Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (12)

12.

Връщането в Зозо беше потискащо. Имахме чувството, че сме загубили. Все още не бяхме постигнали нищо. Небето се бе намесило с пороя си, с гръмотевиците и светкавиците, раздели ни с буйната река, в която за кратко време се бе превърнало граничното поточе.

Освен Букер, Логан, Шорт и Джейн, с нас яздеха още трима. Не всички бяха заминали, защото се бяха наситили да убиват. Бяхме привързани към седлата им трима убити и четирима ранени.

Под копитата на конете все още плющеше вода. Тя бе заляла всичко, бе стигнала дори до териториите на заселниците, до първите им колиби, палатки и фургони.

Вече не горяха огньове. Проливният дъжд ги бе угасил.

Когато минавахме покрай един от заселническите лагери, ни видяха и няколко мъже изтичаха към нас. Един от тях — възрастен, сериозен — попита:

— Какво се е случило? Оттук минаха ездачи и ни извикаха, че станала някаква ужасна битка при реката, която била границата с ранчото.

Заселниците имаха право да знаят, затова му разказах всичко накратко. Завърших с думите:

— Вече не трябва да се притеснявате за ранчото и неговите стада. Този проблем сега ще се реши по друг начин.

Потеглих отново.

Останалите ме последваха.

Джейн дойде с коня си до мен и сърдито ме попита:

— Какво имаш предвид? Как ще се реши проблемът?

Нощта бе все още светла, въпреки че блясъкът на звездите избледняваше и луната губеше сребърната си светлина.

Бурята се бе преместила на север.

На изток небето започна да изсветлява. Скоро слънцето щеше да излезе от дълбините, в които се бе скрило през нощта, щеше да изпрати първите светлинни експлозии срещу небето, а после да се покаже в бляскавата си хубост.

— Какво имаш предвид? — попита Джейн отново, защото не й бях отговорил веднага.

— Омразата ви — започнах аз, замълчах, защото търсех подходящите думи, и след малко продължих. — Омразата ви ви прави луди. Заради нея трябваше да умрат толкова мъже! Вие трябва да решите проблема си сами. Да, сами, една срещу друга. Иначе няма да намерите покой. Ясно е, че между вас не може да се сключи мир. А и заселниците в тази земя скоро ще са достатъчно силни, така че няма да се страхуват от ранчото. Защото хората на Магдалена Фулер се разпръснаха точно като твоите. Всичко се промени. Мъжете и от двете страни разбраха, че се бият само защото вие двете се мразите. Трябва сами да се справите, да излезете открито една срещу друга. Или една от вас трябва да отиде другаде, в друга страна.

Твърдо замлъкнах.

Джейн дълго не проговори, но продължи да язди до мен, стреме до стреме.

Едва доста по-късно каза:

— Е, добре, готова съм сама да се справя с нея, някъде на някое неутрално място. Щом като вече не мога да разчитам на подкрепата ви… Но може би Джим, Таурус и Дъсти не мислят като теб. Може би ще останат при мен. Тогава ще съберем нови стрелци, този път по-добри, дори да ми струват повече. В Ел Пасо, Ларедо или Ногалес има достатъчно истински смелчаци, които ще сложат в джоба си тези тридоларови стрелци. Но съм много разочарована от теб, Трой. А беше първият мъж в живота ми. Аз те обичах и щях да остана завинаги твоя, ако ми беше осигурил дом и бъдеще. С теб сравнявах всички останали. Джим, Таурус и Дъсти. Докато накрая разбрах, че ще трябва да се задоволя със съвсем друг тип мъж.

— С Франк Мулен — промълвих аз.

— Да, с мъж като Франк Мулен — продължи тя троснато. — Той бе улегнал, не тигър или вълк на два крака, каквито сте вие, а солиден, порядъчен мъж, на когото можех да разчитам, не играч, търсещ приключение, не стрелец. Бе основател на града, който направи център на тази област и един ден можеше да стане губернатор.

Тя твърдо замлъкна. После продължи, като изскърца със зъби:

— Магдалена Фулер също искаше да го притежава. Когато й го отнех, тя го уби, а набеди мене за това и искаше да ме обеси. По дяволите, трябва да я унищожа! Ако не мога, по-добре да не живея повече. Трой, помогни ми, остани при мен! Бъди и занапред мой верен рицар като другите. Не ви ли се отплащах добре за верността, не ви ли дарявах щедро? Не ти ли харесваше в прегръдките ми? Кълна се, че ви обичам и четиримата! Всеки от вас има по нещо, заради което го обичам. Затова не съжалявам за нито една секунда, прекарана с вас. О, по дяволите, Трой, как да победя тази Магдалена Фулер, ако не иска да излезе на дуел срещу мен?

След тези думи пришпори коня си и изчезна. Щеше да стигне в Зозо много преди нас, защото заради убитите и ранените не можехме да галопираме. Огледах се за Букер, Шорт и Логан.

Яздеха зад мен с останалите трима ездачи и водеха за дългите поводи конете, на които лежаха ранените и убитите. Докато стигнехме Зозо отдавна щеше да е настъпил денят — слънчев, кристалночист.

Мократа и подгизнала земя щеше да изсъхне под яркото слънце.

Но въпреки това щеше да е и един мрачен ден след ужасната нощ.

И какво щеше да стане с мен?

Щях ли да оставя Джейн, да си тръгна просто така, като другите ездачи?

Или щях да се оставя да ме манипулира и по-нататък заради отмъщението си?

Все още ли имаше власт над мен? Действаше ли още магията й?

Вероятно и четиримата щяхме да останем в града.

Досега винаги само един бе при нея, и тя му се отдаваше.

Сега всичко щеше да е друго.

Беше налудничаво, не можеше да продължава така.

* * *

Дните в Зозо минаваха. Бурята бе повредила къщите, предимно покривите, повечето от които бяха от царевична слама. Само по-новите бяха покрити с дъски.

Светкавици бяха паднали в градското наместничество и ковачницата. Главната улица бе дни наред като разкаляно от колелата поле.

Хората в Зозо бяха достатъчно заети: издигаха се нови къщи, идваха нови заселници, кервани, натоварени с покъщнина.

А всеки един ден в Зозо прииждаха и дузина заселници за покупки.

Зозо процъфтяваше както никога досега в сянката на ранчото „Шпаниш Байт“.

Всъщност бяхме направили доста за бъдещето на тази област — бяхме прогонили стадата от незаконно заетите пасища и победихме хората от ранчото.

Всъщност…

В основата на всичко бе омразата на две жени.

Да, аз останах в Зозо при Джейн и тримата й рицари. Ние господствахме в града. По тази причина Джейн бе все още кралицата на Зозо.

И тя караше онези жители, които и преди са били тук и които безучастно са наблюдавали как скалъпват процеса за убийството и страхливо са се подчинили на Магдалена Фулер… отново и отново да чувстват колко много ги презира. Показваше им по хиляди начини, че и те много скоро могат да бъдат изгонени като съдебните заседатели, като съдията и маршала, от които нямаше никаква вест.

Джейн бе твърда към тези стари жители, но мила и готова да помогне на заселниците.

Хубостта и изключителното й излъчване оказваха своето въздействие върху тях.

Така минаха няколко дни и нощи.

Изглеждаше, че е настъпил мир в обширната околност и в Зозо.

Нищо не се чуваше за ранчото и за Магдалена Фулер. Нейни ездачи не идваха в Зозо — разбирахме това по клеймото от жигосване при конете.

Но затова пък пристигаха други ездачи. Може би бяха хора от ранчото, но просто не яздеха негови коне, защото знакът от жигосването не бе на испански мундщук.

А може би бяха стрелци, чули за войната тук и дошли с надеждата да ги наемат. Сигурно се смятаха за по-добри от тези, които бяха избягали.

Букер, Логан, Шорт и аз се редувахме и обикаляхме града един след друг, като носехме звездата на маршала.

Понякога се срещахме за обяд в хотела или стояхме заедно в бара, играехме билярд или покер, хвърляхме зарове.

И постоянно се дебнехме един друг.

За щастие Джейн бе достатъчно умна, за да не предпочете сега никой от нас.

И никой не ходеше при нея… Така предотвратихме избухването на ревността между нас.

Защото сега, когато и четиримата бяхме в града, всичко бе друго. Джейн обядваше всеки ден с нас — приличахме на четирима рицари със своята кралица.

Излъчването й ни пленяваше всеки път. Магията й като че ли отново почна да действа върху мен. Все по-често започвах да се питам кога пак ще лежа в прегръдките й.

Почувствах отново някаква странна пристрастеност, едно все по-усилващо се желание.

Знаех, че и другите изпитват същото. Дори още по-силно може би.

Защото те не бяха отрезнели така, както аз през онази нощ на граничната рекичка след жестоката битка, когато застреляхме ездачите от ранчото по средата на брода. Да, магията на Джейн отново бе започнала да действа върху мен.

Усмивката й, гласът й, очите й, всички нейни движения, например как разтърсва огненочервената си грива и я отхвърля назад… Ах, всичко бе магия! Никоя друга жена не очароваше толкова много както Джейн.

С всеки изминал ден усещах колко силно бях пленяван от тази жена.

Но тогава отново се започна.

Заселници идваха в града и искаха помощ срещу ездачи, които стреляли нощем с тежки ловни пушки срещу лагерите и колибите и чиито куршуми пробивали и най-дебелите греди.

Стреляли по добитъка им, по кравите и конете, които ползвали, за да орат земята.

Един път посред нощ дойде жена, която караше в кола мъртвия си съпруг. Петте й деца не преставаха да плачат.

Жената спря пред сградата на градската управа, в която се намираше офисът ни на маршали, и закрещя в безсилна ярост:

— Нощни ездачи убиха мъжа ми и двете ни крави. Къде е този проклет закон, който щеше да гарантира сигурността ни? Хей, къде е? Отвън по земите е ад! А вие граждани, жители на Зозо, ни оставихте на произвола. Нали искахте да живеете от цъфтящата околност. По дяволите този град, който ни обеща защита и който не държи на думата си! Вие, страхливи лъжци от Зозо, защо ни оставяте сами там отвън?

Бяхме излезли от офиса и я слушахме втрещени.

И се срамувахме.

О, да, съжалихме я. Една жена с пет деца, като най-голямото нямаше сигурно и десет години. На тази жена, загубила мъжа си, щеше да й е дяволски трудно.

— Подпалиха и колибата ни — продължи тя сурово.

Изглеждаше като побъркана от мъка.

Градът, който почти бе заспал, с изключение на салона, в който имаше още няколко човека, се събуди. Виковете на жената отекваха навсякъде в тишината.

Джейн дойде от хотела. Извика остро:

— Стига сте крещели, мисис Хагю! Това няма да помогне. Елате в хотела, за да мога да се погрижа там за вас и за малките ви. Мъжете ми ще откарат колата и ще уредят достойно погребение на съпруга ви. Елате!

Мисис Хагю бе замръзнала на място и не отронваше нито дума. Но след малко каза спокойно:

— Да, имате право, мисис Мулен. Викането ми е безсмислено. Няма да помогне. Да, трябва да приема помощта ви.

Помогнахме й да слезе с децата си от колата.

Носех едното дете на ръце. То бе на около четири годинки, но каза сериозно:

— Мистър, нали ще сложите моя татко в хубав ковчег? А душата му ще отлети на небето и ще ни чака там?

Какво трябваше да отговоря?

Нямах думи.

Успях само да промълвя:

— Някога, миличка, всичко ще се оправи. Все някога… ще успеем…

* * *

Четвърт час по-късно се събрахме в офиса. Джим Букер каза:

— Хайде да потегляме! Да подгоним тези проклети негодници, които стрелят от засада. Да ги намерим и да ги убием! Или сте на друго мнение?

Таурус Логан и Дъсти Шорт поклатиха глава.

— Естествено, че тръгваме — промърмори Дъсти.

После всички ме погледнаха.

— А ти? — попита Джим.

Вдигнах ръка и изтрих лицето си. Все още мислех за малката, която бях отнесъл в хотела. Думите й още звучаха в ушите ми.

Но въпреки това казах:

— Те просто искат да ни примамят извън града. Сигурен съм, че ни чакат там. Не мога да си го обясня по друг начин. Магдалена Фулер иска Джейн да остане безпомощна тук в града, който вече веднъж се е уплашил, останал е безучастен, оставил се е да го манипулират. Трябва добре да преценим, за да не допуснем грешка. Може да са пратени от Магдалена Фулер. Ако тръгнем, може би трябва да вземем и Джейн — с нас ще е на по-сигурно, отколкото в града.

Видях на светлината на лампата как тримата напрегнато мислеха, преценяваха…

Но после Букер само поклати глава и рече твърдо:

— Трябва да отидем и да открием стрелците. Но не можем да останем в града и да не предприемем нищо. По дяволите, те ще убият още заселници и ще убиват дотогава, докато ние бездействаме. Трябва да отидем!

Бе казал всичко.

Беше ни пределно ясно, че сме попаднали в клопка.

Ако останехме в града, щяха да прогонят заселниците. Въпреки че бяха станали много в последно време, те все още не бяха силни. Нямаха водач. Бяха пръснати из свободната земя и не се познаваха още добре помежду си.

Щеше да е лесно за няколко безскрупулни стрелци да ги уплашат и прогонят, защото всички имаха жени и деца.

Ако не застанехме на тяхна страна, пасищата скоро щяха пак да са свободни за говедата на ранчото.

Но ако тръгнехме да гоним стрелците, трябваше да напуснем града, което означаваше да се откажем от него.

Магдалена Фулер ни беше хванала в капан.

Какво трябваше да правим?

Останалите започнаха да псуват. Букер промърмори:

— Лесно е да даваш съвети, а, Колвър! Защо не скри Магдалена Фулер някъде в Мексико, ами я продаде на този идалго, който си искаше обратно само говедата? Трябваше да я продадеш като проститутка в някой бордей, по дяволите!

— Вайкането малко ще ни помогне — изръмжа Таурус Логан. — Трябва да решим какво да правим. Кой идва с нас?

Значи той искаше да гони стрелците и да се откаже от града.

Взрях се в него.

— А ако Джейн поиска да останем тук? — попитах сухо и ги огледах един след друг.

И тогава разбрах, по-скоро инстинктивно почувствах нещо. Те се бяха променили.

Откакто не се редувахме в леглото на Джейн, нещо се бе пречупило. Нима бе загубила магическата си сила? Не действаше ли тя вече? Нима те се чувстваха отговорни за заселниците, които Джейн бе привлякла тук?

Дъсти Шорт отиде до един рафт и взе шишето с текила. Напълни чашите. Пихме, сякаш острият изгарящ огън в стомасите ни щеше да ни помогне.

Тогава влезе Джейн.

О, да, тя беше предвидила какво щеше да се случи между нас тук в офиса. Влезе, облечена за езда. Едва сега ни стана ясно, че е изминало доста време, докато размишлявахме, говорехме, колебаехме се и пиехме изгарящата ракия от агаве.

Влезе и веднага разбра какво сме решили.

Стоеше до вратата, която бе отворила с единия си ток, при което шпорите й бяха издрънчали.

Да, тя искаше да язди. Нямаше нужда да ни го казва. Носеше и пушка. От джоба на кожената й пола се показваше кобурът с револвера.

А червената й коса блестеше предизвикателно на светлината на лампата.

Проговори бавно:

— Този град можем да си възвърнем по всяко време. Или се съмнявате?

Учудихме се.

Но поклатихме глави.

— Не — рече Джим Букер, — този град ще завладеем отново, когато си поискаме.

— Тогава да тръгваме! — подтикна ни тя. — Обещах на жената и петте й деца. Тази мисис Хагю има право да получи възмездие!

Кимнахме. Вече знаехме, че убиването щеше да продължи.

А аз си мислех: „По дяволите, ако двете жени решат проблема помежду си, тогава…“

Нямаше смисъл да мисля затова, но тогава нямаше да има нужда да проливаме кръвта си и да се избиваме взаимно…

Бяхме решили.

Бе след полунощ. Щяхме да се измъкнем от града и да потънем в тъмнината.

В Зозо трябваше да разберат възможно най-късно, че ни няма, за да имаме време да завземем достатъчно удобна позиция някъде по хълмовете и да чакаме.