Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (4)

4.

През деня, докато яздех по следите й, започнах да изпитвам известен респект към нея. Може преди да е била скъпо платена проститутка, както твърдеше Джейн, но сега тя бе умела ездачка, която не отстъпваше на жените каубои. Имаше такива. Захващаха се с всеки каубой — но не бяха това, което ние наричаме момиче или жена. Бяха станали твърде мъжествени, твърде сурови.

Но тази Магдалена Фулер бе красавица. И можеше да язди като най-добрия ездач. По следите разбрах, че не е спирала за почивка. Очевидно добре познаваше планините, защото яздеше по едва различими пътечки встрани от главния път.

Имаше определена цел, а това можеха да бъдат само хората й, които идваха към ранчото със стадо от Мексико и които по всяка вероятност закъсняваха, защото Рио Гранде бе преляла и не можеше да се пресече.

Питах се докъде щеше да язди…

Дали хората й бяха минали вече реката, или все още бяха оттатък, в Мексико?

Можех да си представя от какви диви чувства е обладана тази жена — от ярост и гняв, а може би и от паника.

Може би все пак я бяхме изненадали и уплашили: Джейн бе отново свободна, а съдията и маршалът бяха прогонени. Можеше да предположи, че ще ги преследваме като дяволи.

Бяхме намерили в гардероба й червената перука, което оневиняваше Джейн. Показанията на хората от пощенската кола не можеха да се приемат вече за абсолютно истински.

Цялата игра на Магдалена Фулер бе разкрита. А така добре бе замислила всичко. Бе повикала Франк Мулен очевидно на последен разговор, на място, което не беше случайно избрано във време, когато оттам минава пощенската кола. После се бе преоблякла като Джейн, бе убила Франк и бе набедила жената, която мразеше, че от ревност е убила собствения си мъж.

Бе напуснала местопрестъплението бягаща като червенокосата Джейн Мулен. Малко по-късно се бе върнала като чернокосата Магдалена Фулер в друго облекло, вероятно и на друг кон.

Да, всичко бе добре замислено и изпълнено.

А след като Джейн бъдеше обесена, никой повече нямаше да се рови в случая.

Но не бе станало точно така.

Сега Магдалена Фулер бе на път да доведе подкрепление. Щеше да ни гони с хората си. Това означаваше, че ни обявява война. Бяхме изправени пред дилемата — да избягаме или да приемем войната.

С Джейн бяхме петима срещу горе-долу петдесет.

Беше безсмислено.

Може би щяхме да имаме шанс, ако хванем Магдалена Фулер.

Денят преваляше. Миля след миля яздех по следата й, а преднината й ставаше все по-голяма и по-голяма. Яздеше по-добър кон.

Свечери се. Скоро нямаше да мога да различавам следата й. Щеше да бъде трудно и да намирам в неравната местност правилния път.

Конят ми се умори. Бях яздил без почивка около четиридесет мили. По дяволите, Рио Гранде не можеше да е много далече. Намирах се някъде над устието на Пекос, поне така предполагах.

Мракът бързо се спусна след този горещ ден.

Следата изчезна.

Спрях.

Конят ми започна да пръхти, но като се успокои след известно време, ясно дочух някакъв звук в далечината. Да, бяха говеда. Пред мен се намираше голямо стадо. Нощта беше много черна, една от онези черни нощи, които ги има понякога и на юг, когато се задава буря и облаците надвиснат ниско над земята.

Там, пред мен, в черната нощ имаше голямо стадо.

Там трябваше да е и Магдалена Фулер. Достигнала го бе явно още преди да се стъмни. Но след тежката езда бе изтощена и щеше да използва нощта за почивка.

Потеглих отново, сега по-бавно. Трябваше внимателно да търся пътя. Скоро слязох в равнината. Разбрах го, защото видях два огъня. Единият вероятно използваше готвачът, другият бе по-голям и светеше по-силно, щеше да топли спящите в студената нощ.

Но при това затъмнено от облаци небе нощта нямаше да е толкова студена както при ясно време.

Пред мен бе лагерът им.

Яздех бавно и достигнах първите животни. Повечето от тях бяха легнали. По всяка вероятност ги бяха прекарали след обяд през Рио Гранде. По пътя трябва да са пасли и сега бавно преживяха.

Стадото бе уморено. Ездачите — също.

Бавно яздех около лагера. Нощта бе толкова черна, че не се виждаше и на три ярда напред. Само ако погледнех в посока към огъня, можех да видя по-надалече и да се ориентирам.

Конят ми изпръхтяваше от време на време.

На светлината на огъня видях един ездач да се приближава към мене. Очаквах появата му. Беше един от пазачите. От другата страна на стадото явно също имаше такъв пазач.

Ездачът пред мен дори тихичко си тананикаше. Не беше точно песен, а нещо импровизирано, каквото му хрумнеше. Бе обичайно за повечето мъже, прекарващи стада. Говедата трябваше да чуват човешки глас, за да са спокойни.

Свих наляво и изчаках, докато ездачът премине покрай мен. Не можеше да ме види в тъмното, защото зад мен не светеха огньове. Но той ярко се открояваше.

След като се отдалечи достатъчно, продължих в посока към лагера, оставяйки огньовете винаги пред себе си.

Бивакът беше под огромни дървета и храсталаци. Навсякъде имаше завързани коне. Бе нормално. Ако стадото изпаднеше в паника поради различни обстоятелства — а това можеше да се случи дори ако готвачът изпусне няколко тенекиени чинии — всеки ездач трябваше за секунди да е отново на седлото.

Знаех всичко това, защото и аз някога бях превозвал стада говеда. Тези полудиви зверове се наричаха в Тексас иронично „зайчета с рогца“.

Хората вече спяха. Бяха налягали около огъня. Имаха и малка кухненска кола, чиято задна врата се отваряше и можеше да се използва като маса. Наричаха се чък-коли. „Чък“ беше каубойската дума и означаваше храна. Казваха им още и „трейл“.

Стигнах до колата, спрях и слязох.

Ако някой ме чуеше, щеше да помисли, че съм някой от пазачите, когото трябва да сменят. Бях сигурен, че никой дори на сън не можеше да предположи, че някой ще е толкова смел, че да се промъкне в лагера.

Завързах коня си за едно дърво.

А сега? Да, сега какво?

Защо бях дошъл тук? Защо се бях промъкнал дръзко в лагера им в тази черна нощ, като че ли бях един от тях?

Търсех Магдалена Фулер.

Къде беше тя?

Трябваше да е някъде тук. Защото това можеха да бъдат само нейните хора, с които щеше да потегли утре, за да ни търси и гони.

Бях сигурен, че след тази дяволска езда сега спи дълбоко.

Трябваше да я намеря.

Оттук-оттам се чуваше хъркане. Някои от спящите издаваха и твърде неприлични звуци. Явно бяха яли много боб и сланина по пътя…

Магдалена Фулер със сигурност нямаше да е в близост до тези хъркащи и изпускащи газове мъже, нямаше да е и до кухненската кола, защото там хъркаше готвачът.

Огънят му беше загаснал, светеше само жаравата.

Някой хвърли в другия огън няколко дърва и отново се уви в одеялото си.

Не бе лесно да я търся в тъмнината, но имах късмет. Намерих Магдалена Фулер под един огромен храст, чиито висящи клони щяха да я предпазят от росата. Клекнах до нея. Бе завързала чудесния си кон близо до себе си. Спеше толкова дълбоко, че можех да я докосна, без да я събудя.

По дяволите, помислих си аз, сега трябва да реша какво да правя.

Защо бях дошъл?

Изправих се отново и отидох при коня си. Движех се тихо, като сянка. Отдавна бях свалил шпорите.

Поколебах се. Умората натежаваше във вените ми като олово.

Наистина бях съсипан. Отдавна трябваше да поспя няколко часа. От изтощение скоро нямаше да знам мъж ли съм или жена.

Но трябваше да продължа, не можех да легна като всички други, които не бяха на пост.

Да, аз бях дебелокожо, нахално куче, но не биваше да прекалявам. Черната нощ бе мой съучастник. Иначе не бих се осмелил.

Хванах коня за юздите.

Коленичих отново до спящата Магдалена. Инстинктът й я събуди въпреки изтощението. Не виждах лицето й много ясно, но чух въпроса й:

— Има ли някой тук? — тя се изправи. — По дяволите… — Разбра, че някой е клекнал близо до нея, а това можеше да се случи поради хиляди причини.

Юмрукът ми я улучи под брадичката. Не можех да постъпя по друг начин. Костваше ми доста усилия да ударя с юмрука си жена под брадичката. Дори тази, която беше убийца и желаеше смъртта ни.

Но трябваше да изчезна от лагера с нея.

Тя падна назад върху одеялото.

Побързах. Десет минути по-късно бях вече на път. Бях я вързал и запушил устата й с кърпа, после я бях увил с одеялото и метнал на коня й като навит на руло килим. Конят ми изпръхтя, когато недалеч от лагера го възседнах. Държах другия кон за юздата.

Отправих се към брода на Рио Гранде.

Започна да вали, а това беше добре дошло за мен. Бях поел по следите, оставени от стадото. Те бързо се заличаваха от дъжда и се превръщаха в кал. Ухилих се. По-добре не можеше и да бъде.

Рио Гранде не бе далеч. Реката все още не бе придошла. Конете не трябваше да плуват, но с мъка се придвижиха.

Рио Гранде бе странна река. Повечето време бе полусуха, разкаляна, но след буря често променяше коритото си. И тъй като тя беше границата с Мексико, малките градчета по бреговете й принадлежаха ту към Тексас, ту към Мексико. Зависи от коя страна на брега бяха — южно или северно.

Имаше едно хумористично стихче за Рио Гранде — че била твърде плитка, за да се пие от нея, и твърде пълноводна, за да се разоре с рало.

Вече почти я бяхме преминали, но тръгнах наляво и излязох от водата едва половин миля по-долу.

Скоро достигнахме стара рибарска колиба. Може би наблизо имаше и малко селце. Слязох с въздишка от коня. Да, бях съсипан, на края на силите си.

Вътре имаше маслена лампа. Запалих я, на светлината й положих Магдалена Фулер на царевичната слама. Развих я от одеялото. Очите й засвяткаха убийствено срещу мен.

— Знаеш ли — казах й аз, — не съм твоят съдия, нито палачът ти. Просто не искам война. Затова няма да ти сторя нищо, ако се държиш разумно.

Махнах кърпата, с която бях запушил устата й. Магдалена Фулер плю няколко пъти и почна да ме ругае.

Оставих я вързана и се опънах до нея на царевичната слама. Веднага заспах. Струваше ми се, че не съм спал години наред и че съм яздил десетки хиляди мили.

Явно Магдалена Фулер разбра, че няма смисъл да ме ругае и да ме заплашва. Тя самата бе изтощена от тежката езда.