Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (8)

8.

Дните и нощите минаваха. Редувахме се на обиколките и при хубавата Джейн.

След време областта и градът се оживиха. Постоянно идваха хора.

Първо пристигнаха ездачи, в които разпознахме закоравели стрелци и които винаги се появяваха там, където щеше да се стигне до разправа. Хората от този сорт винаги бяха добре осведомени или просто надушваха възможността, при която можеха да спечелят по някой долар.

Но дойдоха и заселници, които се настаниха на освободената от нас земя и които се надяваха да получат помощ и подкрепа от малкото градче Зозо, което щеше да живее и от техния труд.

Те идваха в града и за да пазаруват. Търговията на Джейн вървеше отлично.

Джейн ни каза, че назначава все повече стрелци. Така че скоро не яздехме по трима през пасищата, а образувахме четири групи от по петима мъже.

Един от нас бе постоянно в града при Джейн и носеше значката на маршала.

Нямаше кмет, но затова пък имаше трима градски съветници, които изпълняваха нарежданията на Джейн, сякаш тя бе кметица.

Между нея и жителите на Зозо съществуваше особено отношение.

Повечето от жителите на малкото градче се срамуваха, че тогава, когато искаха да я обесят, не бяха предприели нищо.

Но някои се страхуваха.

Червената перука и испанският мундщук, които все още висяха като трофей под табелата на хотела, постоянно им напомняха за тяхната вина.

В града пристигнаха седлар, дърводелец и други занаятчии.

Оживлението растеше. И въпреки всичко се долавяше и още нещо — очакване, изпълнено със загриженост, като при буря, която виждаш, че се приближава, но не знаеш къде ще се развихри и къде ще паднат първите гръмотевици и светкавици.

Знаех, че всички чакат завръщането на господарката на ранчото „Шпаниш Байт“, Магдалена Фулер.

Всъщност аз също я чаках.

Защото тя щеше да дойде. Знаех го. Дон Естобал бе почтен идалго. Все някога щеше да я пусне.

И тогава?

* * *

Беше мой ред да остана в Зозо. Прекарах в града целия ден и цялата нощ. Когато се събудих на следващата сутрин в леглото на Джейн, тя ми се усмихваше.

— Е, Трой, да донесат ли закуската? — попита тя.

Наведе се над мен и дълго ме целува.

Тази сутрин бях като опиянен, усещах се като при махмурлук. Чувствах се нерадостен — като че ли съжалявах за нещо. Не се сдържах и я попитах:

— Джейн, как издържаш?

— Кое? — попита тя на свой ред.

— При мормоните е прието многоженството. Но ти имаш четирима мъже. И всеки от нас даряваш с любов. Ние сме във властта ти. Как издържаш на това? Как можеш да обичаш четирима мъже едновременно: да им принадлежиш, да им се отдаваш? Това лицемерие ли е от твоя страна, само за да си осигуриш верността ни и бързите ни револвери? Не е възможно да ни обичаш и четиримата. Да не би да си това, което наричат нимфоманка? Докога ще се гавриш още с нас — една жена с четирима мъже?

— С четирима верни рицари — поправи ме тя и продължи. — Имало е кралици, царици и княгини, които са поддържали интимни връзки с васалите, съветниците, рицарите и други приближени заради благополучието на държавата, заради властта и целите да създадат нещо велико. Искам да стана кралицата в тази страна между Рио Гранде и Пекос. И за това съм готова да платя всяка цена. Ако не искаш да бъдеш повече в едно легло с мен, Трой, остави ме.

Замлъкна, отправила към мен яростен поглед, и стана. Стоеше пред мен гола, приказно красива.

— Ще се боря докрай — допълни тя. — И всичките ви обичам по свой начин. Нуждая се от вас и ви давам това, което само аз мога. Какво грешно има в това?

Наметна пеньоара си и тръгна към вратата.

— Ще наредя да донесат закуската — усмихна се тя. — После ще говорим. Или вече не искаш да останеш при мен?

Напротив, исках.

Да, не исках да си замина. Тя бе твърде прекрасна.

По целия свят — поне така си мислех — със сигурност нямаше друга такава чудесна жена, която можеше да бъде толкова нежна и всеотдайна.

Да, тя действително бе сладка отрова.

Усещах, че все още не мога да й избягам.

Предполагах, че и останалите чувстват същото.

Всъщност харесвах тези мъже. Допадахме си. Чувствахме се като братя. Дали се дължеше на това, че бяхме мъжете на Джейн? Тя ли бе тази, която ни обединяваше?

Дали приличахме на онези жени на мормоните, които се примиряваха с многоженството и успяваха да живеят заедно под един покрив?

Но какво щеше да се случи, ако някога и четиримата останехме едновременно в града, ако трима от нас не бяха дни наред на път?

И какво щеше да се случи, когато Магдалена Фулер се върне отново в ранчото си?

Знаех, не, предчувствах, че това ще стане скоро.

* * *

Два дена по-късно заминах с хората си извън града. Бяхме общо шестима. Сменяхме Джим Букер и хората му, които сега се връщаха.

Букер и аз се спряхме един до друг, стремена до стремена, в противоположни посоки. Конете ни можеха да ударят с опашките си муцуната на другия кон.

На брадясалото лице на Букер се разля усмивка.

— Там скоро ще стане доста напечено — каза той и посочи през рамо хълмовете и ниските каньони, от които се връщаха. — Трябваше отново да прогоним доста говеда. Дойдоха и половин дузина нови заселници, които трябваше да охраняваме. Ездачи от ранчото на Магдалена Фулер ни наблюдаваха. Мисля, че през нощта отново връщат говедата на свободните пасища. Срещнахме двама при водоема. Съобщиха ни, и то доста сърдито, че трябва да се подготвим, когато Магдалена Фулер се върне от Мексико. Вероятно вече знаят къде се намира господарката им и, изглежда, нещо са замислили. Внимавайте!

Искаше да потегли и да настигне петимата ездачи. Но после пусна юздите и попита ухилен:

— Как е Джейн?

— Чудесно — отвърнах аз.

Гледахме се дълго. И двамата знаехме, че сега Букер ще се забавлява с нея, така както аз се бях забавлявал преди това.

След известно време той каза бавно:

— Може би, когато тук избухне същинската разпра, ще остане само един от нас. Тогава всичко ще се разреши от само себе си.

По дяволите, може би Джейн, Джейн Червенокосата, също бе проститутка, която с ласките си купуваше револверите ни.

Разделихме се. Аз последвах своите ездачи към хълмовете, от които бяха дошли Джим Букер и хората му.

И почувствах някакво недоволство или може би ревност? Усетих силно съжаление, разочарование. Но същевременно знаех, че в момента, в който Джейн дойде в прегръдките ми и ще мога да я притежавам за една или две нощи с цялата й нежност и страст, щях да се чувствам по друг начин.

Да, действаше ни като наркотик.

Тя беше кралицата, а ние — нейните рицари. Щяхме да се бием за нея… и може би да умрем…

Защото, когато Магдалена Фулер се върнеше…

Бе вечерта на същия ден, когато стигнахме до един лагер. Отдалече познахме, че това са заселници или фермери — по фургоните, с които транспортираха малкото си имущество. Имаха и няколко крави.

Когато се приближихме, към нас пристъпиха няколко мъже със сериозни лица, типични заселници, които презрително бяха наричани от говедарите „свинари“.

Личеше, че се притесняват, защото, дори само на външен вид, изглеждахме доста застрашително.

Когато спряхме, един от тях вдигна ръка за поздрав и рече:

— Ако искате да вечеряте с нас, сте добре дошли. Чухме, че наблизо имало град и едно доста размирно ранчо. Вие към него ли принадлежите?

— И ако е така? — попитах аз.

Мъжът повдигна рамене. После бавно продължи:

— Ние сме миролюбиви хора. Имаме жени и деца. Повечето от мъжете, които са тук, са участвали във войната и са се научили да се бият. Тази хубава земя би трябвало да е свободна — никъде не виждаме добитък. От месеци сме на път и търсим точно такава. Но какво ни очаква? Ще ни обясните ли?

Кимнах, побутнах шапката си назад и се наместих по-удобно в седлото.

— Да, в близост има едно размирно ранчо и един град — проговорих бавно. — Ние представяме властта в града и имаме задачата да опазим тази земя от добитък, защото е хубава, плодородна, фермерска земя. Който се засели тук, е под закрилата на град Зозо. Той се намира на около осем мили оттук. Трябва да се движите само на запад, по продължение на този каньон. Там има и служба по земеделието, която регистрира всички заградени парцели. Останалото е във ваши ръце.

Бях казал всичко и оставих решението на тях.

Те ме гледаха продължително, наблюдаваха и моите петима ездачи и можеха да предположат, че тук далеч не всичко беше решено. Защото ние бяхме стрелци.

След известно време човекът, който говореше, ми кимна и каза:

— Утре ще посетим града, ще поразпитаме и тогава ще решим. Може ли да ни дадете някакъв съвет, мистър?

Кимнах и посочих към веригата от хълмове, които ограждаха набраздената долина.

— Там, на север и на юг, в плодородните долини, вече има заселници. Вървете и поговорете с тях. Създайте си впечатление не само от града. Но едно трябва да знаете: колкото повече ставате, толкова ще сте по-силни. Така тази област по-бързо ще се утвърди като отделен щат с център град Зозо. Той ще определя тогава законите и реда. Градът ще бъде на ваша страна, защото само чрез вас той може да процъфтява, да расте и да се развива. Един град не може да живее само от едно ранчо. Това е всичко, което мога да ви кажа. Вие трябва да решите.

Мъжът отново кимна, а той бе човек, когото другите бяха избрали за свой предводител, защото бе опитен и му имаха доверие.

— А как е вашето име? — попита той.

— Колвър, Трой Колвър — отвърнах аз.

— Аз се казвам Майлс, Том Майлс. Ще вечеряте ли с нас?

Поклатих отрицателно глава.

— За съжаление не можем. Трябва да продължим на юг, по посока на Рио Гранде, защото от там идват през нощта стадата.

Обърнах коня си, така че ноздрите му да сочат на юг, и потеглих.

Моите ездачи мълчаливо ме последваха. Едва когато се бяхме отдалечили достатъчно от лагера, единият от тях започна да мърмори.

— По дяволите, защо не останахме при тези новаци да вечеряме? Жените им сигурно не готвят лошо. Освен това в лагера имаше няколко хубави момичета. Можехме да се позабавляваме малко. По дяволите, в Зозо няма дори публичен дом.

Чух всичко. Всъщност очаквах такава реакция. Знаех, че яздя с мъже скитници. Стрелци. Джейн им плащаше по три долара на ден и им осигуряваше храна и подслон. Това бе почти три пъти повече от заплатата на един каубой.

Може би някои от тях са били бандити, крадци на коне и добитък, бивши войници. Може би някои от тях бяха търсени от закона.

Джейн ги бе назначила.

А после бе оставила на нас четиримата да ги държим под контрол.

Останалите четирима от ездачите подкрепиха другаря си. Един от тях ми подвикна:

— Хей, Колвър, защо трябваше да се откажем от малко удоволствие?

Бе остър и предизвикващ въпрос.

Спрях и обърнах коня си така, че те останаха пред мен. Изчаках, докато конете се поуспокоят, и казах съвсем спокойно:

— Може би един от вас, негодници такива, искаше така да се позабавлява в лагера на заселниците, че после да го застрелям. Не сте ли разбрали още? Ние искаме да населим тази земя с грижливи стопани, които после ще станат заможни фермери. Затова тук те трябва да се чувстват сигурни и закриляни. Но вие веднага се превръщате в разгонени животни, щом видите жена. Може да създадете неприятности. Познавам хората от вашия сорт.

Те замълчаха за известно време и аз ясно усетих полъх на враждебност. После единият от тях проговори ядосано:

— А ти от кой сорт си, шефе?

Ухилих им се на гаснещата светлина на деня. После рекох спокойно:

— Скоро ще разберете, убеден съм в това.

Обърнах отново коня си и потеглих. Те ме последваха, но знаех, че ще е необходимо да дам добър урок на някой от тях. Иначе щяха да ме сметнах за кръгла нула, за страхливец.

Така е при простите и глупави хора. При тях важи само законът на по-силния.

За сетен път ми стана ясно колко много се нуждае този край от промяна. Но не бяхме ли ние на път да направим именно това? Или просто помагахме на Джейн Червенокосата да си отмъсти на Магдалена Фулер?

Какво щеше да стане?

Притеснявах се.

Защото яздех с негодници заради Джейн.

Колко кърваво и жестоко щеше да стане всичко?

Докъде бях готов да стигна?