво бе направила тя?

Знаех, че е изпратила писмата си навсякъде, не само до Силвер, където бях случайно, а до дузина, ако не и повече градове.

Кога искаха да обесят Джейн?

Ще пристигна ли навреме?

Или ще стоя до гроба й и ще си спомням за прекрасното време, прекарано с нея?

Предстояха ми осемдесет мили през неравна планинска местност, а не бях спал — цялата нощ бях прекарал в игра на покер.

Да, сега трябваше да докажа, че съм жилав и суров.

Докато яздех, си мислех за Джейн и в съзнанието ми нахлуха спомени за хилядите прекрасни мигове, когато сме били заедно. Една година бях живял с нея като в рай. Беше най-хубавата година в живота ми…

Но после тя бе разбрала, че не може да ме промени. И аз го бях разбрал. Чувствах се като орел, хванат в клетка.

Може би е малко пресилено казано, но беше точно така. Никога няма да мога да се установя на едно място, така както един вълк няма да стане дворно куче или пък индианецът да се откаже от Маниту.

По всяка вероятност генетично бях така устроен. Да, в жилите ми течеше индианска кръв и сигурно затова не можех да се задържа на едно място, а може би защото ме следваха сенки на мъже, които някога бях победил и сега искаха да си отмъстят, или на врагове, които искаха да опитат още веднъж, защото мислеха, че тогава просто съм имал късмет.

Да, да, скъпи читателю на моята история, тогава наистина не ме биваше за сериозни начинания.

Но сега яздех като дявол към Зозо.

Не знаех какво означава името на това старо, основано някога от испанците, градче. Може би беше съкращение от Зозобора, което означаваше нещо като корабокрушение. Може би първите испанци са нямали късмет с лодките си по Рио Гранде, продължили са пеша и са основали лагер по пътя към Санта Фе.

Но може би има и други причини това малко градче да се казва Зозо. Беше ми все едно.

След петнадесет часа езда върху гърба на моя прекрасен жребец, пристигнах в Зозо малко след полунощ и отведох коня си в наемната конюшня. Като поемаше юздите, нощният коняр измърмори:

— Още един съсипан от езда кон. И пак аз трябва да изправя на крака бедното животно.

— И други мъже ли са пристигнали с такива изтощени коне? — попитах остро.

— Двама преди вас, мистър. Вие сте третият, който дяволски много иска да види обесена хубавата Джейн Керъдайн. Но ще трябва да почакате още два дена. Не е било нужно да бързате толкова много. — След тези думи конярят поведе жребеца ми към една клетка, за да го разтрие.

Всъщност би трябвало аз да направя това. Бях му длъжен след такава езда. Но и аз бях съсипан. Не само че бях яздил петнадесет часа, но и толкова отдавна не бях спал.

Бях на края на силите си, а момчето щеше да се погрижи по-добре от мен за коня ми. Седнах на сандъка с обоз пред конюшнята, доволен, че вече не съм на седлото. Облегнах се на стената на една от клетките и протегнах крака.

Умората бе започнала да ме обзема, когато пристигна още един ездач. И той дойде на изтощен, почти съсипан, препъващ се от умора кон.

Животното се спря с разкрачени крака пред конюшнята. Тъй като конярят беше изчезнал с коня ми в една от клетките, а оттам не се виждаше нищо, пристигналият се обърна към мен. Бе слязъл от седлото и водеше коня за юздите.

Попита грубо:

— Свърши ли се вече?

— Кое? — попитах на свой ред.

Знаех какво имаше предвид. Веднага ми бе станало ясно, че и той бе дошъл, защото го е застигнало писмото на Джейн.

Така че предположих, че сме вече четирима: конярят бе споменал за двама ездачи, дошли на съсипани коне, аз бях третият, а този тук — четвъртият.

Колко ли щяха да дойдат още?

Кой още е бил в списъка на Джейн?

Колко ли мъже й бяха задължени, защото някога са притежавали тази прекрасна жена?

По дяволите!

Новодошлият ме наблюдаваше на светлината на фенера. Очите му бяха зачервени от праха по пътя и от потта от дългата езда.

— Вярно ли е, че тук в Зозо ще бесят някаква жена? — попита той.

Конярят излезе от клетката. Бе чул въпроса и отвърна:

— Вдругиден, ако не стане някакво чудо.

Видя изтощения кон и неодобрително погледна пристигналия.

— Хората се отнасят все по-зле с конете — измърмори той. — Вече четирима ездачи дойдоха на адски съсипани коне. Що за свят е това?

Хвана животното за юздите и се отправи към друга празна клетка.

— Ще се погрижа за него като добър християнин — викна през рамо. — И ако още не знаете, джентълмени, конете са благородни животни, много по-благородни от хората. Те никога не причиняват зло.

Измърмори още нещо, но ние не го чухме.

Погледнахме се.

Тогава непознатият попита:

— Трой Колвър?

Кимнах и също попитах:

— Откъде знаете името ми?

Той се ухили и някак си заприлича на мен, сякаш ми беше брат. Да, бяхме почти един и същ тип.

— Навремето Джейн постоянно ми разказваше за първия си мъж, за първия истински мъж, когото си заслужавало да обича. Казвал се Трой Колвър и аз доста трябваше да се постарая, за да не се изложа пред нея. Аз съм Джим Букер. Джейн е загазила, а?

Пристъпи към сандъка с обоза и също се отпусна. Имаше достатъчно място и за двама ни.

— Кои ли са другите? — попита той.

Не можех да му отговоря. Но сега знаех едно: тогава съм бил единственият мъж от значение за Джейн. След мен е бил Джим Букер и вероятно след това другите двама, които още не познавах.

— Не знам — отвърнах аз. — Никога не съм чувал за другите след мен. Не исках и да знам.

— И при мен беше така — промърмори Джим.

Протегна крака, както аз бях направил преди малко. После извика остро:

— Хей, коняр!

Младежът излезе от клетката и дойде при нас.

— Какво има? — попита сърдито. — Трябва да се грижа за две бедни животни. Казвай бързо.

— Защо искат да обесят Джейн Керъдайн?

— Тя вече не се казва Керъдайн — отвърна конярят. — Тук я наричат Джейн Червенокосата или мисис Джейн Мулен. Така се казваше мъжът й, когото тя уж убила. Затова искат да я обесят. Франк Мулен бе кметът на Зозо. Добър човек. Убила го като бясно куче. Съдът я призна за виновна.

Конярят се обърна и отново изчезна в една от клетките.

Джим Букер и аз се спогледахме. Той измърмори:

— Добре, да потърсим другите двама.

Изправихме се и напуснахме конюшнята.

Бе след полунощ и звездите блестяха по небето на Тексас. Бе прекрасна нощ. Но въпреки това светът не изглеждаше хубав.

Искаха да обесят Джейн.

Това малко старо градче — не бе по-голямо от точица на картата на Тексас — искаше да окачи на бесилото една невероятна жена, която някога ни бе обичала и която ни бе позволила да я обичаме. Тогава това ни се бе сторило като подарък от Господа. Слепи ли бяха всички тези хора?

Подрънквайки шпорите, ние вървяхме по главната улица. Бяхме гладни, жадни и във възможно най-лошото настроение.

Стигнахме до салона на Зозо. През прозореца се прокрадваше сноп светлина, който пресичаше улицата като златна бариера и стигаше до отсрещните къщи. Влязохме.

Нямаше много хора. В един ъгъл седяха няколко мъже, които играеха карти, на барплота стояха трима клиенти, които хвърляха зарове.

Пред пианото бе седнало едно момиче и натискаше без всякакво желание клавишите, а до него друго стоеше право. Очевидно никой нямаше настроение да съгреши с една от двете.

На една маса в ъгъла, от която можеше да се наблюдава входът, седяха двама мъже и бавно предъвкваха. По чиниите им все още имаше остатъци от огромни стекове, пържени картофи, фасул и препържен лук.

Стомасите ни се обадиха. Обърнах се към бармана:

— Искаме същите стекове с гарнитура.

Явно той бе и стопанинът, защото ни огледа неодобрително и измърмори:

— Значи трябва да събудя още веднъж жена си. Тя тъкмо се качи горе. Кухнята затвори вече.

— Пак ще отвори — рече Джим Букер до мен. — Хайде, приятелю. Това все още е любезна и учтива молба.

Стопанинът, вече нямаше съмнение, че това е той, не помръдна. Погледна ни в очите. Със сигурност имаше под тезгяха пушка с отрязано дуло, която светкавично можеше да извади.

Но не го направи. Явно му се видяхме твърде опасни.

Погледът му се отмести към все още вечерящите гости, които ни наблюдаваха, дъвчейки. И тъй като беше човек с опит, бързо успя да установи поне две общи неща между нас — четиримата непознати.

Бяхме сурови мъже и бяхме яздили дълго.

Само глупак би се заял с нас.

Така че отстъпи.

— Добре, ще събудя жена си — измърмори той.

Усмихнахме му се приятелски и му поръчахме да ни налее първо две бири.

С пълните чаши се отправихме към масата в ъгъла.

Двамата мъже там ни изгледаха.

— Изглежда, и четиримата сме дошли в Зозо поради една и съща причина. Може ли да седнем при вас?

Те се спогледаха.

После единият от тях проговори:

— Все пак той попита учтиво, нали, Таурус?

Другият кимна.

— Да, действително. Сядайте, джентълмени. И вие сте тук заради Джейн, нали?

Кимнахме и седнахме при тях, отпивайки на малки глътки от бирата. Бе силна, домашно приготвена. Ако я пиеш на гладен стомах, за няколко минути може да ти се завие свят.

Известно време седяхме мълчаливо и изпитателно се оглеждахме. Да, ние буквално се душехме един друг.

След като преглътна и последната хапка, единият от мъжете рече:

— Джейн постоянно попада на един и същ тип мъже, нали? Изглежда така, сякаш е пробвала четирима от сорта и всеки път е оставала излъгана. Е, добре, аз съм Таурус Логан. Това е Дъсти Шорт. Един от двама ви трябва да е изключителният Трой Колвър, който всеки един от нас трябваше да се помъчи да засенчи, за да може да задържи Джейн завинаги.

— Аз съм Трой — рекох и се ухилих. — А този тук е Джим Букер. Къде държат Джейн? Сигурно не зад решетките?

— Напротив — отвърна Таурус Логан и посочи с вилицата си другия мъж, който все още ядеше. — Дъсти пръв е пристигнал. Разбрал е всичко. Тя е в една килия с решетки. Можем да преобърнем този дяволски град, щом като сме вече четирима. Но първо трябва да поговорим с Джейн.

— Правилно — кимнах. — Но след като похапнем нещо — усмихнах се на останалите. — Всички сме един сорт — продължих. — Иначе Джейн нямаше да ни напусне. Никой от нас не е могъл да й предостави сигурно място, дом. Защото в кръвта си имаме нещо, което трудно може да се определи какво е. Може би сме като негодниците, които не могат да пуснат корени на едно място, защото постоянно са преследвани. Е, добре, тук трябва да е срещнала мъжа, за когото най-накрая се е омъжила. А сега я обвиняват, че го е убила. Какво се крие зад това? Какво се е случило, за да се стигне дотам?

— Скоро ще узнаем — каза Таурус Логан. — Ще говорим с нея, дори ако трябва да срутим преди това целия затвор.

Замълчахме. Вечерята ни идваше.

Джим Букер се обърна към жената на гостилничаря, която ни поднесе чиниите.

— Простете ни, мадам. Но ние…

— Всичко е наред, мистър — прекъсна го тя и се върна обратно.

Букер и аз се нахвърлихме върху стека, картофите и фасула.

— Разбират от пържоли — рече той одобрително.

Кимнахме в съгласие.

А после, едва опразнили чиниите си, се изправихме мълчаливо и напуснахме салона.