Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (2)

2.

Наоколо бе тихо. Само няколко прозореца светеха още. Малкото градче спеше.

Бяхме последните посетители в салона. Останалите, вероятно каубои от някое ранчо, си бяха тръгнали преди нас.

Стопанинът заключи вратата след нас.

Чуваше се само звънтенето на шпорите, докато вървяхме по прашната улица.

Странно бе преминал животът ни.

Ние бяхме „бивши“ в живота на Джейн. Не бе пожелала да ни има повече, защото не можехме да й предложим това, което искаше, а именно едно сигурно място, дом, в който да отглежда деца.

Ние всички бяхме мъже на приключенията, ездачи, авантюристи, играчи. За всеки един от нас се бе надявала, че ще може да го промени, но при нито един не бе успяла.

А тя бе толкова красива, бе такава жена, която можеше да подари рая на един мъж.

Но това не бе достатъчно да се променят четирима скитници като нас.

Така че всички й бяхме длъжници по някакъв начин, защото в крайна сметка я бяхме разочаровали.

Най-накрая стигнахме сградата на съда, в която се намираха офиса на маршала и затвора.

Прозорците светеха.

Погледнахме през единия и видяхме мъж, който седеше в наклонен назад стол. Беше подпрял краката си на бюрото.

Спеше, а напреко през корема му лежеше пушка.

— Сигурно е спал много малко през последните няколко дена — каза Дъсти Шорт и допълни: — Мисля, че ако се покатеря по това дърво, ще стигна до покрива, а оттам — при него. Ще му стисна носа и ще се събуди.

Останалите трима се усмихнахме. И се почувствахме добре, че сме заедно, едно цяло. Да, ние бяхме едно цяло. Бяхме еднакви. Чувствахме го.

И така Букер, Логан и аз търпеливо изчакахме, докато Шорт се покатери по дървото и оттам достигна покрива.

След няколко минути той се появи долу в офиса на маршала и действително му стисна носа, вземайки същевременно пушката му.

Маршалът бе принуден да ни пусне. Имаше кисела физиономия и говореше заплашително:

— Ако я освободите, ще си имате работа с Магдалена Фулер и ранчото „Шпаниш Байт“.

— Това няма значение — отвърна Таурус Логан. — Но засега не желаем неприятности. Искаме само да говорим със затворничката. И тогава ще видим. Щяхте ли да ни пуснете, за да поговорим с Джейн Мулен?

— Не — отговори той.

Отправихме се към килията. Светеше лампа. Джейн се изправи в леглото. Видях, че поне са й дали мека постеля.

Пристъпи бавно към решетките и на светлината на лампата ни изгледа един след друг. Почувствахме, че при вида на всеки си спомня за нещо.

Защото някога всеки един от нас е бил за нея нещо като късмет, а по-късно се е оказвало, че се е лъгала.

Въпреки това с всеки един бе изживяла щастливи мигове.

Ние също я наблюдавахме.

О, да, тя все още бе приказно красива. Но не бе само външната й хубост, която ни бе впечатлила. Тази жена излъчваше нещо като магия.

Със сигурност не бях единственият, който сега се учудваше, че заради нея не се беше променил. Другите трима чувстваха същото.

— Благодаря ви, че дойдохте — прошепна тя. — Вие сте последната ми надежда. Защото Магдалена Фулер иска да ме види обесена.

Чувахме това име вече за втори път. Преди го бе споменал маршалът, който сега стоеше между нас пред клетката и мълчаливо ни наблюдаваше.

— Просто ни разкажи всичко, Джейн. Но, разбира се, първо ще отворим тази килия — рекох аз.

Обърнах се към маршала.

— Хайде, приятелю. А после може да сварите за всички ни по едно силно кафе.

Той изскърца със зъби — със сигурност беше твърд мъж. Но въпреки че беше маршал тук, в Зозо, не значеше, че трябва да се гледа на него като на истински пазител на закона.

Бе просто маршал на града, не шериф или маршал на Щатите. Един градски маршал не бе нищо повече от полицай, който защитаваше законите на града и властта му се разпростираше само в рамките на града. Малки градчета като Зозо често си избираха за маршал просто един каубой, боравещ добре с револвера.

Защото шериф се намираше често на не по-малко от сто мили.

А тук между Пекос и Рио Гранде всичко бе различно. На тази територия нямаше закони. Преди войната тук не бяха посмели да се появят дори известните тексаски рейнджъри.

Така стояха нещата в този край.

Маршалът не беше респектиран от внезапната ни поява.

Затова бяхме почти груби с него. Лесно можехме да получим работа като неговата тук и там, в някое от безпомощните градчета, чиито жители предпочитаха да си плащат, за да бъдат защитавани, отколкото да го правят сами.

Той изскърца със зъби и измърмори:

— Докъде ще стигнете така?

— Ще видите, приятелю — рекох.

И той се предаде. Взе един ключ от куката на стената и отвори решетката. Джейн излезе.

Въпреки че бе прекарала доста време в затвора, много дни и нощи, тя изглеждаше прекрасно. В този смисъл тя бе като котките. Дори и в най-трудните моменти те грижливо се поддържаха, ближеха козината си и се чистеха. Такава бе и Джейн, Джейн Червенокосата, както ни бе казал конярят, че я наричат в Зозо.

Тя се намери първо в моята прегръдка, изправи се на пръсти и ме целуна. После направи същото с Букер, Логан и Шорт. Не пренебрегна никой от нас и всеки имаше чувството, че тя дяволски много се радва да го види.

Такава бе Джейн.

Маршалът стоеше онемял и се чудеше.

Дори когато влязохме в офиса, той все още се колебаеше, но аз казах:

— Нали не сте забравили, приятелю? Трябваше да ни сварите кафе. И ако то прилича повече на чорба, вие ще го изпиете всичкото.

— Не ме наричайте постоянно приятелю! Името ми е Трафт, Ханк Трафт. И ще се занимая с всеки от вас поотделно.

Не бе довършил още изречението, когато Дъсти Шорт отвърна:

— Хайде тогава, почвай с мен! Отсреща виси пистолетът ти. Вземи го и пробвай. Хайде!

Маршалът сърдито го изгледа, хапейки долната си устна. О, да, със сигурност бе добър стрелец. Но когато погледна в очите на противника си, започна да се съмнява. Инстинктът му навреме го предупреди.

Джейн каза:

— Той премина на страната на Магдалена Фулер, въпреки че получи тази работа от мъжа ми. И когато тя го застреля, той отиде при нея. Това важи и за съдията и за всички останали тук. Те просто се страхуват от нея и хората й. Аз…

— Чакай, Джейн — прекъснах я аз. — Разкажи ни всичко отначало. Иначе няма да разберем нищо.

Както седеше зад бюрото на маршала, тя отпусна лакти и подпря брадичка на ръцете си.

Огледа ни един след друг. После кимна към Дъсти Шорт и каза:

— Бях в Ларедо, когато се разделихме с Дъсти. Взех пощенската кола и потеглих на север — и пристигнах в този град. Тъй като беше твърде късно през нощта и се задаваше буря, кочияшът не искаше да продължи. Трябваше да преспим в хотела. Там се запознах със собственика Франк Мулен, който бе и кметът тук. Още първата секунда нещо ни прониза като светкавица, а вие добре знаете какво имам предвид. На следващия ден не продължих, а останах в града. Една седмица по-късно знаех, че той бе мъжът, когото бях търсила години наред — сериозен, със стабилно положение, който можеше да предостави на една жена сигурност и дом. Той бе по-различен от вас. Съживи отново този град, който почти бе заприличал на обладан от призраци. Можеше да ми даде всичко онова, което вие не можехте. Но в цялата работа имаше само една пречка.

Тя направи пауза и се загледа в пространството.

Лицето й бе красиво, изразително.

Маршал Ханк Трафт, който се суетеше около печката, за да прави кафе, престана да бърка в огъня и погледна през рамо към нея.

Но тя въобще не му обърна внимание, а продължи.

— Заради мен той развали годежа си с Магдалена Фулер, собственичката на ранчото „Шпаниш Байт“. От този момент тя ме намрази. И тази омраза се засили още повече, след като станах мисис Джейн Мулен. Тази жена заплашваше, че ще ни унищожи и двамата. Един ден поиска да говори с Франк и му определи среща на едно неутрално място, близо до пътя край града. Франк оседла коня си и тръгна. Там бил прострелян от една жена. Това видели пътниците от преминаващата пощенска кола. Жената била с огненочервена коса, която се развявала като грива. Тази червенокоса жена яздела червена кобила и носела същите дрехи като моите. А аз съм единствената жена на повече от сто мили разстояние с такава червена коса. Хората от пощенската кола се заклеха, че съм била аз. А по време на процеса Магдалена Фулер каза, че моят мъж искал да се срещне с нея, за да възобновят старата си връзка, защото аз съм била голяма грешка. И понеже ми бил казал това, съм го последвала от ревност и съм го настигнала, преди той да се е срещнал с нея. Съдът повярва на нея, а не на мен — и, разбира се, на така наречените свидетели. Аз съм единствената червенокоса тук. А червенокоса е убила Франк, и то когато на по-малко от двеста ярда е минавала пощенската кола. Всичко е толкова ясно, но съдията поиска смъртно наказание за мене.

Джейн млъкна.

Ние също мълчахме. Всеки от нас усилено размишляваше, докато осъзнаваше разказаното от Джейн.

После попитах:

— Що за съдия е това? Областен съдия?

Тя енергично кимна с глава, разтърсвайки червените си коси.

— Градски съдия, назначен от кметското настоятелство. Досега отговаряше само за дребните престъпления на територията на града. Той е един стар пияница, но придаваше на града сериозност. Имахме си и съдия, и маршал. Това впечатляваше всички, за които Зозо бе център — собствениците на малки ранчота, новите заселници и прииждащите граждани. Поддържаше се илюзията, че тук цари ред и законност и че така е в цялата област. Но всичко всъщност зависеше от силата на ранчото „Шпаниш Байт“ и по-точно от Магдалена Фулер.

Никой от нас не проговори.

Постепенно всичко ни стана ясно. Една жена бе отнела от друга мъжа и любовника, нещо повече — беше се омъжила за него — той я бе предпочел. Това е родило омраза, а когато жените мразят…

Таурус Логан попита:

— Какво ще правим?

Замислихме се.

Джейн мълчеше. Седеше зад бюрото на маршала, цялото надраскано от шпорите му, когато слагаше там краката си.

Той стоеше онемял до печката, където водата вече вреше.

— Жена с червени коси — промърморих аз.

— А в цялата област надлъж и нашир има само една — продължи бавно Джим Букер.

— Но със сигурност има перуки — каза Таурус Логан и се ухили. — В реквизита на всяка преминаваща трупа има различни перуки. Скоро някоя трупа да е давала тук представление?

— Охо! — изненадано възкликна Дъсти Шорт. — Той е по-хитър от нас. Хей, Джейн, забелязала ли си, че е по-хитър?

Но тя не отговори, а каза:

— Да, преди около три седмици в града пристигна една театрална трупа. Изнесе представлението си на открита трибуна.

Отново замълчахме за момент.

— Как стана така, че ти позволиха да напишеш писма до нас четиримата? Трябва да са били доста писма до различни градове.

— Не ми разрешиха — отвърна тя, — но маршалът не беше единственият, който ме пазеше. Един от заместниците му ми позволи.

Маршалът изруга до печката.

— Това може да е само Лефти. Ще трябва да се занимая с него.

Ние се спогледахме — и се разбрахме без думи. Тогава аз казах на Ханк Трафт:

— Приятелю, с никого повече няма да се занимаваш в този град. Ти вече не си градски маршал. Свършено е с теб. Защото ние поемаме сега това жалко долно градче. Разбра ли ме добре?

Той ни изгледа, все още без да вярва на това, което чу.

— Вие сте луди — гласът му беше пресипнал. — Напълно побъркани. Ранчото…

Замлъкна като мъж, на който, така да се каже, изведнъж се е възвърнал разсъдъкът и разбира, че в своя гняв е на път да си навреди.

Дъсти Шорт рече замислено:

— „Шпаниш байт“! Това, доколкото знам, означава „Испански мундщук“.

— Клеймото от жигосване при конете прилича на такъв мундщук, ако се погледне отстрани — рече Джейн спокойно. — Повечето от хората й са в момента оттатък в Мексико, за да докарат стадо говеда. Трябва да го прекарат през Рио Гранде, но тя сега е преляла. В главното ранчо не са останали много хора. Трябва да отидем там и да потърсим червената перука.

Най-после го каза.

Може би злобата и яростта я караха да подозира тази Магдалена Фулер. Но имаше вероятност да не е далеч от истината.

Спогледахме се.

Маршалът беше приготвил кафето и го разсипваше в няколко тенекиени чаши.

Все още мълчахме и размишлявахме.

Таурус Логан промърмори:

— Момчета, работата започва да ми харесва. Ако искаме да потеглим веднага, трябва да вземем отпочинали коне. А и съдията, и този маршал би трябвало да дойдат с нас, нали?

— Къде можем да намерим съдията, мистър Трафт? — попитах маршала с измамна вежливост.

Той ме изгледа сърдито. После посочи с пръст нагоре.

— Съдията Арг Маккроу живее горе. Сигурно не е чул нищо, защото взема приспивателно. Но вие сте луди!

Сега вече и ние се засмяхме. Отново се почувствахме като четирима братя.

Джим Букер каза:

— Джейн, нали не пожела да задържиш нито един от нас, защото всички сме луди момчета. С удоволствие бих се запознал с Франк Мулен. Явно той е бил съвсем различен. Да не би да е бил някое мамино синче?

— Поне не беше някой побъркан търсач на щастие, на приключения, играч или стрелец — отвърна тя и в зелените й очи блесна ярост.

Ние се ухилихме.

— Колко далече е това ранчо? — попита Дъсти Шорт.

— До изгрев-слънце можем да стигнем — отвърна Джейн. — Но не трябва повече да се бавим.

Посочих към Дъсти Шорт.

— Ти умееш да будиш спящите, така че изкарай съдията от леглото, а маршала ще затворим в една килия, докато докараме конете. Хайде!

Всички станахме, въпреки че бяхме уморени и изтощени.