Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (13)

13.

Когато извеждахме конете си от наемната конюшня, Джейн каза на коняря:

— Шорти, ако кажете на някой, че не сме вече в града, ви очаква смърт.

Отведохме конете далеч извън града, така че да не може да се чува тропотът им, и чак тогава ги възседнахме.

Потеглихме към новите заселнически територии.

В планините над долината трябваше да намерим място, където да се скрием и да изчакаме.

Водеше Джейн, защото познаваше по-добре местността.

Знаехме, че по всяка вероятност ще ни се наложи да убиваме. Но нима тези проклети, подли стрелци, които изпращаха куршумите си по заселническите колиби, палатки и коли, заслужаваха нещо друго?

Те бяха безпощадни убийци.

Трябваше да спрем мръсната им игра.

Вината обаче носеше Магдалена Фулер.

Да не би да беше полудяла? Знаеше ли какво върши?

Нима женската омраза можеше да бъде толкова силна.

Яздехме няколко мили навътре по заселническата земя. Тя бе една необятна шир с вериги от хълмове, долини, пресичани от малки поточета, които тук-там образуваха езерца.

Доста време яздихме по билото на една дълга верига от хълмовете, когато най-накрая спряхме. Джейн каза:

— От тук можем да виждаме всичко. Е, не можем да наблюдаваме падините и долините. Но ще можем да забележим всеки ездач, който пресича хълмовете или идва през някой от каньоните.

Слязохме от конете.

Тази нощ нищо повече нямаше да се случи. Скоро щеше да настъпи утрото. Трябваше да чакаме и цял ден да наблюдаваме. Никой не ни бе видял, че идваме, защото използвахме нощта.

Излегнахме се. Джейн отиде настрана. Отсега нататък вече не принадлежеше на никого от нас.

Всичко се бе променило.

* * *

Когато настъпи денят и слънцето се показа зад хълмовете, установихме, че оттук наистина имаме чудесен изглед. Можехме да видим и някои от долините, в които се бяха настанили заселниците. Виждахме ги как работят, чувахме как режат дървета.

Хапнахме от студените си провизии, оглеждайки се непрестанно на двете страни.

Понякога наблюдавахме Джейн.

Да, тя бе чудесна, прекрасна, както никоя друга… Дори Магдалена Фулер, тъмнокосата красавица, не можеше да се мери с нея.

През целия ден Джейн бе сериозна, дори когато ни се усмихваше. И като че ли с усмивката си ни молеше за извинение, защото между нас всичко се бе променило.

Бе късен следобед, когато видяхме трима ездачи да се задават от юг, т.е. от ранчото „Шпаниш Байт“.

Джейн бе взела бинокъла, така че успяхме да различим, че носят със себе си тежки бойни пушки, чиито куршуми разрушаваха всичко, издавайки оглушителен, зашеметяваш трясък.

С тези оръжия можеше да се стреля на повече от триста ярда и при това да се уцели бик, те можеха да разбият всяка колиба, да направят на трески всяка кола.

Ездачите скоро се изгубиха в близката горичка, но ние вече знаехме къде са.

Свечеряваше се, когато потеглихме. Джейн остана при конете ни. Тръгнахме пеша, защото целта ни бе на по-малко от половин миля.

Пресякохме гората и на една хълмиста тераса видяхме ездачите.

Оттук имаше добър изглед към равнината, където се бяха установили три заселнически коли, около които преживяха крави. Няколко мъже още работеха по колибите и оборите.

Жените перяха в близкото поточе и простираха. Децата играеха, по-големите събираха дърва.

Наслаждавахме се на мирната картина. Скоро сигурно всички щяха да се съберат на вечеря.

Нощта щеше да е светла. След ужасната буря всички нощи бяха такива — с луна и звезди.

— Нека говоря с тях — рекох на останалите. — Искам да разбера кой ги е изпратил, какво искат и дали наистина са убийци. Нека първо сам поговоря с тях. Скрийте се добре. Трябва да останат с впечатлението, че съм сам.

С тези думи излязох от гората.

Тримата седяха върху одеяло и играеха карти.

Бях изминал десетина крачки, когато ме видяха. Бяха много задълбочени в играта си. Явно не играеха с малки залози и се бяха напълно концентрирали.

Но сега скочиха на крака и изненадани се обърнаха към мен. Приличаха на вълци, готови да скочат, независимо от риска. И със сигурност биха искали да разберат дали съм сам, или в гората зад мен имаше и други. Бяха напрегнати.

Пушките им лежаха на земята.

Но носеха револверите си като стрелци, т.е. ниско под хълбоците и готови за стрелба.

— Хей, приятелче, откъде идваш? — попита единият сухо.

А другият допълни твърдо:

— Сигурно не си сам?

— Това е въпросът — ухилих се аз. — Ей, вие ли сте тези негодници, които стрелят по заселническите лагери? По колибите и фургоните им? Сигурно сте много горди. Снощи сте убили един мъж, който имаше жена и пет деца. А после сте подпалили и колибата му.

— Кой си ти всъщност? — попита единият.

Разтворих жилетката си и те видяха металната звезда на ризата ми. Започнаха да се смеят.

— Е, и — подигра се единият — какво ще ни правиш?

— Вие работите за Магдалена Фулер, нали?

— Да, но за нас това е работа като всяка друга. Сега!

Последната дума извика остро. Бе команда. Измъкнаха револверите си. Бяха приели, че съм дошъл сам със значката си. Тези глупаци наистина извадиха оръжията си.

От гората обаче проехтяха четири пушки. Да, Джейн също стреляше.

Нямаха шанс.

Въпреки че и аз бях извадил револвера си, не се наложи да го използвам. Всички бяха улучени и политнаха назад на земята.

Когато се приближихме към тях, видяхме, че са живи.

— Бяхме милостиви с вас — рече им Джейн. — От това разстояние можехме да ви убием.

Те скимтяха и виеха, болеше ги. Всички бяха улучени в рамената, а един се държеше и за счупеното си ребро.

— Ти, кучи сине, не си бил сам… — изстена той и загуби съзнание.

Друг, коленичил на земята, промълви:

— Кръвта ми изтича. Ще загина. Трябва да превържете раната ми. Християни сме… По дяволите, направете нещо!

Да, такива бяха тези стрелци, които убиваха от засада. Сега, когато бяха улучени, искаха помощ и съжаление.

Обърнах се и погледнах надолу в равнината, където бе лагерът, от който по-късно щеше да се образува селище. Очевидно бяха цял род, който искаше да остане заедно.

Бяха чули изстрелите. Жените и децата се бяха изпокрили зад колите и полуготовите колиби.

Мъжете обаче държаха мушките в ръцете си. Но още се колебаеха, премисляха дали да се качат горе и да разберат какво става, или да останат долу.

От изток започна да се смрачава. Скоро щеше да се вижда лошо. После щеше да се спусне нощта.

Най-сетне двама мъже се решиха. Единият бе белокос, другият — на нашата възраст, т.е. около тридесетте. Вероятно бяха баща и син, водачите на рода.

Изкачиха се горе, изчезнаха в горичката и след малко се появиха на терасата.

Очаквах ги открито и жилетката ми не закриваше маршалската звезда на ризата. Когато я видяха, напрежението им се стопи. Дойдоха до нас и видяха, че се грижим за ранените. Да, Джейн и другите трима ги превързваха. После щяхме да ги завържем на конете им и да ги изпратим обратно при Магдалена Фулер. Искахме да разбере, че не може да прогони заселниците по този начин.

Белокосият мъж ме погледна въпросително.

Обясних му всичко.

Той се обърна към мъжете, които лежаха превързани на земята.

— Би трябвало да ви обесят — рече той. — Чухме какво се е случило със семейство Хагю. Скоро ние, заселниците, ще сме достатъчно силни и тогава ще образуваме съд и ще обесим всички негодници като вас. Не блъфирам. Почти всеки един от нас е бил вече прогонен от такива като вашата Магдалена Фулер. Скоро и ние ще се бием. А на вас, маршала, благодаря за защитата.

Погледна още веднъж към Джейн и тримата й рицари. После отново се обърна към мен.

— Ако този град не се справи с това противно ранчо, никога няма да може да живее от труда ни.

Кимна ми и се обърна. Тръгна обратно надолу към равнината, за да успокои роднините си. Синът му допълни:

— Много от нас са участвали във войната. Скоро ще сме още повече. Няма да е далеч времето, когато ще се обединим. А тези там трябва наистина да бъдат обесени.

Кимнах. После казах:

— Тук има три пушки. Искате ли ги?

Спря се и кимна.

— Да, ще ги взема.

* * *

Бе нощ, когато се върнахме в Зозо.

Не знаехме дали градът все още е свободен, или е вече в ръцете на Магдалена Фулер. Бе имала цял ден на разположение да го завладее.

Няколко стрелци щяха да са й достатъчни.

Беше ли вече тук? Беше ли уплашила жителите както преди, когато искаше да обеси Джейн, защото един страхлив и безотговорен съдия я бе признал за виновна?

Чух Джейн да казва:

— Ако мундщукът и червената перука още висят под табелата на хотела, значи тя не е тук.

Оставихме конете си зад конюшнята и тръгнахме пеша.

В града бе тихо. Много по-тихо от обикновено, а все още нямаше полунощ.

През една странична уличка стигнахме до главната.

Салонът, хотелът и някои къщи още светеха. Но нощта и без това беше достатъчно светла и ясна.

Дебнещи, предпазливи, внимателни като вълци, които проникват в кошара с агнета, се промъквахме през града. Естествено, погледнахме първо в конюшнята дали има чужди коне.

Конярят хъркаше върху сеното.

Нищо не се помръдваше.

Малко по-късно съзряхме и червената перука и испанския мундщук под табелата на хотела. Сега вече почти бяхме сигурни, че този град все още не е във владение на Магдалена Фулер и че хората й не ни очакваха.

Въпреки това претърсихме целия хотел. Само в две стаи имаше гости, но те бяха търговци. Разбрахме го от книгата за новопристигнали. Икономката на Джейн ги бе регистрирала.

Джейн попита:

— Къде ще прекарате нощта?

Въпросът й беше достатъчно ясен.

Вече не ни искаше в хотела.

Може би се страхуваше, че всеки един от нас ще се опита да се промъкне в стаята й. Знаеше, че ще се дебнем взаимно.

— Двама от нас ще спят в офиса — отвърнах аз. — Другите двама ще патрулират през града. Как ще се редуваме, ще решим ние. Лека нощ, Джейн.

С тези думи си тръгнах.

Букер, Логан и Шорт ме последваха.

Спряхме пред хотела и поехме дълбоко въздух.

После теглихме чоп кой ще стои буден. Падна се на мен и Букер.

— Да се погрижим първо за конете — казах и тръгнах, а той ме последва.

Вървяхме съвсем безшумно по главната улица към конюшнята, защото бяхме махнали шпорите си.

Букер проговори:

— Всичко се промени, нали, Трой Колвър? Ако Джейн предпочете един от нас, другите автоматично стават врагове. Затова, тъй като и четиримата сме тук, не може да легне с никой, а така губи магическата си сила.

— Така е — промърморих и се спрях, поглеждайки го в очите на бледата светлина и угасващата нощ. — Все още ли си готов да умреш за нея, Джим?

Въпросът ми беше почти брутален.

Лицата ни бяха съвсем близо едно до друго. Разбрах, че се напряга да проникне в себе си и да си отговори честно.

После промълви:

— Струва ми се, че съм излязъл от опиянението и съм отрезнял. По дяволите!

Кимнах и продължих по пътя.