Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Feuerkopf Jane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Корекция
ganinka (2013)

Издание:

Г. Ф. Унгер. Червенокосата Джейн

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Петър Иванов

ISBN: 954-17-0015-2

История

  1. — Добавяне

3.

Съдията беше нисък, дебел и плешив мъж. Шапката му падаше постоянно върху лицето. Все още бе пиян и през целия път искаше да пее песента за уискито на Пайкс.

Така яздехме през чезнещата нощ.

Джейн водеше.

След нея яздеха маршалът и съдията, когото бяхме принудени да вържем за седлото, за да не падне. Маршалът държеше дългите юзди на коня му и го водеше. Ние, четиримата бивши любовници на Джейн, бяхме последни.

Няколко пъти Таурус Логан се засмиваше толкова гръмогласно и заразително, че се засмивахме и четиримата. А Джейн се обръщаше, за да разбере причината.

Най-накрая Таурус й обясни.

— Джейн, момичето ми, весели сме, защото това е адско удоволствие. Въпреки че не ни искаше, ние не можахме да те забравим и сега сме твоите верни рицари. Как успя да го направиш? Да не би да си магьосница и ни превърна в глупаци? Или пък наистина сме благородни рицари, които искат да се бият за красивата си кралица? Не трябва ли да се смеем само като помислим за това?

— Смейте се тогава — отвърна тя доста сърдито. — Важното е да ми помогнете да изляза от клопката. Хей, с всеки от вас съм прекарала по една година от живота си. Беше хубаво. Но сега вече съм на тридесет години и вече не търся мъжа на мечтите си.

След тези думи тя отново се обърна напред.

Продължихме мълчаливо да яздим.

От изток небето започна да светлее.

А когато първите лъчи сгряха билото на хълма, в каньона пред нас видяхме ранчото „Шпаниш Байт“.

Бе голямо, богато ранчо.

За момент и на четиримата ни се стори, че сме прекалено дръзки. Но Таурус Логан изведнъж се засмя. А когато се присъединихме и ние, човек можеше да си помисли, че сме готови да хванем дявола за опашката.

Съдията бе отрезнял малко и постоянно питаше:

— Какво е това? Какво значи това? Хей, искам подробно обяснение. Или ще затворя всички ви!

Дъсти Шорт го сряза.

— Ти, мръснико, повече никого няма да затвориш. Вече не, проклет пияницо!

Съдията пое дълбоко въздух и вече не се обади.

Потеглихме отново към ранчото, което се намираше малко по-надолу в огромния каньон. Седлата ни от време на време поскърцваха. Спряхме на склона.

Долу ранчото се събуждаше. Нямаше много движение. От едното спално помещение излязоха три фигури и се отправиха към кладенеца. От комина на кухнята, която бе свързана с трапезарията, се издигаше пушек. Значи и готвачът се бе раздвижил.

Но в голямата сграда на ранчото и по верандата не се виждаше нищо. Явно там всички още спяха.

— Защо тази Магдалена Фулер няма мъж? — попитах аз.

— Бе убит преди години оттатък, в Мексико, при кражба на голямо стадо — отвърна Джейн. — Това ранчо докара основната част от животните си от Мексико и не плати нито долар. Мъжът на Магдалена бе най-големият крадец на добитък между Пекос и Рио Гранде. Но един ден куршумът го застигна и оттогава тя пожела Франк. Той можеше да й бъде баща, имам предвид възрастта. Разказват, че я бил довел от някакъв изискан публичен дом. След смъртта му тя се превърна в деспотична господарка и се представяше за дама, макар че е била само скъпо платена проститутка в Ел Пасо. Скоро ще се запознаете с нея.

Едва бе приключила разказа си, когато на верандата пред главната сграда на ранчото излезе жена, последвана от дебела мексиканка, която носеше табла със закуска и започна да застила масата.

— Да тръгваме — подканих аз.

Спуснахме се надолу по склона.

Жената ни видя, но явно бе разпознала съдията и маршала на града и изглежда не ни смяташе за врагове. Въпреки това внимателно ни наблюдаваше. Преди да стигнем до широкия, обграден с множество постройки двор на ранчото, трябваше да минем под входната арка, на която висеше юзда с испански мундщук. По тях бе назовано и ранчото. Ако се изправех на стремената, можех да ги сваля. Но не го направих.

Стигнахме до верандата и се спряхме пред стълбите, където ни очакваше жената. Сега можехме отблизо да видим Магдалена Фулер.

О, да, на външен вид бе изключителна жена, една от онези, които биха направили впечатление сред хиляди, дори сред десетки хиляди други.

Имаше поне наполовина мексиканска кръв в жилите си, бе с тъмна кожа и искрящи очи. Прекрасните й форми бяха приятно закръглени. Но много мъже предпочитаха това пред прекалената слабост. Усещаше се излъчването й и човек лесно можеше да си представи, че се превръща във вулкан както в любовта, така и в омразата. Личеше, че трудно потиска хилядите желания в себе си. Когато спряхме, съдията каза:

— Дона Магдалена, не съм виновен. Тези тук са…

— Затваряй си устата — прекъсна го Дъсти Шорт.

После леко се наклони и докосна периферията на шапката си.

— Мадам — рече той, усмихвайки се. — Прекланям се пред красотата ви. Въпреки това днес не ще имате много повод за радост.

Тя, изглежда, въобще не го забелязваше, защото погледът й бе насочен към Джейн.

— Какво търси тая тук? — попита дрезгаво и посочи към Джейн. — Трябваше вече да е увиснала на въжето.

Съдията и градският маршал не отговориха. Едва сега започнаха да усещат бурята.

Аз също докоснах шапката си и леко се наклоних.

— Мадам, явно ще ви създадем известни главоболия. Причината е, че смятаме Джейн Мулен за невинна. Налага се да потърсим в това ранчо една червена перука. Затова и дойдохме.

След тези думи слязох от коня и се отправих към верандата. Но жената ми препречи пътя и проговори с открита враждебност, която се виждаше и в очите й.

— Нито стъпка повече, мистър, който и да сте. Нито стъпка повече. Или ще…

Не й обърнах внимание, а я бутнах настрани.

Не се опита да ме нападне, не се превърна и в беснееща фурия, а остана съвсем спокойна и сдържана. Явно едва сега започна да разбира опасността.

Обърна се към съдията:

— Хей, Маккроу, кои са тези глупаци, които искат да се заяждат с мене? Кои са тези идиоти?

Съдията само изстена.

Всички слязоха от конете. Тримата ми партньори бутнаха напред двамата арестувани, Трафт и Маккроу, и всички влязохме в широката приемна на къщата.

Само дебелата икономка, която сервираше закуската на верандата, остана навън.

Огледахме се.

— Къде държи една жена перуките си? — измърмори Джим Букер. — В спалнята. Горе ще е. Да се качим. Хайде, съдия! — посочи към една вита стълба, която водеше нагоре. — Защото, ако открием нещо, вие трябва да сте първият, който да го види. Да се качваме!

Тръгнах първи, а след мен Трафт и Маккроу.

Горе имаше много стаи. До голямата спалня беше стаята за дрехи на господарката на ранчото — с големи огледала и шкафове. В един от тях намерихме перуката.

Беше точно като косата на Джейн. Нямаше никаква разлика.

Обърнахме се към съдията и маршала.

— Е? — попитах аз.

Треперещ, съдията посочи маршала и каза със заекване:

— Той… той… той повдигна обвинението. И той убеди съдебните заседатели, че Джейн е виновна. А аз трябваше да поискам най-строгото наказание. Това е мое задължение като съдия.

— Вие не сте истински съдия — отвърнах аз. — Можете само да наказвате с парична глоба или арест крадците и пияниците в града, но вие…

Спрях по средата на изречението, защото внезапно дочухме звук от галопиращ кон.

Скочих към прозореца и погледнах навън. Видях я да препуска. Да, Магдалена Фулер се отдалечаваше на червен кон. Яздеше като подгонена от дявола. И без друго още преди това се бе облякла за езда, бе искала явно само да закуси.

А сега бягаше.

Другите също пристъпиха към прозореца.

Ханк Трафт, рече с дива ярост:

— Сега вече си имате проклетата война. Тя ще събере хората си и гонитбата ще започне. Смятайте се за мъртви.

Все още мълчахме и гледахме след Магдалена Фулер. Бе ясно, че не може да я настигнем. Конят й бе чудесен, а тя яздеше като каубой. Нашите коне бяха от наемната конюшня — най-обикновени. В обора на ранчото й единственият свестен кон бе този, който тя яздеше.

Долу пред къщата се бяха събрали седем от хората й. Готвачът също беше там — още с престилката си, една разкъсана торба от захар, която бе завързал около кръста си. Държеше в ръцете си диня. Всички бяха въоръжени.

— О, вайа, о, вайа! — въздъхна Таурус Логан. — Тя е насъскала хората си. Ще стане лошо.

Обърна се към маршала и го удари през лицето. Заби юмрука си в корема му, а когато Ханк Трафт се присви, повдигна коляното си и улучи брадичката му. Той падна по гръб.

Аз хванах лявото ухо на съдията, издърпах го така силно, че почти го откъснах и го извих така, че съдията изстена.

— Това, което ще се случи — изсъсках аз, — е по ваша вина. Вие, нещастни мижитурки, искахте да обесите една жена, като със сигурност сте знаели, че е невинна. Превърнали сте се в инструменти на една жадна за отмъщение фурия. И сега сме принудени да застреляме долу няколко нещастни глупака, които искат да останат верни на господарката си. Ще ви кажа нещо и трябва да го вземете съвсем на сериозно: качвайте се на конете си и изчезвайте, но не смейте да пристъпите повече в Зозо. Защото там ще сме ние. И ако още веднъж ви видим в града, ще ви застреляме като бесни кучета. Разбрахте ли? В Зозо ще намерите смъртта си.

Най-накрая пуснах нараненото му ухо. Той падна на колене.

Не се погрижихме повече за него и за Ханк Трафт, който все още лежеше по гръб и с окървавена уста.

Слязохме долу.

Когато се канехме да излезем на верандата, дочухме остър глас:

— Излезте с вдигнати ръце! Къщата е обкръжена. Няма смисъл да се барикадирате вътре. Скоро всички от ранчото ще са тук. Ще имате срещу себе си четиридесет човека. Хвърлете оръжията и излезте с вдигнати ръце!

Така значи.

Бе насъскала срещу нас помощниците си в ранчото, конярите и занаятчиите, и бе на път да доведе подкрепление.

Разбира се, тя знаеше, че малкото й помагачи нямат шанс срещу нас. Отдавна беше разбрала, че сме костелив орех. Но бе решила да ни създава трудности по всички възможни начини, за да ни задържи. Според нея би трябвало да се укрепим в къщата. Там щеше да ни държи далеч от града. А ако се стигнеше до бой, за нея бе по-добре това да се случи тук, а не в Зозо.

Спогледахме се и въздъхнахме.

Джим Букер каза:

— Хей, Трой Колвър, ти можеш да говориш много убедително. Опитай пак с тези идиоти.

Показах се на отворената врата и извиках:

— Стойте, не стреляйте! Искам да говоря с вас! Не стреляйте, искам да ви обясня много неща!

Но те вдигнаха револверите и пушките си и дори две от тях изгърмяха.

В последната секунда отскочих и се скрих.

Куршумите засвистяха в голямата всекидневна и причиниха щети. Един от тях разкъса ръкава ми.

Таурус Логан започна отново да се смее, но този път диво и яростно. Отвърнахме на стрелбата през прозорците и вратата. Всички имахме колтове с дълги дула и с нарези по тях, които завъртаха куршума, така че се стреляше доста точно и на голямо разстояние, а противниците ни не бяха на повече от двадесет ярда. Още с първите изстрели, улучихме няколко от тези глупаци, които искаха да останат верни на господарката си, за да запазят работата си.

Да, бе избухнала война и вече се проля кръв, но какво можехме да направим?

Когато всичко утихна, извиках:

— Сега излизам! И ако дадете само един изстрел, сте мъртви всички!

Да, извиках силно и сурово, защото бях ядосан. Преди да избяга, Магдалена Фулер бе насъскала срещу нас тези глупаци. Те се чувстваха сигурни на собствена територия, но трима от тях вече лежаха в праха, а един бе прострелян и паднал на колене.

Други трима все още стояха на крака и държаха пушки в ръцете си. Но когато излязохме на верандата с готови за стрелба колтове, те не предприеха нищо. Този, който бе коленичил и с една ръка се държеше за рамото, извика дрезгаво:

— Проклети убийци! Лесно ви беше да стреляте по нас от сигурно прикритие. Страхливи кучета! Скоро ще дойде и вашият ред!

Не отвърнах нищо, останалите също мълчаха.

Какво трябва да кажем? Те бяха глупаци, които твърде късно се опитаха да се скрият зад конете ни, зад бъчвите с вода и кладенеца. Бяха вярвали, че ще е достатъчно да се държат заплашително и решително.

Мълчаливо се отправихме към конете си и ги яхнахме. Оставихме тези на съдията и маршала.

Тръгнахме си.

Всичко се бе променило.

Бяхме намерили червената перука, но Магдалена Фулер избяга, за да доведе помощ.

Бяхме вече във война. Трябваше да си го признаем. Срещу себе си щяхме да имаме многоброен враг.

Когато минавахме през входната арка, за да излезем от ранчото, Джейн се спря и се изправи в стремената.

Взе висящата юзда с испанския мундщук и ги окачи на седлото си, като че ли беше трофей.

Продължихме напред.

И едно знаехме със сигурност: в тази страна нямаше закони. Градският маршал и съдията не бяха истински пазители на закона. Бяхме ги свалили от служебните им постове така, както мъжът на Джейн, Франк Мулен, ги бе назначил.

Сега всичко започваше от нулата.

И по-силният, по-властният щеше да победи — Магдалена Фулер или Джейн Мулен, която бяхме обичали като Джейн Керъдайн.

Бяхме само четирима, с нея пет.

А Магдалена Фулер щеше да изправи срещу нас около петдесет човека. За колко ли време щеше да ги събере?

Джейн ни бе казала, че по-голямата част от хората й са в Мексико, за да доведат през Рио Гранде стадо говеда. Запитах се дали това стадо е закупено законно, или е откраднато както по времето, когато е бил жив мъжът на Магдалена. Вече знаехме, че е бил най-големият крадец в околността.

Обърнах се към другите и извиках:

— Хей! Тръгвам след Магдалена Фулер. Искам да разбера дали ще язди до Рио Гранде, за да доведе помощ. Джейн ни каза, че хората й ще карат стадо от Мексико. Може би то също е крадено?

— Не знам, Трой — отвърна тя, като оставихме конете да вървят в лек тръс. — Но хората й винаги са карали от Мексико стада, откраднати от самите тях или купени от крадци на добитък на половин цена. Това е ранчо на крадци.

Изостанах от другите и обърнах коня си на юг в посока на Рио Гранде.

Следата на Магдалена Фулер бе прясна и лесна за следване. Не можех да я настигна, но може би щях да открия нещо.