Г. Ф. Унгер
Червенокосата Джейн (11)

11.

Потеглихме от града след обяд. Джейн яздеше до мен, въоръжена като мъж. Огненочервената й коса блестеше предизвикателно на слънцето. Може би точно тя привличаше мъжете зад нас като магнит и те я следваха.

Яздехме на изток, защото там някъде трябваше да намерим Джим Букер. Всъщност очаквах да ни пресрещне с хората си, защото същата вечер трябваше да го сменя с моите ездачи.

Е, нямаше да може да прекара нощта в Зозо, при Джейн.

При тази мисъл усетих горчива радост. Може би съм бил последният й любовник от нас, четиримата й рицари.

Защото никой не знаеше какво ще се случи сега.

Да, изпитвах задоволство при мисълта, че нашата странна връзка щеше със сигурност да се промени.

Скоро Джейн нямаше да има четирима мъже.

Това бе ясно.

Кой от нас щеше да остане жив?

Повече от един?

Или никой?

А дали Джейн щеше да остане жива?

Какво щеше да стане, ако я загубим?

Всичко бе възможно.

Бе вече почти нощ, когато видяхме Джим Букер и ездачите му. Идваха насреща ни. Когато се спряхме едни срещу други, той веднага разбра, че нещо се е променило.

Разказах му всичко накратко и завърших с думите:

— Сега вече не става дума за това да прогонваме стадата или да възпираме тези ревящи стихии, за да защитаваме заселниците и да опазим свободна земята им. Сега е война. Хубавото време в Зозо вече свърши, приятелю Букер.

Знаеше какво искам да кажа с последните думи… Ухили се малко кисело и хвърли един поглед към Джейн.

Тя само се усмихна някак загадъчно и нищо не каза.

Букер погледна петимата ми ездачи.

— Какво се е случило с тези? — попита той. — Да не са болни? Изглеждат като сдъвкани и изплюти. Или са напълнили вече гащите от страх?

Петимата ми ездачи започнаха да мърморят. Да, бяха ядосани.

Но аз отвърнах достатъчно високо на Букер, така че да ме чуят и хората му през пръхтенето, цвиленето, тропота на конете и скърцането на седлата.

— О, те просто се позабавляваха в Зозо. В града пристигна една циркова трупа с цяла дузина хубави момичета. Моите хора им правиха компания една цяла, много дълга нощ, чак до късно на другия ден. Затова са малко изморени и изтощени. Но скоро ще се оправят. Къде можем да намерим сега Таурус Логан и Дъсти Шорт?

— По продължение на граничната река, разбира се — отвърна Букер кисело.

А неговите ездачи гледаха завистливо към моите.

Един попита:

— Струваха ли си тези хубави момичета?

Тогава моите ездачи се ухилиха и един дори извика:

— Изгубихте много!

Потеглихме, този път в южна посока.

Някъде там бе граничната рекичка. От другата й страна започваха териториите на ранчото „Шпаниш Байт“.

Оттам трябваше да дойде Магдалена Фулер с хората си.

Нямаше никакво съмнение, че щеше да дойде — може би още тази нощ.

Защото тя щеше да иска да се появи изненадващо, още преди някой да е разбрал, че се е върнала от Мексико.

Щеше да мине през някои от каньоните или долините между хълмовете.

И ние трябваше да я спрем.

Тогава щяхме да разберем дали нашите стрелци си заслужават заплатите. А може би всичко зависеше от това, как двете жени ще насърчат хората си.

Е, щяхме да видим.

Когато достигнахме граничната река през каньона Ел Пасо, срещнахме Таурус Логан и хората му.

Сега вече бяхме осемнадесет ездачи и Джейн.

Нощта бе достатъчно тъмна. Далеч на юг тътнеше една от редките за този край бури. Ако тя се развилнееше и тук, поточето твърде бързо щеше да се превърне в пълноводна река, която едва след часове щеше да може да се премине отново. Някъде в далечината — може би още в Мексико — се виждаше отблясъкът на светкавиците. После се чуха и гръмотевиците. Но бурята бе още много, много далеч. Може би щеше да бушува само от другата страна на Рио Гранде и въобще нямаше да стигне до нас.

Таурус Логан чу цялата история. Когато свърших, каза:

— Знам горе-долу къде Дъсти ще прекара нощта. Трябва да изпратим някой да го извика — и кимна на един от групата.

Слязохме от конете.

Бе време да починем малко и да похапнем нещо. Не запалихме огън. Моите петима ездачи се излегнаха веднага щом завързаха конете си.

Логан попита:

— Какво им е, та така бързо захъркаха? Да не са играли две нощи поред покер в Зозо?

— Не, забавлявали се със сладурчетата от една циркова трупа — рече някой завистливо от тъмнината. — Цялата нощ и до късно на другия ден. Дяволски много трябва да са се забавлявали с тези хубавици. Защо, по дяволите, нямахме ние този късмет?

Отговори му задружен смях.

После отново всичко утихна.

Знаехме, че когато се приближава голяма група ездачи, ще се чуе от мили в тази тиха нощ. Много вероятно хората на Магдалена Фулер да минат през каньона, по който бяхме дошли ние, за да стигнат до Зозо.

Може би правилно бяхме избрали мястото, където да ги чакаме.

Аз също се излегнах. Някъде, малко настрани, беше Джейн. Но никой от нас — нито Букер, нито Логан, нито аз, не потърсихме близостта й. Бе мълчаливо съгласие между тримата. Тя сама трябваше да реши.

Всъщност ние се отнасяхме толерантно един към друг, въпреки че ревността би била разбираема. Защото знаехме, че всички сме нейни мъже и винаги сме били наясно с това.

При друга жена не бихме търпели подобно нещо. Но Джейн ни беше омагьосала, бяхме станали зависими от нея като от наркотик. Тя властваше над нас. При това всички бяхме мъже с опит, също и по отношение на жените.

И въпреки това бе повече от странно…

Мислех още известно време за отношенията ни и се чудех дали и други жени имаха по повече от един мъж, т.е. дали признаваха многомъжието, така както мормоните в пустинята — многоженството.

В далечината, със сигурност все още над Мексико, се виждаха блясъците на светкавиците. Трещяха и оглушителни гръмотевици.

Тук при нас беше задушно, въпреки това заспивах.

Но някъде след полунощ се събудих.

Какво ме бе събудило?

Разбрах още докато се питах.

Бяха гръмотевиците в далечината, въпреки че бурята се бе преместила до Рио Гранде. Светкавиците бяха по-близо и затова — по-ярки. Трещенето бе станало още по-силно.

Но между тътена от бурята се долавяше и друг шум, също наподобяващ приближаващ се гръм.

Но това бяха галопиращи коне.

Няколко секунди по-късно го знаех със сигурност и се изправих на крака.

— Ставайте, ставайте — ревях аз. — Идват!

Всички скочиха.

Те също бяха чули шума в кратката тишина между две гръмотевици. Приближаваха се около петдесет ездачи. Можех да си представя кой ги водеше. Но и от нашата страна на рекичката се зададоха ездачи. Чухме познатото изсвирване и разбрахме, че към нас идва Дъсти Шорт.

Вече бяхме двадесет и четири мъже и една жена. Джейн Червенокосата.

Дъсти Шорт изкрещя:

— Навреме ли идваме?

Но никой не му отговори. Тропотът на устремно яздещите конници той и ездачите му чуха малко по-късно, когато конете им се поуспокоиха и хората му седяха неподвижни в седлата си.

Враговете ни сигурно бяха вече близо до рекичката и щяха да я пресекат само с няколко скока на конете си.

Металическият глас на Джейн отекна остро в тишината:

— Хайде, момчета! Сега или никога! Те идват да разрушат града ни, да нападнат новите заселници и да заграбят отново свободните пасища за своите откраднати стада. Да им покажем! Не ги допускайте от тази страна на реката!

След като гласът й замлъкна, светкавици отново разкъсаха тъмнината на нощта, а секунди по-късно проехтя гръмотевица.

В проблясъка на светкавиците видяхме плътната стена на ездачите отсреща. Те идваха точно срещу нас, защото тук рекичката бе най-плитка, бреговете не бяха стръмни, имаше и брод.

Метнахме се на седлата и зачакахме.

На светлината от светкавиците видяхме, че ездачите са стигнали средата на брода и започнахме да стреляме.

Когато тъмнината скри противниците ни, не можехме да различим нищо повече, но продължихме да стреляме натам, където за малко ги бяхме видели.

Гърмежите от револверите и пушките ни се смесиха с останалите шумове през тази бурна нощ.

Няколко секунди по-късно светкавици отново разкъсаха тъмнината. В ужасно кратките мигове на проблясъка видяхме брода — седлата на конете стояха празни, улучените животни се гърчеха, а човешки тела лежаха в реката.

Оцелелите отвърнаха със стрелба. Да, те стреляха по нас. Бяха сурови и опитни мъже.

Огънят на оръжията от двете страни на реката осветяваше нощта, а трясъкът им конкурираше този на бурята.

Може би тази нощ щяхме да се избием взаимно, ако небето не се бе намесило.

Защото сега бурята забушува над нас с пълна сила. Бе нещо повече от проливен дъжд. Почти не ни стигаше въздух и ни се струваше, че бяхме потънали в дълбока река, така плътно се изсипваха дъждовните талази върху ни.

Небето сякаш правеше последно усилие да спре безпощадното избиване и проливане на кръв, да ни накара да се вразумим. Да, ние почти се удавихме. Водата стигаше до колене. Не можеше толкова бързо да се изтече на никъде — не можеше и да се просмучи в почвата.

Или може би небето искаше да ни удави за наказание?

Не можехме да направим нищо друго, освен да стоим на седлата, навели глави, и да изчакаме, докато дъждът престане.

Дори светкавиците вече не можеха да осветят нощта. Седяхме неподвижно и се надявахме бурята скоро да премине.

Никой не мислеше за битката.

И може би някои от мъжете и от двете страни изпитаха нещо като примирение.

Може би не беше случайно, че небето изпрати тази дъждовна стихия точно когато бяхме готови да се избием, само защото две жени искаха това.

О, по дяволите!

В тези минути, докато стоях неподвижно на коня си и изчаквах проливният дъжд да спре, разбрах цялото безсмислие на собствените си действия и на общата ситуация.

Магията на Джейн изведнъж престана да действа. Внезапно ми стана ясно, че с нея яздехме към ада, че проливахме кръв и убивахме ненужно.

По дяволите, заслужаваше ли си да вършим това заради нощите в нейните прегръдки?

Дъждът се излива още дълго. Водата достигаше до коленете на коня ми. А поточето сигурно се бе превърнало за минути в бушуваща река.

Струваше ни се, че всичко това трае много, много дълго и никога няма да свърши.

Но изведнъж всичко спря.

Светът стана друг.

Отгоре над нас, по небето, облаците се разпръснаха, показаха се блещукащите звезди. Сякаш по този начин небето искаше да ни вдъхне надежда — именно с тези звезди да ни покаже, че синевата му все още я има, че можем да се надяваме.

Действително, рекичката се бе превърнала в пълноводна река и преливаше.

Но видяхме и още нещо.

Тук, от нашата страна също лежаха мъртви коне, човешки тела. Можеше да се очаква след отсрещната стрелба, преди да избухне бурята.

При тях също би трябвало да има загуби. Но повечето от телата бяха отнесени от прииждащата вода, защото нападателите от ранчото бяха вече в реката, когато открихме огън по тях, за да ги спрем.

Какво бе станало с Магдалена Фулер?

Какво бе станало с Джейн Червенокосата?

Нима и тя бе убита или тежко ранена?

Къде бяха те?

Докато се питах, видях Джейн да се приближава. Бурята бе отминала на север и сега бушуваше там, но силата й бе намаляла.

Джейн дойде и обърна коня си така, че да застанем един до друг. Погледнахме към подивялата река — бе широка, а калните й води носеха храсти, трева и дървета, защото стръмните брегове навсякъде бяха повлечени.

Отсреща се виждаха няколко ездача.

Когато облаците се разкъсаха напълно и луната хвърли сребърната си светлина върху земята, успяхме да различим и Магдалена Фулер. Тя яздеше между хората си и очевидно ги убеждаваше в нещо, защото ръкомахаше оживено.

Джейн рече до мен твърдо и студено:

— Тя е жива — както и аз. Значи още не сме свършили. Трябва да продължим. Само поточето да не се бе превърнало в такава бучаща река! Колко часа ще са необходими, за да се изтече тази проклета вода в Рио Гранде?

Тя внезапно подкара коня си и навлезе в реката, като че ли искаше да опита дали все пак няма да е възможно да я премине. Но конят й се дърпаше и тя скоро бе принудена да се върне, иначе течението щеше да я отнесе.

Отсреща Магдалена Фулер направи същото. Като че ли двете жени не можеха да понасят факта, че са разделени от тази река и не могат да се бият помежду си.

Джейн се върна обратно при мен.

Букер, Логан и Шорт се присъединиха. Те също бяха останали живи. Никой от тях не бе улучен, въпреки че бяха прелетели доста куршуми.

Казах високо:

— Джейн, вие двете не може да продължавате така и да карате да умират невинни мъже заради вашата омраза. Това е лудост! Не може заради ненавистта ви да се води война!

Тя ме изгледа на светлината на звездите и изсъска:

— Върви по дяволите! Ако вече не искаш да се биеш за мен, върви по дяволите!

Уплаших се.

Защото сега вероятно видях истинската Джейн.

Логан, Букер и Шорт се бяха втренчили в нея.

Тя отново дойде на себе си.

— Да, забравихте ли, че Магдалена Фулер искаше да ме обеси, въпреки че бях невинна? Забравихте ли, че този страхлив град ме остави да гния в една килия?

Видях, че останалите трима кимнаха.

Букер промърмори:

— Не, не сме забравили.

Огледах се за нашите ездачи.

Някои бяха мъртви, други — ранени. Те все още лежаха във водата или на разкалялото се пасище, или се държаха на седлата си.

Но някои обръщаха конете си и се отдалечаваха. Да, просто изчезнаха, сякаш бяха свършили работата си тук.

Отсреща също не бяха останали много. Някои също си бяха тръгнали.

Но това не бе чудно.

Много от тях бяха разбрали, че трябва да се бият заради омразата на две жени и може би да умрат. И това за три долара на ден. Разбира се, бе три пъти повече от заплатата на един каубой, и все пак твърде ниска цена за един човешки живот. Докато всичко бе само демонстрации на сила, можеха да приемат, но сега беше война.

Беше безсмислено да се опитваме да задържим всички, които си заминаваха и които щяха да заобиколят Зозо отдалече.

Те вече не искаха да се бият.

Да, бе лесно да яздиш гордо наоколо. Но току-що бяха убивали, бяха проливали кръв…

Джейн се огледа. След ужасната буря нощта бе останала искрящо светла. Изглеждаше толкова чиста!

Но светът, за жалост, не беше чист.

Около нас лежаха убити и чувахме ранените да стенат и проклинат. Джейн все още се взираше в буйната река, но по всяка вероятност не я виждаше. Търсеше с поглед Магдалена Фулер.

Но тя бе заминала с ездачите си.

Джейн обърна пак коня си и ни изгледа.

— Нея я няма — рече тя, — просто я няма! Явно хората й са получили достатъчно.

— Както и нашите — отвърнах аз. — Трябва да се погрижим за убитите и ранените. Хайде!

Слязох от коня. Имахме доста работа. Трябваше да закараме всички, които не могат да яздят, мъртви или ранени, в Зозо. Имаха право поне на това.

Джейн попита нетърпеливо:

— Колко време още няма да можем да преминем през тази земя?

— Още дълго — отговори й Букер. — Водата от цялата околност се стича в нея.

Да, така беше.

Земята все още бе залята. Водата изпълваше всички падини и не можеше да се изтече така бързо. Бяха се образували множество малки поточета, които се стичаха в граничната река.

Копитата на конете ни мачкаха тревата в омекналата почва и понякога потъваха.

Логан попита дрезгаво:

— Някой от вас преживявал ли е досега такава буря? Не ми достигаше въздух, толкова силно валеше. Понякога имах чувството, че яздя с коня си под вода, като в езеро.

Нищо не отговорихме, но той не бе очаквал да му отвърнем. Всички слязоха от конете си, за да ми помогнат да вдигнем убитите и ранените.

Само Джейн остана на седлото и продължи да язди по брега, като че ли се надяваше, че реката като по чудо ще се оттече за кратко време…