Джейн Ан Кренц
Загадъчни сенки (11)

Единадесета глава

Старки пренебрегна изцяло сватбеното шампанско и наблегна повече на уискито. Вече бе изпил достатъчно количество, за да бъде обзет от своето философско настроение.

Кимбърли бе в другия край на салона, но щом успя да се освободи за малко от гостите, вдигна високо чашата с шампанско в едната си ръка, с другата подхвана полите на роклята си и се упъти към Старки, надявайки се да поговори с него за някои неща, които я интересуваха.

— Забавляваш ли се, Старки? — попита Кимбърли и топло му се усмихна.

— Ще повярваш ли, че през целия си живот съм бил само на две сватби. Тази е втората.

— А първата кога е била?

— Първата беше моята собствена сватба.

Кимбърли сепнато го изгледа, чудейки се дали да каже нещо, или просто да замълчи учтиво.

— О, не предполагах, че си женен — рече най-сетне тя.

— Бях само на деветнайсет години… А пък момичето каза, че е бременно… Реших да направя каквото е необходимо.

— Но тя не беше бременна, така ли? — попита нерешително Кимбърли.

— Не. Моята съпруга скоро се убеди, че от брака ни нищо няма да излезе. Не и когато си на деветнайсет години и нямаш пукната пара. След шест месеца се разделихме по взаимно съгласие.

— Разбирам.

Изведнъж Старки я изгледа с тревога.

— Хей, ти да не правиш някакви изводи за себе си? Да знаеш, че ако си бременна, Дери ще бъде на седмото небе от щастие! Уверявам те!

Кимбърли усети, че се изчервява и решително се загледа в групата мъже, застанали на няколко метра от тях. Кавано бе в строго официално сако и риза, богато украсена с къдри. Той тъкмо разказваше някаква весела история и гостите около него се смееха.

Сега съм омъжена за него, каза си наум Кимбърли. Беше обвързана с него чрез обета си и брачната халка… И все пак не бе сигурна какви са истинските му чувства към нея, а това я тревожеше. Тревогата й се засилваше с всяка минута. Сега Кавано й се струваше съвсем непознат. Нищо чудно, че й минаваха такива мисли… През последните шест седмици работеше неотлъчно над „Вендета“, а Кавано идваше при нея в съботните и неделните дни. Но дори тогава спеше само на кушетката. Веднъж Кимбърли пренощува в имението му, обаче той я изпрати с целувка за лека нощ до прага на спалнята й и толкова! Тя не разбираше напълно въздържанието му, но знаеше, че е свързано с решението му да не й оказва натиск. Все пак любопитно беше дали Кавано не смята да прекара сватбената си нощ сам, в собствената си спалня… Чувството му за отговорност наистина е изумително, ядосваше се Кимбърли.

— Ким, не се тревожи… Дери няма да има нищо против — рече Старки с тревога в гласа.

— За какво? — попита разсеяно Кимбърли и с мъка откъсна поглед от своя съпруг.

— Ако си бременна.

— Много мило от твоя страна, че ме успокояваш, но все пак аз не съм бременна.

— О, колко жалко! Дери трябва да има много деца.

— Защо? За да продължат рода Кавано ли? — попита сухо Кимбърли.

— Не, не за това! Просто защото Дери ще бъде много добър баща.

— Смяташ ли? — рече Кимбърли и погледна към съпруга си, увлечен в разговори с гостите. Той сякаш напълно бе забравил за нея.

— Да, сигурен съм. Пък и баба ти и дядо ти също много ще се зарадват. Тази вечер те са на върха на щастието… — Старки погледна със задоволство към Ан и Уесли Марланд, застанали в другия край на салона. Те бъбреха оживено с леля Мили и неколцина приятели на семейството. Личеше, че са очаровани от сватбеното тържество, смутени и безкрайно признателни, задето бяха поканени. Естествено, щяха да обожават децата на Кимбърли… своите правнучета.

Кимбърли отпи от шампанското и рече неохотно:

— Кавано ме накара да ги поканя… Или може би трябва да кажа „посъветва ме“?

— Дери обича да доведе всичко докрай. Такъв си е… А ти как се разбираш със семейство Марланд? — попита без заобикалки Старки.

— Ами… много внимавам и съм любезна с тях — откровено призна Кимбърли.

— Е, това все пак е нещо. Някои хора не са нито внимателни, нито любезни с роднините си — заяви философски Старки.

— Сигурно си прав.

— Ти наистина ли ги мразиш?

Кимбърли помисли малко, после поклати глава.

— Не.

Това бе истината. Тя все още не можеше със сигурност да каже какви чувства изпитва към баба си и дядо си, но бе уверена, че не ги мрази. Навярно бе толкова влюбена в Кавано, че не й оставаше сила за такова безполезно и изтощително чувство като омразата.

Старки отпи от уискито си и рече:

— Предупредих Дери, че не трябва да те принуждава да се срещаш с тях по този начин, но изглежда е бил прав. Очевидно е постъпил правилно. Инстинктът му обикновено не го лъже.

— Да, така е… Е, ако пак ми скрои такъв номер, бъди сигурен, че няма да се измъкне толкова лесно.

— О, не вярвам Дери да направи такова нещо в бъдеще! През последните шест седмици той е толкова внимателен с теб и сякаш не смее да те докосне!

Кимбърли прехапа устни. Съзнаваше, че Старки е прав и си даваше сметка, че всъщност въздържанието на Кавано не й е по сърце. Ето защо тя бързо смени темата.

— Изглежда леля Мили най-сетне се съвзе от шока. Разболя се, когато разбра, че Ариел е злодейката в цялата история. Боях се, че цял живот ще се обвинява за случилото се.

— Дери нямаше да й позволи. Той направи така, че да поеме цялата вина върху себе си — каза Старки.

— Умее да поема отговорности — въздъхна Кимбърли.

— Такъв му е характерът — обади се дълбокомислено Старки.

Кимбърли го изгледа крадешком.

— Така ли? — възкликна тя и иронично се усмихна.

— Да, но си има и етикетче с цената…

— Какво искаш да кажеш?

Старки се поколеба, търсейки подходящите думи.

— Мъжете, които имат смелостта да поемат голяма отговорност, са обикновено… доста агресивни. Защото искат да бъдат сигурни, че всичко необходимо ще бъде направено.

— Агресивни? Имаш предвид арогантни, деспотични, властолюбиви и твърдоглави мъже, които впрягат всички да вършат някоя работа, и то така, както на тях им харесва! — раздразнено възкликна Кимбърли.

Старки пък изглеждаше доволен от това, че тя така добре го бе разбрала.

— Да, нещо подобно — рече той и се ухили.

— Стига сме говорили за агресивност! Разкажи ми за камата. Какво се установи?

— Дери се оказа прав — сви рамене Старки. — Стари наши познати от предишния бизнес най-после я разпознаха. Моделът е същият, който са използвали преди няколко века в Европа. Хората, които си служели с тази кама, се наричали магьосници.

— А как Ариел се е сдобила с нея?

— Нейната не била автентична, а копие. Очевидно в някоя от окултните книги Ариел е намерила рисунка, занесла я при някой занаятчия, който й изработил копие. Наоколо няма чак толкова много ножари, работещи по поръчка. В крайна сметка щяхме да открием човека, който я е измайсторил. Обаче щяхме да се забавим.

— Полицаите разбраха ли как Зора и Емлин са се свързали с Ариел? — попита Кимбърли.

— Истинското име на Зора е Шарлот Мартин, а на Емлин — Джоузеф Уилямс.

На лицето на Кимбърли се изписа презрение.

— И това ми били екзотични имена! Сигурно идеята е била на Ариел! — възмути се тя.

— Запознала се с тях, когато започнала да търси начини да се снабдява с билките, които изпробвала. Шарлот имала билкарски магазин. Джо бил неин приятел. Горката Шарлот наистина искала да вярва в силата на Ариел и във възможността един ден самата тя да притежава тази сила. Джо гледал много по-практично на нещата. Той е човек, който винаги ще се блазни от идеята за бързо спечелване на пари. Мислел, че планът на Ариел за отвличането на Скот ще успее. Въпреки провала, той останал с тях, защото се надявал, че все някак ще съумеят да измъкнат пари от Дери. Когато Ариел казала, че трябва да те убият, Джо се съгласил, тъй като ти единствена би могла да идентифицираш Шарлот. Нали си я видяла в деня, когато си отишла да спасиш момчето?

Кимбърли потрепери.

— Значи са наели някаква улична отрепка да им свърши работата? Сигурно Ариел го е пуснала в нощта на приема.

Старки кимна.

— За щастие, Ариел изисквала да се спазят точно правилата на церемонията. Настоявала онзи тип да носи специалната наметка и да използва предназначената кама. Както разбирам от Кренстън, негодникът още хленчел заради ограниченията, които му наложила Ариел…

— Които явно са спасили живота ми през онази нощ. Каква история… — замислено рече Кимбърли.

— Ще напишеш ли книга за всичко това?

— И още как!

— Харесвам твоите книги. Този Джош Валериън малко не е наред, но иначе историите ми допадат — дълбокомислено отбеляза Старки.

— Какво не му е наред на Джош? — попита Кимбърли.

— Ами… не е много истински — започна внимателно Старки. — Искам да кажа… това, че винаги разбира главната героиня не е толкова странно. Обаче да изпитва същите чувства като нея… и да вижда нещата, както ги вижда тя… Някак неестествено е.

— Така ли мислиш?

— Да. Валериън е мъж, а мъжете виждат нещата по-различно в сравнение с жените. Дери едва не полудя, търсейки начин да се състезава с Джош, който всъщност е една измислица.

— Кавано спечели — рече Кимбърли.

— А знае ли, че е спечелил?

Кимбърли го изгледа изпитателно и отвърна съвсем сериозно:

— Така мисля.

— Тогава защо се върти около теб и сякаш не смее с пръст да те докосне?

— Значи си забелязал?

— Че кой не е!

— Колкото ти знаеш, толкова и аз — безизразно рече Кимбърли, явно загубила интерес към темата.

Друга мисъл я вълнуваше. Сега бе моментът да зададе въпроса, който отдавна се въртеше в ума й.

— Старки, толкова време вече се питам… — започна тя с престорено безгрижие. — Какво точно сте внасяли и изнасяли с Кавано?

Старки премига глуповато.

— Разни неща — отвърна той.

— Какви неща?

— Дреболии. Дрънкулки, украшения, най-различни неща от всички краища на света… Кавано купуваше всичко, което му харесваше и което смяташе, че ще може да продаде.

— А защо имам усещането, че скриваш нещо от мен? Не си съвсем откровен.

— Ами… Мисля, че Кавано те вика.

— Старки… — започна отново Кимбърли, но внезапно промени намерението си и замълча. Нямаше смисъл да разпитва повече.

— Искам още шампанско — каза тя след малко.

— Какво съвпадение! Ето го и Дери… Запътил се е насам с две чаши — рече весело Старки.

Смарагдовозелените очи на Кавано заискриха при вида на младоженката, но гласът му си остана все тъй хладно учтив, какъвто неизменно беше през последните шест седмици.

— Още шампанско, Ким?

Кимбърли му отвърна със също тъй хладна усмивка и пое пълната чаша от ръката му.

— Човек би казал, че си прочел мислите ми. Идваш като по поръчка.

— Старая се… Старки, току-що срещнах Джини Адамс. Иска да говори с теб.

Вечно невъзмутимият Старки изведнъж се притесни. За най-голяма изненада на Кимбърли той нервно оправи вратовръзката си, кимна учтиво и избъбри:

— Така ли? Извинете ме…

Кимбърли продължаваше да гледа слисано след отдалечаващия се Старки, докато той си проправяше път сред тълпата, отправяйки се към привлекателната жена на средна възраст, застанала до вратата.

— Мисля, че са чудесна двойка. Джини има нужда от съпруг, на когото да разчита. Мъжът й я напусна миналата година. А Старки е чудесен човек.

— О! Не знаех, че Старки проявява… интерес към нея.

— Цели шест седмици не си сред нас и затова не знаеш последните новини. Завърши ли „Вендета“?

— Не, но доста напреднах.

Кимбърли отпи от шампанското с надеждата да уталожи някак обзелото я напрежение. Близо до съпруга си тя се чувстваше нервна и неспокойна. Повечето от разговорите й с Кавано бяха учтиви, но доста хладни. Тя се успокояваше, като си казваше, че всичко ще си дойде на мястото, когато се оженят, но сега не бе така сигурна в това.

— Нещо не е наред ли, Ким?

— Всъщност искам да ми отговориш на един въпрос — започна доста нападателно тя.

— Въпрос, на който Старки не можа да отговори? Затова ли изглеждаше така сконфузен, когато дойдох при вас? — рече шеговито Кавано.

— Просто го попитах какво сте внасяли и изнасяли. Съвсем обикновен въпрос, струва ми се… Само не ми казвай, че сте търгували с разни дрънкулки.

Кавано я изгледа замислено и отвърна:

— Голяма част от стоките бяха наистина дрънкулки, при това най-различни.

— Но има и още нещо, нали?

Той се поколеба, после сви рамене и каза:

— От време на време със Старки сключвахме сделки, отнасящи се до различни видове информация. Понякога научавахме подробности, недостъпни за обикновените държавни служители. Това задоволява ли любопитството ти като авторка на криминални романи?

— До известна степен! Но кажи ми…

— Достатъчно, Ким! Това е всичко, което ще научиш от мен по този въпрос, и се надявам да не видя нищо подобно в книгите ти — прекъсна я Кавано с иронична усмивка. Ала щом зърна горчивото разочарование в очите й, изразът му се смекчи и той побърза да каже: — Наистина не мога да ти кажа нищо повече.

— Навярно още една от твоите отговорности — забеляза мрачно Кимбърли.

Лицето му отново доби суров израз.

— Назови го както искаш! И за това ли ще ми натякваш сега, заедно с всичко друго до този момент?

Кимбърли се намръщи.

— Разбира се, че не! Сигурна съм, че си дал дума да не говориш за предишната си работа, и изобщо не очаквам да я нарушиш.

Такъв си беше Дариъс Кавано. Щеше съвестно да изпълнява дълга си до края на дните си.

Кимбърли отпи от шампанското и се замисли над собственото си несигурно бъдеще. Изведнъж я обзе паника. Ами ако бе направила ужасна грешка, като се бе омъжила за Кавано? Всичко можеше да завърши катастрофално.

— Сигурно си уморена… Беше доста тежък ден.

— Ще го преживея — измърмори тя.

— Аз обаче едва ли.

Кимбърли се сепна. Не можа да повярва на ушите си. Беше първата проява на емоция, различна от хладната учтивост през изминалите шест седмици.

— Моля? — смаяно възкликна тя.

— Нищо… Хайде да отидем при баба ти и дядо ти. Много искат да се похвалят пред другите със своята внучка.

— Да, зная. Очаровани са, че съм се омъжила толкова сполучливо — злъчно рече Кимбърли.

— Така е. Дори бих казал, че са много по-очаровани от брака ти, отколкото си ти самата…

Кимбърли изненадано премига, усетила сарказма в думите му. Какво ставаше със самообладанието на Кавано? Като че ли беше на изчерпване. Но защо ли?

 

 

Два часа по-късно, останала сама в стаята си, Кимбърли си задаваше все същия въпрос. Всички гости си бяха отишли и обитателите на къщата се бяха прибрали в стаите си.

Внезапно тя осъзна, че крачи напред-назад из спалнята. С усилие на волята успя да се овладее и спря до леглото. Не така си бе представяла своята първа брачна нощ! Беше сама и явно Кавано не възнамеряваше да дойде при нея. Изпрати я до вратата, целуна я за лека нощ, а после се прибра в собствената си спалня!

Очите й пареха от сълзи на отчаяние и покруса. Кимбърли седна на края на леглото, чудейки се какво да предприеме. Беше в безизходица.

Как да постъпи? Кавано не бе споменал и дума за меден месец или сватбено пътешествие… Дори не бе изявил желание да отидат за няколко дни в нейната къща край брега.

Но това е лудост, възмущаваше се мислено Кимбърли. Тя бе влюбена до уши в Кавано, който бе неин съпруг от няколко часа, и въпреки това трябваше да прекара първата си брачна нощ сама! Изглежда той държеше да спази обещанието си. Щеше да й даде толкова време, колкото пожелаеше, за да може Кимбърли добре да го опознае. Тя обаче изобщо не бе очаквала, че Кавано ще изпълни обещанието си. Нима при тази емоционална преграда, която съществуваше между тях сега, можеше да се мисли за някакво взаимно опознаване?

Какво не би дала в този миг, за да притежава истински телепатични способности! Би жертвала години от живота си само да можеше да разбере какви мисли минаваха през главата на Кавано в момента…

Кимбърли бавно се изправи и започна да разкопчава булчинската си рокля. Съблече я и внимателно я окачи в гардероба. Сетне извади скъпата копринена нощница с богата дантела, която бе купила специално за първата брачна нощ. Нямаше смисъл да облича тази толкова красива дреха. Никой нямаше да сподели леглото й. По-добре си беше в своята стара фланелка. Защо да слага толкова скъпа нощница, когато нямаше кой да й се възхити?

Тя застана пред огледалото. Фланелката едва покриваше бедрата й. Още от самото начало Кимбърли нито за миг не се бе съмнявала във физическото привличане между нея и Кавано. Той я желаеше или поне така беше досега. Ами ако дори тази примитивна страст бе изчезнала?

Не, не е възможно, реши най-сетне Кимбърли. Толкова често през изминалите шест седмици тя бе съзирала страстното желание в очите на Кавано. А когато преди малко я целуна за лека нощ, той едва удържа порива си да я сграбчи. Кавано просто се придържаше към обещанието си да й даде време. Това бе единственото обяснение за неговото странно поведение. Но какво очакваше от нея Кавано? Какво трябваше да направи тя, докато той й дадеше знак, че вече е минало достатъчно време?

Още веднъж Кимбърли прекара гребена през гъстите си кехлибарени къдрици. Всичко това трябваше да се прекрати! Тя бе омъжена жена, и то влюбена в съпруга си! Съпругът й навярно не я обичаше, но я желаеше и имаше нужда от нея. Върху тази основа можеше да се изгради успешен брак.

Без повече размисли Кимбърли измъкна от шкафа стария си хавлиен халат, наметна го и излезе от стаята. В коридора, както и в цялата къща, бе тъмно. Цареше пълна тишина. Тя погледна към спалнята на Кавано. Под вратата не се виждаше светлина. Явно той си бе легнал и сигурно вече дълбоко спеше.

Трябваше й почти толкова смелост да отиде до стаята му, колкото, когато се изправи срещу онзи престъпник с камата.

Вече пред вратата, Кимбърли пое дълбоко въздух и натисна бравата.

Вратата се отвори с леко поскърцване. Ако Кавано не се бе размърдал в тъмното, сигурно нямаше и да го забележи. Той седеше до прозореца, изпънал крака. До стола му имаше бутилка бренди. Когато Кимбърли влезе, Кавано тъкмо посягаше към бутилката.

— Кавано?

— Имаш особена дарба, Ким! — Гласът му беше дрезгав шепот.

— Дарба за какво? — промълви плахо Кимбърли и затвори вратата след себе си.

— Да си търсиш белята, разбира се. Особено посред нощ. Повечето от авантюрите ти напоследък се случват все през нощта, нали?

Кавано си наля бренди. Движенията му бяха извънредно бавни и прецизни.

Кимбърли стоеше все още до вратата и не смееше да пристъпи напред.

— Много ли си… пиян, Кавано? — попита нерешително тя.

— Още не съм, но натам отива работата. Не ме предизвиквай, Ким. Аз не те предизвиквам, нали? Можеш поне да ми отвърнеш със същото.

Както се бе отпуснал на стола до прозореца, той бе скрит от погледа й. Но щом мъжът вдигна чашата си с бренди, Кимбърли успя да забележи, че ръката му е гола. Тогава осъзна, че той е само по джинси.

— Затова ли през последните шест седмици не проявяваш никакъв интерес към мен? — прошепна тя, обзета от непознат досега страх.

— Как така не проявявам интерес? Нали се ожених за теб? Общо взето, никой мъж не се жени, ако не проявява интерес към бъдещата си съпруга.

Кимбърли прехапа устни. Пред гостите Кавано все още се сдържаше, но сега сигурно щеше да избухне.

— Много ме успокои! Няма що! — дръзко рече тя.

— Връщай се в стаята си, Ким — прошепна Кавано.

— Защо?

— Защото, ако останеш още малко, изобщо няма да можеш да си отидеш.

Кимбърли пристъпи към него, стиснала с две ръце колана на халата си.

— Кавано, аз съм твоя жена и може би не искам да си легна сама… Аз… Аз имам право да бъда тук, до теб!

— Не ми говори за права!

— Тогава да говорим за това, че не искаш да ме предизвикваш! За какво не желаеш да ме предизвикаш? За леглото ли? Аз изобщо не смятам да се противя… в случай, че не си забелязал.

С рязко движение Кавано остави чашата и се изправи застрашително бавно. Беше гол до кръста, а суровото му мъжествено лице бе неразгадаемо. Смелостта напусна Кимбърли. Тя протегна ръка и рече умоляващо:

— Кавано, докога смяташ, че ще издържим в тези отделни спални?

— Докато спечеля доверието ти и ме обикнеш отново! Не те искам в леглото си, докато не ми кажеш, че ме обичаш така, както ме обичаше, преди да проваля всичко с онази среща в Сан Франциско!

Кимбърли го изгледа втрещено.

— Напоследък май не си опитвал да разчиташ мислите ми — промълви тя едва чуто. Ръцете й силно трепереха и с мъка успяваше да се овладее.

— Оказа се, че да се опитвам да разчета мислите ти е съвсем безполезна работа… Може би защото начинът ти на разсъждение е непредсказуем. Както би могла да разсъждава само една жена! — Очите му гневно проблеснаха.

— Така ли? Да не смяташ, че твоите мисли са по-лесни за разгадаване? Нека ти кажа едно нещо, Кавано — повече от месец вече аз изобщо нямам представа какво се върти в твоята мъжка глава! И не спирам да се чудя защо изобщо се ожени за мен?

— Обичам те! Защо иначе? — избухна той.

— Ами защо… За секс, за да имаш до себе си някой, който да те пази от собственото ти преувеличено чувство за отговорност… Защото смяташе, че си ми задължен… По най-различни причини!

Очите на Кавано яростно заискриха и той прошепна дрезгаво:

— Ожених се за теб, защото те обичам, Ким!

— И аз затова се омъжих за теб… Защо тогава трябва да прекарваме първата си брачна нощ разделени? — промълви тя и затаи дъх.

Едва тогава Кавано прекоси стаята и грабна младата жена в прегръдките си. После неочаквано я повали върху леглото и я притисна с тяло.

— Сигурна ли си, Ким? Съвсем сигурна ли си? Толкова се боях, че всичко съм провалил!

Тя зарови пръсти в косите му, а в очите й се четяха най-съкровените тайни на сърцето й.

— Никога не съм преставала да те обичам, Кавано! Бях ядосана и огорчена. Мислех, че ти не ме обичаш, след като ми скрои такъв номер… Но аз продължавах да те обичам с цялото си сърце!

— Направих го, защото мислех, че е за добро, Ким. Исках да превъзмогнеш болката от миналото. Исках да бъдеш моя… само моя!

— Разбирам те, мили!

— Наистина ли? — изгледа я изпитателно Кавано.

— Не съм споменала думата „одобрявам“. Казах, че те разбирам. От собствен опит зная каква голяма разлика има между едното и другото — отвърна Кимбърли и устните й трепнаха в усмивка.

— Разкажи ми! Знам, че не съм такъв, какъвто би искала да бъда, но толкова много те обичам, любов моя! Кълна се, че нашата любов е в състояние да изглади всички недоразумения! — развълнувано прошепна Кавано и жадно потърси устните й. Целувката му издаваше нетърпение.

— Имаш предвид всички онези недоразумения, свързани с моите мисловни процеси ли? Всъщност исках да ти кажа, че възнамерявам леко да променя характера на Джош Валериън. — Кимбърли се усмихна дяволито.

— Виж ти!

— Ами да… Ще прилича малко на теб. Може би героинята няма да го разбира така добре, както досега, но пък ще е по-интересен.

— Този начин на мислене ми харесва — увери я Кавано и леко захапа ухото й.

— В момента изобщо не мога да мисля — призна Кимбърли и впи пръсти в раменете му.

— Не се тревожи, аз мисля и заради теб… Толкова силно ме възбуждаш, когато си само по фланелка! — сподавено промълви Кавано, подпря се на лакът и развърза колана на халата й.

— Щях да бъда още по-възбуждаща в моята нова нощница. Но когато разбрах, че няма да дойдеш при мен, нито пък ще ме извикаш в стаята си, реших, че няма смисъл да я обличам — печално рече Кимбърли.

— Значи навлече фланелката и стария халат и с войнствена стъпка дойде право в спалнята ми, за да ме предизвикаш? Всъщност добре че дойде… Непрекъснато си повтарях, че трябва да съм търпелив, но честно казано, щях да полудея! Цели шест седмици опитвам да се убедя, че трябва да ти дам време, за да ме обикнеш отново. — Кавано бавно плъзна фланелката нагоре.

— А аз щях да полудея, чудейки се дали някога ще се научиш да ме обичаш. О, Кавано, и двамата постъпихме доста неразумно, нали?

— Не! Просто не се разбрахме. Но това няма да се повтори.

— Мислиш ли?

— Е, сигурно винаги ще трябва да се съобразяваме с факта, че ти все пак си жена…

— А ти си мъж…

— Именно. И в този смисъл недоразуменията винаги ще ни съпътстват… Но пък нали затова е любовта? — Кавано загуби търпение и дръпна фланелката през главата й.

— Значи любовта съществува, за да помага на мъжа и жената да общуват помежду си? Кавано, това е много интересно антропологично изследване! Ти наистина ли ме обичаш? — разсмя се Кимбърли и обви ръце около врата му.

Тялото й инстинктивно откликваше на неговите движения.

— Повече от всичко друго на тази земя! Никога не трябва да се съмняваш в това, Ким. Понякога ще бъда зает с много други неща и с чужди проблеми, но сърцето ми винаги ще прелива от любов към теб. Разбираш ли?

— Да, Кавано, разбирам. А моите мисли понякога ще бъдат заети с образи и сюжети, но аз винаги ще бъда изцяло вярна на любовта си към теб.

— Добре…

Той бързо свали панталона си, дръпна завивката и покри с нея Кимбърли. Младата жена се отпусна в обятията му, спокойна и уверена.

— Обичам те, Кавано!

— Не повече, отколкото аз те обичам. Ти беше моя още първия път, когато се любихме. Но тази вечер най-после си у дома. Най-сетне си в моето легло, където беше твоето място от самото начало.

Кавано нежно плъзна ръце по тялото й и младата жена изстена от удоволствие. Когато той докосна влажната топлина между бедрата й, Кимбърли конвулсивно се изви към него. Бавно и с благоговение Кавано прокара устни от нежната гънка между гърдите й надолу към тъмния триъгълник в долната част на корема й. Кимбърли се размърда, притеснена, но Кавано нежно, и настойчиво разтвори бедрата й и я дари с най-интимната целувка на земята. Кимбърли тихо извика, повдигайки се към него, тръпнеща от вълните на екстаза и опиянението, които я заливаха.

— Кавано!

— Моя сладка магьоснице!

Тя го привлече към себе си и обхвана видимото доказателство за неговата възбуда. Кавано изстена.

— Люби ме, Кавано! Моля те, люби ме!

— Винаги, любов моя!

Това бе обет. И Кимбърли усети, че може да му се довери. Такъв беше Кавано. Тя щеше да му вярва и да разчита на любовта му до края на живота си.

Мъжът проникна в нея, притежаващ и притежаван, а Кимбърли се притисна към него. Древното вълшебство, което витаеше в тъмната стая, обгърна двамата влюбени като невидима паяжина. Кимбърли и нейният любим се отдадоха с блаженство на тази магия, съединени в едно цяло от своята страстна любов, която не можеше да се изкаже с думи.